През 2017 г. инженер от Google на име Джеймс Дамор разпространи вътрешна служебна бележка със заглавие „Идеологическата ехо-камера на Google“, в която критикуваше инициативите на компанията за увеличаване на етническото разнообразие на персонала. В бележката си Дамор твърдеше, че жените са недостатъчно представени в технологичната индустрия не поради предразсъдъци, а заради вродени психологически характеристики. „Разликите в разпределенията на характеристиките между мъжете и жените могат отчасти да обяснят защо нямаме 50% представителство на жените в технологиите и в ръководството“, аргументираше се той. Ако психологическите „характеристики“ са в основата на проблема, тогава съществуващите инициативи за подобряване на разнообразието няма да работят. „Тези практики се основават на погрешни предположения, породени от нашите предразсъдъци, и всъщност могат да увеличат расовото и половото напрежение.“

Тонът на Дамор се колебаеше неуверено между технократична неутралност и либертарианска полемика. „Дискриминацията за постигане на равно представителство, е несправедлива, разединяваща и лоша за бизнеса“, пишеше той. Google страдал от „потвърждаващо пристрастие“, произтичащо от доминирането на левите в социалните и хуманитарните науки – доминиране, което било породило и поддържало такива „митове“ като „социалния конструктивизъм и разликата в заплащането между половете“. Той обвиняваше работодателя си, че засрамва несъгласните до мълчание, създавайки „идеологическа ехо-камера, в която някои идеи са твърде свещени, за да бъдат обсъждани честно“.

Ако Дамор си е мислел, че намесата му ще бъде приета добре, той не беше успял да разчете обстановката. Министерството на труда тъкмо беше дало показания в съда, че разполага с убедителни доказателства, че Google систематично плаща на жените по-малко от мъжете в цялата компания. Всяко предположение, че някои хора в Google вярват, че по природа жените са по-малко пригодни да бъдат софтуерни инженери, беше потенциално вредно за компания, която се защитаваше срещу възможни нарушения на трудовото законодателство. На 5 август сайтът Gizmodo публикува бележката. Два дни по-късно Дамор беше уволнен. В бележка до служителите на Google главният изпълнителен директор на компанията Сундар Пичай заяви, че „нашата работа е да изграждаме страхотни продукти за потребителите, които променят живота им. Да се внушава, че някаква група от нашите колеги имат характеристики, които ги правят биологически по-малко пригодни за тази работа, е обидно и не е приемливо“.

Случаят на Дамор бързо се превърна в знакова кауза в културните войни. За едни той беше мъченик на свободното слово, загубил работата си заради мисловното престъпление да бъде „обиден и неприемлив“. За други – мизогинистки трол, който сам се беше направил нежелан на пазара на труда. Той обиколи десните медии, давайки съчувствени интервюта на Бен Шапиро и Джо Роган и смени профилната си снимка в Twitter с такава, на която носеше тениска с версия на логото на Google, превърната в „Goolag“.

Един от видните защитници на Дамор беше психологът Стивън Пинкър. В панелна дискусия в Kenyon College Пинкър увери публиката, че всичко в бележката се основава на рецензирана наука и че тя „в никакъв случай не е сексистки или скандален документ“. Подкрепата на Пинкър за Дамор вероятно не е изненадваща, тъй като голяма част от бележката беше формулирана с термини, заети от собствената област на Пинкър – еволюционната психология.

Според еволюционната психология мозъкът е система за обработка на информация, проектирана от естествения отбор в отговор на обратната връзка, идеща от средата. Индивидуалните поведенчески адаптации се генерират от специализирани програми, или „модули“, вместо да произлизат от някаква обща, безкрайно пластична архитектура. Така, вместо умът да бъде tabula rasa, върху която културата може да изписва своите многобройни и разнообразни сценарии, културата е ограничавана и канализирана от процеса на естествения отбор, създал еволюиралия мозък. И важното е, че понеже еволюцията протича в дълги времеви мащаби, „Средата на еволюционната приспособеност“ (Environment of Evolutionary Adaptedness), за която мозъкът уж е оптимизиран, е древна – а именно саваната, която е упражнявала селекционен натиск върху нашите предци.

Тази перспектива е, наред с другото, пряко предизвикателство към идеята, разпространена в социалните науки, че културата заема сфера, отделна от психологията и биологията. В един от ключовите документи на еволюционната психология – есето от 1992 г. „Психологическите основи на културата“ – психоложката Леда Космайдс и нейният съпруг антропологът Джон Туби лаконично заявяват несъгласието си с това допускане. „Човешките умове, човешкото поведение, човешките артефакти и човешката култура са все биологични феномени“, настояват те – „аспекти на фенотипите на човека.“

Един основополагащ жест на социологията – един от жестовете, които я превърнаха в последователна дисциплина в края на XIX век – беше определението на Емил Дюркхайм за „социалните факти“ като отделен обект на изследване, различен от „тези, които са предмет на другите природни науки“. Космайдс и Туби твърдяха, че „социалните факти“ все пак не са чак толкова отделни. Ако те са част от човешкия фенотип, израз на гени, взаимодействащи със средата, тогава може би трябва да се изучават с инструментите на биологията. Социалните науки, твърдяха те, страдали от „ендемичен провал“, „неразположение“ и „неспособност да процъфтяват“, породени от нежеланието им да „разположат своите обекти на изследване вътре в по-широката мрежа на научното знание“.

