Един от многото дни – За нищото или как да се върнеш от там.
Фантастичната образност е извън времевата определеност и препраща мисълта на читателя към универсални обобщения. Литературоведите търсят иносказанията в съзнанието на днешния модерен творец. Социалните работници откриват друго – тук и сега: дупките от нищо в кашкавала на ежедневието.
С Иван се познаваме от участието ми в един швейцарски проект за социална интеграция на младежи, напускащи инститиуции. Висок, усмихнат, отдавна пълнолетен. Името Иван, разбира се, е измислено, но истинското име така и се е изгубило нейде из прашните страници на документите му. Той се усмихва снизходително на този факт и казва, че за компенсация на името, има няколко майки. Една, две, три, четири майки, нито една майка. И досега, влезе ли в лекарски кабинет, се усмихва несъзнателно и разказва, че най-хубавият му спомен е за лекарката от първия Дом, където е живял. Винаги след прегледа на децата, тя го вземала на ръце и го носела в кабинета си. Наричал я „мамо“, без да знае смисъла на тази думичка. После разказва за сутрините край морето, корабчетата в малкото градче и… жената, която го завела там. Майката. По-късно ще научи, че е осиновен. Когато след чудото, донесло при него братче, ще разбере разликата между рождено и осиновено дете. „Нищо не правех, а винаги бях виновен“. Даже за развода между осиновителите. Помни подялбата на семейния дом. Братчето – неделима част от майката, автоматичната пералня също, хладилника също.Само за него нямало „собственик“. Остава при бащата- осиновител и новите майки, които той периодично довежда в квартирата в новия град. Към една от тях се привързва и я пита иска ли тя да му стане майка. Тя не отговаря, но и не се връща повече. Не се връща и бащата-осиновител. Полицаите го настаняват в пансион, докато жената от крайморския град води дела за разсиновяване. Иван я моли да му каже откъде го е взела, за да се опита да намери другата майка, родната. Тя отговаря – „Не знам. От никъде. От нищото. Не търси. Карай напред.“ Толкова за историята, банална като латиносериал. Виждам го веднъж в годината, но с думите му „Винаги съм се чувствал никой и ничий, от никъде, направен от нищо“ започвам всеки свой разговор с различните семейства, с които работя.
Децата са миналото, настоящето и бъдещето, съчетани в едно. Всяко дете идва с мисията да присъства в нечии мисли. За съжаление, въпреки развитието на обществото, въпреки порастването на жизнения ни стандарт, въпреки докосването ни до други светове в галактиката, истории като тази на Иван продължават да съществуват. Истории за Човечета, които се чувстват направени от Нищо. Бавно променяме не Семейния кодекс, бавно променяме себе си. Стъпка напред са създадените през 2003 година към всяка Регионална дирекция по социално подпомагане Семейни съвети, които да определят най-подходящите осиновители за ничиите деца. Стъпка напред са новите процедури по осиновяване. Стъпка напред са професионалните приемни родители. В най-добрия интерес на детето работят толкова специалисти. В нормативната уредба обаче съществува все още презумпцията на член 64 ал.1 т.3 от Семейния кодекс за прекратяване на осиновяването. Основанията са „тежко провинение или други осбстоятелства, довели до дълбоко разстройство на отношенията“. Сходни с тези на прекратяването на брачните взаимоотношения. Само дето при вторите говорим за двама пълнолетни, дееспособни, равнопоставени участници в акта на прекратяване на междуличностни връзки. Разсиновяването – извън допустимостта му като унищожаемо по нарушение или по взаимно съгласие на двете страни, не може да бъде белег на модерно общество. Разсиновяването е поредното изоставяне в живота на осиновеното дете – много по-жестоко от първичното изоставяне от биологичната майка. Може би най-ужасното изоставяне, защото категорично затвърждава чувствата на детето, че е дошло от нищото и е осъдено да бъде ничие. Трудна за преглъщане е „Първичната рана“ на Нанси Нютън Верие, която поглежда от друг ъгъл преживяването да бъдеш изоставен след 9 месеца живот в утробата на биологичната майка и травмата за детското съзнание. Какво ли е в сравнение с нея раната от още едно изоставяне след 5 или 10, или 15 години живот с тези, които си наричал мама и татко… Дали Човечето от Нищо на Джани Родари може изобщо да бъде метафора за чувството да си лишен от същност, незначим, да си НИЩО? И кой Семеен съвет по осиновяване, кои специалисти по превенция на изоставянето могат да ти посочат пътя за връщане от там?
Аз продължавам да вярвам, че децата ни трябва да бъдат наистина направени от цветенца и звънченца и затова оставям отворен финала на историята…