Михаил Булгаков не се вълнува особено от бъдещето – дори на смъртния си одър. Последните му фотографии, направени в апартамента му в Москва през февруари 1940 г., не показват и следа от страх. Макар лицето му да е хлътнало, а някогашната му гъста коса – оредяла и разрошена, той изглежда спокоен, почти жизнерадостен – рязък контраст с третата му съпруга Елена, седнала до него. Дори месец преди смъртта си той продължава да прави поправки по Майстора и Маргарита – най-известния му роман, – въпреки че сигурно е знаел, че няма шанс да бъде публикуван приживе. Въпреки низ от неуспехи през последните години, той е обзет от ненаситна жажда да пише, да твори за отвъдното. Но миналото – то го измъчва.

Ненадеждността на миналото го гризе. Повече от всяка друга тема – религия, театър, дори сатира – загрижеността му за крехкостта на паметта и неуловимостта на историческата истина преминава като нарицателната червена нишка през всичките му произведения. Тя оформя разбирането му както за Руската гражданска война, така и за управлението на Сталин. Тя е в основата на неговата концепция за религията и човешката природа. Определя начина, по който гледа на родната си Украйна. И продължава да го измъчва до самия край.

Връзките на веригата

Булгаков не е естествен историк. Роден през 1891 г. в заможно среднокласово семейство в Киев, той прекарва младостта си в уютната обвивка на добронамерено настояще. Въпреки че баща му – професор по сравнително религиознание – почива, когато Булгаков все още е тийнейджър, майка му внимателно подхранва страстта му към музиката, театъра и книгите – особено към руските класици. Дори след като се спира на кариера в медицината, именно тази дълбока любов към културата на XIX век очертава хоризонтите му. Той е инстинктивно консервативен. Като етнически руснак в подвластна Украйна, той цени сигурността на царското управление и изпитва естествена, макар и не безусловна, привързаност към традицията. И все пак не смята миналото за нещо, достойно за специален коментар, а още по-малко – за предмет на тревога.

Всичко това се променя през 1917 г. След Октомврийската революция Украйна е хвърлена в хаос. Новото болшевишко правителство се оказва принудено да воюва не само с германците, но и с Белите армии, верни на сваления цар. В опит да консолидира властта си Ленин решава да сключи мир с Германия. Съгласно условията на Брест-Литовския договор цяла Украйна е отстъпена на кайзера. В Киев е създадено ново марионетно правителство, известно като Хетманат, оглавявано от аристократа Павло Петрович Скоропадски. Вместо да донесе стабилност, това само влошава положението. Когато Германия е принудена да подпише примирието на Западния фронт, режимът на Скоропадски бързо се срива. Докато той бяга, сили на украинския националист Симон Петлюра навлизат в Киев, само за да бъдат изтласкани от болшевиките няколко седмици по-късно. И така нататък. В продължение на три години вилнее пълна нестабилност.

Булгаков е потресен. След като се завръща в Киев през февруари 1918 г., след освобождаването му от длъжността на селски лекар, той твърди, че е станал свидетел на не по-малко от десет смени на режима. Обзет е от мощна, неукротима носталгия. „Ах, защо съм се родил толкова късно? Защо не се родих преди сто години?“ – пита той сестра си. Объркването му носи и ново, остро съзнание за това колко крехко е станало миналото. Откакто болшевиките са взели властта, спомените му стават тревожно ненадеждни. Както по-късно отбелязва в романа си Черният сняг:

Не е минало много време, откакто нещо се е случило, но опитът да се възстановят събитията в подредена последователност се оказва напълно невъзможен. Връзките са изчезнали от веригата. Част от него си спомняш в ярки спомени, но останалото се е разпаднало, разпръснало, оставяйки в паметта ти само случайни отломки и дъждовни капки.

Това, което някога е било стабилно, сега е станало крехко и плашещо. Събитията, моментите, дори хората започват да изглеждат нереални, почти като сън.

Няма такъв човек

Промяната в нагласата на Булгаков личи най-ясно в романа му Бялата гвардия. Завършен през 1924 г., няколко години след като Булгаков изоставя медицината и се отдава на литературна кариера в Москва, този полуавтобиографичен труд разказва за преживяванията на семейство Турбини по време на „великата и страшна година от Рождеството Христово 1918“. Романът започва с тримата братя и сестра Турбини – Алексей, Елена и Николай – които скърбят по смъртта на майка си. Търсейки някакво усещане за нормалност, те се опитват да живеят както преди. В уютния си киевски салон използват същия порцелан, а същият часовник тиктака успокояващо на камината, както винаги. Но отвън вече нищо не е същото. Докато Хетманатът се разпада, всичко става „мръсно, кърваво и безсмислено“. Дори самият ход на времето става объркващ и странен.

