Ако погледнем историята на човека – до него все има едно предано куче. Безименният пещерняк, египетският фараон Тутанкамон, американският президент Рузвелт, английският крал Чарлз. „Кучетата на революцията“ наричали пуделите в армията на Наполеон. С негов специален указ пуделите са утвърдени като неотменима част от офицерското снаряжение. Офицерите ги носели по време на сражения, в малка раница. Защо ли? За да привличат вниманието на полевите доктори, ако случайно офицерът бивал ранен. Пуделите започвали да лаят така умолително, обикалаяйки ранения стопанин, че не можело да бъдат отминати. Пуделите – офицерската надежда за спасение.
Първият ми ден на социален работник – 7 юни 1993 година. Докато се опитвах да запомня в кой журнал кои молби се вхождат, как се издават удостоверения, как се попълват и обработват молбите за социални помощи, докато се опитвах да не ми личи ужаса от бумащината и се чудех как така колежката до мен знае по име всеки клиент, тайничко очаквах да се появи ТОЙ, човекът, който се нуждае от моята помощ. В края на деня ТОЙ наистина дойде. Кучешкият лай пред вратата на приемната ме накара да изляза. Колегите ми обясняваха на Рачо, че е забранено за кучета. Мърлявото псе в краката му с разбиращ поглед подви опашка и излезе да го чака отвън. Рачо беше 45-годишен, инвалид първа група, без дом и близки, с две патерици и раница багаж на гърба, с пенсия, която стига до 14-я ден на месеца. Идваше от социален дом в Добромирка и искаше от нас да го настаним в Дома за лица с физически увреждания в Горски Горен Тръмбеш. „Аз съм като охлювите, цялата покъщнина е на гърба ми“ смееше се той. Трябваше му медицинско, за да получи от нас заповед за настаняване – според социалните нормативи. До края на работния ден имаше 30 минути – не би могъл с патериците да стигне до районната болница, да мине през лекарски кабинет, да се върне и да получи документа си. Освен ако не криеше в раницата чифт крила. „Ще дойдете утре!“ отсече колежката ми. „А до утре, мило момиче?“ – увисна в пространството въпросът на несретника. И докато си мислех дали е професионално и как да го заведа у нас, Рачо беше изчезнал. С кучето и патериците. Вечерта ми се смяха, че ако карам така до десетия работен ден ще си имам частен приют. Рачо не се появи цяла седмица, а когато събрах смелост да звънна в Дома, управителката се оплака от капризите му – искал самостоятелна стая, искал закуска в стаята си, искал филия хляб и за кучето, било единственият му роднина. По-късно разбрах, че сменял домовете един след друг, докато дойде време да плаща таксата. Тогава изчезвал. След години в центъра дойде писмо, собственоръчно написано от него, в което ни известяваше, че е починал и не бива да го безпокоим с разни такси. Да се смееш ли, да плачеш ли на наивно заложения капан за надеждата – да мине номерът и тук, да не платя, да надхитря държавата, тая същата, дето отказваше да му осигури работа, макар в решението на експертната комисия да пишеше, че може да работи при специални условия.
Понякога си мисля имат ли бездомните кучета капани, с които да си улавят надежда, или им стига уловения къшей хляб. Социален работник съм от 15 години. Сега в проект на неправителствена организация. Проект за превенция на изоставянето и подкрепа на семейства. В началото подобен лукс беше немислим. Първите работни дни ми донесоха познанството с Ваца. В молбата за помощ беше написала само малкото си име, годините: 29, малките имена на шест деца, без доходи и адрес за намиране – град Г., квартал Бабенец, кошарата. В ноемврийската кал, настръхнала от студ, прегазвам калта на извънградската поляна, за да търся тази Ваца и тази кошара. Кошарата намирам, Ваца – не. „Няма я, ма како, тя отиде да роди“ прозвуча детски гласец. Господи, бях я видяла само преди три дни в центъра, не приличаше на бъдеща майка. Отпуснахме средства за децата, за найлон и одеала по стените на кошарата. Според Наредбата за общински жилища трябва да имаш 5-годишна адресна регистрация в даденото населено място, за да получиш право да участваш в класирането за общинско жилище! Наредба, която важи и днес! Всеки от социалните работници донесе по нещо от своите домове и деца, а Ваца и след седем раждания не помисляше за биберони, ваксини, витамини. Преживя две ужасни по моите представи зими в кошарата, нито едно от малките не се разболя. Естественият подбор си беше казал думата, а нейният капан за надеждата бяха именно децата – докато се раждат има две сигурни години платено майчинство.