В годините след като Космайдс и Туби отправиха това предизвикателство, еволюционната психология се оказа на фронтовата линия на американските културни войни. Макар конкретният ѝ модел за еволюиралия мозък да е оспорван от други изследователски традиции, за потребителите на популярните медии тя сякаш е единственият вариант. Днес множество списания и сайтове предлагат непрестанен поток от заглавия, извлечени от публикации по еволюционна психология: едно скорошно търсене в новините извади истории за това какво мислят мъжете за брадите на други мъже, за реакцията на гей мъже към сигнали за плодовитост и за това дали мъжете или жените заспиват по-бързо след секс. Знаменитости като Steven Bonnell II (Destiny), които се занимават със „сваляне на жени“,  черпят от онова, което може да се нарече „поп еволюционна психология“, за да учат млади мъже как да максимизират успеха си в срещите с другия пол – във видео от един от популярните си семинари Destiny казва на последователите си, че „нашият механизъм на привличане е еволюционно микрокалибриран… от милиони и милиони поколения и на успешни, и на провалени истории… Вашият дизайн е подготвен за древна среда.“ А подходът на еволюционната психология към интимността се дестилира във насилствена мизогиния, докато просмуква през „маносферата“ – интернет средата на активисти за правата на мъжете, MGTOW (Men Going Their Own Way – „мъже, които поемат по свой път“) и инцелите – субкултура, която породи редица масови убийци и днес е широко призната като терористична заплаха.

С разпространението на своята перспектива в популярната култура, поп еволюционната психология (EvoPsych) оцвети силно нажежените дебати за пола, расата, насилието и социалната класа. Тя проникна и в една възприемчива култура на Силициевата долина, която споделя голяма част от нейното интелектуално ДНК – особено по отношение на теориите за информацията, обратната връзка и контрола. Джеймс Дамор далеч не е първият млад инженер-мъж, който използва еволюционната психология, за да се противопоставя на либералната идеология на разнообразието, да поставя под въпрос постмодернистките теории за социалната конструираност на знанието или да предложи прост разказ за човешката природа, който да му помогне да си проправи път през неизчислимите сложности на социалния свят.

Атаката на еволюционната психология срещу социалните и културните начини на обяснение има очевидни последствия за левите политически проекти, които черпят легитимността си от тази традиция. Голямата част от популярността ѝ сред северноамериканската десница е, че тя предоставя боеприпаси в политически престрелки, които имат малко или нищо общо с теории за еволюцията на мозъка или с въпроса доколко културата трябва да се разбира чрез биологията. Когато психологът и автор на книги за самопомощ Джордан Питърсън говори за „йерархия на доминирането“, която „колкото и социална или културна да изглежда, съществува от около половин милиард години“, той апелира към еволюцията като железен закон – абсолютна граница на политическата и социалната възможност: да се противопоставяш на тази йерархия или да се опитваш да я смекчиш означава да вървиш срещу природата. А тази мечта за социален ред, основан в природата, има дълбоки корени в американското политическо въображение. Всъщност битката около „меморандума на Google“ беше престрелка в един конфликт, който се води в продължение на повече от един век.

Макар че законът [на конкуренцията] понякога може да бъде суров към индивида, той е най-доброто за расата, защото осигурява оцеляването на най-приспособените във всяко поприще. Затова приемаме и приветстваме… голямото неравенство на условията, концентрацията на бизнеса, индустрията и търговията в ръцете на малцина и закона на конкуренцията между тях като нещо не само полезно, но и съществено за бъдещия прогрес на расата.

Прочутият израз „оцеляване на най-приспособените“ е въведен от човек, когото Карнеги обичал да нарича „моят скъп учител“ – британския полимат Хърбърт Спенсър, който се е стремял да обедини биология, психология, социология и етика под знака на еволюционен принцип, превръщащ прогреса едновременно в природен закон и морална повеля. Спенсър е разсъждавал върху еволюцията още преди Дарвин да публикува „Произход на видовете“ през 1859 г., а теориите на Дарвин само подсилват културната централност на една идея, която дори по онова време вече е толкова политическа, колкото и научна. Моралното зло, според Спенсър, е квази-физическо следствие, произтичащо единствено „от несъответствието на организма към условията“. То е било обречено да изчезне. Прогресът е „не случайност, а необходимост. Вместо да бъде изкуствена, цивилизацията е част от природата; тя е едно цяло с развитието на ембриона или разцъфването на цветето.“

За Спенсър и пламенните му американски последователи като Карнеги важното е човешката еволюция да не бъде изкуствено възпирана от държавата или забавяна от извратените стимули, създавани от погрешно насочена благотворителност. Това, което на сантименталния наблюдател може да изглежда като безсърдечие, всъщност е любов. В първата си книга „Социална статика“ (1851) Спенсър пише:

Изглежда жестоко един работник, станал неспособен поради болест да се съревновава със своите по-силни събратя, да трябва да понася произтичащите от това лишения. Изглежда жестоко вдовици и сираци да бъдат оставени да се борят за живот или смърт. Но когато не се разглеждат поотделно, а във връзка с интересите на всеобщото човечество, тези сурови съдби се оказват изпълнени с най-висша благотворност – същата благотворност, която отвежда рано в гроба децата на болни родители и избира унилите, невъздържаните и отслабените за жертви на епидемия.

