Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Глава 12:
Втората световна война и последният опит за „възстановяване на изгубеното“

12.1. От въздържане към възможност

Между 1934 и началото на Втората световна война българската държава се намира в състояние, което трудно може да бъде описано с категории като „избор“, „преориентация“ или „нормализация“. Превратът от май 1934 г. прекъсва една опасна и вече неконтролируема динамика, но не създава нова визия за бъдещето на страната. Той спира терористичните действия, без да разрешава заложените в тях напрежения. Националният проект не е отменен, нито преосмислен или заместен; той просто остава без инструмент. Това е период на принудително въздържане, а не идейно отстъпление.

Държавата възстановява монопола върху насилието и прекратява парадържавните и нелегалните форми на действие, характерни за предходното десетилетие. Но тази консолидация не е придружена от нов външнополитически разказ, нито от опит за смислово „затваряне“ на дългия цикъл на компенсаторно мислене, започнал след Берлинския договор. Управлението функционира в режим на задържане: то удържа и стабилизира, без да предлага нов хоризонт на легитимност. Тази липса на алтернатива обяснява защо въздържането може да бъде само временно.

Втората световна война не представлява внезапно прекъсване на междувоенната логика, а нейното условно продължение при радикално променени външни обстоятелства. Европейската война отваря възможност, която дотогава е била структурно блокирана: националният проект отново да бъде преведен от хоризонт на очакване в сферата на държавното действие. Не става дума за нова цел, нито за ново тълкуване на старите травми, а за рядък исторически момент, в който външната конфигурация изглежда позволява онова, което в предходните години е било немислимо без катастрофални последици.

Важно е да се подчертае, че войната не „създава“ стремежа към териториална ревизия. Тя само предоставя коридор, в който този стремеж може отново да бъде активиран в легална държавна форма. Поради това присъединяването на България към Оста не може да бъде разбрано като идеологическо прелом или като резултат от ценностна идентификация. То е продукт на дълго поддържано очакване, което в условията на голяма европейска война изглежда намира своя исторически шанс.

12.2 Присъединяването към Оста: изборът на инструмент

Присъединяването на България към Тристранния пакт през март 1941 г. често е описвано като резултат от идеологическа близост, от „фатално увлечение“ по националсоциалистическа Германия или от морална слепота на политическия елит. Подобни обяснения обаче въвеждат повече шум, отколкото яснота. Те приписват на българските държавници мотиви и идентичности, които трудно могат да бъдат открити в реалната логика на взетото решение.

В основата на присъединяването не стои приемането на нацистка идеология като ценностна рамка, нито стремеж към участие в „нов европейски ред“ в неговото германско формулиране. Водещият мотив е далеч по-прозаичен и същевременно исторически натоварен: стремежът към териториална ревизия, мислена като поправка на несправедливостите от следвоенния ред след Първата световна война. Германия не е възприемана като модел за подражание или като носител на универсална идея, а като най-мощния наличен инструмент за постигане на дълго поддържана цел.

Тази инструментална логика личи и в начина, по който българската страна артикулира собствените си очаквания. Те са концентрирани около конкретни географски пространства – Македония и Беломорието – и около символния хоризонт на „възстановяване на изгубеното“, а не около участие в глобален идеологически конфликт. Съюзът с Германия е възприеман като средство за достигане до мечтаната карта, а не като път към нова идентичност. Поради това изборът не изисква дълбоко вътрешно преосмисляне: той се вписва без усилие във вече наличния компенсаторен разказ.

Тук се проявява една от ключовите особености на българската позиция във войната. За разлика от режими, които свързват съдбата си с идеологическата победа на нацизма, българската държава влиза в съюза с ясно ограничен набор от очаквания. Германия е мислена като временен носител на сила, способен да отвори затвореното пространство на ревизионистките стремежи. Това отношение обяснява и относителната дистанция спрямо някои от по-радикалните идеологически искания на Берлин – включително отказа за депортация на евреите с българско поданство и нежеланието за пълна вътрешна нацификация. Тези ограничения не произтичат от хуманистична доктрина, а от същата инструментална логика, която рамкира и самия съюз.

Присъединяването към Оста не представлява рязък завой, а логично продължение на дълъг период на очакване, в който липсата на инструмент е била основната пречка пред действие. Когато такъв инструмент изглежда наличен, решението се взема бързо и без нужда от нови оправдателни конструкции. Историческият хоризонт остава същият; променя се единствено възможността той да бъде преведен в конкретна държавна практика.

