Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 12 Propeller Head

 

Получих днес едно читателско писмо, по принцип доброжелателно и дори, може да се каже, насърчително. Така и така, господин Енев, чета списанието ви от много години насам, имам усещането, че ни свързва доста силно единомислие, ето ви тук моята отплата (в приложение към мейла – сложна и очевидно амбициозна научна книга, писана от човек, който споменава като себе-равни имената на Томас Кун и множество други изследователи на когнитивната проблематика, които не изреждам тук, защото просто не ги познавам). Пиша това без ирония, тя би била напълно не на място в случая, тъй като става дума за сериозен и утвърден учен, който освен това е с няколко десетилетия напред с материала, във всички смисли на думата, така че просто не би ми подхождало да говоря тук с нещо друго освен добронамерена откритост. Загърбих без трудности леко покровителствения тон (възрастта си има своите привилегии), изпратих кратък благодарствен отговор, а след това се заех с ежедневната си работа. След петнадесет години „Либерален преглед“, читателските писма – без онези редки случаи, в които някой просто ми изпраща текст за публикуване, тоест нещата опират до издателска и редакторска интуиция – та, тези писма са по правило неща, които не ме занимават особено много. Живеем в различни светове, точка. Може би това ще прозвучи повърхностно или дразнещо за много хора, нямам идея, нито пък имам време да умувам чак толкова върху него. Заключението е резултат от много години на непрестанно сблъскване с проблема за когнитивния дисонанс, идещ от факта, че живеем в напълно различни светове, и това не е нещо, което може да бъде обяснено. Както казва моята терапевтка, „за някои неща просто ще трябва да приемете онова, което ви казвам, господин Енев“. И аз приемам, къде ще ходя. Нали собственият ми житейски и професионален опит крещи непрекъснато точно това заключение. Някои неща просто ще трябва да приемете, драги ми читатели. Ако не, тази терапия (пардон, този текст) просто не е за вас.

Та, започнах да работя, значи. Това добре, само че нещо ми пречеше. Не знам дали ви е познато това усещане, когато се опитвате да работите нещо, дето изисква концентрация, но не се получава, защото някъде в периферията на съзнанието ви плува нещо друго, дифузно и размито, което обаче непрекъснато подава дразнещи сигнали. Един вид психическо камъче в обувката, ако щете. Неудобно, неприятно, дразнещо – и за справяне с него друг начин няма, освен човек да отдели вниманието и времето, необходими за отстраняването му.

Усещах още от първия момент, че камъчето е свързано с днешното писмо, ако и да не ми беше още ясно с коя негова част. Прочетох го отново, разбрах, замислих се, реших, че би било дребнаво да се занимавам с нещо такова – в края на краищата тук става дума за напълно странична забележка, пусната мимоходом и без никаква неприятна умисъл, тоест отде-накъде би трябвало сега да седна и почна да ровя като пословичната кокошка в нещо толкова маловажно?

Реших, ама нещо вътре в мен отказа да се съгласи. И се започна тя…

Знаете ли, срещите ми с Родината, в почти всички смисли, които човек като мен може да свърже с тая думичка, са по правило дразнещи. Порой от камъчета, ако разбирате какво имам предвид, само дето за тях място не може да се намери не само в обувките ми, ами просто никъде. Вали си дъжд от камъчета, камъчетата правят дупчици, дупчиците се уголемяват и уголемяват. Казано набързо, ако човек не престане и не започне да се занимава с нещо друго, при това своевременно, току-виж се оказал надупчен до степен, при която канавата му толкова, значи, се разнищила, че вече ни психотерапия, ни нищо може да помогне. Съдба нашенска или, напротив, не-нашенска – да си я парафира всеки/всяка както си поиска.

