Искам да започна с една история, която всъщност не бих искал да си спомням прекалено често. Беше 1984. Бях на двадесет и три, студент по философия в столицата и се прибирах в Преслав за някой от празниците, не помня точно кой. Измъчваха ме купища мисли, буквално невъзможни за споделяне: „възродителният процес“ беше започнал малко преди това, малката и заспала провинциална страна изведнъж, буквално за броени дни, се беше преобърнала на нещо зло и заплашително, полицаите ме спираха на улиците за проверка на документи, защото един млад човек с бръсната глава сигурно им изглеждаше като готов терорист. Такива неща…

И така, прибирам се вкъщи. Баща ми е човек, когото винаги съм описвал по един и същи начин: най-добрият, най-обичният баща, който мога да си представя. Добър човек с мек характер, слънцето на моето детство. И така, сядаме да говорим и той започва да ми обяснява, спокойно, почти нежно, че това, което държавата прави с турците, е правилно. Че „иначе ще ни погълнат“, защото имали много деца. Че страната е българска и те трябва да станат българи.

„Не се ядосвай, моето момче, правим каквото трябва.“

Гледах го и не знаех какво да кажа, как да реагирам. Не знаех как да побера в себе си човека, когото бях свикнал да обичам безусловно, и онзи, който говореше тези думи. Това беше първият път, в който усетих не абстрактно, а някак съвсем телесно, как една колективна лудост може да влезе в дома ти, да седне на масата и да започне да ти обяснява, че върши нещо добро.

Може би от тогава ми е останала тази малко странна алергия. Алергия към истеричната увереност, че „нашите“ са прави, защото са наши. Към сладкия патос, с който мнозинството обяснява собствените си жестокости като историческа необходимост, като „връщане обратно на онова, което са ни сторили“. Към героичните песни, с които се опитваме да удавим чуждия вик.

Със същата алергия днес гледам и към начина, по който вече година и нещо върви българският разговор за Газа и Израел.

Двете „църкви“ на българския Фейсбук

Когато в българския Фейсбук стане дума за Газа и Израел, почти „чувам мелодията“, преди да съм прочел текста. Разделението е ясно, лагерите са подредени, моралната топография е начертана предварително.

Едната група вижда почти само палестинците. Те са наследници на всички потискани в историята, последните колонизирани, концентрираната болка на глобалния Юг. От тази позиция Израел се явява като чисто чудовище – колониална крепост, аванпост на Запада, въоръжена до зъби машина за унищожение. Всичко е ясно и просто, ролите са разпределени като в класически оперен сценарий: жертви и палачи, потиснати и потисници. Погледната откъм възпитателната позиция на националния ни литературно-исторически канон, Газа се явява като новия Шипченски проход на световната справедливост.

Другата група вижда почти само Израел. Малка демокрация, заобиколена от враждебни режими, държава, която от първия ден се брани с гръб, притиснат към стената. Палестинците се стопяват в безлична маса от „терористи“, които не разбират „нашите цивилизационни ценности“ и пречат на нормалните хора да живеят нормално. Тук също всичко е ясно: Израел е „нашият“ малък герой, който държи фронта срещу варварството.

Флаговете са различни, но жестикулацията е една и съща. И в двата случая българинът/българката влиза в позната роля. Той/тя пак е на страната на „малкия и прав народ“, пак вее знамена, пак се налива с думи за история, съдба и вечна правда. Само че този път теренът не е Балканът, а Близкият изток.

На пръв поглед това изглежда като солидарност. На втори – като проекция. На трети – като използване на чужда трагедия, за да изпеем нашите си стари куплети.

Старото вино в нови мехове

Ние, българите, сме развили груба, но добре функционираща технология за превръщане на историята в митология. Още в училище ни въвеждат в света на „робството“, „юнаците“, „делото“, „подвига“. В големия разказ почти няма място за сиво: по правило в него липсват фигури и реалности като колаборационисти, страхливци, алчни революционери, балканска еснафщина. Обикновеният начин, по който се запознаваме с миналото си, е след старателно прецеждане през черно-бяла цедка.

