Обръснатата до кожа и накълцана с макетно ножче на 400 места по тялото Дебора от Стара Загора, жертва на мъжкарската ревност и извратена любов, можеше да се превърне в героиня на страхотен филм. Когато се разчу за престъплението срещу нея, по плажовете и кафенета се говореше само за това. Младите жени преглъщаха спомените за собствените си, трудни за понасяне удари в корема, или душене от страст, шамари, както и всичко останало. Възрастните жени се кръстеха зло да забрави техните дъщери и внучки. Всички с трепет следяха как следователите събират доказателства за насилника, за да го предадат на съд. Родителите на Дебора пък разправяха, че не подозирали системното насилие оказвано върху дъщеря им, защото тя покривала синините си с фон дьо тен. Което за патриархална като цяло Стара Загора хич не звучеше да е възможно.

Филм обаче няма.

Миналата седмица най-гледаната италианска лента на годината, с над един милион зрители и приходи, които вече надхвърлиха 7 милиона евро, се казва „Все още има утре“. Но най-важната новина не е това, че се е превърнала в блокбъстър. Извънредното на този черно-бял филм, разказващ за една майка и съпруга, която всекидневно става жертва на побой от страна на мъжа си и на унижения от страна на свекъра си, е в друго. Успехът му излиза извън салоните на кината и хората се изсипват на площадите да протестират! Оказва се, че съдбата на една жена накара цяла Италия интензивно да обсъжда мъжката власт и насилието над жени. „Все още има утре“ разтърсва италианците да се замислят върху гнилите корени на патриархалността и отровните плодове на мъжките навици да насилват съпругите, дъщерите и любовниците си. И да поискат ефективни съд и присъда над злодеите.

Но има и по-важен знак от този филм. Знак – мечта за онези, които правят кино не за да бъде гледан в някоя арт-ниша, не заради откровена комерсия, а за да стане знак за промяна в нравите, за нов път към човешкото щастие. Нещо като пламтящото сърце на Данко на Максим Горки – за онези, които си спомнят този разказ.

На Международния ден на жената неговата съсценаристка, режисьорка и изпълнителка на главната роля Паола Кортелези е поканена да говори пред италианския парламент! Там тя казва, че иска да се бори със средствата на изкуството срещу „отровата, която се просмуква в редица семейства и връзки между мъже и жени“. Депутатите от всички цветове ѝ ръкопляскат и дават дума за солидарни действия, които да препятстват включително и зловещия феминицид. Съдейки по медийния отзвук, няма да има връщане назад и защитата на човечни отношения между половете ще бъде на дневен ред за всички.

Историята на осемнайсетгодишната Дебора от Стара Загора е разтърсваща. Такова насилие на полова основа надхвърля описаните от българската статистика случаи. Преживяното от нея демонично издевателство, непоносимите болка и ужас докато онзи изрод нарязва кожата ѝ систематично, разрез след кървав разрез с макетното ножче, е като кино ноар. Черно кино за интимния терор, на който са способни само мъжете.

Филмовите режисьори със сигурност са си казали, че животът е най-големият разказвач на истории за невероятните пътища на инферналната любов на мъжа, която го отвежда на ръба на престъплението. Казали си така и после се притеснили, че не могат да му съперничат…

Юлиана Методиева е журналистка, изследователка на малцинствата. Съ-основателка на БХК (1992). Била е главна редакторка на в. „1000 дни“ (1991-1993), на сп. „Обектив“ (1994-2013), а от 2014 досега издава сайта за човешки права Маргиналия. Авторка е на книга посветена на нетрадиционните вероизповедания „Не стреляйте по Дейвид Кореш“ (1993), както и на книгата за масовите уволнения в БНР „Между микрофона и властта“ (2001), сценаристка е на документалния филм „Те, другите“ (1998).