В българското публично пространство се появи странна и на пръв поглед неочаквана увереност, че най-младото поколение – онези родени след края на прехода, които днес са на двайсет и няколко – може би носи в себе си нещо, което в страната отдавна липсва: не толкова надежда, колкото отказ да се примирява с историческа инерция, която за предишните поколения изглеждаше почти природна даденост. Тази нова гражданска чувствителност не прилича на онези епизодични вълнения, които бързо се разтварят в общия цинизъм. Днес тя се разглежда с надеждата, че общественото въображение може отново да се раздвижи. За разлика от хората, израснали с постоянната умора на прехода, днешните двайсетгодишни не носят вътрешната предпоставка, че нищо не може да се промени. Именно този психологически детайл, на пръв поглед дребен, задава друга траектория – и поставя въпроса какво точно наследяват тези млади хора и дали то ще им позволи да постигнат онова, което всички преди тях не успяха.

Всяко общество има своята дълга биография на провали и пропуснати шансове. В българския случай те се дължат не просто на липса на талант, знания или желание за промяна. Проблемът е по-базисен и по-неудобен: държавата никога не е успявала да постигне устойчива, автономна стабилизация на собствената си основа – дори в периодите, които изглеждат привидно подредени (1920–1939; социализмът). Повече от век България живее в режим на започване – нова държавност след Освобождението, нови институции след войните, нов политически модел след 1944-а, нов след 1989-а. Нищо от това не достига момент, в който обществото да каже: „добре, това е нашата нормалност, оттук нататък вече надграждаме“.

Вместо това всеки период сменя предишния с усещането за временно решение. В резултат имаме натрупване на поколения, които живеят в едно и също състояние: да започваш винаги от началото, да оправяш чужди щети, да поправяш държава, която уж е твоя, но никога не е станала такава по начин, който поражда доверие. Младите усещат това много по-инстинктивно от родителите си: те влизат в политическия живот без да са били част от големите национални разочарования и затова илюзиите им са по-малко, а нетърпението – по-голямо.

Това не ги прави „по-добри“ или „по-смели“, а просто различни. Именно тук се намесва най-важният исторически въпрос: какво може да направи следващото поколение, ако държавата, която наследява, е все още структурно недовършена? Това не е обвинение, нито оправдание. Става дума за факта, че в България модерността започва на няколко пъти, но никога не стига до стабилна форма. Във времето след Освобождението институциите се изграждат бързо и често механично, защото обществото изпреварва собствената си административна инфраструктура. В междувоенния период държавата прави усилия за модернизация, но непрекъснатите кризи изяждат ресурсите, а „националният идеал“, разбиран като битка на живот и смърт за осъществяването на Велика България, не позволява никакво място за „непатриотични“ идеи като изграждането на проста нормалност. Социализмът осигурява ред, но не и автономност: всичко уж работи, но по нечия чужда воля. А след 1989-а България се озова в ситуацията да има всички формални белези на демокрация, но само малко от съдържанията, които правят демокрацията устойчива.

Това е историческата среда, в която Gen Z се появява – не като спасители, а като първото поколение, което от ранно детство има масов, ежедневен допир до работещи общества – не епизодичен и опосредстван, а реален и ранен. Те виждат, че някъде другаде институциите не са абстракция, а инструмент; че обществените конфликти не означават непременно хаос; че бъдещето може да има конкретна форма, а не само онази на вечно обещание. Тази опитност, разширена чрез мобилност, образование, емиграция и дигитални общности, създава поколение, което измерва България не според наследените оправдания, а според видимите резултати.

Точно затова те не са готови да приемат твърдения от типа „тук е така“, „нищо не може да се направи“, „всички са маскари“ – мантри, които 30 години държаха обществото в примирение. Те не влизат охотно в тези фрази, защото не носят вътрешната умора, която ги е произвела. Дали това ще се окаже достатъчно за реална промяна, е отделен въпрос; важното е, че за първи път от много време насам има поколение, което реагира на българската реалност като на нещо коригируемо, а не като на природна стихия.

