Преди да настъпи 2017 година кабинетът в оставка реши датата 21 февруари да е ден на памет за борците срещу нацизма. Идеята бе посрещната от социалистите с раздразнение и подозрение в опортюнизъм на управляващите в оставка и персонално на министър Ненчев. В смисъл, нагажда се към новоизбрания президент подозиран в лява ориентация. Издания, спонсорирани от столетницата, омаловажиха повода за честването като незначителен, дори фалшив. Освен проява на втръсналия ни партиен егоизъм на БСП, която държи почти половин век да осребрява както може паметта за „своите“ жертви – ремсисти и партизани – въпросът защо 21 февруари да бъде паметна дата е като паднал от небето за широките маси. Непопулярен е фактът, че през 1941 година обединената опозиция се е събрала в дома на Никола Мушанов, за да обсъди как да се противопостави на присъединяването на България към Тристранния пакт. Ще рече, опитвали са да предпазят страната ни да стане про-нацистка, а гостуванията на потомъка на Кобургите при Адолф Хитлер да се сменят с политическо сътрудничество с Чърчил и страните от западния блок.
Откъде ли земеделците са се присетили за тази дата? Дебатът имало ли е, или не фашизъм в България утихна още през последното десетилетие на миналия век и само кампаниите около отбелязване на „спасяването на евреите“ срамежливо открехват тази неприятна страница от политическия живот на Третото българско царство…
За да разберем усуканата памет на съвременниците ни за не толкова далечното ни минало, ще трябва да се върнем в зората на демокрацията. Когато се „наливаха основите“ на пазарната икономика, върховенство на закона, свобода на словото. И разбира се, когато частната собственост си възвръща свещената неприкосновеност. Младите поколения трудно биха се ориентирали а, какво друго, по дяволите, е собствеността, освен частна, индивидуална! Е, трябва да се припомни, че вариантът на болшевишката риторика отне свещения статут на собствеността и въведе „легитимното“ понятие държавна собственост. В името на социалната правда и равенството по Карл Маркс, Енгелс и Ленин.
Когато балонът на комунистическия проект се пръсна, някои от първите неща променени решително и надявам се, необратимо, бе връщането на национализираната земя в реални граници, както и реституция на заграбените домове. Законът за собствеността и ползването на земеделските земи бе приет на 22 февруари 1991 година. Може смело да се каже, че именно реституцията съставляваше една от опорните точки на обединените в Съюза на демократичните сили /СДС/ партии. Дотук – добре, както се казва във вица. Проблемът обаче се състои в прекалено широкото ветрило на антикомунистическата опозиция, изиграла лош номер на автентичното дясно. В политическата суматоха между старите партии – основателки на СДС като радикалдемократическата партия, социалдемократическата, демократическата и БЗНС, се намърдва и още един странен политически субект. Вкусът му именно към реституцията е нескрит, в което няма нищо лошо. Проблематична обаче е самата логика на реституцията. Тя върви ръка за ръка с оправдаване и буквално пре-легитимиране на политическите „дела и документи“. И така, субектът с чевръста стъпка успява да се превърне от някогашна организация с печална слава, в… демократична дясна партия. Икономическата реституция неизбежно стартира и имиджова „реституция“ на изстрадалите дейци от миналото, осъдени от Народния съд. През ранните 1990/1991 години тези измъчени стари хора реферираха себе си като възстановители на високо „патриотичните“ и „просветени“ националисти, действали в името на родината си в навечерието на Втората световна война! Наивната и отвратена от старите муцуни на БКП публика тогава прие на доверие тяхната версия. Някак се пропусна, че новите/стари националисти имат корен във фашизоидни и крайнодесни движения с програми и устави, съставящи профила на същински партии. Защото политическите активисти, намърдали се в Съюза на демократичните сили, са жадували в миналото освен останалото и да установят тоталитарен режим по образец на Адолф Хитлер и Бенито Мусолини. Тоталитарен режим, без царе, алчни царедворци с обръч от еврейски банки и чуждестранен капитал… През 1939 година дори Цар Борис Трети им се ядосал и ги забранил. Е, не съвсем.
