Кръвният данък: институция, преживяване, памет
(или: „Данъкът девширме без митове“)

I. Какво мислим, че знаем

Малко са практиките, свързани с османското владичество, които предизвикват толкова незабавна и почти физическа реакция в българската колективна памет, колкото т.нар. „кръвен данък“. Самият израз функционира по-малко като описание и повече като присъда. Той не просто назовава, а осъжда. Щом фразата бъде изречена, пред нас се появява добре позната сцена: имперски насилници влизат в селата, деца са откъсвани от семействата си, идентичността им е заличавана, а бъдещето им – насилствено пренасочвано срещу собствените им общности. Тази картина изглежда толкова самодостатъчна, че сякаш не оставя място за допълнително обяснение. Смятаме, че всичко вече е ясно. И не просто смятаме: ние вече „го знаем“.

Този текст започва от едно просто, но показателно наблюдение: вкоравеността на тази представа отдавна е надживяла историческото ни любопитство. За повечето читатели днес девширмето не е въпрос, който подлежи на изследване; за него има готов отговор. То се използва като доказателство, а не като предмет на анализ. Затова всяко поставяне под въпрос на утвърдената му рамка често се възприема не като научно усилие, а като морална простъпка.

Тази реакция е разбираема. Всяка институция, която отнема деца от семействата им, насилствено ги обръща към исляма и ги обвързва завинаги със служба на империята, влиза в пряко противоречие със съвременните морални интуиции. Нищо от написаното по-нататък не цели да отрече реалността на принудата или факта на страданието. Но признаването на страданието не означава отказ от мислене. Моралната яснота не изисква историческо опростяване.

Рядко се замисляме колко много „работа“ върши познатият лозунг „Откраднаха ни децата“. Той сгъстява столетия, вариации и социални контексти в един-единствен, застинал жест. Той превръща сложна и дълго функционирала институция в извънвремев акт на чисто хищничество. Различията между региони, периоди, резултати и дори реакции изчезват и биват заменени от една-единствена емоционална константа. Това носи яснота и чувство за единство, но на висока обяснителна цена.

Настоящият текст предлага скромна, но взискателна промяна на перспективата. Вместо да пита дали девширмето е било жестоко – въпрос, чийто отговор е очевиден – той пита какво всъщност е било то: как е функционирало, как е било преживявано и защо по-късната му памет е приела именно тази форма. Целта не е реабилитация, извинение или морално балансиране. Целта е реконструкция.

За да бъде това възможно, ще бъде спазено едно методологично правило: институцията и паметта ще бъдат строго разграничавани аналитично. Първата засяга начина, по който османската империя е организирала набирането, дисциплината и лоялността на войските си. Втората засяга начина, по който по-късните общества, включително съвременните българи, са превърнали този опит в разказ, обслужващ потребностите на настоящето. Смесването на двете може да бъде емоционално удовлетворяващо, но е исторически безплодно.

Ако аргументът успее, той няма да направи девширмето по-малко смущаващо. Той просто ще го направи по-разбираемо – и, по парадоксален начин, по-човешко. Не защото данъкът се превръща в нещо безобидно, а защото престава да бъде мит.

II. Институцията в една страница

В своята същност девширмето не е изблик на произволно насилие, а целенасочено изградена институция. То възниква като отговор на конкретен проблем, пред който е изправена османската държава: как да осигури за една разрастваща се империя войници и администратори, които да са дисциплинирани, лоялни към централната власт и изолирани от местни властови мрежи. Каквато и морална оценка да му даваме днес, девширмето е било рационално решение в рамките на политическата логика на своето време.

Основният механизъм е сравнително ясен. В нередовни, но повтарящи се интервали от време централната власт е упълномощавала чиновници да набират християнски момчета от определени региони на империята. Подборът е следвал ясно формулирани критерии – възраст, физическо състояние, социален произход. Момчетата са били регистрирани, ислямизирани и изпращани в столицата, където е следвал втори етап на селекция. Малка част от тях са били подготвяни за административна или дворцова служба; мнозинството е поемало по дълъг и тежък път на военно обучение, започващ с най-ниските форми на труд и завършващ, за някои, със служба в еничарския корпус.

