Защо кампанията на Украйна срещу енергийния сектор на Москва работи

Когато се оценяваха многобройните ефекти върху руската икономика от войната в Украйна, малцина подозираха, че сред тях ще се окаже и недостигът на гориво. В края на краищата Русия е богата на нефт страна, чиито енергийни съоръжения са далеч от фронтовите линии; през по-голямата част от войната именно украинската, а не руската енергийна мрежа се намираше под обстрел. И все пак, от август насам, когато Украйна започна целенасочена кампания за удари по рафинерии дълбоко в руската територия, недостигът на гориво започна да тревожи руските граждани. До края на октомври украинските дронове бяха ударили повече от половината от 38-те големи рафинерии в Русия поне веднъж. В резултат на това Русия премина от преработка на около 5,4 милиона барела петрол на ден през юли до приблизително 5 милиона барела дневно през септември. Спирането на производството се разпространи в няколко региона, а някои руски бензиностанции започнаха режим на продажбите. Към края на октомври допълнителни удари – включително по рафинерии в Рязан и Саратов – още веднъж подчертаха обхвата на украинската кампания.

При такива резултати може лесно да се заключи, че Украйна е на път да срине руската петролна индустрия. Но това не е така. Въпреки сериозните щети, които нанасят, малко вероятно е атаките да променят решимостта на Москва в близко бъдеще. Засега рафиниращият сектор в Русия все още притежава достатъчна устойчивост – както заради значителния излишен капацитет като третата по големина рафинерийна система в света, така и поради способността си бързо да ремонтира повредените инсталации. Руският държавен апарат разполага с редица инструменти, с които може да поддържа относително равновесие. Освен това за Украйна съществува риск кампанията да провокира Москва да засили собствените си удари по украинската инфраструктура и енергийни системи, докато страната навлиза в четвъртата зима на войната.

Но в дългосрочен план ударите по рафинериите могат да имат далеч по-дълбоки последици – ако бъдат поддържани със сегашното темпо. Докато устойчивостта на Русия се подлага на безмилостно изпитание, тя постепенно се изтощава. Макар че инсталациите за дестилация на петрол могат да бъдат ремонтирани сравнително лесно след всеки удар, те ерозират в резултат на повтарящите се цикли на нагряване и охлаждане, причинени от атаките. А колкото повече руската петролна промишленост разчита на държавна намеса за управление на кризите, толкова повече енергийният сектор се превръща в централизирано управляван и по-малко ефективен. Истината е, че реалните щети, нанесени от кампанията на Украйна, са кумулативни и институционални, а не само физически. Дори когато Русия се стреми да запази краткосрочната стабилност, тя фактически ускорява собствения си дългосрочен упадък.

Богата на нефт, бедна на гориво

Част от трудността при оценката на ефектите от украинските удари произтича от огромния мащаб и сложност на руската петролна индустрия в сегмента „downstream“. В момента Русия разполага с приблизително 6,5 милиона барела дневен рафинериен капацитет, разпределен в около 40 рафинерии, като най-големите струпвания са в района на Волга, Урал и около Москва. Русия изнася средно около два милиона барела нефтопродукти на ден. При нормални обстоятелства системата разполага със значителен резервен капацитет, въпреки че доставките на гориво понякога могат да бъдат ограничени през периодите на пик на сезонното търсене.

Текущите недостиги на гориво – най-сериозните от началото на пълномащабната война през 2022 г. – не са резултат единствено от украинските удари по рафинериите. От една страна, руският пазар на горива се натоварва всяко лято от съчетанието между високото селскостопанско търсене, интензивния автомобилен трафик и спирането на рафинериите за годишна профилактика. Това лято търсенето беше допълнително засилено, защото повече руснаци пътуваха с автомобили, за да избегнат отменени полети и закъснения на влакове вследствие на украинските атаки с дронове по транспортната инфраструктура.

Друг фактор е, че руското правителство все по-често се намесва във вътрешния пазар на горива, в името на ценовата стабилност и контрола върху инфлацията. Основният му механизъм, известен като „демпфер на цените“, представлява субсидия, която компенсира рафинериите, когато вътрешните цени на горивата паднат под експортния паритет. Но тъй като държавата все повече изпитва финансов натиск, тя започна да прехвърля тежестта на тези субсидии върху производителите и търговците, като ги принуждава да поддържат снабдяването чрез заплахи – както често се случва при твърд държавен контрол на цените. Опитът да се задържат цените стабилни премахна важни ценови сигнали както за потребителите, така и за производителите – и наруши равновесието между предлагането и търсенето. В периоди на ниска рентабилност най-големите петролни компании осигуряват гориво за собствените си бензиностанции, но продават възможно най-малко на независимите търговци. Независимите станции и малките търговски мрежи представляват почти 70 процента от руския пазар на дребно, но реализират по-малко от една четвърт от общите доставки. Въпреки това те играят важна роля, тъй като осигуряват гориво на шофьорите в по-бедните и слабо населени райони. Когато големите компании ограничат доставките към независимите, именно хората в провинцията понасят най-тежките последици.

