Има един разказ на Едгар Алан По – „Спускане в Маелстрьом“ – който ме следва по-дълго от повечето образи, които някога съм носил в главата си. Прочетох го в двайсетте си години – на възраст, когато човек все още има неприличието да си представя бъдещето като нещо вече решено. Привлече ме не ужасът, нито пък зрелището на разрушението. Това, което прикова вниманието ми – да не кажа цялото ми същество – беше Оцелелият. Човекът, който, изправен пред неизбежното, не крещи и не се моли, а наблюдава. Който вижда закономерности там, където другите виждат хаос. А после намира начин да се нагоди към тях – и така оцелява.

Повярвах, че съм разпознал самия себе си – веднага. Не такъв, какъвто бях тогава, а какъвто възнамерявах да стана. Eine Menschwerdung, както биха казали някои от бъдещите ми съжители – германците.

Разбира се, в това няма нищо особено, освен може би онази специфична форма на младежка арогантност – увереността в собственото безсмъртие. Тя не винаги е шумна и не винаги се хвали, но същността ѝ е тотална, както при всяко нещо, което отказва да приеме неизбежността на окончателното човешко поражение. Една по-приемлива нейна форма предполага, че когато дойде моментът, човек ще бъде сред малцината, които разбират (надявам се това да е била и моята форма).

Както и да е.

Носех това предположение дълбоко в себе си – тихо, почти възпитано – през следващите десетилетия. Които, разбира се, направиха всичко възможно да го опровергаят.

Сега наближавам възрастта, в която подобни очаквания би трябвало да са се разпаднали.

И знаете ли какво? Не, не са. Поне засега – малко след шейсет и петия ми рожден ден.

⸻ ❦ ⸻

Интересното в остаряването не е упадъкът. За мен „упадък“ е просто дума, измислена от хора, които имат нужда да си обяснят защо нещо отива в посока, която не си желаят. Това, което ме интересува, е друго: нарастващата плътност на увереността – дори и когато не е споделяна от никой друг. Фактът, че един и същ вътрешен жест – наполовина убеждение, наполовина инстинкт – остава непроменен, докато всичко около него се пренарежда, износва се или изчезва.

Тялото, както често ми се напомня, участва в този процес, по неизбежност. То произвежда сигнали, предупреждения, дребни предателства. Регистрирам ги със същото отстранено любопитство, с което чета за поредната война, поредната криза, поредната спешна морална катастрофа. Те принадлежат към една и съща категория: явления. Данни. Събития, които преминават през система, която продължавам да преживявам като по същество непрекъсната – по причини, които никога не съм изследвал докрай.

Искам да кажа, никога не ми е хрумвало да ги вземам особено насериозно.

⸻ ❦ ⸻

В този момент някои обяснения стават неизбежни.

Имам приятели и познати. Или, казано по-точно – имам хора, които някога бяха на моята възраст, а сега са нещо друго. Когато ги срещам – рядко, и все по-често с чувство на антропологическо любопитство – ме поразява не толкова физическото им състояние, колкото положението им във времето. Те говорят така, сякаш вече са навлезли в по-долните спирали на Маелстрьом. И го правят с тон, сравнително лесен за разпознаване: тонът на човек, който е приел неизбежността на посоката. Изреченията им носят тежестта на присъди.

В България този тон е почти универсален.

Не казвам, че е трагичен. По-скоро бих го нарекъл административен. Няма пет фази по Кюблър-Рос, няма шикалкавене. В родината ми стареенето се обработва като документация. Попълват се необходимите формуляри: умора, примирение, дребни оплаквания, изблици на носталгия. Досието се подпечатва, после се архивира и тихо излиза от обръщение.

Когато ги слушам, понякога имам усещането, че стоя на ръба на водовъртежа и наблюдавам как други се спускат надолу. Повечето не се оплакват, слава Богу. Правят спускането по семпъл, почти дисциплиниран начин. Те не са завлечени. Просто влизат сами, без да си задават ненужни въпроси. След разстрела – червеи. Преди разстрела – мълчаливо приемане.

Очаква се да ги последвам и аз.

А аз не го правя.

⸻ ❦ ⸻

Не мисля, че този отказ е героичен, нито пък, че може да бъде уловен във Фокнъровска реч. През по-голямата част от времето той дори не е съзнателен. По-скоро е вроден дефект на системата – ранна предпоставка, която не може да бъде премахната, без да рухне всичко останало.

Обяснението е просто, макар и шантаво: в един момент престанах да вярвам в смъртта. Избрах го съзнателно, след дълга борба с очевидното – и няколко среднощни прочита на Паскал. В крайна сметка човек вярва, защото всичко останало губи.

Същото важи за смъртта, само че със знак минус отпред. Така избрах да вярвам, така го правя и до днес.

