Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Интерлюдия II:
Как Април 1876 затваря хоризонта и отваря раната

Именно тук се оформя решаващият завой: България започва да си представя собствената история не през структурното развитие, а през символното изкупление. Април – в тази вече национализирана форма – става матрицата, през която се възприемат не само миналото, но и очакваното бъдеще. От този момент нататък политическата нормалност изглежда подозрителна, модернизацията – второстепенна, а компромисът – почти морално недопустим. Националният проект се фиксира не около изграждането на институции, а около възстановяването на едно въображаемо начало, загубено от великите сили.

Това е точката, в която българската история се раздвоява: от една страна, реалните процеси на фаза B и C протичат непълно, фрагментарно; от друга – националната памет настоява, че те вече са приключили, че „кулминацията“ е настъпила и че остава единствено нейното възстановяване. Именно тази раздвоена перспектива подготвя почвата за онова, което предстои да разгледаме в следващата глава: как между 1878 и 1912 българската държава изгражда институционален ред, който едновременно иска да създаде модерна европейска държава и в същото време отказва да мисли собственото си настояще извън логиката на въобразената загуба.

Следващата част ще покаже как този парадокс – модернизация в услуга на мит – определя политическия, културния и социалния профил на България в десетилетията преди войните: държава, която се стреми да бъде рационална, но мисли себе си чрез раната; общество, което изгражда институции, но ги подчинява на проект, който винаги е отвъд тях; елит, който говори за реформи, но действа под диктата на географска мечта, родена не от успех, а от срам.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.