12.3 Влизането във войната (1941): моментът на действие

Влизането на България във Втората световна война през 1941 г. не е нито внезапен завой, нито стратегическо преосмисляне на дългосрочните цели. За българските държавници това е момент на преминаване от въздържане към действие при условия, които изглеждат изключително благоприятни. Целта не се променя; променя се оценката за възможността тя да бъде постигната без незабавна катастрофа.

Решението е взето в контекст, в който военният и политическият баланс на континента създава усещане за необратимост. Бързите германски победи, разпадането на съседни държави и преначертаването на граници в Югоизточна Европа формират среда, в която дълго поддържаните ревизионистки очаквания започват да изглеждат не просто оправдани, а реалистични. 1941 г. не е начало на нова линия, а точката, в която натрупаното очакване се превръща в конкретно решение.

Важно е да се подчертае, че този преход към действие не е придружен от нов идеологически разказ. Няма опит за преформулиране на националния проект, нито за вписването му в универсална кауза. Влизането във войната се мисли и оправдава чрез вече познати категории: поправка на несправедливости, възстановяване на исторически „естествени“ граници, завръщане към образ, фиксиран много преди самата война. Тази приемственост обяснява липсата на вътрешен дебат за самата цел; спорът се води единствено около рисковете и средствата.

Тук проличава и ограниченото разбиране за войната като такова. За българските управници тя не е мислена като тотален сблъсък на ценностни системи, а като инструментална рамка, в която конкретни териториални придобивки могат да бъдат осъществени бързо и с ограничено пряко участие във военните действия. Това обяснява както готовността за присъединяване, така и стремежа да се избегне по-дълбоко въвличане отвъд необходимото за постигане на непосредствените цели.

1941 г. бележи не „избор на страна“ в идеологически смисъл, а активиране на вече налична логика в момент, когато външната конфигурация изглежда я прави осъществима. Това е моментът, в който очакването се превръща в практика, а символният хоризонт – в административна и военна реалност. Какво следва от този преход става ясно едва с първите стъпки на реалното управление върху новоприсъединените територии.

12.4 Македония и Беломорието: от карта към колониално управление

Навлизането на българската администрация в Македония и Беломорието през 1941 г. бележи не само преход от символ към практика, а и сблъсък между митологията на „завръщането“ и реалната логика на управление върху чуждо, макар и представяно като „свое“, население. Териториите, които десетилетия наред са съществували като част от мечтаната карта, изведнъж се превръщат в обект на управление, контрол и дисциплиниране. В този преход проличава колониалният характер на властта.

Управлението на „новите земи“ се изгражда като наложен отвън режим. Административният апарат е изпратен от центъра, кадрите не произтичат от местното общество, а местното население не разполага с реални механизми за политическо участие. Макар езикът на официалната пропаганда да настоява на „освобождение“ и „възстановяване“, практиките на управление ясно следват логиката на колониалната асиметрия: управляващите не са равни на управляваните, а стоят над тях.

Тази асиметрия се прикрива чрез цивилизационен разказ. Българското присъствие се представя като поправка на историческа неправда и като връщане на ред в „изкуствено откъснати“ пространства. Но този наратив разкрива дистанцията между образа и реалността. Териториите не се третират като равноправна част от политическото тяло, а като пространство, което трябва да бъде „нормализирано“, „превъзпитано“ и приведено в съответствие с външно наложени модели.

Още в първите месеци става ясно, че управлението се опира не на интеграция, а на контрол. Данъци, реквизиции, полицейско присъствие и военна сила се превръщат в основни инструменти за поддържане на реда, но те не изчерпват характера на управлението. Наред с тях се развиват и културни политики, насочени към налагане на българския език и на българския културен канон върху населения, които не се идентифицират непременно като български. Административното „освобождение“ върви ръка за ръка с опити за символна и културна асимилация, представяна като естествено възстановяване на „истинска“ идентичност.

Към този набор от мерки се добавят и политики на целенасочено заселване на българско население в новите земи. Тези демографски интервенции не са страничен ефект, а съзнателен инструмент за дългосрочна трансформация на социалната и културната среда. Те целят не интеграция чрез участие, а трайно преконфигуриране на населението, така че претендираната териториална принадлежност да бъде подкрепена със „съответстваща“ етнокултурна реалност. Местното население реагира не като „освободено“, а като управлявано отвън: с адаптация, опортюнизъм, пасивна съпротива или открито противопоставяне. Тук колониалният характер на режима става видим – не като намерение, а като резултат от самата структура на властта.

