От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 01 Firecurl 06

 

Пристигнах в София през май 2002-ва за първото през живота си посещение като „български автор“. За мое най-голямо въодушевление екипът на „ПАН“ се беше погрижил добре за представянето на книгата, имаше няколко интервюта по различни медии, участие на пролетния книжен панаир, четене в родния Преслав, както и – вече в самия край – абсолютният гвоздей на цялото пътуване: среща с децата от фен-клуба „Гората на призраците“, създаден от една ентусиазирана и опитна учителка, на която дължа изключително много.

Сега, историята на този фен-клуб е нещо като нарицателното изключение, което потвърждава правилото: на българската културна сцена може да се случи нещо интересно и значително само ако се намери човек или група от хора, които са достатъчно лудички, за да блъскат напук на всеобщото безразличие и униние. И точно такъв човек, за мой огромен късмет, се оказа госпожа Събка Бенчева.

Цялата работа беше започнала с това, че по онова време Теодора Станкова, съпруга на един от хората в „ПАН“, работеше за кратко време като учителка в 12 СОУ „Цар Иван Асен“. А госпожа Бенчева, опитна преподавателка по български език и литература в същото училище, от години насам е опитвала всевъзможни странични текстове, с които да разпали любопитството и въображението на децата. Най-вече извадки от класически детски книги – „Алиса“, „Пипи дългото чорапче“, такива неща. Но в края на краищата се уморила да занимава децата със стари неща и попитала Теодора дали би могла да ѝ препоръча нещо българско, но съвременно, да не е все „Ян Бибиян“ или „Тошко Африкански“ (все пак съпругът ѝ работи в едно от водещите детски издателства в страната). И Теодора ѝ препоръчала „Гората“.

И тук вече започват леките изненади, първата от която е реакцията на децата. Самата госпожа Бенчева ми го описваше така: „Раздавам им ксерокопия от текста, след което минават няколко седмици, докато съберат интерес, за да можем да започнем разговори и обсъждания на прочетеното. Но тоя път, за мое най-голямо удивление, децата започнаха да идват при мен още в края на първата седмица и да искат продължение – тъкмо им станало интересно, и текстът вече свършил“.

Тази детска и читателска реакция щеше да се повтаря многократно в хода на годините. Колегите ми от студентските години, чиито деца тъкмо ставаха по на десетина години, започнаха да им подаряват „Гората“ (и следващите две книги), след което редовно ми съобщаваха неща от рода: „Заспаха с нея“, „Изядоха я“ и т. н. Госпожа Бенчева просто беше успяла да пробуди интереса и въображението на цяла група деца, което не е лесна работа, откъдето и да го погледне човек. Днес вече това са зрели хора със собствени деца и някои от тях се обаждат от време на време в социалните медии, за да ми кажат, че предават на собствените си мъничета прекрасните преживявания от детството. Току-виж сме създали и някаква традиция, а?


Small Ad GF 1

Друго преживяване, за което храня най-топли спомени и до днес, беше срещата с тогавашната директорка на окръжната библиотека в Пловдив, Вили Лазова. Дори и преди 20 години тя вече не беше в първа младост, но енергията и въодушевлението ѝ си бяха чисто младежки. Там и се получиха най-големите аудитории от деца – а колкото по-големи аудиториите, толкова по-голяма и смелостта, и разнообразието на участниците. Че децата са най-благодатната и директна аудитория на света е нещо, което едва ли трябва да се обяснява. Ако не се отнасяте към тях покровителствено те се открехват и ви изненадват с толкова точни наблюдения и забележки, просто е трудно човек да си го представи, ако не го е преживявал. Междувременно аз бях позахитрял и ги питах какво точно искат да се случи в следващите книги. Едно детенце ми каза, че иска приключения под вода, друго – да имало вулкан. И аз, като някакъв пишман-Дядо-Коледа, се заех да изпълнявам желания.

 

 

А междувременно на международния фронт за завихряха странни, доста по-мощни енергии. И тук идва време да ви разправя една от най-вълнуващите, ако и най-тъжни, истории в живота на Червенокоска – и моя, разбира се.

Беше някъде в началото на 2005-та. Междувременно бях написал втората книга от поредицата и госпожа Бенчева беше помогнала за друго малко чудо – включването на откъс от „Паркът на призраците“ в читанката за четвърти клас на издателство „Булвест“ (което най-вероятно е и единствената причина книгите да не изчезнат в небитието българско като някакъв отчаян „Амин“). Даже ходих и на фестивала на детската книга в Сливен, юхууу, ихууу, страхотен танцов ансамбъл! Но големите изненади все още предстояха.

Та, някъде през 2005-та, насред дребната вихрушка от имейли от цял свят, се получи и един от Китай.

Драги г-н Енев

Аз съм китайско момиче, прочетох вашата „Призрачна гора“ от интернет и много ми хареса. Може ли да ми простите, че съм превела някои части на китайски? Просто искам да представя Вашето произведение на повече китайски приятели, а когато моята приятелка aisitair го прочете, каза, че трябва да го изпратя на издателство, за да го отпечата, но не мога да го направя, без да получа Вашия отговор. Надявам се, че можете да получите това писмо, а аз ще отварям тази пощенска кутия всеки ден.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Очаквам с нетърпение отговора ви.

