От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 03 Aprilsko Vystanie

 

Радио „Бинар“: Здравейте отново, уважаеми зрители и слушатели на Радио „Бинар“. Сега правим връзка с издателя на онлайн изданието Либерален преглед. Златко Енев, здравейте!

Златко Енев: Здравейте!

Добре дошли в ефира на „Бинар“ и да ви честитим националния празник – на вас и на хората, с които сте там, в Берлин.

Благодаря ви, на вас също честит национален празник.

Благодаря и от името на екипа на Радио „Бинар“. Към вас имаше един въпрос. Първо, нека да започнем с него.

Въпрос от чата ни: Възможно ли е историята да бъде преодоляна? И доколко стремежа към глобализация е възможен с бремето на тази историчност, което носим ние и останалите нации в Европа?

Това ми звучи като въпроса дали една бутилка е наполовина пълна или наполовина празна. Тоест, класическия тест за оптимизъм и песимизъм. Изборът, разбира се, е личен, евентуално колективен. Самият аз обикновено предпочитам да бъда оптимист. Тоест, отговорът ми в този случай ще бъде: „зависи“. Зависи от собствения ни подход, от интелигентност, от желания, от исторически обстоятелства. Ако щете и от подготвеността на цялата съвременна българска интелигенция. Самият аз живея с добро усещане. Нещата според мен вървят на добро. Макар че, може би много хора няма да приемат един такъв лесен оптимизъм.


Small Ad GF 1

Едно от нещата, които може да видим на заглавната страница на Либерален преглед тези дни ни връща към [текста] Психология на Априлското въстание на Иван Хаджийски. Оттук, всъщност, тръгна и нашия предварителен разговор с вас.

Вие казахте, че това са едни неща, към които тепърва, може би, трябва да се връщаме. Този ден подходящ ли е, всъщност? Да започнем един такъв разговор, размисъл за това какво се е случило в българската история и с какви заблуди живеем през по-голямата част от времето, преди да достигнем до друга информация.

Да, безкрайно важен и сложен въпрос, който е свързан с определената форма и съдържание на българската историография, такива, каквито те съществуват. Историография и литература, всъщност.

Факт е, че българският национален канон не е чисто литературен, нито пък чисто историографски. В определени произведения тези черти са смесени до степен, при която класиката, Захария Стоянов, например, и до днес… Всъщност, в наши дни той вече определено се възприема като литература, но в началото Вазов, например, го публикува под формата на социология, в своето списание и отказва, както и Славейков по-късно [да го приеме като литература]. Мнозина от утвърдените тогавашни писатели отказват на Захари правото да счита себе се за писател. Но да се върна на мисълта си: българската историография, българският канон, има една определена форма и едно определено съдържание, които го правят директно отговорен за начина, по който широката българска публика в момента възприема собствената си история.

Всичко това е свързано с един много сложен възел от проблеми, чието начало аз виждам в Априлското въстание . В конкретния начин, по който се развива така наречената „революция“ в България. Защото да се нарече Априлското въстание революция е един доста дързък акт. Особено след като човек се запознае по-подробно с неговата конкретна история и специално с историята на конструирането на неговото по-късно представяне.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Факт е например, че през първите 20, 25 и повече години от първоначалната си история това, което ние днес възприемаме като едно цялостно събитие е било възприемано от повечето си описатели като поредица от различни бунтове. Неслучайно Захари говори за Записки по българските въстания, а не по едно въстание, макар, че той е един от хората, които първи въвеждат събирателното название „Априлско въстание“, а не само да речем Панагюрско или Баташко или… Те са поне 10-15 различни наименования, при различните автори (по-малки, вече изчезнали), които са описвали личните си спомени.

Това, което се случва у нас в някаква степен е закономерно, особено сега от разстоянието на 130-140 години. Ние сме благословени с възможността да можем да гледаме на тези неща от дистанция. И е крайно време да се понаучим лека-полека, да се разделяме от емоциите, особено от патриотарските емоции. Сакън, откраднаха ни историята! Сакън, нали, Батак. Сакън, това сакън, онова.

Този вечен страх, „откраднаха ни героите“. Македонците казаха, че еди кой си не е бил… Олеле, к’во ще правим. И така нататък и така нататък.

Нали, страхът на една доста комплексирана нация и уплашена за, ако щете, за собствената си стойност. За това, че някой, видите ли, ще дойде и ще ни засрами. Което идва от дълбоката неувереност, разбира се, или съмнение, ако щете, че ние сме наследници на едно, в кавички „безславно минало“. И че непрекъснато трябва да се борим срещу това и да го доказваме по някакви начини.

„Не, не, не, не, то не е безславно. Вижте, това и това там, много е славно. И това сме дали, и онова сме дали“… Като през цялото това време някак си не забелязваме, че ние сме единствените слушатели на това предаване. Европа не го чува, за нея то не е познато. И да го чуе, не ѝ е особено интересно. Ние непрекъснато говорим на самите себе си, убеждаваме самите себе си, потвърждаваме, затвърждаваме и така нататък. И се борим, в края на краищата, единствено срещу самите себе си.

Всичко това би трябвало вече да ни наведе на мисълта, че е време да се вгледаме малко по- рационално в цялата тази работа. Какво точно се е случило, защо така се е случило и до какво е довело в края на краищата?

