От редакцията:

Дебатът около Ханс Аспергер и нацисткото минало на психиатрията се изостри през последните години до степен, в която нюансите започват да изчезват. От една страна стоят исторически изследвания, които разрушават дълго поддържания образ на Аспергер като защитник на уязвими деца и го поставят ясно в рамките на система, довела до тяхната смърт. От друга остава въпросът докъде се простира тази отговорност – и какво следва от нея.

В центъра на спора стои не само една историческа фигура, а нещо по-широко: готовността сложността на миналото да бъде превеждана в еднозначни морални формули и оттам – в решения за езика, с който назоваваме себе си днес.

Публикувам тук два текста, които представят ясно различими позиции по този въпрос. Първият е статия на Саймън Барон-Коен, която защитава тезата за съучастието на Аспергер в нацистката система и поставя под въпрос продължаващата употреба на неговото име. Вторият текст е мой и в него се предлага критична перспектива към подобни заключения, като се настоява върху границите на историческата сигурност – и онези на осъждането.

Целта не е да се наложи решение, а да се възстанови пространството, в което мисленето все още е възможно.

Теза

Истината за нацисткото съучастие на Ханс Аспергер

Автор(и): Саймън Барон-Коен

Asperger’s Children: The Origins of Autism in Nazi Vienna от Едит Шефер. W. W. Norton (2018)

Австрийският педиатър Ханс Аспергер отдавна е признат като пионер в изследването на аутизма. Той дори е бил възприеман като герой, спасил от нацистката програма за убийства деца с това състояние, като е подчертавал тяхната интелигентност. Днес обаче е безспорно, че Аспергер е съучаствал в убийството на деца с увреждания по време на Третия райх.

Историкът Хервиг Чех документира това подробно в априлския брой за 2018 г. на списание Molecular Autism (списание, на което съм съредактор). Сега историчката Едит Шефер, в забележителната си книга Asperger’s Children, надгражда изследването на Чех със собствен оригинален принос. Тя изгражда убедителна теза, че основополагащите идеи за аутизма възникват в общество, стремящо се към противоположното на невроразнообразието.

Тези открития хвърлят сянка върху историята на аутизма, която и без това е дълга борба за точна диагноза, обществено приемане и подкрепа. Разкритията предизвикват и дебат сред аутистичните хора, техните семейства, изследователи и клиницисти относно това дали диагностичният термин „синдром на Аспергер“ трябва да бъде изоставен.

През 1981 г. психиатърката Лорна Уинг публикува статия в Psychological Medicine, която за пръв път привлича вниманието на англоезичния медицински свят към клиничните наблюдения на Аспергер и въвежда термина „синдром на Аспергер“. Десетилетие по-късно, в книгата Autism and Asperger Syndrome (1991), развойната психоложка Ута Фрит от University College London превежда на английски трактата на Аспергер от 1944 г., в който той твърди, че е открил аутизма.

Накрая, през 1994 г., Американската психиатрична асоциация (APA) включва диагнозата „синдром на Аспергер“ в четвъртото издание на Diagnostic and Statistical Manual (DSM). Синдромът се характеризира със силни страни като необичайно дълбоки и тесни интереси, както и с трудности в социалната комуникация и взаимодействие, при хора със среден или над средния интелект и без история на езиково забавяне. (В ревизията на DSM от 2013 г. APA премахва синдрома на Аспергер в полза на единна категория – разстройство от аутистичния спектър.)

В новото си вглеждане в историческия контекст на работата на Аспергер, Шефер допълва части от историята, предвидени още в изследването на Джон Донван и Карен Зукър In a Different Key (2016), което се позовава на ранните открития на Чех. Шефер показва как нацистката цел за създаване на „чисто“ общество чрез унищожаване на хора, считани за недостойни за живот, води пряко към Холокоста.