Тук по неизбежност идва следващият, по-тежък въпрос: но защо всички предишни поколения се провалиха? Не толкова морално, колкото структурно. Защо нито едно от тях не успя да приключи задачата по разглобяване на наследените дефицити – не просто да ги „реформира“, а да ги доведе до някаква точка на завършеност? Защо българската модерност все още се държи като проект в зачатък? И най-накрая: има ли шанс младите да направят това, което не се удаде на останалите, или ги чака същата серия от разочарования?

Ако погледнем назад към последните сто и повече години, ще видим, че всяко българско поколение е влизало в зрелостта с надеждата, че най-после ще довърши онова, което предишните не са успели – да превърне държавата в управляем дом, а обществото в място, където усилието има значение. И всяко поколение, без изключение, е стигало до едно и също разочарование (независимо от частичните успехи, които отделни периоди неизбежно са постигали): че колкото и да се старае, накрая пак трябва да започва „от нулата“. В този повтарящ се мотив има повече структура, отколкото съдба. Той не произтича от национален характер или от „балканска особеност“, а от специфичната историческа последователност, която България натрупва: модернизацията винаги започва по-рано на ниво очаквания, отколкото на ниво институционална способност. Затова всяко поколение тръгва напред по-бързо, отколкото държавата може да го понесе, и в един момент двете скорости се сблъскват. От този сблъсък се ражда цинизмът на 40-годишните, умората на 50-годишните и апатията на 60-годишните. Това, което младите днес усещат като „затлаченост“, за предишните е било ежедневие.

Голямата илюзия на поколението, дошло след Освобождението, е била, че модерната държава ще се настани върху народното въодушевление така, както се строи къща върху каменна основа. В действителност новите институции са се появили върху общество, което още не е имало дори елементарни навици на политическа автономност. Държавата е била желана, но не и разбирана. Това е довело до периодични изблици на ентусиазъм, последвани от не по-малко резки отрезвявания. Поколението между войните е вярвало в трескава модернизация, но в условия, в които страната е губила повече, отколкото е печелела. Една част от обществото е настоявала за реванш, друга – за стабилност; между двете линии не е възниквало общо поле, в което да може да се довърши проектът „България“.

Поколението на социализма, от своя страна, е наследило държава, която най-сетне работи, но по логика, несъвместима с идеята за гражданска автономност. Тук провалът идва не от липса на ред, а от липса на участие в създаването му. Когато институциите функционират така, че формално са достъпни, а реално са затворени за инициативи, които не произлизат от самата система, хората се научават не да ги управляват, а да ги заобикалят. Научават се да спазват правилата публично и да ги обезсилват частно. Това не е извинение, нито морален избор, а адаптация към модел, който обезсмисля личната отговорност. След 1989 г. този механизъм за оцеляване се превърна в механизъм на разпад: в демокрацията не се преминава плавно от заобикаляне към участие, защото двете практики изискват противоположни нагласи.

Заобикалянето учи на недоверие, на минимално излагане, на това да гледаш институциите като на препятствие, а не като на инструмент. Участието предполага обратното – видимост, отговорност, готовност да се поема риск. И когато единствената налична социална компетентност е била живот „между редовете“, демократичните институции остават без хора, които да могат да ги обживеят. Не се ражда гражданин там, където дотогава е имало само поданик с два живота – един видим и един скрит. Така поколението на 90-те влезе в свободата с инструменти, които не ѝ принадлежат, и с навици, които ѝ пречат. Нямаше как да успее да довърши започнатото.