Всеки от тримата е въвлечен в разгарящата се гражданска война. Алексей, най-големият, е лекар, принуден да служи на хетмана; страхливият съпруг на Елена, предусещайки неминуемия крах на режима на Скоропадски, побягва; а Николай, кадет, едва излязъл от училище, е въвлечен в сраженията. И все пак те не успяват да осмислят нищо. Петлюра изглежда нереален като приказен злодей. Той сякаш няма минало. Макар Булгаков отлично да знае, че Петлюра е бил известен журналист дълго преди да стане военен лидер, в Киев никой не знае нищо за миналото му, а колкото повече се приближава към града, толкова по-нереален изглежда. „Нямаше такъв човек. Глупости, чиста легенда, мираж.“

Дори самите Турбини не могат да се доверят на собствените си спомени. В края на книгата Алексей, възстановяващ се от почти смъртоносна рана, се пита дали Петлюра не е бил просто сън. Ако не беше „вцепененото тяло на един евреин“, лежащо в снега, отбелязва Булгаков, нямаше да има никакво доказателство, „че Петлюра наистина е съществувал“.

Толкова неразбираемо става миналото, че придобива почти трансцендентно измерение. Знамения и предзнаменования тегнат над всичко. Небето и адът никога не са далече. А събитията добиват смисъл само когато се разглеждат като борба между Бога и дявола – макар че нито един разумен човек не вярва истински в тях. Това се вижда най-ясно, когато един сифилитик идва при Алексей за помощ. Той обяснява, че хетманът е предтеча на Антихриста, а самият Антихрист – в лицето на болшевиките – вече е на път за Москва. Алексей, разбира се, отхвърля бълнуванията му с презрение; но иронично, именно този беден, объркан човек е единственият, който вижда ясно какво всъщност се случва.

Дяволи и безумци

Каква е тогава ролята на историка? Ако паметта е ненадеждна, а миналото – неуловимо, как изглежда историята – като тълкуване на минали събития? Какво място има за истината? И какво изобщо е истината?

Тези въпроси занимават Булгаков през 20-те и 30-те години – и може би с основателна причина. След края на Гражданската война и възхода на Сталин той се оказва в особено положение. Благодарение на успеха на Бялата гвардия е поканен да пише за Московския художествен театър и бързо се издига като драматург. Повечето му произведения от този период са открито исторически – за живота на Молиер, последните дни от живота на Александър Пушкин, гражданската война в Крим, дори пиеса, в която Иван Грозни е пренесен в XX век – и всички те отразяват това, което той смята за вечни културни истини. Има и немалко почитатели, сред които и самият Сталин. И все пак пиесите му редовно са забранявани, а историческите му трудове, в частност, често са обект на нападки в пресата. Това го оставя объркан и обезкуражен. Той е разочарован от посредствеността на по-„успешните“ писатели, озадачен от отношението на комунистите към литературното минало и често неспособен да проумее какво всъщност му се е случило.

Майстора и Маргарита е неговото решение. Странен, фантастичен и гениален, романът подема нишката оттам, докъдето е стигнал сифилистичният пациент на Алексей в Бялата гвардия. В една топла пролетна вечер дяволът пристига в Москва. Заедно с помощниците си – сред тях едър говорещ котарак и двама комично грозни демони – той преобръща града с главата надолу. Пародирайки чудесата на Иисус, той се подиграва на користолюбието на московчани. Пари валят върху публиката в театрите, само за да изчезнат в момента, в който бъдат похарчени; здравомислещи хора полудяват; един разпуснат мъж е превърнат в прасе. Единствените, които не са въвлечени в тази вихрушка, са Майсторът – бивш професор по история, затворен в лудница, след като изгаря единствения ръкопис на романа си – и Маргарита, неговата любима.

Историята на Воланд (както е известен дяволът) е преплетена с друга – тази на Понтий Пилат. В началото тя е разказана от самия Воланд. Намесвайки се в разговор между редактора Михаил Берлиоз и поета Иван Бездомни, той представя озадачаващ разказ за разпита на Йешуа ха-Ноцри, тоест Иисус. Едва по-късно откриваме, че това всъщност е първата част от изгубения роман на Майстора. А както отбелязва Берлиоз, този разказ е напълно различен от представения в Евангелието от Матей. Но въпреки това е истинен – както осъзнава Бездомни, след като полудява. Различните глави, проследяващи разпятието на Йешуа и нарастващото разкаяние на Пилат, все пак съвпадат с основните факти от живота на Иисус, каквито ги познаваме, и са украсени с многозначителни детайли за живота в Йерусалим през I век. А когато двете сюжетни линии се пресичат, Воланд предоставя на Маргарита възможността да помилва Пилат – осъден на вечно оплакване върху планински връх – и да го събере отново с Йешуа.

Романът на Булгаков има толкова много пластове, че се изплъзва на лесно тълкуване. Но под всичките му обрати и загадки все пак лежи едно просто, макар и зловещо послание: че във времена на сътресения, когато миналото се разпада и дори паметта изневерява, проклятието на историка е да пише измислици, които са истина – но в които никой не вярва, освен безумците и дяволът.

Източник

Александър Лий е изследовател в Центъра за изучаване на Ренесанса към Университета в Уоруик.