Pin It

Погледът към общата съдба на двете най-големи етнорелигиозни общности в българската нация е тясно свързан с „образа на другия“. Мюмюн Исов показва ролята на училищната среда за неговото представяне в светлината на протеклите от Втората световна война насам обществено-политически изменения у нас, на Балканите и на световната сцена. Той сравнява съдържанието и насочеността на учебния материал с посветените на отечествената история проучвания от позициите на християнското мнозинство, което изгражда българската национална идеология и насочва нейното развитие. Авторът се опира на богат документален и изследователски материал, отразяващ достиженията на българската историческа и етнографска наука, на съвременната османистика, тюркология и балканистика. Умело привежда обширна историографска, педагогическа и политическа литература, както и архивни сведения. 

Издателите, консултанти на монографията – Антонина Желязкова и Михаил Груев, посочват, че освен за историци, книгата е предназначена „за социолози, антрополози, педагози... студенти и ученици“ и въобще за „най-широка аудитория“. Според тях, наред с авторите и издателите на учебниците по история, на нея трябва да обърнат необходимото внимание и специалистите, отговорни за стратегическото планиране на образованието. Запознаването ще допринесе да се избягват възможните грешки и да се лекуват успешно „старите и не зараснали рани“. А прочитът на тази „много приносна и засега уникална книга“ ще подтиква съставляващите етнорелигиозното мнозинство българи християни и техния „различен съсед“ – турците мюсюлмани, да осмислят по-трезво историческия спомен за своето съжителство и да очертаят полезни насоки за настоящето и бъдещето. 

Следва да отбележим, че става дума за насоки, които вече са полезни в значително по-широки измерения. България е „най-ислямската“ държава в Европейския съюз. Последователите на религията на пророка Мохамед са близо една осма от нейните граждани и тяхното състояние е важен показател за отношенията християнство – ислям на Стария континент. 

Разглеждането на проблема беше високо оценено от специалистите. Но безспорните му качества не получиха дължимия отзвук сред обществеността, често отминаваща ролята на обучението по история като мощен лост за въздействие. Ето защо е полезно да разгледаме съществения въпрос за погледа, който формира представата на подрастващите за Мохамедовата религия. Нейната същност като идеология и практика са отразени в обхванатата от автора проблематика и присъстват в целия неин контекст. В съпровождащите разбора на дидактичния материал факти, събития и процеси срещаме исляма „в кадър“ или зад него. Неизбежно достигаме до него като своеобразно „начало на началата“ при изясняването на духовността, определяща поведението на „нашия друг“ като личност и култура, общество и държавна организираност. 

Читателят среща „правоверната религия“ още в увода, където Исов посочва, че утвърдилото се разбиране за българската национална принадлежност „почива върху модела за културната/етническата нация“. Решаващият механизъм, изграждащ нейното самосъзнание, е противопоставянето „ние – те“, постигнато най-вече като „отрицание на османското/мюсюлманското“. Този негативизъм следва вкорененото във фолклора и митологията религиозно отчуждение. То се изявява в „История славянобългарска“ като антитеза, но авторът отбелязва, че тя не е изведена на преден план. Наблюдението е достоверно, но не е придружено от нужните пояснения. А те са, че според Отец Паисий заплахата от елинизация на българската народностна самоличност е далеч по-голяма от ислямизацията на отделни нейни членове. 

Извършения от Мюмюн Исов анализ на преподаваната в училищата историческа материя е съсредоточен върху османското завоевание и неговите последствия, които хилендарският монах е схванал с удивителна интуиция: Така хората от онова първо поколение, при което било завладяно българското царство, имали голяма скръб и жалост, и плач, докато преминало това първо поколение. Следващото поколение полека-лека навикнало да живее с турците. Така турците изпърво били свирепи и големи грабители. Когато се затвърдили в цариградското царство, научили много от християнския ред и право, и за известно време престанали малко, засрамили се да ограбват незаконно християнските вещи и имота им. Но в сегашно време окаяните пак нямат никаква вяра, нито съ. (Паисий Хилендарски,Славянобългарска история. Български писател, София, 1981 г.) 