Основният извод, до който стигам самият аз, е, че Априлското въстание е едно безкрайно трудно за дефиниране събитие. И от гледна точка на предпоставките, и от гледна точка на резултатите. И особено от гледна точка на последствията си.

В смисъл такъв: Интересно е, че изглежда се очертава нещо като закономерна тенденция в представянето на Априлското въстание, която върви от един значително по-трезв и по-балансиран разговор, който се води непосредствено [по времето на] на нашите класици, например. Вземете Захари. Вземете Иван Вазов. Вземете малко по-късните, вече по-рационални представяния на въстанието, като [онова на] Димитър Страшимиров. Дори и Иван Хаджийски. Който вече започва така… Той е на границата, долу горе последния от по-големите изследователи на Априлското въстание, които все още говорят с разумен тон. Малко след това, след утвърждаването на комунизма у нас, изведнъж започва една истерия от доказателственост. За това колко велико, колко закономерно, колко обясняващо тези или онаглеждаващо тези, или онези исторически закони, тенденции, наречете го както искате. За да стигнем в края на краищата до един момент, в който, дори след падането на комунизма, от така… „значителни фигури“, примерно академик Константин Косев, се пишат неща по-адрес на Априлското въстание, които човек, като чете, просто се хваща зад главата. Априлското въстание, например, според него няма обясними причини. То е някакъв феномен. Да се говори за причини за Априлското въстание според него е абсурдно. По-религиозна гледна точка от тази, здраве му кажи. Вярвам, защото е абсурдно. Просто няма нужда от обяснения. То си Е и това е.

Всичко това е показателно за определени неща. Само по себе си, въстанието не се е нуждае от определения. То е изключително зле подготвено, знаете. [В хода на] само няколко месеца, от една шепа хора. Проведено след това с една отчаяна храброст, която в никакъв случай не може, нито пък бива да се омаловажава. Героизмът, самопожертвователността и абсолютно автентичния патриотизъм на всички участници. Не само на апостолите, не само на организаторите, но и на обикновените хора. [Този героизъм] не подлежи на никакво съмнение. Това е нещо гигантско и в известен смисъл такова, което не се вписва в нормалната картина на обикновеното българско ежедневие. И в обикновения образ на, така да го наречем, „средния българин“, който си знаем. Той е хитрец, нали. Той гледа да избяга от данъци, гледа да мине метър.

И в един момент виждаме тук едно събитие, в което целият този антураж, всички тези предишни дрехи на обичайното ежедневие падат и хората масово се оказват способни на неподправен героизъм. Това прави от въстанието, разбира се, нещо изключително важно, впечатляващо. Човек може да се просълзи. И въпреки това, въпреки всичко това, то е и в някаква степен изключително незначително. Просто една поредица от бунтове, които биват просто смазани.

Има едни сцени, в които… не мога да си спомня точно в кой от градовете. Застават там пред черешовите топчета и агата се чеше по главата и вика, „Абе серсеми със серсеми! Ние мислехме, че тук при вас са дошли московците! Че вие с тези неща ли сте тръгнали да събаряте империята? Нямаше ли поне един от вас да отиде до Истанбул, да види Топ капия, (как там се казваше, където има)… Да види ние с какво разполагаме. Къде сте тръгнали? Да се чуди човек сега да ви беси или да ви се смее. Какво да ви правя?“

Нали, от една страна имаме тази, действително необяснима… Нещо, което смесва в себе си толкова много противоречия, чутовен героизъм на една буквално шепа хора. От друга страна такава глупост, която човек с нищо не може да си обясни.

Къде са тръгнали? Какво правят? Тия луди ли са? Какво, що става?

И на какво разчитат, освен накъде са тръгнали?

Тук идваме до основната неяснота и основната тема, която води до огромни дискусии и разнобои в мненията. Имам предвид тезата, че въстаниците имат право да бъдат смятани за рационално планиращи хора – в смисъл такъв, те знаят, че като се вдигнат, ще бъдат убити, те се пожертват, отиват доброволно на смърт, защото знаят, че Русия ще се намеси и ще започне освободителна война и в края на краищата тяхната жертва не е напразна и всичко това има своя дълбок смисъл, който е потвърден от историята.

От моя гледна точка тази теза е абсурдна. Имам предвид следното: Когато човек се запознае с невероятната сложност на перипетиите, през които минава европейският политически процес, докато Русия, както се казва, с триста зора, против желанието на управляващите [започне войната] … Нито Горчаков, нито императорът, нито водещите руски политици по онова време, почти никой от тях, с изключение да речем на посланика в Истанбул Граф Игнатиев, който е един от малкото привърженици на тезата, че Русия трябва да се намеси и да помага на България. Никой от тях не желае война с Турция. Те до последния момент се борят срещу това със зъби и нокти. Русия не е подготвена, тя не разполага с материални средства, не разполага с пари, не разполага с нищо [за такава война]. В края на краищата обаче, благодарение на изключително умната политика на Бисмарк, който има много солидни интереси да принуди Русия да започне война с Турция, за да се премахне възможността за руско-френски съюз, която в много отношения ограничава неговата свобода на действие…

Поради тази причина основно пропада първо най-големия шанс България да се освободи или да бъде освободена без война, т.е. Цариградската конференция от 1976 година, в която нещата са на косъм. По принцип негласните споразумения между Скайлер и граф Игнатиев преди да завърши конференцията са, че България ще получи автономия в размерите, в които съществува екзархията. Тоест Мизия, Тракия и Македония, която си е Велика България така по-късно. Без война.