Социалните злини, вярва Спенсър, възникват тогава, когато някога диви хора се оказват непълно приспособени към живота в обществото. Законът на прогреса означава, че „крайното развитие на идеалния човек е логически сигурно“, но социални програми или регулации, които смекчават или облекчават конкуренцията, само биха забавили неговото настъпване.

В първите години на XX век социалният дарвинизъм се преплита с идеите на още един английски полимат – Франсис Галтън – в проекта на евгениката. През 1910 г. Институцията „Карнеги“ във Вашингтон, частна изследователска организация, създадена от Карнеги, за да насърчава научни проекти за „подобряване на човечеството“, финансира Eugenic Records Office в Колд Спринг Харбър, Ню Йорк, който се превръща в център на американските евгенични изследвания и мислене.

Съзнателно насоченото „подобряване“ на „расата“ (разбирана като цялото човечество или по-тясно) е възприето с ентусиазъм от прогресистите като средство за социална реформа, а от нативистите – като защита срещу онова, което адвокатът и зоолог Мадисън Грант нарича в бестселъра си от 1916 г. „Изчезването на великата раса“. През 1907 г. представите за социална „приспособеност“ и страхът от „дегенерация“ довеждат щата Индиана до това да въведе практиката на стерилизация на престъпници и „идиоти“, а в следващите години още тридесет и един щата да приемат подобни закони.

Законът за имиграцията от 1924 г., който въвежда квоти за нови имигранти, е изрично замислен с цел да намали миграцията от т.нар. „дисгенични“ популации като италианци и източноевропейски евреи. Американското евгенично движение е внимателно следено в Германия. Хитлер пише възторжено писмо до Мадисън Грант, наричайки книгата му, възхваляваща добродетелите на „нордическите“ народи спрямо другите, „моята библия“.

Нацизмът превърна евгениката в мръсна дума и оттогава насам съществува силна съпротива срещу използването на биологията за оправдаване на каквато и да било социална или политическа програма. И все пак политическото течение, което направи социалния дарвинизъм мощен интелектуален двигател на американската имиграционна и социална политика, никога не е изчезвало напълно. Квотите според националния произход бяха премахнати едва със Закона за имиграцията от 1965 г. През 80-те години консервативната съпротива срещу социалната политика на „Новия курс“ се съсредоточи около рейгънистките образи за „кралицата на социалните помощи“ и „разпада на чернокожото семейство“, с внушението, че помощ се дава на „неправилните“ хора. Широко разгласеният спор около книгата на Ричард Дж. Хернстийн и Чарлз Мъри „Кривата на камбаната“ през 1994 г. беше знак както за силата на съпротивата срещу социалния дарвинизъм от типа на Спенсър и Карнеги, така и за неговата устойчивост.

⸻ ❦ ⸻

Двадесет и пет години по-късно влиянието на Спенсър и Карнеги върху съвременната американска политика не би могло да бъде по-очевидно. Добродетелта на конкуренцията и подозрението, че държавата е изкуствена намеса в някакъв самонастройващ се природен процес, са започнали да изглеждат самоочевидни за мнозина американци, сякаш самата биология одобрява laissez-faire капитализма. Аргументът, че „икономиката“ трябва да има приоритет пред мерките за обществено здраве, предназначени да защитят уязвимите от COVID-19, стои твърдо в тази традиция, както и свързаното с него твърдение, че болестта трябва да се приема по-малко сериозно, защото убива „само“ старите и болните.

И меморандумът на Джеймс Дамор носи белега на спенсъровата традиция, която вижда социалния ред като оформен от биологията. Но той е също и продукт на „Калифорнийската идеология“ на Силициевата долина, която черпи от друга влиятелна интелектуална традиция, свързваща биологията, технологиите и социалната организация – тази на кибернетиката.

През 1967 г. писателят и фигура от ъндърграунд сцената на Сан Франциско Ричард Браутиган публикува пасторално стихотворение, в което описва пейзаж, едновременно природен и технологичен – „кибернетична поляна“, където „бозайници и компютри“ живеят в „хармония на взаимно програмиране“.

Обичам да си мисля
(трябва да е така!)
за една кибернетична екология
където сме свободни от труда си
и отново съединени с природата,
върнати при нашите
братя и сестри бозайници,
и всички наблюдавани от машини с любяща благодат.

Утопията на Браутиган едва ли би могла да стои по-далеч от мускулестата конкуренция на социалния дарвинизъм. Вместо непрестанно усилие той вижда край на труда. Вместо безмилостно излагане на суровостта на естествения отбор – грижа и цялостност. Думата „кибернетичен“ се появява във всяка от трите строфи на стихотворението – свидетелство за очарованието на западното крайбрежие от науката за „контрол и комуникация в животното и машината“, предложена от математика от MIT Норбърт Винер през 1948 г.