Поколението на прехода – това, което днес е между 40 и 55, носи най-тежката психологическа рана. Те повярваха, че демокрацията е момент, а не процес. Че като се „върнем в Европа“, миналото автоматично ще се разтвори. Че пазарът сам ще подреди обществото, а корупцията ще бъде временно отклонение. Тези хора израснаха с идеята, че е достатъчно да пишем правилните закони и да повтаряме правилните думи, за да стане страната нормална. Това беше илюзия, но тя беше неизбежна – защото никой от тях не беше виждал нормалност отвътре. Те мислеха реформите през езика на емоцията: „да разбием мутрите“, „да махнем комунистите“, „да отворим прозорците на Европа“. Липсваше хладен поглед към структурите, към икономическите зависимости, към слабите институции, които не могат да защитят никого. И когато след години усилия не се промени нищо съществено, това поколение прие провала лично: като доказателство, че страната е непоправима. От този момент нататък то се отказа от блянове за бъдещето и се съсредоточи единствено върху битката за оцеляване.

А поколението след тях – младите, които днес наричаме Gen Z – наследява не само държава с несвършени задачи, но и емоционален климат, формиран от десетилетия на разочарование. Това е най-голямото препятствие, което идва не толкова от институциите, колкото от самото общество. За разлика от предишните поколения младите не носят собствен провал – те носят чуждия. И чувстват това като задушаване. Достатъчно е да влязат в какъвто и да е разговор за политика, за да усетят как около тях започва да се наслоява сянката на онова българско „не става“. Тъкмо тук се крие обяснението защо именно те реагират толкова остро и безкомпромисно: просто не искат да приемат чуждите щети за своя нормалност.

Всички поколения досега се провалиха не защото бяха бездарни или безгръбначни, а защото влизаха в борба, в която правилата вече бяха фиксирани от историята. Всеки опит да се промени България отвътре се сблъскваше с една и съща стена: липсата на завършен институционален фундамент, който да позволи на обществената енергия да се превърне в реален политически резултат. Това, което младите днес усещат като „възможност“, предишните усещаха като „безсмислие“. И двете възприятия са верни за своите времена.

Ако има нещо, което различава Gen Z от всички преди тях, то не е моралната им чистота или някаква митологична смелост, а фактът, че те са първото българско поколение, което е израснало в два паралелни свята: единият – България със своите хронични дефицити, а другият – не просто „Западът“, а реалният опит с функциониращи общества, достъпен още преди навършване на пълнолетие. Докато техните родители и дядовци са се учели „на политиката“ от книги, вестници и митологии, младите я учат от целия репертоар на реалното: образователни програми, студентска мобилност, кратки работни периоди в чужбина, социални мрежи, културни екосистеми, които не са ограничени от граници. Те не само си представят нормалността, а са я виждали. И това променя всичко.

Най-интересният и най-малко обсъждан факт е, че Gen Z има двойна референтна рамка – не само културна, както това се случваше при предишни поколения, а едновременно културна и житейски емпирична. Те сравняват България не с идеализирания Запад от 90-те, който в очите на техните родители беше абстрактен образ на спасение. Сравняват я с конкретни места, в които са живели, учили или работили дори за кратко. Тяхната критика не е идеологическа, а емпирична. Не е натрупана от книги, а от опит. И когато човек е видял как една институция може да работи, колко бързо могат да се решават проблеми, колко предвидими могат да бъдат правилата, връщането към българската реалност поражда не обичайния гняв, а едно по-силно чувство: отказ.

Това е първата от силите на Gen Z: те не са готови да приемат българската непохватност като естествена даденост. Предишните поколения приемаха хаоса като част от природата на живота, като нещо, което може да бъде временно подобрено, но никога изкоренено. Младите виждат хаоса като технически проблем – а следователно като нещо поправимо. Тук се ражда тяхната иначе трудно обяснима нетърпимост към „така е от 30 години“. За тях това не е наследена истина, а симптом на липсващо усилие.

Втората сила е чисто психологическа. За разлика от своите предшественици, Gen Z не носи вътрешната вина на прехода, онази особена смес от срам, отчаяние и обида, която оформи характерите на 40- и 50-годишните. Те не са преживели унижението от фалитите, мизерията, безработицата, подмяната на един ред с друг, рухването на всякакви представи за справедливост. Не са научили рефлекса да „се снишават“, да избягват конфликти, да се приспособяват. Психиката им е по-гъвкава, защото не е била смазана. В това няма никакъв романтизъм – просто историческа диференциация: всяко поколение е продукт и на това, което не е преживяло.