За съжаление обаче руснаците се съгласяват прекалено лесно на всичко. Това е така, тъй като те са инструктирали граф Игнатиев да избягва всякакви поводи за създаване на раздразнение. Никакъв повод. Русия е съгласна на всичко. Няма война. Готово. Каквото кажете. Точно това се оказва слабия момент.

В един момент Дизраели, английският министър-председател, се убеждава напълно, че Русия няма да започне война и на практика подсказва на султана, че той съвсем спокойно може да игнорира всички руски искания и да им каже, „няма пък да стане“. В резултат на което конференцията пропада и Русия вече е изправена пред свършен факт. Или ще обяви война, или ще се бламира, ще се разкрие като абсолютно непоследователна. Тя вече от сто години насам играе ролята на основния защитник, основния представител на славянските и православните интереси на Балканите (разбира се и българските). И в този момент е поставена пред свършен факт. Оттук нататък започва една дълга игра на надхитряне. Руснаците обявяват война, но в продължение на няколко месеца не предприемат нищо, позволяват на империята да се подготви спокойно, не форсират Дунав. Малко като странната война между Съюзниците и Германия през 1939 година. Много приказки, нищо не се върши. В края на краищата войната започва и, както знаем, тя е спечелена от Русия, но с огромни трудности.

Русия действително не е подготвена към това време. Тя печели благодарение на огромното преимущество в човешка сила: с 250 хил. армия срещу значително по-малки турски сили, която обаче е с много лошо въоръжение. Турците са модерно въоръжени по-онова време (още едно доказателство за абсолютното безсмислие, от военна гледна точка, на Априлското въстание) и оказват много силна съпротива, както знаем. Цели седем месеца, като преимуществото на руснаците, доколкото знам, е някъде три към едно, в човешка сила.

Въпреки това собственото ми мнение е, че Априлското въстание е един много важен момент и ние все пак трябва да бъдем благодарни. От моя гледна точка няма място за съмнение: Това е много важен акт, който действително довежда до нашето Освобождение, което – при всичките си негативи, за които след малко ще говоря – все пак извършва този безкрайно важен акт на отделяне от Османската империя докато е още време.

Какво имам предвид? Значи, по време на нашето въстание Османската империя все още, т.е. нейното турско население, не познава национализма. То е подхранвано, възпитавано от векове в една чисто имперска идеология, Османската, при която националностите на поданиците на империята стоят на второ място. Най-важната разлика е религиозната. Империята се дели по принцип на два класа хора, вярващи и невярващи. Сред невярващите се определят различни милети, етноси. До обявяването на екзархията ние сме част от рум-милета: така наречения Ромейски милет, т.е. православният. Едва когато се създава екзархията, ние получаваме собствен милет, български. Малко след това, когато със закъснение турците… (В един много кратък период, може би от 4-5 години, в който младотурците се опитват да провеждат една нео-османска политика за продължаващо обединяване под една османска или имперска идея, нещо като Европейския съюз в момента. Разбира се на едно много по-примитивно ниво.)

Но те виждат, че това не работи, тъй като всички балкански народи по онова време вече са далеч напред с материала по отношение на национализма. Всички са абсолютно убедени националисти, поддържат каузите на собствените се държави и са абсолютно настроени за война срещу Османска империя за „освобождаване на нашите породени братя“, което и се случва, няколко години по-късно, през 1912-та.

След Първата световна война обаче турците наваксват с такова темпо – „наваксват“ в кавички – [тоест поемат], ще си позволя да използвам острия израз „отровата на национализма“, че вече през 1916 година, когато арменците, на свой ред, се опитват да постигнат някакъв вид автономия, някакъв вид независимост… Знаем какво се случва. Тук вече не става дума за 40, 50 или колко там хиляди (спори се по отношение на това колко хиляди са загинали по време на Априлското въстание). Тук става дума за милион и нещо хора.

Да, над милион.

Но да не започваме, това е друга тема. Това което се извършва благодарение на Априлското въстание можем да го наречем съвсем спокойно „ние сме се отървали навреме“. Разбира се, смешно е човек да спекулира по алтернативни исторически сценарии: какво би се случило например ако го нямаше Априлското въстание и България би продължила още 10-15 години да се развива с мощните темпове, с които се развива между да речем 1865-а и 76-7-а година? Това са най-процъфтяващите години в икономическото развитие на България. И културно също. И политическо, и всякакво. По тази причина в края на краищата и се стига до някакво въстание.

Това е много интересен момент. Една от много спорните теми покрай Априлското въстание е „кои са неговите причини“? Традиционната теза, тръгваща не точно от Захария Стоянов, а малко по-късно, е, че основните причини са така да се каже, „естествени“: тежкото положение на народа под така нареченото „турско робство“. Те не издържат никаква критика от никаква логически гледна точка и това е особено добре показано.

Вие казахте, че държавата е била в подем точно в този период.

Именно, именно. Иван Хаджийски, както и Академик Косев вече по-късно, буквално „разпарчетосват“ тези твърдения. Няма никакво основание да се твърди, че точно в момента на избухване на Априлското въстание положението на българския народ е било особено тежко. Напротив, в България има силен подем в продължение на около 25, може би 30 години. Трудно е да се каже кога точно започва той, но нека да фокусираме [началото му] някъде към година 1838 година, някъде около появата на книгата на Юрий Венелин [и Танзимата].

