И така, в началото на края на епидемията, нека обобщим нещата, които изглеждат като факти: хората в България избраха да въведат ненужно строги мерки при изключително нисък брой както на заболелите, така и на починалите от болестта. В страната се възцари дух на параноя и полицейщина, икономиката беше блокирана напълно. Нещо повече: пред лицето на множество примери за далеч по-спокоен обществен климат и липса на подобни крайни ограничения, мнозинството продължава да упорства, че друг начин не е имало, изхождайки от убеждението за вечната българска изостаналост и липса на отговорност, без да си дава сметка, че по този начин я увековечава.

Крайно време е тези нагласи да бъдат подложени на по-сериозно и по-критично обмисляне. Заявявайки „При нас другояче не може“, ние си отказваме правото на развитие и бъдеще. Цялата стихийна кампания, облечена в „гражданско-отговорни“ призиви към дисциплина, трябва да бъде преосмислена като онова, което всъщност е: израз на тоталната несигурност и неуверенст на повечето хора в страната, че днешните българи са способни да се справят със сериозни предизвикателства и БЕЗ моментално завръщане към навиците от тоталитарното минало.

Крайно време е за излизане от страхливия ступор. Крайно време е за преоценка и признаване на поредната колективно-параноична грешка. В противен случай при всяко следващо предизвикателство ще вършим отново и отново същото.

За да прогледнем, най-първо е необходимо нещо много простичко: да отворим очи, колкото и притеснителна да е мисълта, че онова, което ще видим, може би ще ни изглежда срамно.

Друг начин няма. Показва го историята на ония, които вече са минали по този път.

Показва го и собствената ни история. Най-близкото по дух до сегашния момент време беше онова от годините 1984-89.

Прочее, нека за миг поемем дъх и се опитаме да размислим…

Берлин, началото на април 2020

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.