Третата сила е технологична. За тях технологиите не са украшение на живота; те са среда на координация, идентичност и действие. За първи път българско поколение разполага с инструменти за самостоятелна организация, които не могат да бъдат контролирани от старите механизми на властта. Това не означава, че младите са склонни към революционност, а че не са затворени в рамките на местните авторитети. Те могат да създават общности без посредници, да обменят идеи в реално време, да формулират каузи, които не зависят от политическите играчи. Тази информационна самостоятелност не гарантира успех, но гарантира свобода на възприятието. Всякакви монополи върху истината са разрушени завинаги.

Но силите и предимствата никога не идват безплатно. Gen Z носи и слабости, които не са лични, а структурни – те произтичат от държавата, която поколението наследява. Най-сериозната от тях е липсата на икономическа основа. Малко от тях имат достъп до капитал, жилище и сигурност. България си остава страна, в която дори хора с умения и амбиции живеят в постоянна несигурност. Това ограничава възможностите за дългосрочно участие: трудно е да строиш бъдеще, когато животът ти е изграден върху временни договори и ниски доходи. Затова и готовността им да напуснат страната е толкова висока – не толкова от липса на патриотизъм, колкото от реалистична оценка на условията.

Втората слабост е политическа. Младите имат силно чувство за справедливост, но нямат инструментите, чрез които то може да се превърне в обществена сила. Българската политическа система е затворена за нови играчи в много по-дълбок смисъл, отколкото това изглежда отвън. Партиите са изградени не като платформи за участие, а като механизми за разпределение на власт, ресурси и влияние. Млад човек може да протестира, да участва в граждански каузи, да формира обществено мнение, но трудно може да влезе в структурите, където се вземат решения. Старите поколения не просто държат властта; те държат и механизмите, чрез които тя се възпроизвежда.

Третата слабост е социалната атомизация. Младите са по-самостоятелни от всякога, но това не означава, че са по-колективни. Напротив: много от тях реагират на несправедливостта индивидуално – чрез бягство, дистанция или промяна на средата. Умението да работят заедно за обща цел не е изгубено, но не е и развито. Обществото, което наследяват, не предлага форми на солидарност, които да им позволят да превърнат индивидуалната енергия в колективна сила.

И все пак, въпросът дали Gen Z има шанс не може да получи отговор нито чрез изброяване на силните им страни, нито чрез диагноза на слабостите им. Истинският въпрос е дали България като система изобщо ще позволи на едно поколение да промени нещо фундаментално. Това не е психологически, а структурен проблем. Ако институциите останат недовършени, политиката остане затворена, а икономиката продължи да произвежда несигурност, то и най-ярките поколения ще изгубят потенциалните си предимства. Историята ни го е доказала многократно.

Ако има нещо ново днес, то е следното: за първи път от десетилетия в България расте поколение, което не се идентифицира с поражението. Те са уморени от чуждия провал, но не мислят себе си като бъдещи носители на същия. Това не гарантира успех, но отваря пространство за него. Промяната започва оттам, откъдето предишните поколения са отказвали да тръгнат – от отказа да приемеш, че реалността е неподвижна даденост.

Тук размишлението ми по естествен път стига до най-важния въпрос: как изобщо се прекъсва едно „минало несвършващо“ и може ли Gen Z да се окаже първото поколение, което не просто очаква промяна, а е способно да я реализира?

Ако се опитаме да определим в едно изречение защо България толкова трудно се освобождава от „миналото несвършващо“, най-точният отговор би бил, че страната никога не е успявала да се види като завършен политически субект. Всеки исторически период е започвал с усещането, че още не сме стигнали до истинската форма, че това, което имаме, е временно решение, междинен етап, стъпало към следващото. Освобождението е било начало на държавата, но не и нейно стабилизиране. Междувоенният период е обещавал модернизация, но не я е постигнал. Социализмът е давал ред, но не и автономност. Преходът е носел демокрация, но не и доверие. И така всеки опит за нормалност е оставал отворен, незавършен, като чернова на проект, който винаги ще бъде поправян, но никога – довършен.

