Ситуацията

В началото на всичко това има един много прост факт и той няма нищо общо с някакви теории. Детето ти не отговаря. Викаш го по име, повтаряш, опитваш се да привлечеш вниманието му по различни начини – но така желаният, така мечтаният отговор не идва. Не е като да няма нищо. Не е като да гледаш в черна космическа дупка. Детето ти се движи, гледа, прави различни неща, понякога с непоносима интензивност. Само че това не са нещата, които ти очакваш и си желаеш. Обичайният цикъл – повикване, отговор, разпознаване – не се затваря.

В началото възприемаш това като временно смущение. Бориш се със страха и несигурността, избутваш назад всичко, което може да те обезкуражи и накара да се откажеш. Какво? Да се откажеш от собственото дете. Ужасен, отвръщаш очи: по-добре мъртъв, отколкото това! После се осъзнаваш. Достатъчно патетика, достатъчно театър. Предполага се, че с времето, с правилния подход, нещо ще се подреди. В това поне те уверяват специалистите – а те, разбира се, знаят много по-добре от теб. Така поне вярваш в началото. Започваш да говориш по-ясно, опростяваш, използваш жестове, рутини, търпение. И с времето наистина започваш да научаваш неща. Научаваш как да избягваш претоварването, как да предвиждаш реакции, как да стабилизираш ситуации, които иначе биха се разпаднали. Научаваш се дори да живееш с ужаса на безпрестанното, мъчително очакване на Чудото. Отстрани това може да изглежда като напредък, дори като начало на разбиране. За теб това е животът. Малко като в „Соларис“ на Тарковски.

Разбира се, нещо остава неуредено. Всъщност става дума за много неща, но ти се захапваш за едното. За повече просто нямаш сили.

А след това, в някакъв ден, между очите те улучва случайно вметнато изречение. Фраза, изречена от човек с многогодишен опит. Една жена, която повече от двадесет години работи с аутистични хора – чете, наблюдава, съпровожда ги – отбелязва, почти между другото, че никога няма да ги разбере истински. В думите ѝ няма подчертаване, няма и следа от разочарование. Те просто са тук – като резултат от дълго съжителство със ситуация, която не се е разрешила по очаквания начин. За теб те звучат като тежък печат върху присъда. Присвиваш се, опитваш се да забравиш. И продължаваш.

Вече значително по-късно, след много години на мъчително извоювани родителски задоволства – всички те, глътки вода в пустинята –, това изречение променя тежестта си. То вече не звучи като лична ограниченост. И започва да описва едно състояние, което продължава до живот – не вместо ученето, а заедно с него.

Обещанието

Още от самото начало тази ситуация е обградена от език, който внушава, че случващото се може да бъде разбрано, по принцип.

Лекари, терапевти, книги, институции – всички те говорят по леко различни начини, но основното послание е удивително устойчиво. За всичко има обяснения. Има стабилни модели. Има функциониращи методи, които, ако бъдат приложени правилно, ще направят поведението на детето разбираемо. Трудността не е нещо, което остава по небцето ти, като привкус на прогнило, а нещо, което може постепенно да бъде изяснено и включено в цялостна картина.

Това обещание рядко се формулира директно. То се носи от тона, от структурата, от начина, по който хората отвън описват напредъка. Всеки нов подход се представя като крачка по-напред от предишния. Дори несигурността се появява само като временно състояние – като празнина, която с времето ще бъде запълнена.

За теб това създава много специфичен хоризонт. Първоначалният шок от невъзможността да достигнеш детето си е съпроводен от очакването, че тази невъзможност не е окончателна. Започваш да мислиш в етапи, в интервенции, в постепенни подобрения, които ще доведат – ако не до пълна яснота – то поне до нещо достатъчно близко, за да бъде наречено разбиране.

И тъй като това очакване се споделя от почти всички участници, то става трудно за поставяне под въпрос. Да се съмняваш в него означава да излезеш извън общия език, в който функционира цялото поле.