Тук важното не е самата последователност, а онова, което тя е била замислена да предотврати. Османските управници ясно са осъзнавали опасностите, произтичащи от наследствени елити, племенни лоялности и трайно вкоренени местни властови структури. Те са управлявали политически пейзаж, в който армии, изградени върху родствени мрежи, могат да бъдат ефективни при завоевания, но се оказват ненадеждни в мирно време. Девширмето е било създадено именно за да прекъсне този модел. Чрез набирането на „външни“, откъсването от семействата им и пълното обвързване на кариерата им с държавата, империята създава слой, чийто статус зависи изцяло от благоволението на централната власт.

Тази логика обяснява и една особеност, която често шокира съвременния читател: девширме-кадрите могат да се издигнат изключително високо, но не могат да предадат позициите си на своите деца. Длъжността не е собственост. Рангът не е наследство. От гледна точка на държавата това не е жестокост сама по себе си, а форма на застраховка. Власт, която не може да се наследява, е власт, която не може да се втвърди и превърне в конкурентна династия.

Още един момент често се тълкува погрешно, а той е решаващ за разбирането на реалното функциониране на девширмето. То не възниква, защото на мюсюлманите е било забранено да служат на държавата. Напротив – мюсюлманските поданици са могли и редовно са служили в най-различни военни, административни и фискални роли. Разграничението се корени другаде. Ислямското право налага строги ограничения върху поробването на мюсюлмани, докато османската политическа система разчита в значителна степен на юридически дефинирани форми на зависимост, разбирани като лично служение на владетеля. В този правен смисъл именно немюсюлманските момчета се оказват най-подходящи да се превърнат в онова, от което системата се нуждае: слуги на султана, чиято лоялност е лична и непосредствена, а не опосредствана от род, общност или местна солидарност.

Погледнато от тази перспектива, девширмето принадлежи към по-широк кръг от практики на ранномодерното държавно изграждане. То има паралели – никога напълно идентични, но поучителни – с институции от други култури, които изваждат млади хора от техните общности, за да ги подготвят за служба: дворцови пажове, кадетски училища, системи на отдаване за отглеждане, дори определени форми на монашески подбор. Отличителното в османския случай не е самото намерение да се прекрояват човешки животи в името на политически цели, а мащабът, регулярността и ясната принудителност, с които това намерение е реализирано.

Нищо от казаното не смекчава факта, че момчетата са били вземани против волята си, че семейства са били разкъсвани и че ислямизирането е било задължително. Но то измества центъра на тежестта от емоцията към структурата. Девширмето не е било изблик на етническа омраза, нито религиозен екстаз, нито хаотичен набег. То е било бюрократична система, снабдена с регистри, критерии, процедури и формални граници – система, която е могла да функционира единствено чрез постоянно преговаряне с местните реалности.

Този последен момент е ключов, защото подготвя прехода към следващия анализ. Институциите изглеждат по един начин на хартия и по друг в живия опит. За да разберем как девширмето действително е функционирало и как е било преживявано от хората, попаднали в неговия обхват, трябва да се откажем от абстракцията и да се насочим към конкретен случай: определено място и определен момент, в които имперската логика се сблъсква със селската реалност.

III. Бурса, 1603–1604 г.: девширмето в преживяната си форма

Всеки сериозен опит да се мисли девширмето отвъд наследените клишета започва с едно трезво признание: онова, което знаем, зависи изцяло от качеството на запазената документация. За българските земи не разполагаме с подробна, широко достъпна микроисторическа реконструкция на конкретен набор, изградена върху регистри и административна кореспонденция. За разлика от това, за османския град Бурса и прилежащия му регион такава реконструкция съществува и дори е изключително богата. Именно тя служи като основа за следващия раздел.

Изследването, върху което се опираме, е дело на османистката Гюлай Йълмаз, доцент в Университета „Акдениз“. Нейната студия „Системата на девширмето и набраните деца в Бурса през 1603–1604 г.“ е публикувана през 2015 г. в Belleten – водещото рецензирано издание на Турското историческо дружество.