Кибернетиката беше една от големите концептуални революции на XX век, толкова успешна, че повече или по-малко изчезна като самостоятелна дисциплина. Докато Браутиган пишеше своето стихотворение, нейните централни идеи вече се усвояваха от всяка друга област – от инженерството до психологията. Винер заема думата от гръцкото κυβερνήτης (kybernetes) – „кормчия“ или „управник“ – и кибернетиката, подобно на синтетичната философия на Спенсър, обещаваше голямо обединение: строго описание на начина, по който всякакви природни и технологични системи взаимодействат със средата си. В центъра стоеше днес повсеместното понятие „обратна връзка“ – непрекъснатият отговор и приспособяване на една система към условията на средата, както морякът настройва руля според промените във вятъра.

Възможностите на кибернетиката бяха изследвани на поредица от ежегодни срещи, организирани от фондация „Мейси“ между 1946 и 1953 г. Сред участниците беше антропологът Грегъри Бейтсън – един от каналите, по които кибернетичните идеи проникват в контракултурната среда на Браутиган. В Лондон през 1967 г. Бейтсън говори на конференция, обявена като Международен конгрес по диалектика на освобождението, заедно със Стокли Кармайкъл, Алън Гинсбърг и Хърбърт Маркузе, и казва на събралата се публика:

Знаем, че когато говорим за процесите на цивилизацията или оценяваме човешкото поведение, човешката организация или която и да е биологична система, ние се занимаваме със самокоригиращи се системи. По принцип тези системи винаги са консервативни по отношение на нещо. Както в двигателя с регулатор, подаването на гориво се променя, за да се съхрани – да се запази постоянна – скоростта на маховика, така и в подобни системи промените настъпват, за да се съхрани… някакъв компонент на статуквото… На тази конференция ние по същество се занимаваме с три от тези изключително сложни системи от подредби на съхраняващи цикли. Едната е човешкият индивид… Втората е обществото, в което този индивид живее… А третата е екосистемата – естествената биологична среда на тези човешки животни.

Като се има предвид, че Бейтсън говори пред радикална публика в политически момент, който почти винаги се помни с разрушаването на съществуващи системи и изразходването на революционна енергия, езикът му за „консервативни цикли“ звучи закачливо, дори провокативно. Една кибернетична система е устроена така, че да поддържа себе си в определено състояние – да „чете“ средата и съответно да се саморегулира, да разсейва ентропията, вместо да я увеличава. Нейната цел със сигурност не е да изостря социалните противоречия с надеждата да предизвика революционната Aufhebung [отменяне, анулиране], за която копнеят радикалите. Но за мнозина в аудиторията на Бейтсън кибернетиката все пак има революционен потенциал. Нейната визия за човечеството като компонент в цялостна, само-управляваща се световна система обещава край на отчуждението и начин да се пробие картезианският дуализъм, който те виждат навсякъде в „правата“ (straight) култура – културата, която обвиняват за насилието, социалните проблеми и екологичната деградация.

За Браутиган и хипитата от Бей Ериа кибернетичната поляна е природа без естествен отбор – начин да се върнеш в райската градина. Адаптацията е по-малко битка за оцеляване, отколкото меко телеологично разгръщане, възход към по-висши състояния на битието. Във възгледа на Бейтсън естественият отбор е по същество хомеостатичен – процес на обратна връзка, който позволява на организмите да се саморегулират. Както той казва на Конгреса по диалектика на освобождението: „Естественият отбор действа главно, за да запази вида непроменен; но може да действа на по-високи равнища, за да поддържа постоянна онази сложна променлива, която наричаме ‘оцеляване’.“ Мисълта за „оцеляването“ като нещо, което може да се изрази математически – точка или пространство в n–мерно поле от възможни изходи – би била немислима преди кибернетиката и тя отвори ново разбиране за политическата власт. Това беше политика, основана в природата – но природа, която бе частично обезтелесена, абстрахирана в системи и цикли, в информация.

Кибернетиката започна да служи на рязко разнопосочни проекти. На Двадесет и втория конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през 1961 г. Централният комитет беше обявил, че кибернетиката е „един от основните инструменти за създаването на комунистическо общество“. Докато Бейтсън говореше пред „хедовете“ в Kingsley Hall, консерваторите от корпорацията RAND използваха кибернетиката, за да помагат за насочването на войната във Виетнам. През 1971 г. в Чили правителството на Алиенде щеше да започне Project CyberSyn – план за управление на националната икономика от контролна зала, свързана с мрежа от телексни линии и компютри, работещи със статистически модели. Чилийската кибернетична мечта, смазана от преврата, беше такава, при която работниците биха могли да управляват собствените си фабрики. За разлика от това, в политическата тенденция, която стана известна като неолиберализъм, кибернетиката се оказва подходяща за технократична визия за социални системи, поддържани в оптимално състояние чрез обратна връзка и контрол – чрез подтикване и модификации, а не чрез дисциплина и наказание. Промяната настъпва чрез безкръвна оптимизация, а не чрез класова война.

