Разговарях днес дълго с моята екс за нещата, през които преминавам в момента – разочарованието, фрустрацията, дори напиращото отдолу отчаяние (тя все още е най-добрата ми приятелка и съветничка във всякакви времена на трудности, пък и не само)...
Та, между другото, стана дума и за нещото, наречено „конкуренция между партньорите“. Разбирате, нали – несъзнателната борба за надмощие във връзката, сблъсъкът на характери и Азове, цялата тази шашмалогия, която съставлява голяма част от връзките, напъващи да прераснат в нещо по-различно от онова, което са в момента...
И понеже живее в силно хармонична връзка с друг мъж вече от 12 години насам, тя винаги настоява, че конкуренцията не е добра за връзките, че тя е за бизнеса, а не за личния и интимния живот, че целта на съвместния живот е хармонията. Че това, че онова. И така нататък...
При което пък аз си мисля: „Хмм, звучи много вярно, но защо ли, въпреки това, не мога да се освободя от усещането, че един такъв тип връзка, такова съществуване, е малко като щастлив живот на село, тоест всичко е прекрасно, спокойно и така, но от него кой знае защо не остава много за запомняне (освен ако човек е някакъв тип Овидий)? Може би защото, за добро или зло, човешката фантазия и способност за възприятие, за запомняне, се възпламенява и подхранва най-вече от противоречията и напреженията?
Ницше беше го формулирал така: Болката винаги пита за причината, докато удоволствието е склонно да остава при самото себе си и да не гледа назад. Именно, именно. Откак се помня, само това се и опитвам: да избягвам болката. Да, да, да: човек съм, без особени мераци за „über“ отпред. Но въпреки това всеки път, когато животът ме превърне в болезнено кълбо от нерви и заквича като нарицателното настъпено псе, и започна да се проклинам за това и онова, и по-онова, тоест за всичко, което ме е запокитило във водовъртежа на това удавническо усещане, липсата на земя под краката… Да, всеки път, някъде из задния двор на съзнанието ми винаги започва да мъждука и нещо друго, нещо, което съм неспособен да формулирам другояче освен като особения мазохизъм на човека, лишен от избор – онзи, който винаги е принуден да майстори живота си от онова, което е останало след поредната катастрофа, поредния провал…
Едно необяснимо, защото по принцип тъпо, усещане за мрачно задоволство.
Това, както и фразата, която в края на краищата преобръща болката с главата надолу и я превръща в мотор, вместо в дрога:
„Благодаря ти, че не ми предоставяш друг избор!
Който и да си, където и да си, благодаря ти!“