Какво всъщност се случва

Времето минава и нещо наистина започва да се случва. Би било невярно да се каже, че не се променя нищо. Напротив, ти се научаваш на толкова много неща. Детето става по-предсказуемо в определени ситуации. Появяват се сигнали, дребни, невидими за другите подсказвания, които могат да бъдат разпознати и използвани. Научаваш какво предизвиква напрежение, какво го успокоява, как да структурираш деня така, че да не се разпада на всеки няколко часа. Комуникацията – ограничена, но реална – постепенно става не чак толкова химерична.

Отстрани това може да изглежда като постепенно движение към разбиране. Първоначалното объркване отстъпва място на определена компетентност. Ситуации, които някога са ти изглеждали хаотични, стават управляеми.

Но това, което се развива, не е достъп до вътрешен свят на детето. То е система от работещи отношения.

Научаваш как да действаш по начини, които предизвикват определени реакции, как да избягваш други, как да поддържаш крехко равновесие. Взаимодействието става по-надеждно, без да става прозрачно.

Първоначалната пропаст не изчезва. Тя се подрежда.

И тъй като ежедневието зависи от това подреждане, много лесно е то да бъде изтълкувано погрешно. Фактът, че вече можеш да се справяш със ситуации, които преди са били непоносими, създава усещането, че си започнал да разбираш какво се случва. Системата работи по-добре – и затова изглежда, че проблемът се решава.

Но всъщност е настъпило нещо друго. Преходът е от невъзможност за действие към способност за управление. Това е реално – и често необходимо постижение. Но то не отговаря на въпроса, който беше зададен в началото.

То просто го оттласква назад.

Грешката

В този момент се появява объркване, което рядко поставяме под въпрос, защото е заложено в самия език. Способността да се справяш със ситуация се приема като доказателство, че тя е разбрана.

Преходът е фин. Това, което започва като практическа адаптация – избягване на претоварвания, стабилизиране на взаимодействия, насочване на поведението – постепенно се преформулира като нещо по-дълбоко. Тъй като реакциите стават по-предсказуеми и се появява подобие на ограничена комуникация, изглежда естествено да се каже, че е постигнато разбиране. Или поне, че е на път да бъде постигнато.

Но тази стъпка не следва.

Да управляваш една ситуация не означава да знаеш какво е тя. Напълно възможно е да действаш ефективно, без да имаш достъп до вътрешната структура на това, пред което си изправен. Всъщност така най-често се работи със сложни системи: чрез модели, които функционират, без да разкриват напълно основанията си.

В контекста на аутизма това разграничение обикновено изчезва. Успехът на рутинните дейности, надеждността на точно определените взаимодействия, намаляването на осезаемото напрежение – всичко това подхранва убеждението, че първоначалната пропаст се затваря.

Жената, която след двадесет години казва, че никога няма да разбере истински, не противоречи на постигнатия напредък. Тя просто отказва да го превърне в нещо, което той не е.

Нейното изречение разкрива грешката.

Какво остава

След като това разграничение бъде осъзнато, нещо започва да се измества, но не по начина, който човек би очаквал. Проблемът не изчезва. Трудността да достигнеш до детето остава. Нуждата от рутини, внимание и постоянна умонагласа на сапьор не намалява.

Онова, което се променя, е натискът, създаден от обещание, което по принцип не може да бъде изпълнено.

Докато разбирането се поставя като цел, всяка граница изглежда като провал. Родителят, който не може да „разчете“ детето, терапевтът, който не може да „достигне“ вътрешния му свят, учителят, който не може да направи комуникацията напълно взаимна – всички те остават, в известен смисъл, все още недостигнали целта.

Но тук идеята за разбиране вече започва да причинява вреда.

Тя заменя реалната, трудна, но управляема ситуация с абстрактно очакване, което непрекъснато преподрежда опита спрямо невидим стандарт. А тъй като този стандарт никога не е ясно определен, той не може да бъде постигнат.

Жената, която казва, че никога няма да разбере истински, излиза от тази структура. Тя не отхвърля наученото и не отрича онова, което работи, а просто отказва да го нарече нещо, което то не е.

Онова, което остава, е по-ограничено, но и по-точно.

Има контакт, но няма прозрачност. Има комуникация, но няма реален достъп. Има споделен свят, но той не се затваря в една единствена, обща перспектива.

Това не е заключение. То е просто точката, в която очакването за разбиране отстъпва място на нещо друго – нещо, което няма нужда да бъде назовано, за да съществува.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.