Междувременно в академичната биология контракултурната кибернетика се сблъска с докрай последователния неодарвинизъм, който доминираше консервативните англо-американски катедри по биология. Този сблъсък щеше да оформи културните войни на ранния XXI век.

През 1975 г. Е. О. Уилсън – харвардски биолог и световен авторитет по изследване на мравките – публикува „Социобиология: Новият синтез“: амбициозна книга, чието заглавие имаше за цел да отрази така наречената „Модерна синтеза“ на Дарвин и менделовата генетика. Уилсън познаваше кибернетиката и интердисциплинарната сила на нейното абстрахиране на живи и социални системи. В „Социобиология“ той предложи нищо по-малко от строга кибернетична биология. Уилсън дефинира новата си наука като „систематичното изучаване на биологичната основа на всяко социално поведение“ и предложи разказ за еволюцията на агресията, комуникацията, йерархиите на доминиране, териториалността и сексуалността – наред с други черти – при всякакви същества, от „колониалните безгръбначни“ до „Човека“.

Социобиологията предложи биологизирането на онова, което Дюркхайм беше нарекъл „социални факти“ – същият ход на дисциплинарна власт, който по-късно щеше да бъде опитан от еволюционната психология. „Може би не е прекалено да се каже“, пишеше Уилсън с авантюристична самоувереност, „че социологията и другите социални науки, както и хуманитаристиката, са последните отрасли на биологията, които чакат да бъдат включени в Модерния синтез.“

За Уилсън всяко социално поведение – животинско и човешко – се намира в стегнат цикъл на обратна връзка със средата, като всяка поведенческа програма или „устройство“ „следи“ (tracking) или се самооптимизира в отговор на нея. „Културата“, пишеше той с кибернетичен патос, „включително по-сияйните проявления на ритуала и религията, може да се тълкува като йерархична система от устройства за следене на средата.“ Той обясняваше робството, ексцентрично, като субоптимална социална подредба, която може да се установи само поради „липса на конкуренция от други видове“. А когато ставаше дума за пола и разделението на труда, различните равнища на родителска инвестиция в потомството според него означават, че мъжете са еволюирали като скитащи ловци, докато жените са събирали по-близо до дома. В момент, когато феминизмът от втората вълна се опитваше да демонтира патриархата, това изглеждаше подозрително – сякаш науката, известна като един от инструментите за упражняване на господство, се използва, за да се построи хубава нова пристройка към къщата на господаря.

Социобиологията изглеждаше така, сякаш биологизира статуквото и по други начини. „Ключов въпрос на човешката биология“, пишеше Уилсън, „е дали съществува генетична предразположеност към влизане в определени класи и изпълнение на определени роли.“ Позовавайки се на бившия директор на Шведския държавен институт по расова биология, той размишляваше върху тази възможност. „Далберг (1947) показа, че ако се появи единичен ген, отговорен за успеха и за възходящо изместване в статуса, той може бързо да се концентрира в най-горните социално-икономически класи.“ За мнозина вляво това звучеше тревожно. Дори и да не беше истински социален дарвинизъм, то поне изглеждаше като подготвяне за поредното повторение на древното консервативно кредо за естествения ред на нещата, в което последната дума имаха гените, а не Бог.

Най-яростният отпор срещу социобиологията дойде отвътре – от собствената катедра на Уилсън в Харвард. Неговите колеги – популационният генетик Ричард Левонтин и палеонтологът Стивън Дж. Гулд – бяха членове на Science for the People, движение на радикални академици, които първоначално се бяха събрали, за да се противопоставят на войната във Виетнам. „Науката неизбежно е политическа“, заяви групата в изявление от 1972 г., „и в контекста на съвременния американски корпоративен капитализъм… тя допринася до голяма степен за експлоатацията и потисничеството на повечето хора както в тази страна, така и в чужбина.“ В отговор на книгата на Уилсън Левонтин и Гулд помогнаха да се създаде Sociobiology Study Group (SSG) – колектив от около петнайсет учени, които през ноември 1975 г. написаха писмо до The New York Review of Books:

Това, което книгата на Уилсън ни показва, е огромната трудност да се отделят не само ефектите на средата (напр. културното предаване), но и личните и класовите предразсъдъци на изследователя. Уилсън се присъединява към дългата редица от биологически детерминисти, чиято работа е послужила за укрепване на институциите на тяхното общество, като ги оневиняват от отговорност за социалните проблеми.

Това беше само първият залп в нещото, което по-късно стана известно като „социобиологичните войни“ – конфликт, който продължава и до днес, определяйки терена за фигури като Джеймс Дамор. Макар Левонтин, Гулд и останалите критици на Уилсън в SSG да повдигнаха сериозни научни възражения срещу социобиологията, те имаха и откровено пропагандна цел. Както представители казаха на конференция на Science for the People през 1977 г.:

Освен самообразованието по научните и политическите въпроси, групата разбира главната си функция като производство на идеологически оръжия за противодействие и делегитимация на социобиологията и биологическия детерминизъм изобщо.