С което не искам да кажа, че срещите с Родината са, да речем, безполезни. Нищо подобно, дори напротив. Срещите с Родината са много, ама страшно много полезни, поне за мен. И това не по някакви абстрактни и отвлечени причини, примерно, да не си губя корена или нам кво, а по много конкретни, много прости за разбиране такива – те просто ме заставят да мисля и да изчиствам от себе си нещата, с които тия срещи са ме натоварили, щото инак ходя като гламав насам-натам и не намирам спокойствие, докато не си подредя и почистя мисловната къща, колкото и съмнително да изглежда всяко подобно начинание, ако човек вземе да се вслушва в думите на инак много мъдри и много знаещи хода като, да речем Даниел Канеман. И, което е най-важно – понякога тези срещи ме възбуждат и развихрят до такава степен, че ми се налага да седна и да пиша, инак просто не става. Ей това им е най-хубавото на тези срещи, малко като стар ревматизъм, да ме прощава Ботев, дето не те оставя на мира, докат не си му отдадеш дължимото, независимо дали дължимото ще е да се тъпчеш с хапчета или просто да си откажеш всяко вкусно и изкусително ястие на тоя свят. Хубаво нещо, мъчително.

Та, да си се върна на писмото де. Седи си в него следната напълно невинна фраза:

ако не друго, поне ще отклоня за малко съзнанието Ви от доминантната за Вас проблематика, т.е. ще Ви „принудя“ да си починете поне от социално-политическите аспекти на тази causa perduta, на която сте се посветил…

Закачка невинна, какво толкова? Нали така? Нали така?

Е добре де, защо тогава не ме оставя на мира цял ден? Защо се върти и върти в главата ми и ме кара да търся и търся най-подходящия отговор, защо ме заставя сега да седна и да тракам по клавишите? Ами просто е: защото касае когнитивен дисонанс от мирогледно естество. Тоест, зад невинната задявка на професора се крие толкова гигантско разминаване на мирогледни позиции и разбирания, че ако не го изясня сега, ей тукинка, начаса, аламинут, ама веднага, ей, разбирате ли, веднагически, то значи просто си нямам хал-хабер кой съм, какво съм, защо съм това, което съм и защо продължавам да бъда същото това нещо, напук на всички безпрестанни срещи с точно този вид пълно и абсолютно неразбиране на цялото това нещо и неговата мотивация. В едно, кратко изречение: че просто не знам кой съм.

Та значи.

Ключовата думичка по-горе е causa perduta. На български: загубена работа. Хванал си се, момче младо, да проповядваш на кокошките и врабците, сал някой Свети Франциск от Асизи, и сигурно си се възприемаш така като много велико и много значително, щото себепожертвователно момче, но слушай сега какво ще ти каже старото: блато с кирка не се прекопава, нито пресушава. Ако излезеш достатъчно нефелно, може и цял живот така да си блъскаш, с надеждата, че някой ден ще ти занадигат хората паметници, но това е все едно на седмѝца от тотото да се надяваш, тоест, не че е теоретично невъзможно, но шансовете за такова нещо са толкова квантово-незначителни, че… Ако имаш за пет пари нещо в кратунката, вслушай се. Ако не – goodbye and thanks for all the fish. Интересно ти е инак списанийцето, пък и безплатничко, хубаво нещо си е, отдето и да го погледне човек. Няма лошо и ако решиш да я даваш все така.

И тъй нататък.

Най-обикновена човешка мъдрост, не е ли така? Тоест, така ли е или пак така?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ами не е, мамка му приклещена, не е!

И това не е така по толкова проста причина, че като ви я обясня, току виж и вие, като в оня видеоклип на Radiohead, сте се изпонатръшкали всите на пода, къде от смях, къде от удивление. Така де, не е проста работа това, да се осъзнае в някакъв момент, че земята не е баш-точно плоска, колкото и да ни убеждават в противоположното всите сетива, пет ли бяха, шест ли, не съм съвсем сигурен вече.

Ще започна с нещо колкото просто за разбиране, толкова и непостижимо трудно за правене: от около 40 години насам се занимавам с почти ежедневен спорт. Тук трябва да почукам на дръвце, защото са малко големшки тия думи, но след 40 годишна практика тялото ми (което си е долу-горе същото както и преди 40 години, плюс-минус непоправимите промени на възрастта и генетичните ми предразположения, на които се надявам още в тоя живот да видя сметката с помощта на тази най-предсказуема от всички магии, технологията)… Та, тялото ми, значи, до такава степен е свикнало на ежедневната тояга, че просто не може да живее без нея. Спра ли, дори и само за няколко дни, се разкапвам психически до такава степен, че след това просто подтичвам към фитнес залата, сал някое пале подритнато.