Йълмаз реконструира този набор въз основа на уникален eşkal defter – регистър на набраните деца – допълнен от императорския ферман, издаден на изпратения в Бурса чиновник, записи от регистрите мюхимме и правилника на еничарите (kavanin-i yeniçeriyan). Тази изворова база позволява девширмето да бъде проследено не като абстрактна институция или по-късен морален образ, а като конкретен административен процес, разгръщащ се във времето и включващ разпознаваеми чиновници, местни елити, семейства и повтарящи се точки на напрежение и договаряне. От документите не изплува внезапен акт на насилие, а продължителна, оспорвана форма на управление, дълбоко вписана в местните социални и икономически условия.

Дълъг процес, а не серия от набези

Първата необходима корекция засяга времето. В масовите представи девширмето често изглежда като почти мигновено събитие: пристигат чиновници, деца са отведени, селото остава в шок. Документите от Бурса разкриват съвсем друга картина. Чиновникът, отговарящ за набирането – turnacıbaşı – пристига в града още през октомври 1603 г. и регистрира фермана си в съда на кадията. Едва след това започва същинският процес на събиране и преглеждане на момчетата. Реалното оформяне на групите се извършва през януари и февруари 1604 г. С други думи, наборът ангажира града и околните села в продължение на близо пет месеца.

Това далеч не е изключение. В рамките на същия наборен цикъл подборът продължава четири месеца в Албания, осем месеца в Румелия и почти цяла година в Босна. Чиновниците обикновено се появяват много преди първата група момчета да бъде изпратена в столицата. През този продължителен период присъствието на имперската администрация се превръща в траен елемент от местния живот. Девширмето не е кратък епизод на мегдана; то е административно завладяване на време и пространство.

Причините за тази продължителност са били многобройни. Самият подбор е представлявал трудоемък и конфликтен процес. Момчета са били укривани, възрастта им – оспорвана, регистрите – умишлено подправяни, а повторните проверки – неизбежни. Ферманът за Бурса изрично заплашва със смърт онези, които се опитват да крият деца – ясен знак, че подобни практики са били достатъчно разпространени, за да тревожат централната власт. Забавянето на набора следователно не е просто резултат от бюрократична тромавост; то е следа от непрекъсната съпротива и принудително приспособяване.

Преговори, натиск и местна политика

Щом процесът се проточи с месеци, той неизбежно навлиза в сферата на местната политика. Въпросът колко момчета ще бъдат взети – и от кои домакинства – се превръща в предмет на пазарлък между държавните представители и градските общности. Пристигането на чиновниците означава и конкретни разходи: те трябва да бъдат настанени и изхранвани, често за сметка на местното население, а не на централната хазна. Само по себе си това вече създава стимул за отлагане и договаряне.

Държавата се стреми да изпълни нуждите си от попълнения, но не действа в икономически вакуум. В предмодерната аграрна икономика децата не са били просто издържани лица, а незаменим трудов ресурс. Съществуващите разпоредби вече изключват определени категории момчета – работещи земята или заети в мините – тъй като прекомерното изземване на работна сила би подкопало производството и данъчната база. Именно тези ограничения отварят пространство за местна намеса.

В този контекст ролята на земевладелците се оказва ключова. Богатите притежатели на хас, зеамет и особено вакъфски земи системно са се опитвали да защитят от набора християнското население, работещо в техните имоти. Подбудите им не са били хуманитарни, а икономически: младите работници са представлявали ценен капитал, без който производителността не би могла да се поддържа. Документите за освобождаване (муaфнаме) са били често привеждани като аргумент, особено за села, свързани с благотворителни фондации. Настоятелите на вакъфите често са действали като говорители на цели общности, отправяйки прошения с цел да бъде предотвратено отнемането на момчетата.