За Уилсън и мнозина други атаките срещу социобиологията бяха ни повече, ни по-малко от нов лисенковизъм – онова политическо корумпиране на биологията, което се беше случило при Сталин и беше довело до затварянето и екзекуциите на множество учени, които не подкрепяха тази държавно поддържана псевдонаука. SSG и техните съюзници отвръщаха, че социобиологията не е невинно „научна“ – тя просто не признава политиката си. Левонтин си изгради тролския навик да изпраща на Уилсън статии от крайно десни фигури, които хвалят работата му, и атмосферата в Харвардския департамент по биология се влоши до степен двамата мъже вече да не могат да се погледнат, когато са в една стая.

Уилсън, чиято лична политика в този период – поне публично – беше сравнително безличен либерализъм като от времето на Студената война, не можеше да отрече, че идеите му имат крайно дясна аудитория. Ричард Лин – виден расист и евгеник, който тогава преподаваше в New University of Ulster – писа на Уилсън, че „няколко от нас в Ълстър бяхме силно впечатлени от вашата книга ‘Социобиология’ и също така ни е жал да видим как сте атакуван от ‘либерали’.“

Лин любезно приложи статия, която беше публикувал, озаглавена „Социобиологията на национализма“. А след смъртта на Уилсън през декември 2021 г. излезе кореспонденция между него и друг дискредитиран расов „учен“ – Дж. Филип Ръштън – който по-късно щеше да се превърне в централна фигура на американския бял национализъм. Оказа се, че Уилсън е подкрепял работата на Ръштън по теми като раса и интелигентност, като е писал до университета му, за да го защити срещу решението да бъде санкциониран и отстранен от преподаване. В писма до един от критиците на Ръштън Уилсън изглежда съчувствен към Ръштън – не само на основание академична свобода, но и по същество, към самия проект да се легитимира расовата наука.

Може би тъкмо защото главните ѝ противници бяха марксисти, англо-американската социобиология придоби антимарксистка ориентация и (ако използваме кибернетичен език) се разви като положителен цикъл на обратна връзка. Научният спор беше картографиран върху ляво–дясната политика по начин, който не беше нито естествен, нито неизбежен, а исторически обусловен. Наблюдавайки втвърдяването на позициите, озадаченият Клод Леви-Строс отбеляза, че „във Франция някои леви автори бяха първите, които се увлякоха по социобиологията, която виждаха като почти неорусоистки начин да се интегрира човекът в природата“. Струваше му се странно, че в Съединените щати тя се заклеймява като „неофашистка доктрина“. Той смяташе дебата за „страстен“, но „до голяма степен изкуствен“.

През 1978 г. Уилсън беше във Вашингтон, окръг Колумбия, и говореше на симпозиум, организиран от Американската асоциация за напредъка на науката, когато протестиращи щурмуваха сцената и го обляха с вода. Гулд, който също присъстваше, взе микрофона, за да осъди действието и да се извини на Уилсън, като смъмри нападателите му с цитат от Ленин за „инфантилната болест“ на левичарския комунизъм. Акцията породи широка симпатия към Уилсън и възмути друг оратор – оксфордския етолог Ричард Докинс, чиято книга „Егоистичният ген“ току-що беше станала бестселър.

Докинс беше строг неодарвинист с кибернетичен уклон, който широко използваше в работата си компютърни модели. Организмите, според него, бяха превозни средства, управлявани от „егоистични“ гени, чиято единствена цел е размножаването. В един днес прочут пасаж той описва еволюцията на древни „репликаторни молекули“, плаващи в „първичен бульон“.

Какви странни двигатели за самосъхранение ще донесат хилядолетията? Каква ще бъде съдбата на древните репликатори след четири милиарда години?… Не ги търсете да плават свободно в морето; те отдавна са се отказали от тази безгрижна свобода. Сега те се тълпят в огромни колонии, в безопасност вътре в гигантски тромави роботи, изолирани от външния свят, общуващи с него по мъчителни непреки пътища, манипулиращи го с дистанционно управление. Те са вътре във вас и в мен; те ни създадоха, тялото и ума ни; тяхното запазване е крайната причина за нашето съществуване... Те се наричат гени, а ние сме техните машини за оцеляване.

Тази антихуманистична визия беше поне толкова влиятелна, колкото и онази, която по същото време се зараждаше от постструктуралистката мисъл в Париж. В самата идея за „егоистичния ген“ е имплицитна и идеята за човека като популация, а не като единичен индивид. Ярката научнофантастична образност на Докинс – тромави роботи, управлявани от хитри банди репликатори – звучи като англо-американска версия на кибернетичния спинозизъм на Жил Дельоз и Феликс Гатари, в който реалността на всякакви мащаби е съставена от рояци и множества – картина, която дължи много на техните собствени идеи, извлечени от Бейтсън.

Но докато френските философи може да са виждали в теорията си начин да „смачкат Едип“ и да избягат от капитализма, Докинс остана в рамки, приемливи за оксфордската High Table. И неговата визия беше далеч от пасторалната кибернетична мечта на Браутиган. „Предупреждавам ви“, каза Докинс на читателите си, „че ако искате, както и аз, да изградите общество, в което индивидите си сътрудничат щедро и безкористно за общото благо, от биологичната природа можете да очаквате само малко помощ.“ Докинс не изключваше еволюцията на кооперативното поведение, нито твърдеше, че гените упражняват контрол отгоре надолу. „Всеки може да види, че всъщност гените не контролират своите творения в онзи силен смисъл, критикуван като ‘детерминизъм’. Ние с лекота (е, със сравнителна лекота) им се противопоставяме всеки път, когато използваме контрацепция.“ Можехме да си построим социална демокрация, ако искаме. Но гените ни не бяха особено склонни да съдействат.