Тази матрица е толкова силна, че когато ни подхвърлят някакъв нов конфликт, ние автоматично питаме не „Какво е специфичното тук?“, а „Кои тук са нашите?“. Кои сме „ние“ в този филм?

Палестинците лесно влизат в ролята на национално-освободително движение, а Израел – в ролята на държава, която „защитава своята земя“. В зависимост от собствения си политически вкус ние с готовност скачаме от едната идентификация към другата, но почти винаги в рамките на един и същ стар спектакъл: революционната опера на XIX век.

Разликата е, че днес героизмът се разиграва в социалните мрежи, а не по върховете на Стара Планина. И че днешният усилвател е смартфонът, а не тефтерчето на Ботев. Но логиката е същата: нуждаем се от сюжет, в който да сме на правилната страна.

Откъде идва моята алергия

Живея със себеусещането на човек, който е стигнал до това недоверие НЕ точно (или поне не само) през абстрактни теории. Видях отблизо как митът с лекота може да се използва като управленски инструмент. Видях на живо как „историческата правда“ оправдава смяна на имена, разбиване на съдби, изселвания, масово насилие, физическо и психическо. Видях как цяло едно „население“ може да си шепне, с фанатична нежност: „Това е правилното нещо, иначе те ще ни погълнат.“

Ето защо днес, когато чуя как някой говори за Газа и Израел със същия тон, с който навремето се говореше за „възродителния процес“, това не ми се струва просто грешно. Стяга ми се гърлото.

Не мога да приема сегашното военно поведение на Израел – систематичните бомбардировки, унищожаването на цели квартали, колективното наказание, езика на „самозащита“, който функционира като бял лист за всичко. Не мога да приема как една реална травма, каквато е Холокостът, се превръща в морален щит, зад който могат да се скриват други престъпления срещу хора, които нямат нищо общо с газовите камери.

Но също толкова ясно не мога да приема романтизирането на 7 октомври като „завръщане вкъщи“, както прави, например, Салман Абу Сита – един от последните автори, които все пак представих в списанието. Когато въоръжени хора влизат в селища и на музикален фестивал, убиват цивилни, вземат заложници, това не е „завръщане у дома“. То е масово насилие. Наше задължение е да не затваряме очи за историята, която го е породила – окупация, отчаяние, блокада, множество десетилетия на безпрестанно унижение – но не можем да сменяме името на случилото се според това кой е „нашият“ лагер.

Тук отново се задейства моята алергия: всеки път, когато насилието срещу цивилни се преименува на „акт на съпротива“ или „неизбежна самоотбрана“, аз чувам не аргумент, а монотонно биене на барабан. Същият барабан, който влезе в собствения ми дом през 1984 година и ме накара да гледам баща си с ужас.

Защо отказвам да заема „нечия страна“

В нашия контекст отказът да „вземеш страна“ често се възприема почти като морален дефект. Ако не си ясно и шумно за едните, то значи си или за другите, или си безгръбначен, някакъв вид „либерален лицемер“.

Не съм неутрален към случващото се. Съвсем конкретно съм против убийството на цивилни, независимо от това кой държи оръжието. Противник съм на държавния терор, който се представя като борба с тероризма. Противник съм на романтизирането на жестокостта в името на която и да е кауза. Противник съм на превръщането на историята в склад за боеприпаси за нови войни.

Именно заради това не мога да се подредя нито под знамето на „абсолютната палестинска правда“, която поглъща без остатък неудобните факти – корупция, вътрешни репресии, смазване на всяка политическа алтернатива, пасивна роля на арабските режими. Не мога да се наредя и под знамето на „абсолютната израелска правда“, която вижда във всеки палестинец потенциална заплаха, във всяка критика – антисемитизъм, във всяка бомба – неизбежна мярка за сигурност.

Ако това означава да стоя между два стола, избирайки пода – добре. По-добре е да седя на пода, отколкото гласът ми да бъде използван като част от хор, чийто напев ме кара да настръхвам.

Българските мегафони на чуждите войни

Най-тъжното в българския разговор за Газа и Израел е, че той рядко е наистина за Газа и Израел.