Така митът за „възстановяването на изгубеното“ се сблъсква с реалността на управление, което по необходимост функционира като окупационен режим, независимо от използваната терминология. Колкото повече администрацията се стреми да наложи контрол, толкова по-ясно се разкрива несъвместимостта между символния образ на завръщането и практиката на подчинението. Македония и Беломорието се превръщат не в доказателство за успеха на проекта, а в негово първо системно изобличение.

12.5 Окупационният режим и сривът на освободителния мит

Колкото по-дълго продължава управлението на новоприсъединените територии, толкова по-трудно става поддържането на езика на „освобождението“. Административните, полицейските и културните практики, въведени с цел стабилизиране на контрола, постепенно изчерпват символния ресурс, на който първоначално се опира българското присъствие. Това, което в началото може да бъде представяно като временно напрежение, започва да се разкрива като структурно несъответствие между обещанието и действителността.

Окупационният характер на управлението не се проявява само чрез репресии. Той се натрупва ежедневно – чрез езикови наредби, кадрова подмяна, културна хомогенизация и демографски интервенции, които за местното население ясно маркират асиметрията на властта. Колкото повече тези практики се разгръщат, толкова по-малко убедителен става разказът за „естествено завръщане“. Управлението започва да изглежда не като възстановяване на нарушен ред, а като налагане на външен модел върху общество, което не го разпознава като свое собствено.

Тук репресиите придобиват специфичен смисъл. Те не са изключение от иначе „нормален“ процес, а средство за компенсиране на липсваща легитимност. Въоръжените сблъсъци, масовите арести и наказателните акции – включително потушаването на Драмското въстание – не разрушават някакъв устойчив освободителен ред; те изобличават факта, че такъв ред никога не е бил действително установен. Насилието се превръща в огледало на провала да се преведе символният хоризонт в приета политическа реалност.

Особено показателно е, че с нарастването на принудата не се постига стабилизация, а напротив – засилва се съпротивата, пасивна или активна. Това е характерен белег на колониални режими: културната и демографската асимилация, замислена като средство за дългосрочно утвърждаване на властта, произвежда противоположен ефект. Вместо интеграция се получава отчуждение; вместо лоялност – враждебност или открито неподчинение. Репресивният апарат не е симптом на радикализация, а на управленско изчерпване.

Така освободителният мит се разпада не под натиска на външна критика, а отвътре – под тежестта на собствените си практики. Колкото повече управлението се опитва да наложи съответствие между карта, идентичност и власт, толкова по-очевидно става, че това съответствие не съществува в социалната реалност. Окупационният режим се оказва неспособен да произведе устойчив смисъл, който да надживее принудата.

Този срив има последици, които надхвърлят конкретния период. Той подкопава не само управлението на новите земи, но и самия разказ за „възстановяването на изгубеното“ като жизнеспособна политическа практика. От този момент нататък проектът продължава да съществува като памет и като символ, но вече без способността да се легитимира чрез действие. Това вътрешно изчерпване подготвя условията за рязкото прекъсване, което ще последва с промяната на геополитическия ред през 1944 г.

12.6 Разпадът на легитимационния хоризонт

След първоначалния период на експанзия и административно закрепване става ясно, че управлението на „новите земи“ не разполага със стабилна легитимационна основа. Разказът за „възстановяването на изгубеното“, който в продължение на десетилетия функционира като мощен компенсаторен образ, започва да губи способността си да обяснява и оправдава реално произвежданите практики. Той остава символно натоварен, но престава да бъде убедителен като рамка за управление.

Този разпад не настъпва внезапно и не е резултат от едно-единствено събитие. Той се натрупва постепенно, чрез несъвпадението между обещанието и действието. Колониалните форми на власт – административни, полицейски, културни и демографски – изискват постоянна принуда, докато разказът предполага доброволно приобщаване. Колкото по-очевидно става това противоречие, толкова по-трудно е то да бъде прикривано чрез езика на историческата справедливост.

Особено показателно е, че разпадът на легитимационния хоризонт не води до преосмисляне на целта, а до засилване на средствата. Вместо корекция на самия разказ се наблюдава опит за компенсиране на смисловия дефицит чрез разширяване на контрола. Насилието, вече институционализирано в управлението на териториите, започва да изпълнява двойна функция: да поддържа ред и едновременно с това да замества липсващата легитимност. Тук става ясно, че средствата вече не служат на целта, а започват да я подкопават.