Левонтин разкритикува „Егоистичният ген“ в покровителствена рецензия в Nature като „карикатура на Дарвин“, осмивайки „школата на социобиологията, сред чиито по-невероятни произведения е една неотдавна високо възхвалявана дисертация, обясняваща фелациото и кунилингуса сред горната средна класа като адаптивен отговор към постоянни ресурси“. Левонтин виждаше Докинс и неодарвинистите като фундаменталисти, нетърпеливи да обяснят всяка еволюционна промяна като „адаптация“ – продукт на естествения отбор, който оптимизира организма за неговата екологична ниша. Възгледът на Гулд и Левонтин не беше, че естественият отбор не съществува – а че не е всемогъщ; той е само един от няколко процеса, способни да обяснят промяната.

Те обвиняваха неодарвинистите, че са „панглосианци“ и разказвачи на just-so истории, които разпознават черти, възможно породени от случайност или морфологично ограничение, като доказателство за „най-добрия от всички възможни светове“, и измислят приказки за това как тези черти са еволюирали. Ergo – адаптивният орален секс. Тези just-so истории не бяха винаги неутрални. Левонтин разпозна тенденция психологически феномени като „агресия“ да се размазват в социални като „война“. Хората, посочваше той, отиват на война, не защото са агресивни. Те го правят, защото са патриотично настроени или платени, или мобилизирани. Да се даде чисто психологическо обяснение означава да се погълнат социалните факти в биологията по начин, който кара политиката да изчезне.

За известно време през 80-те години изглеждаше, че оста Левонтин–Гулд има надмощие. Противно на безгрижната увереност на Уилсън, социалните науки не показаха признаци на капитулация и с напредъка на изследванията в генетиката стана ясна зашеметяващата сложност на молекулярния механизъм и перспективата за откриване на гени, които имат прости взаимоотношения с високо ниво на социално поведение, отстъпи. Но нещата започнаха да се променят, когато учените революционизираха техниките за секвениране и манипулиране на ДНК и започнаха да откриват гени, които играят роля в човешки заболявания като Алцхаймер и Паркинсон. През 90-те започването на Проекта за човешкия геном и експоненциалният ръст на евтината изчислителна мощ означаваха, че генетиците изведнъж бяха залети с данни и вече имаха инструментите да ги анализират.

Докинс поддържаше изнесената напред позиция на биологията на терена на социалното и културното обяснение. Неговата идея за „мемите“ предложи съществуването на културни репликатори, които разпространяват идеи и практики по квазибиологични начини. След „Егоистичният ген“ следващата му книга, „Разширеният фенотип“, разви теорията, че гените не се проявяват само във физическите характеристики на организма. „Трябва да мислим за всеки репликатор като за център на поле на влияние върху света като цяло“, пишеше той – поле на влияние, което включва такива артефакти като мравуняци и термитници, но има и ясни импликации за човешката култура, отваряйки пътя към обновяване на социобиологичната програма под формата на еволюционна психология.

Еволюционната психология беше социобиология, обърната навътре – от човешкото поведение към психологическите механизми, които го пораждат. Ако тези механизми са дискретни „модули“ (това, което Уилсън беше наричал „устройства“), тогава еволюирали черти или адаптации биха могли да бъдат идентифицирани и разбрани с помощта на стандартните инструменти на експерименталната психология. Можеха да се правят анкети. Можеха да се измерват реакции. Можеха да се дефинират поведения. Полето бързо стана популярно – изследователи се заловиха усърдно с работа, опитвайки се да изолират някакъв аспект на човешкото поведение, да опишат ментален модул, който би могъл да го генерира, и да предложат адаптивна причина за съществуването на този модул. Към ранните 2000 години еволюционната психология беше изцяло настанена в мейнстрийм политическия и културен дискурс. И никой не изигра по-важна роля за популяризирането на нейните идеи от харвардския когнитивен психолог Стивън Пинкър, чиято войнствена книга от 2002 г. „Чистата дъска“ (The Blank Slate) е един от големите паметници на англо-американските културни войни.

Като докторант в Харвард Пинкър беше станал свидетел на „политическата параноя и моралния ексхибиционизъм, които характеризираха университетския живот през 70-те – епохата, в която се оформи настоящата опозиция срещу науките за човешката природа“, а книгата му донякъде представлява повторно водене на социобиологичните дебати, като отделя дълги пасажи на споровете с Левонтин и Гулд за значимостта на естествения отбор при оформянето на мозъка и поведението. „Чистата дъска“ назовава онова, което Пинкър вижда като основната заблуда на критиците на социобиологията – представата за ума като tabula rasa, оформяна от „средата“, вместо като сложна екология от специализирани модули, които генерират културно поведение. Той приписа „упадъка и падението“ на „елитните изкуства и хуманитаристиката“ на вярата в теорията за „чистата дъска“ в човешката психология. Със същата смелост той отхвърли лявата политика на противниците на еволюционната психология като основана на „Утопична визия“ за човешката природа, която противопостави на „Трагична визия“ – опозиция, взета от консервативния икономист Томас Соуел.