Този показателен откъс от „историйката“ рядко се привежда изцяло в учебниците и заслужава да го напомним и сравним с описанието на реалните или приписвани характеристики на исляма, изявяващи се при завоеванието и установеното господство. В учебниците на всички равнища от Възраждането насам характеристиката на тази епоха протича в светлината на катастрофичната теория. Мнозинството историци оспорват нейната категоричност и достоверност, но нейните императиви трайно кодират емоционалните парадигми на националната памет. Неизбежен довод е схващането, че завоеванието се вписва във вековния сблъсък между християнството и исляма, чиито носители символизират една примитивна цивилизация, патологично целяща безогледното унищожение на съперника. 

Напоследък привържениците на това схващане привеждат галванизираната в края на миналия век от Хънтингтън теория за „сблъсъка на цивилизациите“, сочейки сред основните елементи в хилядолетния конфликт между кръста и полумесеца ислямизацията. Нейното разгръщане в епохата на османското господство Мюмюн Исов определя като „един от най-болезнените феномени не само в българската, но и в балканската история.“ В „История на България за ХІ клас“(1955г.) и „История на България за Х-ХІ клас“ (1966, 1973 г.) ислямизацията се представя като неотменима черта на исляма. Учебникът определя неговата религиозна и идеологическа доктрина като „крайно агресивна спрямо християните“, а нейните цели – като „насочени към тяхната тотална асимилация“. Постановките се подсилват от издадените методически указания. На преподавателите се предписва да втъкават в учебната материя определени откъси от агиографски, фолклорни и художествени творби (например песента „Балканджи Йово“, картината „Изгарянето на Георги Софийски“), литературни произведения („Житие и страдания грешного Софрония“, „Време разделно“) и т.н. Десетилетие по-късно в „История на България за ІХ клас“ четем: „Завоевателите насилствено налагали исляма... Българите били подложени не само на опасността от физическо унищожаване, но и от духовно израждане и народностно обезличаване.“ Сходен е и подходът към т. нар. кръвен данък – „една от най-дълбоките рани, които унаследява националната памет от периода на османското владичество“. Със своя символен и илюстративен ресурс „девширмето“ трябва да състави картината на живота на българите през столетията на чуждото господство в съзнанието и представите на подрастващото поколение. 

Авторът посочва кръвния данък като характерен елемент от участта на християнските поданици под османско господство и показва неговите тежки последствия за българското национално битие. Препоръчвам обаче винаги да се отчита присъщата на всяка епоха „човечност на обстоятелствата“ и да се използва по-настойчиво сравнителният подход. Така вярното заключение, че в отношението на османската власт към християнството и неговите последователи „в зависимост от обстановката присъствали едновременно доброжелателството и враждебността, толерантността и нетърпимостта“, би звучало още по-убедително. И действително, ако положението на немюсюлманите в Османската империя е било толкова ужасяващо, защо чак до началото на ХVІІІ в. в нея търсят и намират убежище и испанските евреи, и протестантите от Седмоградско, и руските староверци, защо видни хуманисти и утописти като Томазо Кампанела възхваляват нейните порядки. Подобни въпроси от доста време се обсъждат в европейската ориенталистика, но ехото от тях все още не достига до Балканите. 

В монографията е показано, че като част от катастрофичната теория, оценките за османското завладяване и ислямизация, съхранявайки своята същност, претърпяват и известни промени. За тях свидетелстват протичащите през десетилетията уплътняване и разреждане на „тъмните тонове“ в представяната картина на „робството“. Те са породени не толкова от изследователски открития, колкото наложени с пропагандни цели, следващи криволиченията в провежданата от режима вътрешна и външна политика. Характерът на ислямизационните процеси и техните последствия стават инструмент в продължилата през 50–80-те години широкомащабна атака на властите срещу мюсюлманската религия. Насилственото конвертиране се представя едва ли не като основна историческа изява на исляма. Манипулативната му употреба в дидактическата сфера „ускорява чувствително амплитудата на традиционната неприязън към исляма като философска система, изостряйки и враждебността към неговите поклонници изобщо“. 