Заплахата на рояка

Въпреки всичко най-значимата причина за недостига е драматичната промяна в способностите на Украйна за удари с дронове на дълги разстояния. През 2023 и 2024 г. Украйна рядко се опитваше да поразява енергийна инфраструктура дълбоко във вътрешността на Русия, а когато го правеше, не атакуваше една и съща рафинерия многократно. През този период само няколко рафинерии в радиус от около 250 мили от украински контролирани територии бяха поразявани редовно. Сега обаче украинските удари достигат чак до Тюмен в Сибир – на 1360 мили разстояние – и Украйна редовно поразява множество рафинерии в западната част на Русия.

Вземете например рафинерията във Волгоград – голям завод с капацитет от 300 000 барела на ден. Тя беше ударена не по-малко от пет пъти в рамките на два месеца, като последната атака дойде само дни след като руските ремонти я бяха върнали в експлоатация. Макар тези повтарящи се удари да не могат напълно да унищожат рафинерията, те я държат в постоянно състояние на ремонт, изтощавайки веригите за доставки на резервни части, които вече са ограничени от санкциите. От август насам украинските атаки с дронове станаха особено успешни, отчасти благодарение на американското разузнаване. Украйна вече разполага както с капацитет, така и с увереност да пуска редовно големи рояци дронове срещу множество цели из цяла Русия – успешно претоварвайки руската противовъздушна отбрана.

Ефектът от ударите се усилва и от начина, по който е структурирана руската рафинерийна система. Планирането от съветската епоха създаде регионални дуополистични модели – една или две рафинерии обслужват огромна територия, често включваща няколко области и милиони жители. Когато една от тях излезе от строя, недостигът бързо се разпространява в съседните райони. Това означава, че успешен украински удар може да предизвика недостиг за обширна територия, която Русия впоследствие трябва да снабдява по железопътен път от стотици километри разстояние. А ако съседни рафинерии бъдат поразени едновременно, проблемите неминуемо се натрупват и разрастват.

Смърт от хиляда разреза

Истинското въздействие от украинските удари обаче вероятно ще се прояви в по-дългосрочен план. Както и в други аспекти на войната, битката за енергийната инфраструктура може да бъде спечелена единствено чрез внимателно изчислена война на изтощение. Нито един отделен удар няма да убие системата, но една продължителна, интензивна кампания увеличава вероятността от каскадни откази, по-дълги ремонти и натрупващи се загуби на капацитет. Ако Москва не постигне пробив в защитата срещу дронове – нещо, което нито една от страните не е успяла от началото на пълномащабната война – усилията на Украйна ще продължат да нанасят щети.

В този смисъл крайният изход ще зависи от поредица променливи фактори. Сред тях са колко бързо Русия може да ремонтира своите рафинерии; колко пъти една инсталация може да бъде поправяна, преди да трябва да бъде заменена; колко дрона са необходими, за да се преодолее противовъздушната отбрана; и колко дрона Украйна може да произвежда и използва в продължение на време. Дроновата война е въпрос на мащаб. При всяка операция повечето атакуващи дронове ще бъдат свалени. Тяхната цел е да наситят системата за противовъздушна защита; за да бъде ефективна една атака, трябва да бъдат изстреляни десетки, ако не и стотици дронове, всеки носещ най-малко 50 килограма полезен товар. Най-успешните атаки включват удари по няколко рафинерийни единици в рамките на един и същ завод, а същите заводи трябва да се поразяват повторно, веднага щом щетите от предишните нападения бъдат отстранени. Поддържането на ефективна кампания срещу рафинериите изисква хиляди дронове седмично, в продължение на няколко месеца.

Това е игра, в която нападателят има предимство. Точно както Украйна беше принудена да направи, защитавайки своите градове и инфраструктура от руските бомбардировки, така и Русия трябва да избира кои обекти да пази, тъй като не може да осигури защита на всички рафинерии едновременно. Прехвърлянето на въздушно прикритие от едно място на друго на огромни разстояния изисква време. Междувременно нападателят може да сменя целите си по собствено усмотрение.