Действително има един такъв бум – икономически, културен и политически – какъвто сякаш няма в никаква друга част от историята ни, нито преди, нито след това. Това е класическото българско Възраждане. В такъв смисъл се появява разбира се логичния въпрос „от къде на къде, точно в периода на най-голямото добруване, българите решават да въстанат?“

Иван Хаджийски предлага поредица от пет различни обяснения, като всички те звучат доста разумно, но само за да се откаже сам от собствените си обяснения няколко страници по-късно и да каже, че всичко това все пак не е достатъчно. Необходимо е да говорим за въстанието като „израз на една историческа необходимост“. Той е в плен на типичните за неговото време теоретични представи, особено на историческия материализъм. Всичко това му звучи някак несериозно. За него всичко друго освен „историческата необходимост да се премахне феодализма в България“ не звучи сериозно и по тази причина самият той стига до една доста смешна и така някак не на нивото на останалата част от изследването му теза за това, че въстанието е предизвикано от грабежите на черкезите.

Вкарани са 200 000 черкези след Кримската война в България. Те са виновни, не са турците. Става смешно, нали? Само 50 години по-рано България се намира в най-трудното си време – кърджалийството от 1790 до към 1820, тридесет години на изключително голям тормоз. И както е добре известно, през това време турските местни първенци се обединяват с българските населения, имат им пълно доверие, дават им пушки, за да се защитават и никой не се безпокои от това, че българите ще вдигнат въстание. Те не го вдигат в едно много много по-трудно време от априлското. Защо не става тогава, а става петдесет години по-късно? Обяснението на всички тези неща според мен се намира в едни теоретични постановки, които се появяват около 25 години след времето на Иван Хаджийски. Имам предвид модерните теории за появата и разпространението на национализмите по света които започват долу-горе, така сериозно вече, с известната книга на Ернест Гелнър Национализмът от 1968 година.

И действително, като отвори човек Гелнър, още на втората-трета страница в една доста известна дефиниция, Гелнър заявява, „национализмът е еди-еди-еди-какво си“ и освен това, той е израз на пълното нежелание на някаква национална група да бъде управлявана от хора от чужда националност.

От тук, нали, нещата могат да бъдат развити теоретично много по-подробно, но това, което е достатъчно да кажем в момента е, че фактически, изхождайки от тезата, че Априлското въстание е породено от политическото и културно пробуждане на българския национализъм… Тя поставя всичко на местата си.

Защо въстанието избухва точно във време на икономическо и културно добруване? Ами защото точно това са предпоставките за появата и разцъфтяването на национализма, от една страна [поради появата на добре образовани, но икономически не особено успешни интелигенти; например: няма български апостоли-лекари, защото те получават добре платена работа в армията]. Защо, от друга страна, то е толкова зле организирано и с толкова нищожно участие? Просто защото на национализма не му е дадено време [да се развие].

Сам по себе си той не се нуждае от прекалено високообразовани хора. Той е прилепчив като чума. Всеки човек, който чуе пет приказки… Примерно, да вземем Кочо Честименски. Както го описва Захари, той е един сравнително прост кундурджия и не е съвсем ясно дали може да чете или не. Защото Захари твърди от една страна, че Кочо не може да чете, но от друга страна говори, че в къщата си той има библиотека и че е голям любител на театъра. И фактически националното чувство у Кочо се пробужда когато той ходи и гледа театър.

Няма нужда от кой знае какво голямо образоване. Отиваш, гледаш Иванко, виждаш, че си имал славни предци, виждаш, че си имал царство, виждаш, че си имал корен, че можеш да се гордееш със собствената националност. Първото нещо, което ти хрумва, е, „как така ще ме управляват тия еди-кои си?“ Без изобщо да ти идва на ума, че те са долу-горе на твоето ниво и че си имат собствена интелигенция, само че тя е някъде далече, примерно в Цариград и така нататък.

Или пак другия въпрос: „но защо не си си го задал вчера този въпрос, преди да си гледал театъра и някак сам да достигнеш до него?“ Въпрос на наличие или липса на информация. И на дух, който да цари. Тези неща обикновено са във въздуха.

Има и една друга, по-теоретична постановка в тези неща, която много тормози теоретиците на национализма. И специално автора на тази постановка, който е чех, доста известен в световните среди, Мирослав Хрох е името му – единственият учен от бившите социалистически страни, който има собствена теория за развитието и появата на национализмите. И която е много сериозно взета по цял свят и тя е единствената, в която се разглежда и конкретното развитие на национализмите на Балканите. Обикновено останалите не се занимават с нас.

Неговата собствена постановка е, че развитието, появата на национализма, се провежда в три фази, така наречените фази А, B и C. Фаза А е подготовка на обща културна, зараждане на национална идея, писане на някакъв вид… Да речем историята на Паисий и неща, които започват да дават основания за поява на този вид солидарност, която по нова време е абсолютно нова, тя замества религиозната, в която няма национален компонент.

От тук фаза В е следващата, която изисква 30-40 години на подготовка – културна и революционна. А фаза С е фактическата революционна фаза, която се провежда накрая.