В този момент „възстановяването на изгубеното“ престава да бъде разказ за бъдеще и се превръща в ретроспективна формула, която все по-трудно оправдава настоящето. Тя не може да интегрира съпротивата, нито да обясни отчуждението и да преведе управленската практика в приемлива политическа форма. Хоризонтът, който дотогава мобилизира и мотивира, се свива до лозунг, лишен от трансформативна сила.

Разпадът на легитимационния хоризонт има и вътрешни последици. Той подкопава увереността на самите управници, че предприетите действия водят към устойчив резултат. Управлението започва да функционира в режим на временно удържане, а не на дългосрочно установяване. Кризата не е просто морална или идеологическа; тя е структурна и практическа, защото засяга самата възможност за превръщане на териториалната експанзия в стабилен политически ред.

Така още преди външната промяна на геополитическия баланс, проектът навлиза във фаза на вътрешно изчерпване. Коридорът, който войната временно отваря, се оказва недостатъчен, за да компенсира липсата на легитимационна основа. Когато този коридор бъде затворен, разпадът вече е налице – и то не като внезапен срив. Той е логичен резултат от несъвместимостта между символния образ и практиката на властта.

12.7 Административното управление на „еврейския въпрос“ като лаборатория на държавната принуда

Политиката на българската държава спрямо еврейското население по време на Втората световна война често се обсъжда през нейния изход – липсата на физическо унищожение на евреите в старите граници на страната. Подобен ретроспективен фокус обаче прикрива нещо далеч по-съществено: войната функционира като практическа лаборатория, в която държавата разработва и тества цялостен набор от техники за административно управление на „проблемно“ население. Именно тези техники – а не финалният резултат – представляват структурното наследство на периода.

Първата и основополагаща от тези техники е правната деградация. Чрез Закона за защита на нацията и последвалите подзаконови актове българските евреи са систематично извадени от режима на равноправно гражданство. Ограничаването на правата за упражняване на професии, правото на собственост, достъпа до образование и участието в публичния живот не е страничен ефект, а централна цел: превръщането на една малцинствена група от носители на права в административно дефиниран обект. В този смисъл антисемитското законодателство не е просто идеологически жест към Берлин, а вътрешен инструмент за управление.

Втората техника е икономическото обезсилване. Конфискациите, принудителните продажби и блокирането на стопанска дейност създават материална зависимост, която подготвя терена за по-нататъшна принуда. Отнемането на икономическа автономия не е самоцел, а условие за управляемост: лишената от ресурси група има ограничен капацитет за съпротива, мобилност и публична артикулация.

Третата техника е териториалното и телесното администриране. Вътрешните разселвания, събирането в определени квартали, режимът на разрешения за придвижване и въвеждането на трудови групи превръщат телата в обект на държавно планиране. Особено показателен е институтът на трудовите войски, който позволява принудителен труд да бъде представян не като наказание, а като форма на „служба“ – езиково и институционално решение, което ще се окаже дълготрайно.

Четвъртата техника е фрагментацията на отговорността. Нито една институция не „решава“ еврейския въпрос сама. Министерства, комисариати, полиция, общински власти и армията действат в рамките на строго определени компетенции. Именно тази разпределеност позволява насилието да бъде преживявано като процедура, а не като решение – като резултат от „изискванията на момента“, а не от целенасочена политика.

Петата техника е калибрирането на видимостта. В старите граници на България принудата е прилагана така, че да остане социално поносима и международно отрицаема. В администрираните територии на Македония и Беломорието, където репутационният риск е по-нисък, същите техники са доведени до край – включително чрез депортация. Това разграничение не е морално, а тактическо: държавата действа различно там, където цената на действието е различна.

Тъкмо тази съвкупност от техники позволява по-късно да възникне и да се стабилизира наративът за „спасяването“. Както убедително показват критичните изследвания, около които се въртят някои от важните вътрешно-български дебати по темата, фокусът върху крайния факт на оцеляването функционира като ретроспективен филтър, който заличава цялата предходна верига от действия. Липсата на депортация от старите граници се превръща в морален абсолют, който поглъща правната деградация, икономическото ограбване и принудителния труд.

Тук е важно да се подчертае разграничението, което дебатите от последните години изострят: не става дума за отричане на реални актове на човешка намеса и съпротива срещу депортацията, нито за обезценяване на индивидуални морални избори. Става дума за държавния разказ. Проблемът не е, че се говори за спасение, а че то се превръща в изчерпателно описание на държавната политика. Така административното насилие бива не просто забравено, а функционално трансформирано в доказателство за добродетел.