Въпреки че нейната противовъздушна отбрана се оказа неспособна да спре атаките, Русия започна да прави други адаптации. Рафинериите, например, поставят импровизирани мрежи и защитни покрития. Тези мерки може да изглеждат примитивни, но дори малки отклонения в траекторията на дрона могат да доведат до  разлика между просто вдлъбнатина и опустошителен пожар.

Големият енергиен двубой

Парадоксално, кампанията на Украйна срещу руските петролни съоръжения е изградена върху уроците от самата руска кампания срещу украинската инфраструктура. Още от ранните етапи на войната Русия атакуваше украинската енергийна мрежа с цел да дестабилизира икономиката и да смачка морала на обществото. През 2023 и 2024 г. Украйна едва успяваше да наваксва с ремонтите на щетите, които Русия ѝ нанасяше. Днес, когато руските нападателни възможности са се увеличили още повече, тази надпревара е станала непечелима.

През март украинският президент Володимир Зеленски се опита да убеди Москва да се съгласи на мораториум върху въздушните удари по енергийната инфраструктура – без резултат. В този смисъл кампанията на Киев срещу рафинериите е едновременно възпиране и възмездие. Тя цели да наложи на Русия същите разходи, които Русия отдавна налага на Украйна. Теоретично това би могло да доведе до неофициален взаимен мораториум върху енергийните атаки, тъй като те са скъпи и за двете страни. Засега обаче резултатът е само ескалация.

За Украйна ударите по рафинериите са и особено ефективен начин да засегне Русия. Атаките по тръбопроводи, складове за гориво и железопътни линии имат по-краткотраен ефект – те обикновено могат да бъдат възстановени в рамките на дни. Но рафинериите, със своето голямо и сложно оборудване, остават далеч по-уязвими и символично натоварени цели.

През последните седмици Украйна допълни кампанията си с по-широки усилия да затрудни руския износ на петрол. Тя вече редовно атакува помпени станции по тръбопроводите, водещи към износните терминали, и разшири обхвата на ударите си към трети страни, участващи в руската енергийна търговия. На 2 ноември например украински дронове атакуваха черноморското пристанище Туапсе, нанасяйки щети на турски танкер.

Имаше и няколко саботажни инцидента срещу не-руски кораби, превозващи руски суров петрол – вероятно причинени от магнитни мини, макар че Киев не пое отговорност за тях. В Новоросийск Украйна дори удари помпените станции, терминала и офисите на Каспийския тръбопроводен консорциум – организация, която подпомага износа на казахстански петрол през Черно море – използвайки въздушни и морски дронове. Подобни операции имат двойна цел: от военно гледище – да наложат разходи и несигурност върху руската логистика, а стратегически – да обезкуражат трети страни, като корабособственици, застрахователи и търговци, да правят бизнес с Русия.

Русия, от своя страна, също си намери нови цели. До 2025 г. Украйна все още транзитираше руски газ към европейски купувачи, а като неформална част от тази договореност Русия се въздържаше да атакува украинското газово производство и тръбопроводи. Сега тази договорка вече не важи, и през октомври Русия проведе серия масирани удари с дронове и ракети, които извадиха от строя 60 процента от вътрешното газово производство на Украйна – точно в критичния момент преди зимата.

Стабилност на всяка цена

До края на септември украинските удари бяха намалили рафиниращия капацитет на Русия с около 10 процента. И все пак, въпреки интензивността на кампанията, Москва досега успя да направи ефектите предимно локални и временни. Недостигът на гориво и скоковете в цените на дребно останаха ограничени главно до определени региони – Южна Русия, Далечния изток и Крим. Кремъл реагира, като наложи временна забрана за износ на бензин и частични ограничения върху дизела. Освен това пренасочи доставки и използва резерви.

Тези мерки обаче имат своята цена. Всеки нов слой държавна намеса затяга хватката на държавата върху сектора. Условията, в които работи петролният бизнес, вече се определят от фиксирани маржове, квоти и извънредни постановления. Кремъл, например, реагира на септемврийския недостиг с поредица от извънредни укази и заповеди на енергийното министерство, които дадоха приоритет на доставките на бензин и дизел за селското стопанство, обществения транспорт и отбранителните нужди; наложиха тавани на цените на горивата на едро и дребно в няколко региона; временно спряха износа на бензин и някои дизелови смеси, за да стабилизират вътрешния пазар. Колкото повече държавата се намесва, толкова по-малко стимул имат компаниите да увеличават доставките вътре в страната. Макар тези стъпки да предотвратяват моментален хаос, те подкопават дългосрочната адаптивност на сектора.