С проникновение и внимателна историческа работа Шефер разкрива как при режима на Хитлер психиатрията – дотогава основана на състрадание и емпатия – се превръща в част от усилието за класифициране на населението на Германия, Австрия и отвъд, като „генетично“ пригодно или непригодно. В контекста на програмите за „евтаназия“ психиатрите и другите лекари трябва да определят кой ще живее и кой ще бъде убит. Именно в този контекст се създават диагностични категории като „аутистична психопатия“ (въведена от Аспергер).

Шефер представя доказателства, основани на медицински архиви и писма за препращане, че Аспергер е бил съучастник в тази нацистка машина за убийство. Той е защитавал деца, които е смятал за интелигентни. Но също така е изпращал други в клиниката „Ам Шпигелгрунд“ във Виена, за която без съмнение е знаел, че е център за „детска евтаназия“, част от по-късно наречената акция T4.

Там деца, определени от нацистките лекари като „генетично непълноценни“, са били убивани, защото са били считани за неспособни да се впишат социално или са имали физически или психически състояния, смятани за нежелани. Някои са били оставяни да умрат от глад, други са получавали смъртоносни инжекции. Смъртта им е била записвана като причинена от заболявания като пневмония.

Шефер твърди, че Аспергер е подкрепял нацистката цел за елиминиране на деца, които не могат да се впишат в разбирането за Volk – фашисткия идеал за хомогенен арийски народ.

Както Чех, така и Шефер представят детайли за два несвързани случая – Херта Шрайбер и Елизабет Шрайбер – и писмата за тяхното препращане, подписани от Аспергер. В тях той обосновава изпращането на Херта в „Ам Шпигелгрунд“ с това, че тя „трябва да е непоносима тежест за майката“, а на Елизабет – че „в семейството детето без съмнение е трудно поносима тежест“. Това се приема като доказателство, че той фактически е подписал смъртните им присъди.

Близо 800 деца са били убити в „Ам Шпигелгрунд“. След войната Аспергер продължава дългата си академична кариера и умира през 1980 г.

Книгата Asperger’s Children и статията на Чех стигат до сходни изводи. Лично аз вече не се чувствам комфортно с това диагнозата да носи името на Ханс Аспергер. Във всеки случай тази категория вече е отпаднала в последното издание на DSM (използвано в Съединените щати). Европейските страни ще последват тази диагностична линия през 2019 г. с 11-ото издание на Международната класификация на болестите.

Разбира се, бъдещата употреба на термина трябва да включва и гледната точка на аутистичните хора. Мнозина се гордеят с термина „синдром на Аспергер“ като част от своята идентичност, тъй като той обозначава тяхната личност и когнитивен стил, които очевидно не се променят поради исторически разкрития. Затова те може да не желаят промяна. Други вече са писали, че предпочитат да използват „аутизъм“ (или разстройство/състояние от аутистичния спектър), за да опишат диагнозата си.

От съображения за краткост и неутралност аз предпочитам единния термин „аутизъм“. Въпреки това, предвид значителната хетерогенност сред аутистичните хора, смятам, че може да бъде полезно за тях и техните семейства – заедно с изследователи, клиницисти и други специалисти – да обсъдят дали не трябва да бъдат въведени подтипове.

Когато Уинг въвежда термина „синдром на Аспергер“, никой от нас не е бил наясно с активната подкрепа на Ханс Аспергер за нацистката програма. В резултат на историческите изследвания на Шефер и Чех сега трябва да преразгледаме възгледите, а вероятно и езика си. Asperger’s Children трябва да бъде прочетена от всеки студент по психология, психиатрия или медицина, за да се поучим от историята и да не повтаряме нейните ужасяващи грешки. Разкритията в книгата са мрачно напомняне, че най-висшият приоритет както в клиничните изследвания, така и в практиката трябва да бъде състраданието.