В годините на демокрация капаните за надежда приличаха на кутията на Пандора. Заключена на дъното й, останала точно надеждата. Когато занесох в едно ромско семейство играчките на моите дъщери, настръхналата от мизерия махала ме изпрати с викове : „Или на всички ще даваш, или няма да даваш!“ Озлобени, лукави и безочливи в опитите си да вземат помощ от държавата, безхитростни, честни и наивни, млади и стари, болни и здрави, българи и роми, всички, които пристъпват прага на Службите за социално подпомагане, залагат свои капани за надежда. От другата страна остават социалните работници. С мисията невъзможна да разпределят поравно надеждата. За тях остава само онова, което те никога не вписват в социалните анкети.
Работните дни. Те по график започват в девет и свършват в седемнадесет. А всъщност, когато си експерт по хорското нещастие, графикът отпада. Няма обедна почивка. За социалните работници в държавните социални служби все още няма супервизия, няма професионална помощ за сваляне на напрежението. И си отиваш вкъщи вечер, освен с хляба, с мисълта дали нямаше и друг изход, друго решение, дали капанът няма да щракне нахалост... Когато за пореден път полицаите доведоха в Отдела за закрила петнадесетгодишната Мария, избягала от Дома в Г. и намерена на „работното си място“ по автомагистралата за София, когато тя категорично отказваше да изостави приятелките и „клиентите си“, когато за кой ли пореден път слушах разказа й, че там, в задната стаичка на бензиностанцията са най-хубавите дни от недългия живот, взех, че се обадих в Държавана агенция за закрила на децата. Къде да я пратя петнадесетгодишна? За плътност и дълбочина на картинката – този път беше и видимо бременна. Биологичната майка не искаше и да чуе за нея, в приютите за бременни няма място за 15 годишни, в домовете за 15-годишни момичета няма място за бременни... Вълчият капан на лесно заработените 5 лева в паркирал ТИР в нейните очи изглеждаше сполучлив капан за надежда – ще спечели, ще се измъкне, ще отиде в столицата, ще стане нещо голямо, никой няма да знае, че идва от Дом... и приказката в малката главица имаше щастлив финал..Звънна телефонът и от Държаванат агенция ми отговориха – „Не всеки случай свършва с хепи енд! Действайте по нормативния ред и не го преживявайте!“ … Сетих се за Форест Гъмп и максимата, че животът е кутия шоколадови бонбони и никога не знаеш кой ще ти се падне… Нещо такова са дните на един социален работник. Влизаш на задължителната анкета в домовете, а всъщност влизаш в душите на хората. И не стига никой норматив, никоя нова наредба, когато стане ясно, че бездомните кучета са се настанили точно там. Край капаните за надежда..
Незапочнатият дневник някак си се оказа … започнат. Не ми се иска да полепва горчив вкус на натурален шоколадов бонбон. Защото има и друг поглед. Има го бурканчето с мед, което самотният дядо Горчо беше донесъл в приемната, друго за благодарност нямал, а при нас все с медени думи сме го били срещали. Защото сред бумащината, сред формулярите и коефициентите, сред документите и статистиката, сред превенцията и пробацията, някой ден, в един работен ден на един социален работник, може да стане и друго – всички капани за надежда да бъдат рециклирани и както у Джани Родари по рафтовете да има надежда безплатно за всички...