И защо го правя всичкото това? Защо се убивам от блъскане, защо не си давам мира и почивка, защо ходя да скачам по разни машинки като маймунек, вместо да седна да изпия и аз една бира като хората? Медал ли чакам да ми дадат, паметник ли да ми вдигнат? Ами не, естествено. Правя го, защото то ме държи млад, жив и любопитен. И защото ме подмамва всеки ден да драпам напред без да се питам чак толкова много сега кой какво ще си каже, кой ще ме похвали, кой ще ми се надсмее, кой просто ще свие рамене. Мойто сий мое, вашто сий ваше. Ако ви е воля смейте се, ако ви е воля, почесвайте се там, дето не ви сърби. При мен от това нищо не се променя.

Е добре, със списанието е точно същата работа, абе хора! За вас ли мислите го правя, за България ли някаква, дето не ща ни да я видя, ни да я помириша вече, да не говорим пък за това какво щяла да направи след смъртта ми, дреме ми на кокалите разсъхнали. За себе си го правя бе, серсеми, за себе си и никой друг, точ-в-точ по същия тертип, по който правя и спорта, само че едното е за тялото, а другото – за главата и душата (пък ако тия неща си влияят взаимно, толкова по-добре, нъл тъй?)

Не че всичко това ми е било ясно още от първия момент, открих го бавничко, с доста голям зорец и кажи-речи така против собствената си воля, щото всичките тия мечти захаросани по родно и световно признание, те естествено никога не са ми били чужди, няма сега да тръгна да се правя на киборг някакъв я! И си ме друсаха те в течение на доста много годинки, но да е жива и здрава Родината, тоест да сте живи и здрави всички вие – ако има нещо, от което България стопроцентово може да излекува човека, то това е идиотската илюзия, че като направиш нещо хубаво, голямо, чутовно, велико, свръхчовешко, космическо, бла, бла бла… Че ще се спре някой, значи, и ще каже на висок глас: „Ей, сполай ти!“

Е няма да стане това, не сме такива хора, няма сега какво да си обясняваме как се режат краставици. Който чака нещо такова, да се е родил нейде другаде. У нас има среден пръст или, ако си чак толкова голям перко, и доста по-крути мерки. Както си го показва черно на бяло кажи-речи цялата ни история кОлтурна. Или си седиш мирничко на дупето и си жужиш невинно кат някоя пчеличка – или виждаш ли го сега дебелия край?

Така е у нас, да сме си живи и здрави, и сигурно така и ще си остане, докат ни има нас и тоя свят (на което от двете му е писано да живее по-дълго, дупе да му е яко!)

Та, да си се върна на приказката: не знам дали сред цялата тази каша от думи ви се е удало да разберете, че аз се кича с честта да съм изобретил нито повече, нито по-малко от това най-желано нещо на света, вечният двигател. Перпетуум мобиле – и последният да затвори вратата! Колкото по-неподвижна и по-непроменлива ми изглежда България в хода на годините, толкова повече се затвърждава убеждението ми, че единственото нещо, което ми дава неква надеждица да не свърша и аз като нея, тоест във вечното отрицание на всички и всичко, дето заслужава някаква почит на тоя свят (мечтатели, ваксинатори, мастурбатори, мамка им на всичките!)… Та, единственото нещо, което ме разграничава и прави поне малко по-различен от Българията, това е ежедневният ми труд, дето никой не може да проумее що го влагам и за какъв чеп се блъскам, освен да се допусне, че или зад цялата работа стои Ахмед Доган, или че просто ми се е разсъхнал нещо чепа.

Ей това е всичко, чак започна да ми додява от толкова много приказки, дето от тях полза – колкото на петел седло, ей Богу! Искам да кажа – за всички други, освен за мен.

А тя моята полза си е гарантирана, разбира се. Бат Ахмед плаща, къде ще ходи, да ни е жив и здрав на всинца!

Берлин, декември 2021

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.


Pin It

Прочетете още...

Default Image

Чаша вода и любов

Стоян Гяуров 29 Ян, 2014 Hits: 7224
Седем и половина милиона години. Толкова…
2012 05 Orwell

Защо пиша?

Джордж Оруел 01 Май, 2012 Hits: 12427
Темите на писателя се обуславят от времето в…