Антитеза

Срещу моралната сигурност: за Ханс Аспергер и границите на преценката

Автор(и): Златко Енев

Последните преоценки на ролята на Ханс Аспергер в нацистката медицина изпълниха важна и необходима функция. Те разрушиха една утешителна представа – тази за самотния лекар, стоящ извън една убийствена система и тихо защитаващ уязвимите. Този образ вече не може да бъде поддържан. Аспергер е работил вътре в тази система. Той е вземал решения, които са засягали живота на деца. Някои от тези деца впоследствие са били убити.

Тези факти имат значение. Те не бива да бъдат омаловажавани.

По-малко ясно е какво следва от тях.

Голяма част от съвременния дискурс преминава твърде бързо от историческа сложност към морална сигурност. Езикът се измества почти незабележимо: от участие към съучастие, от включеност към вина, от близост към намерение. Резултатът е фигура, чиято позиция в една сложна институционална структура се преразказва така, сякаш е равнозначна на пряко действие. Това придава яснота. Но тази яснота е постигната за сметка на прецизността.

Проблемът не е в това, че Аспергер е бил незасегнат от системата – това не е така. Проблемът е, че самата система е била устроена така, че отговорността да бъде разпределена, наслоена и често непрозрачна. Диагноза, препращане, оценка и изпълнение не са едно и също действие. Те образуват верига. Да се каже, че даден човек е участвал в тази верига, не е същото като да се каже, че е контролирал нейния изход на всяка стъпка. Разликата не е техническа подробност. Тя е разликата между исторически анализ и морално опростяване.

Нищо от това не оневинява Аспергер. Но също така не оправдава твърдението, че ролята му вече е напълно изяснена или че етичният смисъл на действията му може да бъде формулиран без остатък. Остава несигурност – не защото фактите липсват, а защото тяхната интерпретация зависи от въпроси, които не могат да бъдат решени единствено чрез документация. Какво е знаел и кога? Какви алтернативи са били налични? До каква степен неговите преценки са били оформени от идеология, от институционален натиск или от диагностичните рамки на времето? Тези въпроси нямат прости отговори. Да се третират така, сякаш имат, означава да се замени историята с разказ.

Това има значение, защото изводите, които се правят от този разказ, излизат извън историческата фигура. Те вече стоят в основата на призиви терминът „синдром на Аспергер“ да бъде изоставен изцяло. Логиката изглежда проста: ако името е морално компрометирано, то не бива повече да се използва.

Но и тук се срива едно важно разграничение.

Името „Аспергер“ вече не принадлежи единствено на човека. То се е превърнало в част от жив език, чрез който хората разбират себе си. За мнозина то не означава принадлежност към историческа фигура, а разпознаване на определен вид опит – начин на съществуване в света, който е бил труден, често самотен и извоюван с усилие в самото му назоваване. Премахването на това название в името на историческа яснота рискува да изтрие слой от значение, който не е исторически, а екзистенциален.

Разбира се, легитимно е диагностичните класификации да се променят. Медицинският език се развива и трябва да се развива. Но преходът от класификация към идентичност не е неутрален. Той не може да бъде управляван единствено чрез институционално решение. Залогът не е само в това как се описват състоянията, а и в това как хората са се научили да се разполагат вътре в тези описания.

Да се признае това не означава да се защитава Аспергер. То означава да се отхвърли идеята, че историческата двусмисленост може да бъде разрешена чрез езикова корекция. Миналото в този случай не очертава ясна морална граница. То ни оставя с по-трудна задача: да държим заедно признанието за участие и онова за несигурност – и да се съпротивляваме на изкушението да превърнем едното в другото.

Може да се наложи да преразгледаме разбирането си за Ханс Аспергер. Но това не означава, че вече го разбираме напълно. И докато не стане така – ако изобщо някога стане – би било разумно да подхождаме както към преценката, така и към преименуването с мярка, съответстваща на сложността на случая.

Саймън Барон-Коен е професор в катедрите по психология и психиатрия на Кеймбриджкия университет и член на Тринити Колидж в Кеймбридж. Той е директор на Центъра за изследване на аутизма в Кеймбридж, който e основал през 1997 г.