Изворите разкриват картина на едновременно приспособяване и сблъсък. В някои случаи претенциите за освобождаване са били допускани; в други – категорично отхвърляни. По време на бурсенския набор от 1603–1604 г. ферманът споменава селяни, които настояват, че са рая на вакъфски земи. Отговорът е необичайно суров: подобни освобождавания няма да бъдат признати, дори ако са съществували в миналото. Сходни искания от други региони – например от Йенипазар през 1559 г. – срещат същата реакция. Тук девширмето ясно се очертава като поле на напрежение между централната държава и могъщи земевладелски интереси, особено в условията на разрастващи се вакъфски имения през XVII век.

И все пак твърдостта на държавата не е била равномерна. Когато исканията за освобождаване са съвпадали ясно с имперските интереси, е имало възможности за гъвкавост. В един бурсенски случай християнското село Егерджилер заявява, че децата му са незаменими като овчари, снабдяващи столицата с овце. Макар част от момчетата вече да са били взети, аргументът е бил счетен за основателен и е издадена заповед за връщането им. Контрастът е показателен: там, където икономическата необходимост съвпада ясно с държавния интерес, защита е могла да бъде осигурена.

Съпротива, лобиране и открито неподчинение

Освен земевладелците и настоятелите, по-бедните селяни също са търсели начини да избегнат или направляват набора чрез законни и полузаконни средства. Продължителността на процеса е правела това възможно. Местни фигури – войводи, кадии, субашии – са изграждали неформални лобистки мрежи и са преговаряли с наборните чиновници с цел да бъдат пощадени конкретни деца. Разпространението на подобни практики личи от многократните предупреждения на централната власт – както в Бурса, така и в цяла Анатолия и Румелия – срещу намесата на местните управници.

Понякога тези преговори са давали резултат. В Караман през 1574 г. селяните успяват да запазят децата си чрез сътрудничество с назначените чиновници. В други случаи съпротивата прераства в открито насилие. Известни са случаи на нападения срещу наборни служители – като в Искендерие през 1540 г. – или на открити бунтове срещу набора, както около Елбасан през 1558 г. Подобни действия са били посрещани със заповеди за сурови наказания, което ясно очертава границите на търпимата съпротива.

Индивидуалните стратегии също са били широко разпространени. Кръщелни регистри са били фалшифицирани. Момчета са били обрязвани или обявявани за женени, за да бъдат извадени от кръга на подлежащите на набор. Понякога родителите са стигали още по-далеч: през 1564 г. селяни от Сис пътуват до Истанбул и със сила си връщат децата. Тези действия са били рисковани, незаконни и изключителни – но самото им съществуване показва, че семействата не са били пасивни обекти на държавната власт.

Какво показва – и какво не показва – случаят Бурса

Бурсенският набор от 1603–1604 г. по никакъв начин не смекчава принудителния характер на девширмето. Децата са били вземани против волята си, семейства са губели синове, а заплахите със смърт са били реални. Това, което документите подкопават, е представата за някаква монолитна и неудържима машина. Вместо нея се разкрива продължителна борба за хора – оформяна от икономически интереси, местни властови отношения, административни ограничения и повтарящи се актове на съпротива.

Ето защо случаят Бурса е толкова важен: той служи не като механично обобщение за всяко балканско село, а като най-ясната налична реконструкция на начина, по който девширмето е функционирало на практика – там, където имперската нормативност се сблъсква с местния живот. Той заменя митичната мигновеност с историческа продължителност и моралната абстракция със социална плътност. Само на тази основа можем да започнем да разбираме как един толкова сложен и неравномерен опит по-късно е бил сгъстен в една-единствена, незабравима фраза.

IV. Децата: не една съдба, не едно значение

Щом се отдалечим от лозунгите и погледнем какво действително се е случвало с децата, преминали през системата на девширмето, първото, което рухва, е представата за една-единствена, еднородна съдба. Този механизъм е произвеждал радикално различни изходи – понякога в рамките на един и същи набор, друг път в рамките на едно и също село, а дори и в непосредствената социална близост на едни и същи хора. Всеки сериозен разказ трябва да започне от тази множественост, защото именно нея по-късната памет е работила най-настойчиво да сгъсти, изглади и накрая да заличи.