Един от най-парадоксалните ефекти от спирането на руските рафинерии е отражението върху износа. Когато Русия губи част от рафиниращия си капацитет, тя трябва да намали износа на готови нефтопродукти. Но може да възстанови част от изгубените приходи, като просто изнася суровия петрол, който иначе би бил преработен вътрешно. За държавата това е без особено значение, тъй като тя събира данъците още при добива. За компаниите обаче загубите от продажбата на нискоценен суров петрол вместо на преработени продукти могат да достигнат 10 долара на барел или повече. Освен това на 23 октомври Съединените щати обявиха нови санкции срещу ключови руски петролни компании, включително „Лукойл“ и „Роснефт“ – мерки, които вероятно временно ще затруднят руския износ и ще засилят напрежението в сектора.

Москва стои пред дилема. От една страна, високите цени на горивата охлаждат търсенето и връщат пазара в равновесие. От друга страна, правителството се е ангажирало да поддържа цените стабилни, като се намесва при нужда. Подобни намеси са скъпи и поддържат търсенето изкуствено високо, но отказът от тях носи риск от спад на рейтинга и ерозия на общественото доверие.

Засега Русия разполага с достатъчно резервен капацитет и ремонтни възможности, за да държи системата над водата. Но натрупването на щети и ефектите от грубото държавно управление постепенно подкопават ефективността и устойчивостта. Дори Украйна да не може да унищожи петролния сектор, тя може да принуди Москва да прави все по-скъпи избори: дали да пази рафинериите или оръжейните си заводи; дали да даде приоритет на износа или на вътрешното снабдяване; дали да насочи ресурси към спешни ремонти или към други нужди. Всяка такава дилема стеснява пространството за действие.

Досега реакцията на Москва на недостига на доставки беше изненадващо последователна: овладяване, контрол и компенсация. Кремъл е решен да предотврати видимите недостиги, които биха подкопали общественото доверие, но инструментите, на които разчита – забрани за износ, фиксирани маржове, субсидии – превръщат сектора в застинала система. Рафинериите вече работят с минимална пазарна автономия; много от тях отлагат инвестиционни решения „до след войната“. Инсталациите продължават да функционират, но с отложена поддръжка, прибързани ремонти и растящо натрупване на проблеми със сигурността и ефективността. Резултатът не е колапс, а тиха деградация.

Вкаменяването на петродържавата

Три променливи ще определят съдбата на руската петролна индустрия в дългосрочен план. Първата е темпото на украинските удари – дали Киев ще успее да поддържа или увеличи броя, товара и честотата на атаките с дронове. Не по-малко важна е способността на Русия да ремонтира – колко бързо могат да бъдат възстановени повредените инсталации и дали недостигът на резервни части ще се превърне в решаващ фактор. И накрая, третият елемент са цените на петрола и политиката на ОПЕК+: например спад в цените би подложил Москва на тежко изпитание дали може едновременно да поддържа субсидиите и военните си разходи.

Ако рафиниращият ѝ капацитет бъде допълнително ограничен, Русия може да прибегне до занижаване на стандартите за качество на горивата – увеличавайки дела на бензин от нафта и на високо серен дизел. Това може временно да облекчи недостига, но за сметка на качеството на въздуха и дълготрайността на двигателите. Правителството също разчита на помощ от Беларус, която потенциално би могла да покрие до 30 процента от нуждите на Русия от бензин. Но подобни решения могат само да смекчат, а не да премахнат дългосрочните последици от задаващата се петролна криза.

Киев не може да сломи руската петролна индустрия за една нощ. Но като принуждава Москва към непрекъснато „гасене на пожари“ – било то буквално при пламналите рафинерии или при предотвратяване на икономически пожари от втори ред – тези атаки гарантират, че Русия ще плаща все по-висока цена за поддържане на стабилността. Засега рафинериите ще продължат да работят, помпите ще продължат да се въртят, а износът ще продължава – но с нарастващи разходи, свиващи се маржове и намаляваща способност за възстановяване след удар.

Това, което кампанията на Украйна разкри за Русия, е по-дълбока уязвимост: тя е енергийна свръхдържава, чиято сила се крепи върху инфраструктура, изградена преди десетилетия, поддържана с импровизации и запазвана чрез заповеди, а не чрез иновации. В крайна сметка руските рафинерии най-вероятно ще се износят под тежестта на повтарящите се удари и институционалната склероза – тиха, но показателна метафора за самата военна икономика на Русия.

Източник

Татяна Митрова е глобална сътрудничка в Центъра за глобална енергийна политика. Тя има двадесет и пет годишен опит в работата с руските, бившите съветски и глобалните енергийни пазари, включително производство, транспорт, търсене, енергийна политика, ценообразуване и преструктуриране на пазара.