С уважение

Ан

Както сигурно може да се почувства от българския превод, английският език на това китайско Ане звучи леко наивно, та в първия момент ме накара да си помисля „Глей ти, значи не съм аз единствената откачалка на тоя свят. Имало и други.“

И не отговорих. Какво да ѝ пиша, дзверя се на китайските ченгели, които ми е изпратила и се каня някоя сутрин да стана по-ранко, та белким науча китайски докъм обяд. Това поне беше първата ми реакция. Отде да знам, че съм си направил сметката без кръчмаря?

Изминаха няколко седмици, аз вече напълно бях забравил злощастния имейл, но изведнъж пристига втори, тоя път вече съвсем не любезен или приятелски настроен, ами направо сърдит. „Аз толкова труд и любов да вложа, а ти така да ме пратиш наникъде, може ли такова нещо?“ Ама гневна, моята китайска принцеса, не ти е работа. Затова я нарекох „малкият китайски тигър“ – щото борбена, милата, за един отбор юнаци. И каквото захапе, не пуска.

„Е хубаво, но какво да правя сега? Китайски ли да науча, какво да ти отговоря?“

„Не ме интересува, искам да направим от това нещо истинска книга.“

Ще направим книга, ама за бърсане, мисля си, но нали тигърчето ми е взело страха, пиша ѝ нещо мило и учтиво, вече разбирам, че с това същество изключително да се говори през просото не може.

И започвам да умувам. Ха насам, ха натам, най-после ми светна. Аврам Агов, моят приятел от студентските години и вечен помощник както в добри, така и в лоши времена, тъкмо беше се прехвърлил по това време в канадския Ванкувър, а там, както го изискват вселенските съвпадения, се намира една от най-големите и най-заможни китайски диаспори, щото след предаването на Хонконг на Народната република огромна част от хонконгските милионери се е изнесла в Канада, поради тамошната политика да се дава незабавно гражданство, ако вложиш един милион канадски долара в икономиката на страната. Тоест Аврам преподава в колеж, в който половината му студенти – китайци. И то не какви да е китайци, ами синове и дъщери на много богати хора, тоест деца от сой.

Намислено-направено. Изпратих аз китайския ръкопис на Аврам и зачаках. А оттам – същата реакция като от България. „Много им хареса историята, но най-важното е, че била преведена на вълшебен китайски език, това момиче трябва да е някакъв езиков гений“. Или нещо такова, доукрасявам го сега малко във въображението си.

Брех, чудо! Повярвах значи не на шега във вибрациите вселенски, започнах най-сериозна кореспонденция с моето китайско тигърче. И подхвана тя нова непосилна борба, този път за публикуване на книгата в Китай.

Тук идва момент да склоня глава в мрачна мъка, защото момичето Ан (истинското ѝ име е Dai Yongan) се оказа изключително не само по отношение на езика. Съдбата ѝ е белязана от тежка трагедия. Родена е през 1977, а на четиригодишна възраст е преживяла тежка катастрофа, в резултат на която прекарва по-нататъшния си живот в количка. Получавала е няколко литературни награди в Китай и по времето, когато се свърза с мен, вече се радваше на немалка известност в страната, където беше станала изключително популярна като преводачка и авторка на книги за деца. Почина през 2015 година, на 38 годишна възраст, в резултат от усложнения на парализата ѝ. Вечна ѝ памет!

 

2024 01 Yi Ran

 

Не знам дали някога ще успея да отдам подобаващата почит на това толкова изключително човешко същество, но във всеки случай една от мечтите в живота ми е да положа китка цветя на гроба ѝ. Малко хора са ме карали да се чувствам толкова задължен, но заедно с това и толкова угнетен, поради странната и тежка съдба, която ѝ беше отредена.

Но онова време, годините 2005-2007, бяха години на радостен подем, защото китайците направиха прекрасно издание, богато илюстрирано и в голямо издателство, с което свързвах големи надежди, поне за известно време.

Но не беше писано да стане нещо изключително. Книгата се появи, появиха се и няколко рецензии, както официални, така и читателски, но това се оказа всичко. Литературният небосклон е стръмно и хлъзгаво място, това сигурно е ясно и без да го пиша тук, но при всички случаи моето китайско приключение беше едно от най-поучителните неща, които някога съм преживявал. Никога не бързай да броиш пилци – нито напролет, нито наесен! Животът на книгите има само малко, ако изобщо нещо общо, с онзи на авторите им. Не знам дали това е нещо общовалидно или само на мен така ми се привижда, но поне моите книги не искат по никакъв начин да се съизмерват с дребното ми човешко съществуване, тук и сега. Нямам ни най-малка представа дали непреклонното ми убеждение в тяхната вечност е нещо по-различно от приглушеното скрибуцане на едно незадоволимо его. Но го вярвам, факт. А на тази възраст вече ми липсват и задръжките да изкажа тази толкова непосилна мисъл на глас. Вярвам!

 

2024 01 Chinese cover

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Четене в тролея

Калин Терзийски 25 Юни, 2011 Hits: 23627
Чувствах се силен и бодър, с широки рамене и…

Киселец

Здравка Евтимова 06 Фев, 2009 Hits: 13381
Помниш ли Хвърлен, стария баир до Перник,…

Шах и генерали

Деян Димитров 30 Мар, 2020 Hits: 3629
Аз съм съвестен гражданин от селски тип.…