Авторът определя търсения от властите ефект като желание да се „ускорят амплитудите“ на „пулса на отрицанията“ спрямо Мохамедовата религия. Според видни пропагандатори на атеизма, нейното „демонизиране“ би трябвало да създава емоционална обстановка, която, предизвиквайки „психично разтърсване“, да ускорява многократно „преориентирането на личността върху атеистични релси“. Важен фронт в настъплението е и подриването на верската идентичност на подрастващото поколение. Като поощряват негативизма спрямо исляма, властите неизбежно насочват вниманието на мнозинството към най-близките и „познати“ негови носители – турците, които „вкупом се превръщат в олицетворение на религиозния фатализъм“. Антирелигиозната политика не успява да осъществи набелязаните цели, но има тежки последствия за националния организъм. Тя задълбочава междуконфесионалната раздалеченост в обществото и притъпява съпротивата на християнското мнозинство срещу наложения през 80-те години престъпен „възродителен процес“. 

С исляма се преплитат и извършените от Мюмюн Исов анализи на редица аспекти от османската действителност, отразени както в учебния материал, така и в общественото съзнание. Такова е задълбоченото осветляване на експанзионистичната енергия на тюркския номадизъм като функция от неговата икономика. Той е сред основните двигатели на османските завоевания, които, както при арабските през VІІ-VІІІ век, протичат под идейната покривка на исляма. Авторът би могъл да разшири разсъжденията си, че тези завоевания, подобно на заселването на славяни и българи, нашествията на печенеги и татари на Балканите, са елементи от велики преселения на народите. Те са неотразими, докато не се изчерпи демографският им заряд и прииждащите вълни не срещнат неблагоприятна за по-нататъшно придвижване среда и ландшафт. Историята познава само един случай, когато подобно нашествие е отблъснато, но за това е било необходимо да се изгради най-грандиозното човешко съоръжение – Великата китайска стена. 

Заслужава внимание и разглеждането на динамичната връзка между турския етнос и исляма в историята. Исов посочва, че през ХІV – началото на ХV в. след разорението от нашествието в покорените земи е установена относителна верска търпимост към съставляващите мнозинство в завоюваните балкански територии християни, което придава на османското общество твърде отличаващ го от другите мюсюлмански общества облик. Големите завоевания през втората половина на ХV – началото на ХVІ век (овладяването на арабските територии и на светите за исляма места) предизвикват осезаеми промени. „Османските владетели започват да възстановяват класическия мюсюлмански принцип за приоритет на религията във всички сфери на живота“, което поставя отпечатък върху психологията на привилегирования в империята тюркски етнос. Влияние оказва и изострилият се сблъсък с християнска Европа, която от отбрана постепенно преминава към Реконкиста. Конфесионалното и политическо съзнание изтикват на заден план етническото, неговото название се размива и придобива пренебрежително и дори обидно значение. Самоидентификацията се изявява чрез религиозната символика на принадлежност към исляма, османската династия и държава. И така, чак до ХІХ век, когато със зараждането на национализма в недрата на турската народност започват да се развиват нови идентификационни процеси. Те завършват с налагането на схващането за нация-държава, обозначена като турска, и за отечеството Турция, заменило върху етнически ограничена територия разпрострялата се върху три континента Османска империя. 

По същия добре обоснован и документиран начин Мюмюн Исов излага и други ключови проблеми от епохата на османското господство и съвременността. Сред тях следва да се отбележат анализа на миллетска система и нейното значение за християнските общности в империята; на доктриналните рамки, определящи характера и мащабите на ислямизационните процеси; на влиянието на външните фактори върху еволюцията на отношенията между мюсюлмани и християни на Балканите и в българските земи; на „разграничителната линия“ между Османската империя и нейната наследница републиканска Турция. При анализа авторът оборва редица моменти от пропагандното инструментализиране на негативния исторически ресурс. В тази връзка поставя и важния дидактичен проблем за „дозировката на емоционалното в образователния процес“. Така става възможно да се намери един приемлив баланс с рационалното, от което пък зависи доколко ще се спази принципа за научност на историко-дидактичните ретроспекции. Налага се преоценка, която да се опира на умел подбор на историческите факти. Тяхното тълкуване следва да отразява „улегнали в научната книжнина постановки“. 