Множество пътища в една система

Девширмето не е било конвейер, който отвежда всички момчета към един предварително определен край. На върха на пирамидата стои малцинство: избраните за дворцово образование – обучавани с години и подготвяни за административно или военно командване. Някои от тях се издигат изключително високо. Под този тесен връх се разгръща широка „среда“: момчета, записани като acemi oğlanlar, отдавани с години като селскостопански или градски работници, усвояващи турски език и ислямска практика чрез ежедневния труд, а не чрез формално обучение. Други са поглъщани от държавни работилници, арсенали или служебни корпуси. А някои изобщо не стигат до никакъв „край“: болест, изтощение, бягство или смърт прекъсват пътя им далеч преди да стане възможно каквото и да било издигане.

Тук важното не е да романтизираме „успехите“, а да признаем, че един и същ институционален механизъм е произвеждал кариера, застой и разрушение едновременно. Девширмето е било машина за сортиране, а не обещание.

Насилствен тласък и доброволно привличане

Също толкова неудобен за наследения мит е въпросът за мотивацията. По принцип наборът не е бил доброволен. Децата са били вземани без съгласие, а съпротивата е била достатъчно разпространена, за да поражда многократни заплахи за наказание. Семейства са криели момчета, фалшифицирали регистри, подкупвали чиновници, бунтували са се, а в някои случаи дори пътували до Истанбул, за да си върнат децата със сила. Опитите за бягство – по време на транспортиране или по-късно в службата – са били достатъчно чести, за да създадат цели административни процедури за издирване на бегълци.

И все пак, редом с този насилствен тласък, е съществувало и доброволно привличане. Към началото на XVII век значителна част от набраните вече са по-скоро юноши, а не малки деца. Някои са се опитвали активно да влязат в системата: промъквали са се в наборните групи или са се представяли като годни кандидати. За безимотни младежи в променяща се селска икономика девширмето е могло да изглежда като изход от бедност, данъчни тежести, местна зависимост. Същата структура, която едно семейство е преживявало като катастрофална загуба, друго е могло да възприеме като рискована възможност.

Съжителството на страх и привличане е неудобно – и тъкмо затова толкова често се пренебрегва. То усложнява моралната яснота, но отразява социалната реалност по-вярно от всеки единствен емоционален разказ.

Какво всъщност означава „кул“

В центъра на тази двусмисленост стои понятието kul – правният статут на лична зависимост от султана. Съвременният език ни подтиква да преведем това веднага като „роб“, и няма как да се отрече принудата, която то включва. Момчетата са били юридически несвободни; животът им не е бил тяхна собственост. Ислямизирането е било задължително, дисциплината е била сурова, а бягството е можело да бъде наказвано тежко.

Но статутът на kul е носел и привилегии, които не се побират в съвременните образи на вещно робство. Кулите са могли да притежават имущество, да командват други, да натрупват богатство и да упражняват власт над свободни поданици. Зависимостта им е лична и вертикална, а не расово маркирана и наследствена. Решаващото е, че децата им не наследяват статута. Системата прекъсва родовата линия именно за да предотврати формирането на автономни елити.

Нищо от това не прави девширмето хуманно, но пък го прави конкретно. Данъкът е форма на насилствена интеграция, замислена за държавна стабилност, а не пазарно задвижвана търговия с човешки тела. Да се заличи тази разлика не означава да се осъжда по-ефективно, а да се пропусне как е функционирал механизмът.

Защо множествеността е важна

Преживяната реалност на девширме-децата е била фрагментарна, нестабилна и зависима от обстоятелства. Изходите са зависели от възраст, здраве, място, момент, местна закрила, икономическа полезност и чист късмет. Някои се издигат; други просто издържат; трети се пречупват; четвърти изчезват. Няма един-единствен разказ, който честно да представи всички.

И тъкмо тази множественост – морално смущаваща и аналитично взискателна – по-късната колективна памет не е могла да понесе. Да я помниш означава да държиш в ума си противоречиви представи. Да я забравиш прави постигането на единство значително по-лесно.