През късния комунистически период този разказ е допълнително „преопакован“. Антифашистката рамка позволява спасението да бъде приписано на „народа“, на прогресивните сили или на историческата мъдрост на българското общество, докато държавната машина, която е произвела антиеврейската политика, изчезва от анализа. Същите техники на управление – законово изключване, контрол на собствеността, трудова мобилизация – могат вече да бъдат разказвани като доказателство за морално превъзходство, а не като симптом на усвоена принуда.

„Еврейският въпрос“ не е маргинален епизод, а ключов момент в изграждането на българския държавен репертоар. Той показва как една държава може едновременно да упражнява системна дискриминация и по-късно да капитализира самия факт, че не е стигнала до крайното унищожение. Този урок – че административно управляваната принуда може да бъде не само безнаказана, но и превърната в морален актив – ще се окаже решаващ за по-късните политики на етническо инженерство.

Това, което се оформя по време на Втората световна война, не е еднократна аномалия, а репертоар. Държавата усвоява практически знания за това как цели малцинствени групи могат да бъдат юридически редефинирани, икономически обезсилени, телесно администрирани и накрая разказани по начин, който не само не руши легитимността ѝ, а я укрепва. След войната идеологическият език ще се смени, международната рамка ще се пренареди, а формалните оправдания ще бъдат подменени – но самият инструментариум ще остане в наличност. Когато десетилетия по-късно държавата отново се изправи пред „въпрос“, формулиран като проблем на идентичността и управляемостта, тя няма да импровизира, а ще се върне към вече изпитан метод.

12.8 Вътрешните отражения на външната ангажираност

Външната ангажираност на България във войната и управлението на новите територии не остава ограничена до периферията. Тя започва постепенно да оказва натиск върху вътрешния ред, върху механизмите на управление и върху самата структура на политическата власт. Това отражение не се изразява в рязка трансформация на режима, а в бавното му пренастройване към условията на война, изчерпване и нарастваща несигурност.

На първо място, необходимостта от поддържане на контрол в окупираните зони изисква постоянно мобилизиране на ресурси – административни, полицейски и военни. Тази концентрация на внимание и средства навън отслабва способността за вътрешно управление. Вътрешният ред започва да се поддържа не чрез разширяване на легитимността, а чрез затягане на контрола. Управлението се ориентира все по-ясно към превантивни мерки, наблюдение и ограничаване на потенциална опозиция, дори когато тя не представлява непосредствена заплаха.

Паралелно с това се задълбочава разривът между официалния разказ и социалната реалност. Докато пропагандата продължава да акцентира върху образа на национално възстановяване и исторически успех, все по-голяма част от обществото възприема войната като източник на несигурност, лишения и риск. Липсата на убедителна перспектива за дългосрочна стабилизация подкопава доверието не чрез открито противопоставяне, а чрез нарастваща дистанция и апатия.

Вътрешнополитическите репресии не са резултат от внезапна идеологическа радикализация, а от управленска логика, адаптираща се към кризисни условия. Ограничаването на политическия живот, засилената цензура и полицейското наблюдение функционират като инструменти за удържане на реда в ситуация, в която външната ангажираност не носи очакваната стабилизираща легитимност. Вътрешният режим започва да заимства техники от окупационното управление – полицейска превенция, извънредни мерки и репресивни практики – но вътрешното насилие остава функционално подчинено и вторично, насочено към удържане, а не към цялостно преструктуриране на обществото.

Тази динамика има и психологическо измерение. Управляващите кръгове все по-трудно могат да мислят войната като ограничено средство за постигане на конкретна цел. Разширяването на контрола навътре е съпроводено от усещане за времеви натиск и стратегическа неопределеност. Управлението действа в режим на отлагане – поддържане на статукво с надеждата, че външната конфигурация ще позволи благоприятен изход, който така и не се материализира.

Вътрешните отражения на външната ангажираност засилват общото изчерпване на режима. Вместо да стабилизира държавата, териториалната експанзия я въвлича в управленски режим, в който контролът замества легитимността, а временното удържане – дългосрочната визия. Само̀ по себе си това вътрешно напрежение не води до срив, но прави системата изключително уязвима към външна промяна. Когато геополитическият ред се преобръща през 1944 г., вътрешният ресурс за адаптация вече е силно изчерпан.