Той изследва Средна Европа, основно Чехия, Унгария и Полша. И големия въпрос при него е „защо България се оказва изведнъж някакъв феномен?“. Тук имаме фаза А, подготовка културна, и след нея направо фаза С, въстание, изведнъж, без да я има тази фаза В на културна подготовка. Въстанието е подготвено за два месеца. Как става това чудо, не може да се обясни [от гледна точка на теорията].

Според мен отговорът на този въпрос е също доста очевиден и прост, но човек първо трябва да се откаже от някои утвърдени нагласи, а именно основната, че в България изобщо е имало революция. Прощавайте, но в България не е имало революция. В България има една поредица от зле подготвени и зле проведени бунтове. Това няма нищо общо с революцията.

Това е констатация, да. Всъщност няма…

От тук нататък неща си идват на мястото. В България липсва не само фаза В, липсва и фаза С. Това, което ние имаме, е една въобразена и инструментализирана вече по-късно революция.[1]

Някъде около, да речем, 15-20 години след въстанието, когато започва солидната подготовка за война срещу Турция и има остра нужда от мобилизация на населението по най-различни линии, разбира се основно идеологическата, за да може да се проведе някакъв... да има някакви шансове във войната, която тепърва предстои. Проблемът, огромният, с който ние сме натоварени и до днес, е, че в резултат на прекалено... как да го нарека? Всъщност, действително прекалено ранното си освобождение, България получава свободата, но тя я получава по-рано, отколкото Европа е готова да ѝ я даде.

Резултатът от това, както знаем, е разделянето на България на три парчета и вече от тук нататък неизбежния момент на достигане на една компенсаторност. Откак го има този пусти Берлински договор и откак България трябва да доказва на целият свят, че вижте, ние не сме, нали, толкова малки и това, и това, и това. Обаче, нали, така ни го взеха и как ще си изядем носа от яд, и трябва да си го върнем, каквото ще да става, това е свръхзадачата. Всичко това натоварва цялото българско общество от тогава и до ден днешен с една изключително непосилна, изключително обременителна „свръхзадача“, това в кавички.

Свръхзадачата на компенсацията. Както и повечето народи на Балканите… (Интересно е, че почти няма балкански народ, който да не живее със същия проект. Почти всички, сега за румънците не съм много сигурен, но що се отнася до гърци и сърби, нали, нещата са долу-горе същите.)

Всички ние имаме да докажем, че сме били 500 или колко там години, но това не го заслужаваме. Ние сме всъщност много по-свестни, много по-... И това е някаква мрачна, тъмна страна, която колкото по-бързо я забравим, толкова по-добре. От там нататък започва големия период на компенсацията.

Ние ще ги достигнем за 25 години, както знаем всички. Ще покажем на целия свят, че това което те са го изградили с векове, нали ще го направим, трак, нали, с вълшебната пръчица, ще набием всичките си врагове, ще станем могъщи, ще станем много културни за нула време… В резултат на което изпадаме от една катастрофа в друга. Просто защото нещата на този свят, както изглежда, не се получават по този начин.

Успешният период в българската история е българското Възраждане. Бавен, мъчителен, труден процес на постепенно икономическо, културно и политическо съзряване, който в резултат на стечение на конкретни обстоятелства, и без да можем да го оценим еднозначно, тъй като не може да се каже, че това е грешка. Би било глупост да кажем, примерно, че Априлското въстание или Освобождението са грешка. Разбира се, че не са. Би било смешно сега да си казваме, че щеше да бъде друго, ако бяхме… Има такива тези в българската историография – Тодор Влайков, Иван Орманджиев през 1930-те години.

Това са годините на най-голямо огорчение след националните катастрофи, в които започва вече да се гони карез на националните апостоли. „Вие защо го направихте това въстание, а? Ако не бяхте въстанали, примерно, нямаше да го има Берлинския конгрес, България нямаше да бъде разделена на парчета и нямаше сега да го ядем този горчив хап. Катастрофи национални, една, та две, та бой, съсипаха ни, нали? Сега сме се свили тук, чудим се какво да правим и се чудим да намерим кой да ни е виновен. Вие сте виновни. Защо го направите това въстание?“

Това е глупаво, от моя гледна точка. Няма място за такива неща. Но въпреки това не може да се отрича факта, че България постига освобождение в един момент, в който Европа [не е готова]. Нали, Бисмарк има една известна фраза, „ние в момента си късаме главите за страни, за които допреди три месеца изобщо не бяхме чували.“

Тоест, те не ни знаят къде сме, какви сме. В един момент, нали, получава се някаква свобода и, хайде сега, в центъра на Балканите, едно огромно парче земя, поне за мащабите тукашни, което е директно зависимо от Русия, очевидно ще служи на Русия като плацдарм да тормози империята, евентуално някой ден да завладее Цариград, което ѝ е цел от 300 години насам. Ако и да твърди от Кримската война насам, че тя не иска война, иска с Европа заедно, нали, но ние не ѝ вярваме, защото Русия си я знаем и т.н. и т.н. Разбира се, че това няма как да стане. Разбира се, че тяхната позиция винаги ще бъде „момчета хубави и момичета, добре сте се освободили, обаче елате сега тук да направим сметката с кръчмаря.“

Оттам нататък започват вече нещата, такива, като си ги знаем. Ние не приемаме тази сметка, няма как да я приемем. Започва се една дълга компенсаторна фаза, която не е свършила и до днес.

