Публикувах тия дни на моя сайт един кратък текст, посветен на последното велико чудо в българската литература и култура – възкръсналия от мъртвите роман на Георги Божинов, Калуна-каля – и, докато очаквах читателските реакции и умувах над това тъй умонепостижимо чудо, току взе, та се пръкна в главата ми следният силно обезпокоителен и, ако щете, малко така животоотравящ, въпрос:
Защо в страната ни като бестселъри и любими на всички книги (с много малко изключения) винаги се оформят произведения, които имат нулев шанс да привлекат вниманието на читатели извън България и нейното езиково-културно пространство?
Зададох го, не ще и дума, на читателите си любими, но, привикнал в хода на годините да не очаквам чудеса извън ядрото на българската култура (а, „Либерален преглед“, така поне си мисля, не е точно част от това ядро, та дори и от периферията не е; малко нещо като културно недоносче, списувано на български език, но инак безродно и комай нещо без-местно ми се привижда да е, това списание)… та, докато не очаквах да получа отговор, взех, та се напънах да го намеря сам. И ето какво се роди в резултат на тези напъни, ето с какво ми се ще да ви занимавам сега, посред страстите и жегите на световното по футбол, дипломатическите циркове на Доналд Тръмп и нам кви още развлечения и отвлечения, уважаеми читатели мои.
И, за да не напрягам повече и без това достатъчно опънатите ви нерви и разкъсани на сто посоки внимания, викам да започвам направо с отговора, който намерих. А той е: Шансове да привлекат всеобщото внимание и да се превърнат в някакво що-годе по-масово явление – културно, политическо или просто клюкарско – в тази страна имат единствено произведения, които по някакъв начин засягат основния въпрос на българското битие. А кой е този въпрос ли? Ето ви го тук, черно на бяло[1].
Основният въпрос на българското битие гласи така:
Кой ни е виновен за това, че сме такива?
Това е ядрото, всичко останало са подробности. Около този извечен и непостижим въпрос се върти всичко в тази страна, откак я има[2].
И не е като въпросът да си няма отговор. Има, разбира се, и още как! Отговорът го знаем всички, той е, ако ми простите шаблонната метафора, малко така с майчиното мляко засукан, носи го всеки от нас в генетичния си код, така да се каже. И отговорът е:
Изедниците! Те са виновни, те и само те!
А кои точно са изедниците ли? Ами, в официалния, канонизиран наратив на българския национален разговор, изедниците идват предимно в четири основни варианта, и тия четири са:
А) Византийците;
Б) Османците[3];
В) Фашистите;
Г) Комунистите[4].
Разбирате за какво говоря, нали? Става дума за „четирите робства“ в българската история, които я обсебват тъй цялостно, тъй открай докрай, та в нея комай не е останало място за нищо друго, като се позамисли човек. Те са причината за всичко – те и изедниците, които са ни ги натресли! Ето това е простичкият отговор на основния въпрос на българското битие, него го знае всеки и място за някакви кой знае колко големи спорове и умонапъвания тук разбира се няма. И „големите неща“ в родната култура, естествено, са ония, които по някакъв начин разчепкват и пре-интерпретират, отново и отново, този тъй извечен и основателски въпрос, тази тъй неизчерпаема тема: Кой ни е виновен?
Всичко останало – не че го няма, слава Богу! – си остава странично, маргинално и второстепенно, то няма и никога не би могло да получи шансове за присламчване към „ядрото“, там мястото е запазено за канонизираната тема и това е всичко. Просто и ясно, като гъбено семе. Ей така ми се привиждат нещата в културата родна.
Сега, накъдреният и комай позадушен от всевъзможни иронични конотации, отсенки, плеоназми, завъртулки и нам кви още финтифлюшки тон на този текст би могъл да ви подведе да мислите, че аз нещо така се напъвам да се шегувам, драги читатели. Моля, не се подлъгвайте: всичко, което говоря тук е dead serious и, при всичките къдрици на словоизлиянието, в казаното няма и следа от шега. Това е всичко, което има значение и важност в културата на тази страна, това е всичко, около което е фиксиран нейният „канон“. И казаното се потвърждава от всеки поглед, дори и най-повърхностен, към канонизираните или просто масово-популярни, произведения на българската литература. Нещо повече, то се доказва и от конкретните развития, които наблюдаваме в нея и ето в този, именно сегашния, момент, който обитаваме заедно с вас[5]. Помислете например за творчеството на Милен Русков – човекът, когото повечето днешни българи, вътре или вън от България, биха били склонни да възприемат като „жив класик“. Русков, чийто талант стои извън всякакво съмнение, се превърна в масово четен и почитан автор едва след като посвети усилията и енергията си на книги, занимаващи се с основния въпрос на българското битие. Преди това той беше само екзотичен и интересен единствено за много тесен читателски кръг, ако и безспорно уникален автор, пишещ на български език. Помислете и за всички останали автори, считани по едно или друго време за класици[6] – и може би, след известно размишление, казаното дотук ще престане да ви се привижда като просто упражнение в софистика.
Но дали във всичко това има и някакъв надминаващ рамките на националните идиосинкразии смисъл? Нещо заслужаващо внимание и извън България, нещо общочовешко, нещо, което би могло да привлече и не-българското внимание, не-българския интерес? Как мислите, има ли?