Утопичните визионери вярват (във версията на Пинкър), че „психологическите ограничения са артефакти, които произтичат от нашите социални подредби“, и следователно човешката природа е безкрайно пластична и може да бъде напълно променена чрез промяна на тези социални подредби. Трагичните визионери виждат твърди граници пред тази пластичност и приемат – заедно с Кант – че „от кривото дърво на човечеството не може да се направи нищо право“. Не е изненадващо, че Пинкър застана на страната на Трагичното. „Моето собствено виждане е, че новите науки за човешката природа наистина потвърждават някаква версия на Трагичната визия.“

Критиката към противниците на еволюционната психология обаче не беше просто, че са утописти. Тя беше, че са релативисти – твърде откъснати от каквато и да е котва, за да успеят да защитят собствения си либерален начин на живот. Попитан за заплахата, която религиозната десница представлява за науката, Докинс каза на публика на Hay Festival през 2007 г., че „срещаме равностойно, но много по-злокобно предизвикателство отляво под формата на културния релативизъм – възгледа, че научната истина е само един вид истина и не бива да бъде особено привилегирована“.

В годините след това еволюционната психология започна да функционира в дебатите за раса, пол и групови различия като тотемна „наука“, противопоставена на някаква версия на епистемологията на гледната точка – престижен източник на политически некоректни „факти“, на които не им пука за твоите социално конструирани „чувства“. А „науката“ (и по-специално онази публично адресирана наука, която се занимава със социални въпроси) на свой ред започна да означава нещо по-неясно и политически по-опияняващо – нещо, което постепенно бе приравнено към „ценностите на Просвещението“, разбирани като епистемични добродетели като истина и обективност. Ако си скептичен към just-so обясненията на еволюционната психология за сложни социални поведения, твърдяха нейните защитници, ти си скептичен към Просвещението.

Предвид въздигането на еволюционната психология до тези замайващи висоти, би било лесно да си представим, че всички нейни твърдения са окончателно установени или че картината ѝ за еволюиралия мозък е универсално приета. Но това не е така. Съществува старият спор за степента, до която наблюдаваните черти трябва да бъдат резултат от естествен отбор. Въпросителен знак стои и над теорията, че мозъкът е специфично адаптиран към някаква плейстоценска среда на ловци-събирачи. Някои структури изглеждат много по-стари и се отнасят към ранната история на приматите. Изследванията показват и че еволюцията може да произвежда значими промени в далеч по-кратки времеви мащаби, така че е възможно търсенето на „каменновековни“ импулси под изтънчения фурнир на съвременния социален живот – колкото и живописно да е – да е погрешно.

За някои невроучени кибернетичната традиция да се абстрахира мозъкът като информационна система – т.нар. изчислителна теория на ума (Computational Theory of Mind) – е полезна метафора, която е била доведена твърде далеч.

Те смятат, че еволюционните психолози сами са попаднали в разновидност на идеята за „чиста дъска“ (blank-slate-изъм), абстрахирайки ума в модели и потоци от информация, без да обръщат достатъчно внимание на еволюционните ограничения, наложени от действителната химия и биология на мозъка. Спорна е и картината на еволюиралия мозък като сбор от дискретни „модули“, всеки посветен на конкретна задача. Еволюционните психолози смятат тази идея за банална. В крайна сметка тялото е съставено от специализирани органи. Ако може да еволюира око, защо да не може да еволюира и ментален модул за разпознаване на измама или за интуитивно улавяне на идеалното съотношение между талия и ханш при потенциална партньорка? Но критиците посочват, че няма убедително доказателство за това, че мозъкът действително е организиран по този начин – и ако не е, то прилежно опакованите „адаптации“, които еволюционните психолози изследват, може изобщо да не съществуват.

И този конфликт касае не само науката: войната, в която Джеймс Дамор се превърна в редник, е такава, в която науката често е политика с други средства. Ако нещо е природно, тогава със сигурност е безсмислено да се опитваш да го промениш. Ако „ние“ или „нашите гени“ са „естествено“ ксенофобски, тогава политиките, насърчаващи разнообразието, са обречени на провал. Ако конкуренцията е адаптивна, тогава не е ли преразпределението маладаптивно? Ако половите роли са вродени, тогава защо да променяме работното си място? Биолозите предупреждават отново и отново, че (както казва философката на биологията Евелин Фокс Келър) „да се опитваш да определиш колко от една черта е произведена от природата и колко от възпитанието, или колко от гените и колко от средата, е също толкова безполезно, колкото да питаш дали барабаненето, което чуваме в далечината, се произвежда от барабаниста или от неговия инструмент“. И все пак мечтата за политика, основана на природата, винаги е твърде изкушаваща, за да ѝ се устои.

Източник

Хари Кунзру е автор на седем романа, последният от които е Blue Ruin. Редовен сътрудник на Harper’s, The New York Review of Booksи The New York Times Book Review.