Това е вече моментът, който се нуждае от сериозна критика и сериозно обговаряне, сериозно разчепкване. Фактът, че ние сме натоварени с една определена история, която няма как да я променим, не може да оправдае другия факт, че вече толкова десетилетия след нейното протичане не можем да се избавим от нейно тягостно наследство, не можем да достигнем до разбирането на факта, до каква степен така нареченият национален идеал, който ние формулираме като директно следствие от възприетото ощетяване на Берлинския договор… Тоест той е компенсаторен, силно агресивен. Ние имаме един национален идеал, който на практика казва, „ще живеем, ще мрем, но ще си върнем каквото сме изгубили.“

Това е външната му страна, която се отнася до българския иредентизъм. Ще си върнем Македония, ще се обединим с Южна Румелия, чудесно, това става без никакви усилия, което показва и неговото вероятно историческо право на живот, на жизнеспособност. Става лесно – и готово.

Далеч съм от мисълта, че България не би имала една значително по-различна история, ако не бяха огромните грешки по време на Балканската война. Това е най-сериозният шанс за постигане на поне географско разширение, масивно. В интерес на истината, според лондонският договор от 1912 година, границите на България обхващат площ, която е с около 14 000 квадратни километра по-голяма от тази от Сан Стефано. Нашите хора не го приемат, защото той не включва Македония. Ние се разширяваме на изток, в Тракия. Получаваме обаче значително по-малки части от Македония от онези, на които сме настоявали, при което разбира се настояванията изгледат много абсурдни от днешна гледна точка. Например, „защо Солун не са ни го дали?“ Чакай бе, кога Солун е бил български. Даже в най-добрите му времена, населението българско не е достигало и 5%. Основното малцинство (или мнозинство) В Солун са евреи. Това е ясно.

От къде на къде Солун трябва да бъде възприеман като български? Понеже е столица на Македония по онова време. Македония си е наша естествено, тоест и Солун е наш. Гърците влизат шест часа по-рано от нас в Солун, пашата го предава, идват нашите генерали. „Ти защо им го даде на тях?“ Онзи се обръща и казва, „аз имам само един град за предаване. Какво искате повече от мен?“

И така. Искам да кажа, че ако не беше факта на това, че имаме по онова време един цар със силно оперетни склонности, при всичките заслуги, които той има за изграждането на една военно мощна България... Икономически е трудно да се каже, защото България е действително най-голямата военна сила по онова време на Балканите, в това отношение като че ли няма съмнение. И това той го постига за 20-25 години, но с цената на огромни повишения на данъците, селячеството опъва каиша, защото то ги плаща тези данъци. Неслучайно българското селячество е последователен противник на войните, в лицето на Земеделската партия. Тя критикува войните винаги, до край, безпощадно. Защото то ги плаща. Не ги плаща буржоазията, плаща ги селячеството българско.

Но какво става? Фердинанд си е направил портрет примерно, това е исторически факт, с одеждите на византийски император. Той си мечтае за това как ще завладее Цариград и там нали сега ще покажем колко сме големи. Което е абсолютна глупост от каквато и да си поиска човек гледна точка. Завладяването на Цариград, дори ако би се случило, би било изключително гигантска грешка, тъй като то плюе в лицето на Русия. Русия се опитва от 300 години да завладее Цариград, не успява, идва малка България и го завладяваме примерно за 10 години. Как ще очакваш ти от най-големият си съюзник – човека, на когато разчиташ след това да застане на твоя страна в спора със сърбите за Македония [да ти помогне след това], тъй като там има един таен договор, който определя, че България ще получи тази и тази част от Македония. Но северна Македония, за която няма споразумение, въпросът ще бъде решен под арбитража на руския цар.

Значи ти очакваш от руския цар да застане на твоя страна, а в същото време вършиш точно това, което руският цар никога не мае ти прости. Тръгваш да завладяваш Цариград. След Люлебургас, огромните победи, атаката срещу Чаталджа е началото на края.

И нещата са много логични. Проблемът след всичко това е, че вече сме 100 години по-късно, а българската нация, българското общество, като че ли все още не може да преглътне този факт. Просто да разбере всеки от нас до каква степен всички тези мечти за една велика България, дори и ако ги говорим само помежду си, [са израз на една болезнена компенсаторност]. Никой от нас вече, слава богу, няма да тръгне да се бие. Но все пак ги говорим, все пак вестниците печатат някакви карти и хората цъкат с езици: „Ейй, гледай сега, Велика България“.

И тази тема така или иначе стои и в разговорите на хората, дори и, както казвате, само маркиращи. С маркиращи сентенции, някакви взети на готово умозаключения. Какво би станало, ако?

Тя задава едни ценности, които няма как да доведат до нещо добро. Дори и ако ние заявяваме гласно, че „ние само така си приказваме, няма да тръгнем да се бием, но все пак, нали, вие ни дължите нещо си, взели сте ни нещо, трябва да се извините примерно. Защо сте ни взели Македония? А след това може да се пръждосвате по дяволите“.