Защото моят отговор, прост и ясен е: Ами… няма. Няма, много съжалявам. Никой освен нас не може, пък и няма как, да се заинтересува от всенационалното търсене на виновници, колкото и инак то да доставя някакъв вид наркотично, притъпяващо сетивата удоволствие за всинца ни. И причината за това, драги мои, е не в това че „нас ни мразят“ или „нас просто не ни разбират“. Причината за това е, че то просто не заслужава нито уважение, нито дори внимание.
А защо е така ли?
Ами, отново просто: защото всяко човешко израстване, всяко човешко съзряване – индивидуално или колективно – е свързано с необходимостта от неизбежно преминаване през определени фази, непостигането на които оставя индивидите или народите, заседнали в тях, в някакво състояние на несвършващо, злобничко, безотговорничко, безинтересничко, детство. Ето това е причината, а не нечия зла воля или дори просто липса на способност за разбиране.
Нека за момент си представим сцената-прототип, с която започва всяко възпитание: двете дечица, вкопчени за косичките, хапещи, драскащи, пердашещи се взаимно, всред олелията от крясъци: „Той започна пръв! Не, тя, тя започна! Той е виновен! Не, тя е виновна!“ Това, както и неизбежната родителска, неизбежната възпитателска роля, която се състои в това да хванем двете дечица за ръчички (или, ако сме от някое по-старичко поколение, за ушенца) и да ги накараме, напук на целия рев, съпротива, сълзи и врява, да подадат ръка и да прошепнат тази тъй трудна за преглъщане думичка, „извинявай!“ И те ще се съпротивяват, ей Богу, и как още ще се съпротивяват. Ще плачат, ще ни ненавиждат, ще се опитват да направят всичко, което е по силите им, за да не се подчинят на непреклонната родителска воля, да отхвърлят онова, в което самите те виждат единствено насилие над собствените им воли. Но няма как, тъй върви светът и с това е свързано израстването. Всеки/всяка от нас, рано или късно, трябва да се научи да търси не чуждата вина, а споделената отговорност – и в това е единственото измерение на човешкото израстване, което самият аз съм в състояние да постигна. Всичко останало са подробности.
Разбирате ли сега, драги мои, защо упоритото настояване на една сравнително малка, сравнително откъсната от централните водовъртежи на света нация, да търси обясненията за собствената съдба, собствения хал, собственото място, в нечии други, а не собствените (или споделени със съседите, близки или далечни) избори, няма, просто няма как да заинтересува никого другиго на този свят? Какво толкова интересно или заслужаващо внимание в сълзичките и писъците на малкото дете, което настоява, че не то, а някой друг, е виновен? И какво по-важно от това да го научим, с цената на много усилия, любов, но и непреклонна воля, да започне да заменя, малко по малко, мисълта за чуждата вина с онази за споделената отговорност? Има ли нещо друго по-важно на този свят, кажете ми?
Самият аз не съм в състояние да го открия.
Берлин, юни 2018
[1] Ако бях Уди Алън, на това място сигурно щях да ви кажа отговора на някакъв много шибан език, по възможност такъв, който владея единствено аз – а след това да ви вземам по петдесет кинта на час, за да ви уча на този език (този трик го научих от „Зелиг“). Но нейсе, халал да ви е, влачете безплатничко, съратници мои по съдба и орис!
[2] Тоест, от около сто и четиридесет години насам, останалите преди това ги има само на книга, при това малко така рядко-та-нарядко, доколкото е останало нещо. С големичко садило май е работил онзи, дето управлява делата светски, който и да е той, когато става дума за България и българите: къде е копнал, къде е боднал, къде е покълнало нещо – не може му хвана края човек, трудна работа, мани-мани.
[3] Ние си му викаме „турците“, но напоследък нали нещо взехме да се поокултуряваме и разбрахме, че „османци“ и „турци“ не било едно и също нещо, та, да се придъжаме към протокола, викам.
[4] Към тези четири основни варианта аз бих прибавил и своя собствен, но той е само така за кодош и малко лютив пиперец към гозбата. Да не ви омръзва, един вид, нали разбирате? Та, моят собствен отговор е малко радикален така: Марсианците!
[5] Впрочем, не. Голямото изключение от херметичната затвореност на масовото внимание и способност за оценка, разбира се, е творчеството на Георги Господинов, което, въпреки същностната си несъвместимост с основния въпрос на българското битите, се е превърнало – за щастие! – в обект на масово внимание, любов и почитание (но и масова омраза от страна на събратята по перо откъм българската гилдия). Има и за нас бъдеще, не е като да няма, мисля си.
[6] Изключвам тук българската поезия, за която чувам, че е наистина от световна класа, без да е обвързана изключително с чепкане на същия този въпрос; самият аз не мога да се произнеса, поради липса на реални сетива за това най-изящно от всички словесни изкуства. ОК, чудесно, радвам се. Само че, кога и къде на тоя свят поезията е била нещо като масово или дори широко популярно изкуство? Поезията и нейното четене са елитарни занимания и като такива намиращи се извън обхвата на онова, за което иде реч в моето тук размишленийце.