Още първите броеве на в. „Прелом“ поместват интервю с фашиста Иван Дочев
И така, между строителите на посткомунистическа България, се оказва новоизлюпеният Български демократически форум, активен и до днес. В устава си членовете на тази партия записват изрично, че БДФ е наследник на Съюза на българските легиони /СБНЛ/. Печатният орган на БДФ е в. „Прелом“, с главен редактор Васил Златаров, а актуалният му електронен формат и през 2016 година остава принципно верен на основните идеи на партията. Още в първите броеве на 1991 година, редакцията публикува поредица от интервюта на специалната пратеничка на в. „Демокрация“ в САЩ с лидера на СБНЛ Иван Дочев, емигрирал в Австрия през 1944 година,.. съветник на правителството в изгнание на демонстративния фашист Александър Цанков и главен редактор на тогавашния „Прелом“. Падането на комунизма го заварва американски гражданин. Поредицата програмно е озаглавена „Истината за българските легиони“. На въпроса „Всъщност, официалната версия е, че легионите били фашистка организация, каква е истината?“[1], отговорът на Дочев е поразително нагъл. „Няма такова нещо. Ние се борехме срещу несправедливостите, оставени от Ньойския договор. БДФ е наследник на СБНЛ и е напълно съвременна партия, създадена от хора, които са направили правилни изводи, тоест, еволюирали в самите себе си“. Иначе казано, в това интервю партията залага стратегемата на някогашните легионери. Легионът/СБНЛ/ се е борил срещу болшевишката опасност надвиснала над света. Стремял се е към икономически силна и единна България, разорена от непосилната тежест на репарациите, които родината изплаща заради поражението в Първата световна война. И така нататък. Въпросът „Фашист ли е доктор Иван Дочев“ се превръща в ключова рубрика на имиджовата реституция и шества из „Прелом“ практически до смъртта на първия лидер на СБНЛ. От време на време на някоя сказка из провинцията, Иван Дочев гневно отхвърля изобличителните въпроси към миналото на организацията му с пренебрежителното „а, това са обвинения на журналисти от еврейски произход“. Тежките въпроси за принадлежността към крайнодесните му идеи и що за образувание е „еволюиралият“ БДФ, би трябвало да са били любопитни и проблематични за новия Съюз на демократичните сили, още повече за декларираната му през 1990 г. про-европейска ориентация. Както се знае, и тогава и сега, Европейският съюз категорично осъжда ксенофобските, расистки и антисемитски партии и е много чувствителен на тема отричане на Холокост. Би трябвало, но не били…
Един по-прецизен поглед върху безкрайните текстове посветени не само на Дочев, но и на генерал Христо Луков, уличава органа на новоизлюпената партия в. „Прелом“ в съзнателно промиване на мозъците относно какво наистина са били легионерите и техните шефове от рода на „българския фюрер“ Иван Дочев и ген. Христо Луков. Това усилие си струва, защото ще стане ясна логиката защо БДФ е основен участник на софийския неонацистки „Луковмарш“[2] . Ще се изясни и защо вносители на идеи за кръщаване на университетска зала в СУ на името на Богдан Филов, или софийска улица на името на генерал Никола Жеков, са все политически лица, изцяло дължащи своята кариера на онзи реституционния плам от началото на прехода, респективно – на довоенна и военна България. Не би бил прибързан изводът, че в. „Прелом“ не само промива мозъците на отвратения от 45 годишните манипулации на учебниците по история на тема комунизъм човек. Нещо повече. Тъкмо от неговите страници тръгва и още една доста доходоносна за европейския ни имидж митология – уникалното спасяване на българските евреи. Спасяването на евреите от старите земи разбира се, върви заедно с изключителната роля на цар Борис Трети, не само недопуснал нито един български войник да загине на източния фронт по време на Вт. св. в., но и храбро опънал се на Бекерле-Гестапо-Хитлер да депортира 48 хиляди евреи от старите земи. /За загиналите до един евреи от „новите земи“, царските лобисти както по онова време, така и сега, с раздразнение отказват да говорят, като прехвърлят топката на вината в отбора на германците/. От пръв поглед е ясно, че крилото на някогашните легионери, интегрирали се зад гърба на историята в СДС, старателно подпомага да се идентифицира нов, не-комунистически герой, за да се извлекат максимум дивиденти пред Европа. Синята кръв на Борис Трети от популярна европейска фамилия, запълва тази ниша. Точно както БКП правеха 45 години, като се докарваха пред Москва, че спасител на евреите е другарят Тодор Живков. Че се готвеха и да го номинират за Нобеловата награда за мир!