Това не е духът на новото време. Ние влизаме в Европа, която се гради на основната идея, че „било каквото било, клали сме се, били сме се до степени, от които вие балканците хабер си нямате. (Макар че всъщност те се клали тук доста и сърби и гърци. На насс ни се е разминало, също не случайно.) Но нека да го забравим, нали, нека да градим напред, нека да бъдем приятели, да бъдем сътрудници, да бъдем… Така.“

В същото време ние се държим за старите пред-европейски идеи, което означава, „абе, приятели, приятели, ама сиренето е с пари. Ти защо ми взе Македония, бе?“ Примерно.

Докато това не се премисли, докато не дойде ново поколение…

Защото аз не очаквам от моето поколение, което е възпитано в такъв, комунистически дух, който е остро националистически.

Това също е нещо, което трябва да се заяви, че наследството на комунизма в България, то не е класово партийно. То е остро националистическо. Наследството на комунизма е, „ние си искаме нашата България, и ако може в нея да няма турци.“ А не, „класата, партията ще ни води.“ В тези неща вече не вярва никой. Но огромната част от хората продължават да вярват в това, че България трябва да бъде изчистена от чуждите.

Турците вече не са чак [толкова на фокус], но когато се спомене думата „роми“ или „цигани“, вече ни лъсва всичкото балканско, на секундата. И това също е наследство от националния идеал в неговото друго измерение. Българският национален идеал има две измерения, такова поне е моето разбиране за него, минимум две.

Като едното от тях е външното. Това, което е насочено към постигането на Велика България, чрез войни и прочие средства. Другото е вътрешното, което е послание за изчистване на България от каквито и да било следи от османското наследство, които се възприемат като спъващи, като ориенталски, като не европейски и следователно те трябва да бъдат премахнати от българската култура, от българското общество с всички възможни средства, от което следва някак естествено заключението, „А кои са му носителите на това наследство? Ами естествено малцинствата, естествено турците, естествено помаците, естествено мюсюлманите, циганите.

Този въпрос е важен не само по отношение на нашата история. Той е много дискутируем и в ежедневието ни, също така и днес, още в рамките на 6 септември, националния празник. Но вашите наблюдения за цялостния европейски подход към изчистване на ксенофобските настроения, как е възможно всъщност тези някак преплитащи се, криворазбрани и националистически такива, [да бъдат] смесени с ксенофобски състояния на духа? Натам ли избива цялата невъзможност на хората да се справят с това, което не са успели да наваксат през годините?

Аз споменях в началото на разговора, че винаги предпочитам позицията на оптимиста. Гледайки към съвременността, в която действително се наблюдава изключително заостряне на точно такива настроения, ксенофобски, националистически и прочие, включително и в европейското ядро.

Да, през последните две години ги виждаме и в Гърция, която ни е съседна държава.

Именно. Въпросът е пак този за бутилката. Значи, дали тези неща са временни и израз на, да се надяваме, временната икономическа криза, световна и европейска, особено европейската, тъй като тук върви една друга икономическа криза в сравнение със световната, и тя е свързана с еврото.

Или това са по-скоро изконни човешки идеи и представи, които само са потискани от време на време, замазвани отгоре с някаква коричка, но в край на краищата си избиват, защото нищо не може да ги спре.

Сложен и разбира се безкрайно комплексен въпрос, на който всеки от нас самостоятелно ще си му дава отговор, но тук става дума за една така доста остра борба на идеологии в момента – и на европейското ниво и на всякакво. Факт е, че европейската идея е построена на отрицанието на този тип умоногласи. Факт е, че европейската идея е построена върху лозунга „никога повече“. И в това отношение Европа или европейското културно ядро, особено Германия, като че ли е направила нещо, което липсва по периферията в огромна степен и в което самия аз, например, виждам личната си задача: въвеждането на този тип комплексна идейност в тази част от европейската периферия, към която принадлежа и сам. Говоря за България.

Живеейки в Германия от 23 години насам, аз не преставам да се удивлявам на гигантския успех идеологически, нямам предвид само икономически, на който се радва това общество. Ако човек се запознае малко по-подробно с историята на Третия Райх и види какво чудо е било тук преди 70 години…

В момента привършвам четенето на една от основните истории на Третия Райх, на Ричард Дж. Еванс, историк от Кеймбридж. Над 3000 страница, 3 тома. Честно да ви кажа, имам чувство, че най-скоро време няма да мога да ям месо повече. Нещата са толкова отвратителни, толкова жестоки, толкова смазващи, че човек просто не може да повярва, че е възможно изобщо едно такова наследство да бъде преодоляно.

Такова човекомразие, което никой от нас не... И то е било поддържано от огромна част от населението. 70 години по-късно, да речем 3 поколения, аз смея да твърдя, че германското общество е едно от най-либералните в Европа. Не случайно и поради факта, че носи на гърба си именно тази история.

Да бъдеш чужденец в Германия е значително по-лесно, струва ми се, отколкото… Макар че не съм живял дълго време на други места, и може би тази фраза поолеква така до известен степен… Но имам чувството, че да бъдеш чужденец във Франция, която никога не е била принудена да се раздели с националната си гордост [до такава степен], като че ли е значително по-трудно, отколкото в Германия. Разбира се, българските медии филтрират нещата по един, меко казано, спорен начин. И до българската публика, такова поне е собственото ми усещане, стигат основно истории, които потвърждават отново и отново тезата, че, виждате ли, ония са същите като нас.

Всъщност това само заради непознаването ли е, или поради липсата на общуване?