Про-израелските гласове често говорят с език, научен от чужди мозъчни тръстове – за „цивилизация срещу варварство“, за „Запад срещу терор“. Про-палестинските гласове често повтарят езика на американските университетски кампуси – за „колониализъм“, „бели структури на властта“, „освободителна борба“. И двете страни рядко стъпват върху ясно познание за историята на самия конфликт, за вътрешнопалестинските разделения, за вътрешноизраелските конфликти, за детайлите на международното право.

Много по-често става дума за нещо друго: за прожектиране на собствени български комплекси върху чужд екран.

Про-палестинският българин/българка често вижда в палестинците нашия собствен революционен идеал – един малък, горд, смазан народ, който се изправя срещу Империята. Така, без да си го признава, той или тя компенсира собственото си усещане за безсилие тук и сега.

Про-израелският българин/българка често вижда в Израел мечтаното „силно нормално западно общество“, което пази границите си, не се церемони със заплахите, не се колебае да използва сила. Така той или тя компенсира безсилието си пред корупцията и хаоса у нас.

В резултат на това реалните хора в Газа и Израел – живи, мъртви, осакатени, прогонени – се превръщат в суровина за нашите вътрешни драми. Чужда война, старо вино, нови мехове.

Какво всъщност ме интересува

Може би някой ще попита: „Добре, щом не си нито тук, нито там, то в какво вярваш? В някакъв удобен център без цвят и мирис ли?“

Не. Не вярвам във възможността за комфортен център. Интересува ме нещо много по-просто – и по-трудно.

Интересува ме възможността фактите да не бъдат пребоядисвани според това под кое знаме сме застанали днес. Интересува ме необходимостта юридическите понятия – военни престъпления, геноцид, окупация – да не бъдат използвани като лепенки за удобно изреждане на неща, от които имаме само слаба представа. Интересува ме задължителността човешкият живот да не струва различно много, в зависимост от това дали е еврейски или арабски, „наш“ или „чужд“. Интересува ме очевидността на това, че политическата позиция не може се превръща в религия, в която съмненията са грях.

Ако има нещо, под което бих се подписал, то е правото да бъда отвратен от повече от една несправедливост едновременно. Правото да кажа „това е престъпление“, без автоматично да влизам в нечий списък с „наши хора“. Правото да отказвам да наричам убийството „завръщане“, или систематичното разрушаване на цял град – „необходима самоотбрана“.

Малка лична клетва насред шума

Живеем в епоха, в която всяко изречение в публичното пространство трябва да служи като маркер за принадлежност. Ако кажеш нещо срещу политиката на Израел, веднага те записват в „палестинския лагер“. Ако кажеш нещо срещу Хамас, отиваш в „ционисткия“. Междинно пространство няма.

А аз знам само едно: живял съм достатъчно дълго време в култура, която делеше хората на „правилни“ и „неправилни“. И онова, което научих, е, че никога повече не бива да допускам да нося каквито и да било униформи – войнишки, морални или просто клоунски.

Това, което мога да обещая на самия себе си, е относително скромно. Да не използвам чужди мъртви и ранени, за да разкрасявам собствените си политически страсти. Да не наричам „историческа необходимост“ нещо, което ми се струва морално недопустимо. Да не участвам в митологии – нито български, нито израелски, нито палестински, нито „западни“. Да продължа да се съмнявам – и в „нашите“, и в „техните“, и в собствената си правота.

Не претендирам, че това е някаква героична позиция. По-скоро виждам в него опит да остана на здравословна дистанция от един свят, който е влюбен в своите каузи повече, отколкото в живите хора.

В една малка и доскоро напълно изолирана страна, изградена върху митове за робства и героични въстания, е почти естествено да се влюбим в поредната освободителна драма – този път в Газа, утре някъде другаде. Аз просто избирам да не се влюбвам. Да гледам, да назовавам, да си мълча, когато не знам, и да отказвам участие, когато от мен се иска да стана част от хор, който вече съм слушал поне веднъж през живота си.

Гледам новините, чета препирните във Фейсбук и просто си казвам: не, аз няма да пея това.

Никога повече.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.