V. Омразата като инфраструктура: защо „Откраднаха ни децата“ е трябвало да победи

Българският национален проект принадлежи към една специфична балканска фамилия от националистически–военни мобилизации: късни, териториално фрустрирани и трайно незавършени. Той не се ражда след държавност, победа или консолидиране, а при условия на имперско господство и геополитическа слабост. Затова централният му проблем не е как да стабилизира властта, а как да поддържа единство, готовност и издръжливост без „приключване“ на разказа. Тази структурна даденост определя какви емоции проектът може да си позволи да мобилизира.

В такъв контекст омразата не е излишък или морално отклонение. Тя е най-ефикасната налична обединяваща сила.

Омразата притежава свойства, които никое позитивно чувство не може да замести. Тя изравнява вътрешните различия, заглушавайки класовата, регионалната и социалната стратификация. Тя не зависи от успехи – и затова не се разпада след поражения. Тя опростява причинността, изнася отговорността навън и превръща слабостта в морално превъзходство. Най-важното е, че омразата се възпроизвежда през поколенията, без да се нуждае от подновяване чрез някакви особени постижения. От гледна точка на дългосрочната мобилизация омразата не е просто полезна; тя е структурно оптимална.

Това личи особено ясно в балканския контекст. За разлика от западноевропейските национализми, които постепенно се стабилизират чрез държавно изграждане и цикли на победа, балканските национални проекти остават ориентирани към изкупление и довършване. Техният враг не е симетричен съперник, а дълготрайна империя: административно непрозрачна, културно „друга“ и военно смазваща. При такива условия разказите, основани на битка, реципрочност или стратегическо сравнение, са крехки. Моралната асиметрия е много по-надеждна. Омразата осигурява именно това.

Девширмето заема привилегировано място в тази емоционална икономика. Сред всички имперски практики то е почти идеално за мобилизация, основана на омраза. То удря по децата – максималния морален праг. То означава загуба без сблъсък и насилие без героизъм. Няма видим край, няма компенсаторна памет за успех, няма контраразказ за действеност. А резултатите му остават до голяма степен невидими за по-късните поколения, което позволява институцията да бъде запомнена като чисто изземване, а не диференцирана система с неравни траектории.

За да функционира омразата обаче, сложността трябва да бъде премахната. Преживяната реалност на девширмето – протяжност, бюрократична процедура, преговори, съпротива, закрила от местни елити, неравни изходи – е структурно несъвместима с омразата като обединяваща сила. Времето охлажда възмущението. Преговорите въвеждат действеност. Диференциацията разкъсва единството. Следователно тези елементи трябва да бъдат изличени.

Лозунгът „Откраднаха ни децата“ извършва това изличаване с брутална ефективност. Месеци се свиват до размерите на миг. Администрацията се превръща в терор. Конфликтът – в единодушие. Хетерогенното социално поле се преобразува в едно-единствено ранено тяло. Това не е просто историческо невежество; то е наративна компресия, диктувана от логиката на мобилизацията. Лозунгът функционира не като описание на миналото, а като инструмент за настоящето.

Решаващ тук е социалният ефект. Той произвежда обща рана, която обезсилва вътрешните разделения и поддържа морална яснота при отсъствие на стратегически успех. Държи националния субект постоянно мобилизуем, като закотвя идентичността в наследена обида, а не в постигнат резултат. В един проект, дефиниран от незавършеност, омразата замества приключването.

Цената на тази инфраструктура е също толкова ясна. Омразата блокира историческото самопознание, като прави структурното обяснение нечетливо. Тя потиска действеността, като отказва на миналите актьори тяхната сложност. Тя блокира стратегическата пренастройка, като заключва идентичността в морален антагонизъм. Но докато националният проект остава ориентиран към неизпълнено довършване, омразата не може да бъде „пенсионирана“ без да бъде разклатено сцеплението, която тя осигурява.

Ето защо девширмето – лишено от преживяната си сложност и сгъстено в един-единствен морален образ – не просто е оцеляло в българското историческо съзнание. То е трябвало да победи.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.