Пасажерите на Титаник треперят от възмущение,
защото някакво момиче си позволило
да изкрещи на капитана, че отсреща идва айсберг.
1986. Аз съм на 25 години. В мазето на кооперацията, в която живеех тогава, на две крачки от университета, бяха се завъдили доста котки, а от тях навсякъде плъзнаха бълхи. Просто да подлудееш, събуждат те бълхи през втората половина на 20 век! Видях се в чудо, по едно време се обадих в СНП (така се наричаше тогавашната санитарна служба) и поръчах да дойде специален екип, който да напръска долу в мазето. Дотук всичко добре, само че имах глупостта едновременно с това да сложа бележка на входа, в която съобщавах на маститите си съжители (все големи клечки, кооперацията беше баровска) какво съм направил. Че и се подписах най-отдолу.
Ще ли ми повярвате, когато ви кажа, че тия върнаха екипа обратно, без да се напръска каквото и да било? „Как може един вчерашен пикльо да ни казва тук какво да правим? Позор, срамота!“
Така си и останахме с бълхите, докато се изнесох от кооперацията.
Та, да ви попитам в края на тази кратка история: докато си се възмущаваме така от невъзпитаното момиче Грета Тунберг, накъде точно ще се изнесем след някое и друго десетилетие, когато общата ни планета-кооперация започне да се разпада по шевовете?
Или може би ще ми кажете, както обикновено, „Бе я се разкарай оттука, ти ли ще ме учиш?“