Тази преоценка изисква промени, които да са в унисон и с постиженията на световното ислямознание. Но и тук са налице трудности. Да разгледаме описанието на „свещената война“ – „газават“, „джихад“ – в академичната „История на България“. В нея се посочва, че ислямът, като „най-късно родената монотеистична религия на Стария свят... включвал идеята за „свещената война“ (джихад) за борба с неверниците като един от основните си идейни постулати“. Именно в нея Османската империя намирала „теоретическо оправдание за безкрайната си поредица от набези и войни“ („История на България. Българският народ под османско владичество от ХV до началото на ХVІІІ век“, Издателство на БАН, т. ІV, С., 1983). Арабската дума „джихад“ означава (върховно) „усилие“. И в това авторитетно издание най-малкото би следвало с по няколко думи да се очертае неговото обширно етично и философско съдържание, а не опростено да се представя като унищожаване на противника друговерец. Със своите изследвания академичната гилдия, която е в дълг пред българската общественост, трябва да помогне да бъде преодоляно „по-ниското познавателно равнище по отношение на мюсюлманската култура, както в исторически, така и съвременен план“. Защото по този начин пряко или косвено се внушават още от училищната скамейка „неверните оценки за вродената й непълноценност“. Усвоени, те водят до пренебрежително и ксенофобско отношение към мюсюлманите, поддържано и от продължаващата „липса на механизъм за историзиране“ на действията на „другия“ в миналото. Тази липса облекчава осъвременяването на мита за патологична агресивност на исляма. Неговите „безчовечни“ черти пряко се прехвърлят в наши дни, превръщайки мюсюлманите в своеобразно „плашило“. 

Мюмюн Исов обръща внимание на последиците от тази тенденциозна манипулация, намерили място в някои разсъждения относно разтърсилите бивша Югославия братоубийствени войни. Вместо критика на писанията на шовинистичните среди, в наши учебници се прокарват мисли, че мирното съжителство между християни и мюсюлмани е трудно и дори невъзможно. Така се налага „митологизираното разбиране, че иманентната същност на исляма е основната или единствената причина за разгарянето на междурелигиозните противоречия“. 

Авторът споделя заключенията на видните български историци и педагози, че процесът на демократизация се сблъсква със „старата рамка“ на учебните програми. Той поддържа настоятелно виждането, че е необходимо училищното преподаване радикално да преосмисли „оценките за миналото, вградили в националното съзнание различни митове и стереотипи“. Все още усилията в тази насока са недостатъчни. Те са в подготвителен стадий и са по-скоро следствие от вижданията на отделните учебникари, „отколкото от институционално регламентирани решения“. Затова изпълненият с трудности път към очертания „възпитателен идеал – толерантността в обучението по история“ изисква смели решения. Нужно е да се намерят дидактически технологии, способни да разсекат „гордиевия възел на фолклорното мислене“. Споделям мнението на автора, че неговото отстраняване и ограничаването на влиянието на митологемите разширяват полето на критичния поглед. По този начин ще се препятства пренасянето в настоящето на натоварения с редица грешни представи призрак на миналото и ще се прекъсне инерцията на тенденциозните стереотипи спрямо „другия“, към неговата вяра и поведение. 

Видно е, че редом с посочването на възпитателните проблеми пред преподаването на история, авторът поставя въпроса за тяхното разрешаване. Сред предлаганите средства са изработването на специални модули за краткосрочно обучение и преквалификация на педагогическия състав, подпомагане на интеркултурната подготовка на учителите. В тази насока вече са налице редица начинания. Наред с настоящата монография, заслужават внимание изданията на „Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия“. Голяма част от тях са посветени на исляма в българските земи и на Балканите, като научните им постижения са високо оценени от ислямолозите и ориенталистите по света. Полезна дейност развива и „Центърът за интеркултурни изследвания и партньорство“. През последните години той организира редица конференции, симпозиуми и „кръгли маси“ на учители, просветни дейци, интелектуалци и специалисти. На тези срещи се обсъждат проблемите на отношенията между религиозните общности у нас. Центърът осъществява международни програми за толерантност в обучението, публикува изследвания, учебни помагала и справочни издания, които подпомагат по-задълбоченото запознаване с исляма, с неговата догматика и култура, история и съвременност. 