Тази незавършеност не е абстракция; тя се усеща в конкретни, ежедневни детайли. В начина, по който институциите работят наполовина. В постоянното движение между надежда и разочарование. В убеждението, че „някой друг“ трябва да сложи ред – великите сили, Европа, партиите, „силната ръка“, новия морал. Във всички тези фантазии има едно и също предположение: че само по себе си обществото няма сила да превърне временното в постоянно. И докато това предположение си остава живо, нито едно поколение няма да разполага с реалната свобода да промени държавата. Защото промяната не е чувство, а структура.

Ето защо въпросът дали Gen Z „има шанс“ е по-труден, отколкото изглежда. Поколението носи качества, които предишните не можеха да развият в своите условия – психологическа еластичност, по-ясни представи за нормалност, по-нисък толеранс към унижение, по-висока способност да сравнява и да отхвърля абсурдните оправдания на статуквото. Но сами по себе си тези качества не могат да прекъснат историческата инерция. Те могат да станат решаващи само ако срещнат институционален контекст, в който усилието се превръща в резултат. И тук България продължава да бъде трудна страна: тя предлага изобилие от енергия и недостиг на инструменти.

Това не означава, че младите са обречени да се слеят с песимизма на родителите си. В историята има моменти, в които промяната идва не от структурите, а от промяната в самото възприятие за възможното. Gen Z е първото поколение, което поставя под съмнение не само управлението, но и начина, по който страната е свикнала да мисли за себе си. Те не приемат, че България е „малка“, „бедна“, „такава“. Те не признават рефлексите на самосъжалението, които бяха почти втора природа за техните родители. И най-важното: те са готови да изискват. Това е ново явление в общество, което десетилетия наред изискваше твърде малко от държавата и още по-малко от себе си.

Разбира се, това не ги превръща в автоматично историческо изключение. Нито ги поставя над предишните поколения, които носеха своите рани и надежди. Всеки живее в рамките на условията, които е получил. Но Gen Z се появява в момент, в който обществото вече не може да се крие зад илюзиите на прехода, нито зад старите национални разкази. Светът е твърде отворен, сравненията – твърде лесни, а търпението – твърде изчерпано. Това създава почва не за бунт, а за нов тип зрелост: за отказ от оправданията, които поддържат държавата в състояние на вечна предварителност.

Ако това поколение наистина има шанс да направи нещо, което предишните не успяха, той няма да дойде от морална чистота или технологично майсторство. Решаваща ще бъде способността им да сложат край на онази специфична историческа пауза, в която България живее повече от век. Но за да се случи това, младите трябва да постигнат нещо, което никое поколение досега не е успявало: да превърнат отказа в конструктивна енергия, а негодуванието в институционална форма – чрез натиск, участие и нови форми на общност. Да не се задоволят с дистанция, а да създадат среда, в която усилието е по-силно от наследството.

Може би точно тук се крие най-голямата надежда. Не защото Gen Z е по-чисто, по-добро или по-талантливо поколение, а защото то е първото, което идва без задължението да оправдава миналото. Те не носят старите рани и не дължат носталгия на никого. Те могат да прекъснат веригата не защото са революционери, а защото просто отказват да приемат несвършеното за естествено. А това не е малка промяна. То е исторически прелом, който може да се окаже решаващ.

И ако някога България успее да надскочи своята дълга историческа сянка, това вероятно няма да стане с големи жестове или внезапни катастрофи, а с постепенно, но непреклонно утвърждаване на ново усещане за реалността: че държавата е пространство, което може да бъде завършено. Че обществото е способно да се самоизгради. Че бъдещето не е обещание, а работа. И че младите, които навлизат в тази работа, не са поредната надежда, а първата истинска възможност за затваряне на дългия български цикъл на недовършеност.

Това е мястото, където „миналото несвършващо“ може най-сетне да се превърне в минало свършено – не защото сме забравили историята, а защото сме отказали да живеем в нея.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.