12.9 1944–1945: геополитическото прекъсване

Преходът от 1943 към 1944 г. бележи рязка трансформация на външната среда, докато вътрешната логика на управлението остава по същество непроменена. Геополитическият контекст, който е отворил коридор за териториална ревизия през 1941 г., започва бързо да се затваря. Военният обрат на Източния фронт и настъплението на Червената армия в Югоизточна Европа разрушават предпоставките, върху които се опира целият опит за „възстановяване на изгубеното“.

Това прекъсване не е резултат от вътрешно преосмисляне или от постепенно оттегляне от поетия курс. То е наложено отвън и действа като структурен шок. Българските управници се оказват изправени пред ситуация, в която досегашната стратегия губи смисъл не като резултат от призната грешка, а поради практическа невъзможност да бъде продължена. Инструментът, чрез който се е мислело постигането на целта, се превръща в източник на непосредствена опасност.

В този момент се проявява и пълната асиметрия между цел и средства. Териториалните придобивки, постигнати в условията на германско военно превъзходство, не могат да бъдат защитени или задържани при новия баланс на силите. Опитите за маневриране, дистанциране или бърза адаптация не променят същественото: геополитическият ред, който е позволявал действието, вече не съществува. Коридорът е затворен, а с него изчезва и възможността за продължаване на започнатото.

По този начин 1944 г. бележи не просто смяна на съюзници или рязък политически завой. Тя представлява край на цяла историческа възможност. Националният проект, мислен като практическа политика за териториална ревизия, се сблъсква с непреодолима външна граница. От този момент нататък той не може да бъде възобновен при каквато и да е вътрешна конфигурация, защото международният ред вече не допуска подобен тип действие.

Периодът 1944–1945 г. фиксира това окончателно затваряне. Промяната на режима, последвалите политически трансформации и новата външнополитическа ориентация са важни сами по себе си, но в рамките на настоящия анализ те имат вторично значение. Решаващото е, че възможността за нов опит е елиминирана не временно, а структурно. Това не е пауза, а край на цикъл.

С геополитическото прекъсване проектът за „възстановяване на изгубеното“ престава да бъде реализуема държавна стратегия. Той не изчезва като памет или като символен ресурс, но губи основното си качество – способността да се превръща в действие. Оттук нататък българската история навлиза в коренно различна фаза, в която наследството на този провал ще продължи да действа, но вече по други, индиректни и често деформирани пътища.

12.10 Краят на опита: проектът след войната

След 1944–1945 г. проектът за „възстановяване на изгубеното“ престава да съществува като външнополитическа и териториално-ревизионистка държавна стратегия. Това не се дължи на вътрешно отхвърляне, морална преоценка или осъзнат отказ от предходния опит, а на окончателното изчезване на условията, които някога са го правили осъществим. Геополитическият ред, установен след войната, не просто ограничава подобни стремежи – той ги изключва като възможност.

Краят на опита не е драматичен, а структурен. Проектът не се срива внезапно под собствената си тежест. Той е бил вътрешно изчерпан, когато настъпва външното прекъсване. Несъвпадението между символния хоризонт и практиката на управление е станало видимо още преди 1944 г.; промяната на международния ред просто фиксира този разпад като необратим.

Това прекъсване обаче не означава край на националния проект като такъв. Отказът от териториална ревизия и от „революционната“ форма на действие не води до разпад на натрупаната енергия, а до нейното пренасочване. След войната стремежът към завършеност и съвпадение между държава, народ и територия не изчезва, а се преформулира в рамките на наличната държавна форма. Националният проект се отказва от външната си експанзивна логика, но запазва вътрешния си импулс.

От този момент нататък основното поле на действие вече не е картата, а населението. Енергията, която дотогава е насочена към „възстановяване на изгубеното“ навън, се концентрира върху усилия за вътрешна хомогенизация – чрез политики на асимилация, контрол, преселване и принудителна идентификационна трансформация. Това не е символно доживяване на проекта, а негово продължение в нови условия и с други средства.

Така следвоенният период не представлява пауза или епилог, а преминаване към различна фаза на националния проект. Териториалната ревизия е окончателно изоставена като практика, но логиката на „довършване“ се запазва, пренасочена навътре и подчинена на нов политически режим. Историята след 1945 г. вече не е история на външно действие, а на вътрешно преобразяване – често насилствено, често представяно като нормализация, но винаги белязано от стремежа към хомогенна национална форма.

С това завършва последният активен опит за териториална ревизия и се отваря следващият, качествено различен етап: периодът, в който националният проект продължава да действа не чрез разширяване, а чрез вътрешно стесняване. Този преход – от външна експанзия към вътрешна хомогенизация – ще бъде предмет на следващия голям отдел.