В дидактичен план, особено в учебниците по „история на религиите“ – предмет, който предстои да се въведе, следва да залегнат постановки, подчертаващи близостта между трите монотеистични религии. Споделяната от „различния съсед“ религия, наред с юдаизма, е духовна сестра на християнството и още със своята поява стана главен участник в драмата, разтърсваща историята на по-голямата част от човечеството. Идеологическата враждебност произлиза от стремежа на привържениците на двете религии към абсолютен монопол върху общата духовна съкровищница – мита за отправено към човечеството божествено „слово“ – послание – откровение. И християни, и правоверни отричат правото на „другия“ да черпи от тази съкровищница, тъй като, въпреки символния си характер, тя узаконява и подтиква стремежа към надмощие. Същевременно следва да се подчертава, че преобладаването на конфликтите пред разбирателството и сътрудничеството между християни и мюсюлмани в тяхната история е трагичен феномен, чиито последици трябва наложително да бъдат преодолени. Утвърждаването на тази истина ще спомага за необременен от миналото подход към историята и ценностите, нормите и приложението на Мохамедовата религия. 

Необходимо е също така да се доведат до подрастващото поколение постиженията на изследователи, разкрили през последните десетилетия облика и съдържанието на исляма в България. Неговата историческа съдба се определя от факта, че прииждащата със завоеванията на Балканите разнолика номадска и номадизирана маса с течение на времето неизбежно усяда, подчинявайки се на утвърдените с хилядолетия на полуострова аграрни и социокултурни порядки. Протича продължителен и сложен процес на сблъсък, адаптация и интеграция на християнството и исляма – цивилизации „на хляба“ и „на млякото“. Мюмюн Исов се присъединява към заключението на проф. Цветана Георгиева, че те, „макар и да не се разминават, и да не се сливат, създават един нов модел на приспособяването“. Негов резултат е оформилата се на нашия полуостров ислямска култура. Основана върху доктриналния религиозен комплекс, вече над 6 века тя съжителства със заварената и продължаваща да се развива християнска култура, съчетана с множество дохристиянски елементи. Влияе се от нея и така, под покривалото на проповядваната от пророка Мохамед „права вяра“, проличават различни и дори противоречиви изяви и практики, чиито характер и специфика отразяват духовния живот и бита на нейните последователи по нашите земи. 

В последно време ориенталистите все по-често говорят за „балкански ислям“, за „балканска ислямска култура“, чиято съществена черта е осмозата между исляма и християнството на битово равнище. Нагледни примери са общите чествания на техните специфични празници, възприемането на ритуали и усвояване на традиции от „другия“ и т.н. Изложени в учебниците, проявите на тази осмоза (макар че могат да предизвикат критики сред блюстителите за „чистотата“ на всяка от двете религии) сближават моралните ценности и допринасят за благосклонната толерантност и разбирателство между християни и мюсюлмани. Следва да се обърне внимание и на мюсюлманския мистицизъм, особено на неговите течения, които ратуват за братство между хората от всички религии, както и на шиитската секта на алианите (тур. къзълбаши), чиито привърженици съставляват видима част от мюсюлманската общност в страната. По този начин пред подрастващите, вместо образа на една стегната от догмати и „замръзнала в миналото“ религия, ще се разкрие богата палитра от разнообразни идеи и традиции. 

Наред с ерудицията, научната добросъвестност и обективност, проличава и умението на автора да излага своите схващания концентрирано и точно. Той отчетливо посочва основната задача пред обучението по история в нашите училища, а именно да се търси равновесие, което „да не ощетява символния ресурс на патриотичното възпитание и националното самочувствие“. Веднъж установено, то се превръща в обновен ресурс, който избистря измеренията на един модерен национализъм и влияе „по качествено нов начин“ за изграждане и чрез образованието на „една съвременна национална идентичност“. Тези позитивни идейни процеси помагат да се предефинира традиционното схващане за българската нация като интегрирала малцинствените етнорелигиозни групи „модерна политическа или гражданска нация“. В нейните недра „признатото право на различие“ скъсява съществуващите между българските граждани дистанции и ускорява отстраняването на мотивираните от различния произход предразсъдъци и недоверие. Със своя труд Мюмюн Исов дава патриотичен принос за осмисляне и ускоряване на този процес, който има решаващо значение за нашето общо настояще и бъдеще.

в. „Култура“, 2007

Източник

Йордан Пеев (род. 1938) е български арабист, професор-доктор на ситорическите науки от Софийския университет и Колежа на Европа в Брюж, Белгия.

Pin It

Прочетете още...