Етичните основи на БДФ и неговият орган в. „Прелом“
Най-комичното в маскарадите на някогашните легионери доживели да се настанят на пазара на демокрацията, са точно техните усилия да лансират имиджа на „просветени националисти“, функционирали в довоенните и военни години на страната. Достолепни и патетични са дописките в „Прелом“ не само на главния редактор и лидер на БДФ В. Златаров, отразяващ в уводните си статии конгресите на партията, правоприемник на фашистката СБНЛ. Като член на изпълнителното бюро на БДФ се подвизава и бившият царски офицер от военновъздушните на Н. В сили, Дянко Марков. Неговите дописки системно правят на канарчета, казано на жаргон, читателите и цялата демократична публика. Статиите му започват с предизвикателното „ние не крием своите персонални връзки с някои легионерски среди, със СБНЛ“[3] . Д. Марков не пропуска пиарския рефрен „СБНЛ бе масова, патриотична организация на българските младежи, в която членуват над 200 хиляди души“. Изпитвайки силно доверие в анти-комунистическите нагласи на новото време и новия СДС- типаж, бившият легионер в пристъп на възрастова романтика, но и на очевидна готовност за злоупотреба с паметта, припомня, че СБНЛ е бил в „приятелски отношения с Българския младежки съюз „Отец Паисий“! Моля? В книгата си тематизирана върху спецификата и профила на българските фашистки партии и движения, проф. Николай Поппетров казва: „появата на политическата сцена на т. нар. трето поколение рязко променя ситуацията. Младите безапелационно отхвърлят либерализма; убедени са, че е належащо, спасително за страната създаването на нова управленско-политическа система; усвояват трескаво опита на фашизма, но и наблюдават внимателно действията на националсоциалистите“[4] . Всебългарският съюз „Отец Паисий“ има за свои членове фашистките организации Български народен съюз „Кубрат“ и Съюз „Българска родна защита“/СБРЗ/. Последната заема открито фашистки позиции. В отделни периоди броят на членовете му се оценява на 30 хиляди души. Когато от СБРЗ се отделя Съюза на българските легиони, изследователите признават статута им като на една“от най-силните фашистки организации“.
Като стана дума за отразяването на конгресите на БДФ, трябва да спомена и нещо много важно. Ръководни лица от СДС, някои писатели и литературни дейци, историци-професори и академици изпращат своите поздравителни послания. Така например, на първия наречен „конгрес на поколенията“ от септември 1991 г. приветствия до Оперативното бюро на партията БДФ поднасят не само Йордан Василев/литературен критик, първият главен редактор на в. „Демокрация“, съпруг на дисидентката –поетеса Блага Димитрова/, Стефан Савов, председател на Демократическата партия, проф. Георги Марков, Илия Минев, председател на Независимото дружество за правата на човека. За Илия Минев, един от водачите на СБНЛ историята от началото на прехода също някак замълчава кой е той. Тъй като е излежавал около 33 години в затвори и концлагери, Илия Минев става основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека. В същото онова недалечно минало, което БДФ и в. „Прелом“ укриват и препират, за да се изчисти от кафявите петна, Минев е поддържал близки връзки с властта на цар Борис Трети и правителството на Богдан Филов. В справка в архивите на Държавна сигурност изготвена през 1989 г.[5] се казва, че той е сътрудничел с полицията и Гестапо, организирал е и участвал в преследване и погроми над евреите… Сред казионните поздравления до БДФ за съжаление, може да се види и името на безспорния демократ и ерудит Михаил Неделчев, който в бъдеще ще оглави сп. Демократичен преглед. Именно на страниците на това авторитетно издание през следващите години /1996-1997/ ще се проведе дебат върху една от най-конфронтиращата следдесетоноемврийския елит тема „имало ли е, или не български фашизъм“.
В не толкова далечното минало, онзи в. „Прелом“, на който е продължител посткомунистическия „Прелом“ на Васил Златаров и Дянко Марков, е публикувана следната дописка. Отново следконгресно, впрочем. Тогава легионерите се наричали Съюз на младежките легиони /СМНЛ/. Та, през май 1933 година в старопрестолния град на Асеновци младите антикомунисти прокламират идеологията им за завършена, предстои съюзяване на обществото и насаждането сред „широките народни маси“ на програмата им[6] . Непосредствено след конгреса в. „Прелом“ публикува статията „Фашизмът и националсоциализмът“ на някой си Любомир Вълев. В текста се разсъждава за „националното възраждане и расовата култура“. Авторът казва: „Расизмът и расовата култура са основни принципи на националсоциализма. Той се обявява против чужденците и издига народностния принцип в Германия. От расова гледна точка националсоциалистите са антисемити“.[7] И заключава: „Трябва ли и ние да възприемем тези принципи? Основата на българския народ е южно-славянския клон на арийския…Затова ние, легионерите, възприемаме расовата теория. Прогласяваме борбата против чужденците за издигане на българизма и благоденствието на всички българи“.