Разбира се, тук не говоря за смъртта в смисъла, в който тя обикновено се разбира – като окончателно събитие, което подрежда живота със задна дата, придава му форма, налага му спешност, приписва му смисъл. За мен това винаги е изглеждало като разказно удобство, като структурна необходимост за онези, които се нуждаят от завършеност.

Моята позиция е по-проста и, давам си сметка, значително по-трудна за защита: нищо, което съществува, не престава да съществува. То просто променя условията, при които бива възприемано.

Това не е философски аргумент. По-скоро става дума за работна хипотеза. Както вече казах, това е моят еквивалент на облога на Паскал, ако изобщо трябва да се правят сравнения. Само че тук алтернативата не е свързана с прост риск от загуба. Тя би направила цялото начинание безсмислено.

Нищо няма смисъл без идеята за непрекъснатост.

⸻ ❦ ⸻

Наскоро бивш колега, когото познавам от четирийсет и пет години, ме нарече „арогантен задник“. „Настояваш да бъдеш нещо друго“, изкрещя той. „За теб всички останали са нищо.“

Не се опитах да го опровергая. Дори, в изблик на мини просветление, го разбрах – и донякъде му дадох право. Бях го наранил жестоко, преди години, без да си давам сметка за това. Сега той ми го връщаше с лихви. Това беше неговият прочит.

⸻ ❦ ⸻

Съзнавам как звучи това.

Съзнавам, че отвън подобна позиция може да бъде разчетена като отрицание, ексцентричност или – малко по-практично – като първи симптоми на интелектуално разпадане, полагащо кански усилия да изглежда респектабилно. Съзнавам, че съществуват цели дисциплини, посветени на обяснението именно на такива отклонения от обичайната реалност.

Нищо от това няма особена тежест за мен.

Единственото, което ме интересува, е, че убеждението не е отслабнало.

Ако нещо се е променило, то само е станало по-отчетливо.

⸻ ❦ ⸻

В един момент започнах да подозирам, че съм разбрал погрешно събрата По.

Не толкова в детайлите на разказа, колкото в неговата посока.

Водовъртежът, оказва се, не е събитие. Той не е нещо, към което човек се приближава, преживява и оставя зад себе си. Водовъртежът е състояние. Форма на движение, в която човек вече се намира, постоянно. Смисълът е не в това да го избегнеш, а да разпознаеш структурата му – с което да му откажеш окончателната интерпретация на случващото се.

Другите вярват, че се спускат надолу.

Оцелелият разбира, че се движи.

В тази разлика е всичко.

⸻ ❦ ⸻

Ако във всичко това има нещо пророческо, то не принадлежи на мен.

По-скоро на Едгар Алан, който е отдавна мъртъв във всеки официален смисъл на думата, но продължава да говори с яснота, която повечето му тълкуватели не забелязват. Текстовете му циркулират, пренареждат се, прикрепват се към съзнания, които не са съществували, когато той е писал.

Ако това е смърт, тя е някак много особена, не мислите ли?

Самият аз предпочитам да го считам за жив.

⸻ ❦ ⸻

Но нека отново обърна лице към „реалността“: що се отнася до мен, откривам, че остарявам по начин, който повече или по-малко съответства на очакванията, които съм имал преди десетилетия. Понякога – смущаващо добре.

Не в подробностите. Реалността, както винаги, е по-малко елегантна, по-повтаряща се, понякога дори нелепа. Говоря за същественото: живея с усещането, че оставам там, където винаги съм възнамерявал да бъда. Вътре в движението, наблюдаващ, нагласящ се, продължаващ.

В това има известно удоволствие. Не говоря за триумф, не говоря за оправдание. Нещо по-тихо е: удовлетворението, че си разпознал закономерност, която някога си предусетил, без да я разбираш.

⸻ ❦ ⸻

Не очаквам тази позиция да бъде споделена.

Напротив – подозирам, че тя ще бъде посрещната със смесица от безразличие и раздразнение, както се посреща всяко изказване, което отказва да участва в общата икономика на страха. Това е разбираемо. Страхът е едно от малкото истински колективни преживявания, които все още ни остават.

Да му откажеш означава да рискуваш изключване.

Е, нека бъде така.

⸻ ❦ ⸻

Ако има нещо, което бих бил склонен да нарека божествено в цялата тази конфигурация, то не е нито власт, нито знание, и със сигурност не безсмъртие в какъвто и да било обичаен смисъл.

То е простият, упорит факт, че не съм променил предпоставката си.

Водовъртежът продължава да поглъща. Телата остаряват. Досиетата се обработват. Разказите за упадък се повтарят с похвална последователност.

И някъде вътре в това движение остава една точка, която не отстъпва.

Аз просто се оказах вътре в нея.

Засега това е достатъчно.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.