От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 01 Firecurl 08

 

В 2005-та канавата на солидния ми буржоазен живот се процепи окончателно, и то в няколко различни посоки. Първата и най-съсипваща от всички беше разпадът на семейството. Жена ми, преуморена от вечно гонене на свръхмечти и вече не малко досадèна от постоянните ми намеци, че великите жени на тоя свят са не точно разните му там Марии Кюри, а по-скоро самопожертвувателни същества от рода на Ана Достоевска, Катя Ман или Вера Набоков, си хвана багажа и ме напусна. Писал съм за това достатъчно, тук ще поясня само, че жилото на този разпад се оказа бавно и – поне в началото – почти неусетно. Прекарах първата половин година след раздялата едва ли не в екстаз, тъй като се бяха случили други вълшебни неща, в резултат на които децата останаха при мен, тоест животът ми не изгуби смисъл рязко и безапелационно. По-късно това се промени и ме потопи в най-дълготрайната криза в живота ми – три или четири години, които изкарах в някакъв вид хибернация и от които си спомням само откъслечни картини, най-вече свързани с посещенията в България. Останалото тъне в благодатна мъгла. Удивително нещо е човешкото съзнание.

Другият рязък и пробуждащ удар беше директно свързан с книгите. След два относително надеждни старта животът на третата книга потръгна само с много мъки и значителни, непознати до този момент усуквания.

Първото голямо пробуждане дойде в момента, в който изпратих на момчетата от „ПАН“ ръкописа на Пустинята на призраците, само за да получа кратичко съобщение, че за съжаление те не могат повече да публикуват книгите ми. Това ми дойде толкова неочаквано и стресиращо, че в продължение на доста време изобщо не можех да го разбера. Ама как така, ама как така? Нали уж беше „най-доброто“, откъде-накъде изведнъж го постигна този статус на парий, с какво го заслужихме, в какво се провалихме? Отговорът беше колкото ясен, толкова и абсурден, поне за човека, който бях по онова време: „в нищо не си се провалил, просто българският книжен пазар отказва да приеме книгите ти“. Не се продават, това е всичко.

Трябваше да изминат много години, преди гневът, отрицанието и бесът пред мълчанието на българските агнета да бъдат заменени от това, с което живея днес – тихичкото разбиране, че е невъзможно да конфронтираш с модерни идеи общество, което до голяма степен все още обитава 19. век (защото такава е „националната идея“ на това място, тя действително все още не е достигнала 20. век и хората я ручат за закуска, обяд и вечеря, без нито за миг да си дават сметка, че доброволно обитават една пещера от миналото). Искам да кажа, невъзможно е да конфронтираш хората с подобни идеи и да очакваш неща като признание или успех. Майка ми, обикновена женица с неособено високи знания или дори обща култура, но в замяна на това надарена с изключително остра интуиция, улови всичко това в едно пределно просто изречение, което за мен съдържа най-директното обяснение за моите български лутаници: „Ма мама, много ти западни книгите, не са за нас.“

От това по-просто и по-ясно няма как да се формулира, и до днес мисля така.


Small Ad GF 1

И не че хората тук са с нещо „по-тъпи“ или „по-ограничени“ от онези навсякъде другаде, нищо подобно. „Хората“ са едни и същи навсякъде, в смисъл че доминиращият и определящ всичко копнеж на, да речем 90% от човешките същества на този свят е простото желание за сигурност и стабилност, което пък от своя страна блокира автоматично усилията на изключенията, които са родени със „сбъркани гени“ и не могат да живеят в покой. Давам си ясна сметка, че подобен вид „размишления“ намирисват солидно на кафеджийска философия, но многогодишният и безпрестанен сблъсък с тази стена, в сравнение с която Китайската ми се привижда като детска играчка, не ми позволява да мисля нищо друго. Опитвай се да променяш хората, за да осъзнаеш собствената си смъртност, това е всичко, на което ме научиха последните 15‑20 години.

Проблемът на България, както и на всяко друго малко място по света е в това, че тук има прекалено малко изключения. Мястото е тясно, традициите му са изключително закостенели, нравите му са лишени от каквито и да е примеси на изтънченост и аристократизъм, за добро или зло тук никога не е имало каквато и да било аристокрация, включително и духовна, така че бойният вик на днешните българи е по правило някаква версия на „Ай сиктир ба, ти ли ша ма учиш!“ Няма утвърдени авторитети, няма съгласие по каквито и да било ценности, няма и следа от принадлежност към културата, която определя духа на Европа в наши дни. Има само „Ний сме си ний“ – и това, за съжаление, е всичко.

И разбира се, историите на едно дете, което е всичко друго но не и „дете“, могат да бъдат приети по всякакви други, но не и отворени начини, на място като България (защото очевидната „тайна“ на тези книги е в това, че те са „детски“ само на повърхността, ако още никой не ви го е казвал).

Но да спирам дотук, преди да съм се забил в някой по-големичък куп.

Та значи, преглътнах гнева и обидата, отидох да чукам на други врати. И тук вече светът ме прасна здраво по носа, защото третата книга се оказа съвсем не толкова „излята от раз“, колкото бяха първите две. Кризата не беше дошла от нищо. Малко по малко започнах да разбирам, че съм изгубил чувство за самокритичност и контрол, поне през последните една или две години. Казано простичко, бяха повярвал, че „мога“. И сега изведнъж осъзнавах, че „можене“ всъщност няма, че всеки път започваш или от нулата, или от (предварително ясния) финал. „Пустинята“ се получи тегава и раздута, беше изпъстрена с дълги пасажи, чийто единствен смисъл изглежда беше да демонстрирам нещо си – я знания, я ум, я чувство за хумор. Отне ми доста време докато стана в състояние да приема това. После заседнах и – за първи и единствен път в живота си – редактирах текста из основи. Съкратих около една пета, премахнах фукането, оставих само нещата, които допринасят с нещо към действието. И според мен се получи. Обичам и харесвам тази книга също толкова, колкото и първите две, намирам фабулата и особено края ѝ също толкова динамичен, а освен това в нея откривам нещо, което го няма в другите – тук Ането е престанала да бъде дете вече съвсем не на шега. Има даже едно място, в което тя си го казва директно: „В Гората на призраците деца няма. Тук всички са възрастни.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В края на краищата „Пустинята“ излезе при издателство, за което не бях чувал никога и нищо. Странно (или може би напълно закономерно), това не промени общата картина на пазарно „съществуванийце“ в никакъв смисъл. Продаваше се долу-горе колкото и първите две, тоест на час по лъжичка. Е хубаво, няма сега да гледаме на харизан кон в устата, приех и това. По едно време даже направихме нови издания на всичките три книги. Но по принцип вече бях започнал да се научавам на нещото, което ме държи над повърхността на българското блато вече толкова много години: „Не чакай нищо, иначе ще се предадеш!“

Така си живея и до днес. Отношенията ми с България започват все повече да напомнят на ония между Волтер и Бога („поздравяваме се, но не си говорим“). Тя не гледа към мен, аз не гледам към нея – и моля последният да затвори вратата.

И все пак продължавах да храня надежди. Храня ги и до днес, ако и единствено във връзка с някакви задморски простори. Но за това ще ви разправям по-нататък.

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Априлски дъжд

Здравка Евтимова 20 Окт, 2010 Hits: 10545
Саня затича по стълбището: някъде етаж или…