Аз мисля, че зад това стои идеология, която не се осъзнава. Българското общество сегашно е доминирано от моето собствено поколение. Хора между 50 и 60 години. Това му е управляващата класа. Всъщност прослойка. Класа, трудно е да се каже. Това са му управляващите кадри, това са му интелектуалците, това му е мисленето.

Но това е едно изключително националистическо мислени. Непрекъснато, непрекъснато, непрекъснато се сблъсквам с много умни хора и много хубави българи, които обаче, поради факта, че живеят в това затворено общество и няма как да се видят отвън…

Има  една класическа фраза, „Човек, който живее в бъчва, не знае какво е бъчва.“ Той няма как да я види. И едва когато излезе навън, той вижда какво е бъчвата.

Или както го казва Каспар Хаузер, не знам ли да си спомняте филма на Вернер Херцог, това момченце, което го отглеждат в една затворена стая. Има една такава история от XIX в. Германия. Както и да е, 15 години живее без да види човек, изкарват го накрая, той почти неспособен да общува, но има една сцена, в която Каспар Хаузер стои пред една кула. И му казват, „ти беше там, вътре“. А той отговаря, „Не, не може да бъде.“

Защо? „Ами аз, вика, там където бях, накъдето и да се обърнех, навсякъде беше кула. Сега като се обърна натам, няма кула. Само тук има кула. Следователно [това, което казвате] не може да бъде.“

Същата е и ситуацията на човека, който живее в едно малко, сравнително затворено общество. Той не може да прозре заблудите на собствената си култура, докато не я напусне, погледне я отвън, сравни я, заживее в една друга и започне да вижда гигантските разлики между тия неща и просто се чуди как да обясни на останалите, че това, което те вярват, няма как да бъде истина.

Един анекдот от детството ми, който е много... То не е анекдот, то си е чиста истина. Може би съм бил 5 или 6 годишен, не знам. Някъде там, в детската градина, бях си голям непослушко, идва Нова година. Приготвят ни децата, подреждат ни, пеем песнички. Аз обаче се чупя от групата и отивам някъде, скрих се в някакъв килер, спомням си. И, не щеш ли, байчото на градината, идва в този същия килер да си облича костюма на дядо Мраз. Аз го гледам с ей такива очи, и се прибирам с рев при децата.

„Вие знаете ли, че нас ни лъжат, бе? Няма дядо Мраз, няма такова нещо.“ А ти ме гледат всички, „Айде стига с тия глупости, бе. Тоя пак откачи. Как да няма дядо Мраз? Ти хабер си нямаш. Ние всички знаем, че има дядо Мраз.“

Който и се появява след малко.

Да. Тази сцена е до някаква степен метафора за целия ми живот. Откак се помня, рева, пищя и викам, „няма дядо Мраз“, а децата се смеят и ми викат, „хе, хе, гледай го пък тоя, не вярва в дядо Мраз.“ Та така.

В какво според вас трябва да повярват хората днес? Освен в историческите факти, или в тяхната интерпретация, в какво трябва да повярват хората? Не само в себе си, а имам предвид като общност.

В неприкосновеността на човешкото достойнство. Простичко и ясно. Без значение на пол, етнически произход, раса и т.н. Всеки от нас носи в себе си тази Божия искра, наречена човешко достойнство.

Разбира се някои от нас са смазани от условията, сред които се израсли, до степен, при която е трудно да бъдат наречени човешки същества. Но от тук идва и нашата гигантска задача. Ние въпреки това трябва да вярваме, че те носят в себе си тази искра.

И да се борим. Да се борим за нейното проявление. Няма турци, няма цигани, няма индийци, няма африканци, няма изпаднали, всички ние носим в себе си Божията искра на човешкото достойнство.

Благодаря Ви наистина за този разговор и за това, че имахме възможност в тези минути да дадем думата на човек, който, както и Вие сам се определяте, винаги може би влиза в спор за да достигне до истината. Което пожелавам на всички наши слушатели. Надявам се, че повечето от тях са следили с интерес, защото така ми подсказва нашия опит. Когато в чата се задават въпроси в началото, а след това прекъсват, това означава, че хората наистина са слушали с интерес. Пожелаваме си да продължим този разговор с Вас. На Вас пък хубава вечер!

Благодаря Ви! На Вас също!

И хубав празник! До чуване!

септември 2013

 

[1] Години по-късно стигнах до извода, че в България също могат да се проследят всичките три фази от теоретичната постановка на Мирослав Хрох, но в много по-продължителни периоди от време, отколкото българската, пък и международната историография, е склонна да представя. В частност, целият период на българското Възраждане, включително и самото Априлско въстание (което не е никаква революция, а само поредица от зле организирани и не подкрепяни от населението бунтове) може да бъде наречен фаза А. Периодът на формиране на същинския български национализъм (фаза В) започва едва след формирането на самостоятелна българска държава и по същество той е форма на държавен национализъм. Същинският български опит за революция (фаза С) отново е държавно организиран и това е периодът на дълга борба за постигане на „Велика България“, започнал с Балканската война и продължил на практика чак до края на Втората световна. През целият този период България е деструктивна, ревизионистка и революционна сила, която силно застрашава мира на Балканите.
Виж „Предговор към „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд“, Либерален преглед, 02.08.2018.

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Маймуни на път

Любослава Русева 15 Фев, 2012 Hits: 25048
Неда е на 25 години. Има висше образование…