Съюзът на младежките национални легиони/СМНЛ/е бил агресивно политизиран. В търсене на решения за кризата студентите, тиражирали успешните икономически оферти на свръхиндустриализиращия се Трети Райх. Националсоциалистическите рецепти за решаване на безработицата били оценявани като адекватни. Отпускането на нисколихвени заеми, ниската производителност, изгодния пазар на жито и яйца в Германия, били все показатели за огромните ползи да се държим рамо до рамо с Германия. Нямало как да бъде другояче – голяма част от професорите им са завършили в Мюнхен и Берлин. През 1940 година резултатите в икономически план не са никак лоши. Плугове, сеялки, жетварки са внесени изцяло от Хитлерова Германия, изкупните цени на тютюна са увеличени. Част от избраните за народни представители земеделци са преминали на страната на националсоциализма. Същото може да се каже за инженерно-технократската интелигенция, учени, журналисти[8] , писатели, дори зараждащата се кинематография се увлича от патриотични сюжети с хитлеристки привкус. Студентите пишат стихове, статии, тълпят се на лекциите на видния профашистки професор Любомир Владикин. Апропо. Реституционният плам на старите фашисти обединени в БДФ задава най-разнообразни трансформации и в широката научна общественост. Инициативни групи настояват Любомир Владикин да бъде „реабилитиран от надлежните места като професор от юридическия факултет на Софийския университет“. В „Св. Климент Охридски“ се кръщава зала на негово име, преиздават се книгите му като се подчертава, че те са продукция на университетско издателство. Парадокс? Абсолютен, защото някои от книгите на Владикин са забранени след девети септември под личното разпореждане на Димо Казасов, изготвил списъка на фашистките книги[9] . Ако някой се съмнява в стопроцентовия крайнодесен характер на тези книги, да заповяда да ги прочете! Подобни „научни“ маневри на едно крило на новите демократи, в резултат на които името на археолога и първи министър- председател на кабинета на Цар Борис Трети, подписал присъединяването ни към Тристранния пакт – Богдан Филов, ту се вади като военнопрестъпник и се слага в историята като учен от безспорна величина, ту отново монархическите кръгове си измиват с него ръцете като му прехвърлят цялата вина за съюза с Хитлер. Някой би казал, в зависимост от партийното покровителство и политическата кариера на съответния ректор на СУ.
Всъщност, за какво са пледирали младежките лидери на крайнодясната опозиция в България през 30-те години? Пледирали са България да вземе участие в „кръстоносния поход срещу болшевизма, срещу разрушителните елементи/комунистите“/“ Легионът е трябвало да се издигне до ранг на държавна организация и да стане обществена опора на режима. Няколко години по-късно, превратности поставят ген. Христо Луков начело на преименуваните вече СБНЛ. Мечтата му е да стане българския Йон Антонеску[10] , а СБНЛ да се равнява на дяснорадикалния „Легион на Архангел Михаил“ – ксенофобско, расистко, паравоенно формирование в Румъния. Честванията на Христо Луков в началото на 21 век до днес са симптоматични за устойчивите повече връзки на симпатизанти на БДФ с различни „демократични“ формирования и движения извън някогашното СДС. Генезисът на тези чествания ни отвежда към младите екстремисти, неонацисти, или към студентската младеж от историческите факултети на различни ВУЗ. През 2002 година на паметна снимка от Луковмарш се вижда и престарелият Дянко Марков. В дух на най-новата приемственост, той ще бъде обявен за „икона“ на антикомунизма много скоро и от евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев. Ковачев дори кани стария легионер на чествания в Европейския парламент през 2014 година.[11]
Ако човек тръгне да търси безспорен източник на „демократичното“ самочувствие на Български демократичен форум, много ще се затрудни. Когато е учредителният конгрес на СМНЛ в Русе/1932/, активистите му са младежи от най-масовата по това време фашистка организация „Българска родна защита“, групирани около в. „Прелом“. Младите легионери правят символен поход от София до Търново, където провеждат и първия си конгрес. /1933/. В символите се вижда свастиката, но и тя има характерния за политическото хамелеонство на легионерите живот. И нея ту я има, ту я няма, според конюнктурата. В своята вдъхновена книга „Легионерство“ /1999/Дянко Марков прави „биография-пропаганда“ на това движение, генетично насочено срещу „капиталистите“, „юдеомасони и болшевици“. В „Легионерство“ бившият депутат от ОДС/БДФ върти-суче да изкара исторически доказателства за не-фашисткия характер на СБНЛ. В негова книжка може да се прочете как свастиката е премахната много бързо и заменена с друг огнен знак. Впрочем, „Легионерство“ си струва да бъде прочетена. От нея става ясно, че в България всичко е възможно. Може да публикуваш биография, в която да казваш на черното бяло. Може дори да изискаш да ти бъдат признати заслуги за борба с комунизма. Нещо като активните борци срещу фашизма, само на мястото на фашизъм трябва се сложи комунизъм. Може да се заведе и наказателно дело срещу този, който ти казва истината в очите. И ако не го спечелиш, да платиш на адвокат да ти напише жалбата за второ такова! Какъвто е случаят с писателя и поет Дянко Марков, бивш депутат от демократичните сили, активен легионер от царско време, член на изпълнителното бюро на БДФ, някогашен цигулар, лагерист от Белене, офицер от ВНВУ.
Ето и цитат от студентска дописка във в. Прелом през 1933 година.
НАКЪДЕ!
За народите има само два пътя:
„Фашизъм или комунизъм. Рим или Москва. Дали по пътя на упорития труд, дисциплина, класово сътрудничество, реда, свободата, благоденствието и мира, или по пътя на разрушението, робството, концентрационния лагер, Чекато, разстрелите, глада, мизерията и смъртта? Възход! Благоденствие! Мир! Това е фашизмът! Ние студентите и волевата българска младеж се нареждаме решително под светлото фашистко знаме с фанатичната увереност, че под него най-добре изпълняваме върховния дълг към своя народ! Да живее фашизмът, смърт на комунизма!“[12]
Историците не са се произнесли изчерпателно по въпроса за легионите в България. Което никак не е странно, като се има предвид как историографията ни често обслужва политическите интереси, а масовият историк продава научната си съвест за паница леща. Освен проф. Николай Поппетров, Румен Аврамов, Надя Данова, Александър Везенков, Борислав Дичев, в крехките редици на етичните историци е и Румен Даскалов. Негово е определението за Съюза на българските национални легиони /СБНЛ/ като организация с „изцяло оформен фашистки характер“. „В идеологическия им арсенал, пише Даскалов, влизат обичайните крайнонационалистически и шовинистични, авторитарни и тоталитарни идеи. Много характерно е за тях проявата на антисемитизъм“.
За гоненията на евреите ще трябва да се прочетат вестниците от първите седмици след 9 септември 1944 година, списвани от самите евреи. Както и вестниците от първите седмици след 10 ноември 1989 година, списвани от самите евреи. Но затова – по-нататък.
Материал на сайта „Маргиналия“
(Следва продължение)
[1] В. „Прелом“, 1991 г. интервю на Екатерина Бончева с Иван Дочев „Истината за българските легиони“
[2] Луковмарш, основен организатор е БНС, с участието на ВМРО, ПП „Съюз на репресираните в България след 9-ти септември 1944 г. „Български демократичен форум/БДФ/Съюза на ВВНВУ, Кръв и чест
[3] Д. Марков, „Национализъм, шовинизъм, интернационализъм, 1991 г. в. Прелом, изд. БДФ
[4] Николай Поппетров, „Социално наляво, национализмът – напред“, ИК Гутенберг, 2009
[5] Справка на Държавна сигурност, изготвена през 1989 г- по искане на ЦК на БКП – Уикипедия
[6] Конгрес на СМНЛ, в. Прелом, 1933 г.
[7] Любомир Вълев, „Фашизмът и националсоциализма“, в. Прелом, 1933 г.
[8] Ю. Методиева, „Покерът на елитите“, Маргиналия, 2016
[9] Димо Казасов, Списък на забранените книги, 1944 г. сайт Omda.
[10] Истината за фашисткото минало на Румъния, Дойче Веле
[11] „Какво означават гастролите на антисемита Дянко Марков в ЕП“?, Маргиналия, 2014
[12] Прелом, издание на С. М. Н. Л, 1933 г.