Вчера публикувах във Фейсбук нещо, което не смятах за скандално. Не съм се опитвал да унижа никого, не съм хвърлял епитети, не съм търсил конфликт. Беше просто мисъл – част от разговор, който водя от години насам. По същата тема съм говорил десетки пъти. Писал съм книги. Излагал съм аргументи. Нищо ново, нищо сензационно.

И въпреки това реакцията беше като при изгорено.

Не спор. Не несъгласие. Изгаряне.

В рамките на броени часове се развихри онова особено морално възмущение, което не се интересува от съдържание. Намеци за „продажност“. Предупреждения за „граници“. Обвинение, че съм посегнал не на теза, а на нещо свято.

Четях и усещах не яростта, а страха зад нея.

И тогава ми стана ясно: това не е случайност, а закономерност. Не мисъл, а рефлекс. Не съзнание, а нервна система.

Точно това описвам в главата „Истерии на паметта“ от „Философия на новата българска история“. И това, което вчера се разигра тук, беше почти учебникарска илюстрация на механизма.

Празнотата, която никой не запълни

След 1989 г. комунистическият разказ рухна. Но той не беше разглобен, нито пък премислен. Не беше и морално обработен. Разказът просто изгуби политическата си опора. Антифашистката легенда престана да бъде задължителна, защото вече нямаше кой да я налага.

Фактите останаха, но гаранцията изчезна.

И тук се получи нещо решаващо: на мястото на стария мит не се появи нов разказ. Не се проведе сериозна, болезнена обществена ревизия. Лагерите, репресиите, „Възродителният процес“, интелектуалните компромиси – всичко това беше казано, но не беше свързано в някаква цялостна идея или дори представа. Имаше фрагменти, имаше скандали, но нямаше цялост.

А когато няма цялост, всяка отделна критична дума изглежда като произволна атака. Тя няма къде да се впише. За нея липсва рамка. И – вероятно по неизбежност – тя започва да звучи като удар.

Връщането към удобното

Вместо да минем през ревизия и преосмисляне, ние направихме нещо много по-човешко: върнахме се назад. Към познатото. Към националния език, който винаги е давал сигурност.

Тук не става дума за заговор, а за нещо много по-базисно, по-неконтролируемо.

Става дума за психика.

Когато човек изгуби легитимиращия си разказ, той не тръгва да строи нов от нулата, а най-често посяга към стария. Към клишетата, които не изискват усилие:

– ние винаги сме жертви;
– историята ни е ощетявала;
– външните сили ни мразят;
– ние имаме мисия.

Тези формули не са аргументи, а опити за себеутешение. Те не изискват доказване. Просто създават усещане за морална чистота.

И затова се активират моментално. Под пост. Под статия. Под книга.

Понякога и под нищо.

„Обидата“ като последна линия на защита

Най-важното обаче не е съдържанието на тези формули, а начинът, по който реагираме.

Критиката не се възприема като участие в разговор. Тя се преживява като посегателство.

В такива случаи не става дума за това, че може би „грешиш“.
Става дума за това, че „обиждаш“. (Също като ония мюсюлмани, които се обиждат от „Сатанински строфи“, без да са ги виждали и през плет.)

Това е огромна разлика.

Когато казвам нещо критично за националния разказ, въпросът, който ме пресреща, не е „вярно ли е?“. Той е много по-прост, много по-ударен: „как смееш?“. Тонът се измества от аргумент към морална санкция.

Критикът престава да бъде събеседник и се превръща в нарушител.

Тук не се защитава теза. Защитава се идентичност.

А идентичността, която не е преминала през вътрешна ревизия, е крехка. Тя не може да понесе огледало. За нея всяко огледало изглежда като чук.

Замразената идеология

В основата на всичко това стои един прост факт: българската национална идеология никога не е била преработвана отвътре. От повече от век насам тя оперира със същите категории – територия, хомогенност, историческа мисия, спасение чрез държавност. Тези категории никога не са били подложени на системна морална проверка спрямо войните, катастрофите и насилията на XX век.

Те си остават замразени.

А замразената идеология не може да се развива. Тя може само да се защитава. Под нейния неотменен натиск всяко съмнение се преживява като заплаха за съществуването ѝ. Тя не може да интегрира противоречие, защото това би означавало да признае, че е исторически продукт, а не вечна истина.

И точно тук започва срамът.

Срамът, който не смеем да назовем

Под яростта стои срам.

Не срамът от конкретни факти, а онзи, другият – от възможността националният ни разказ да не е толкова чист, толкова героичен, толкова безупречен, колкото ни се иска.

Този срам не се признава. Той се превежда.
Първо в отричане: „не е вярно“.
После в минимизиране: „не е важно“.
И накрая в атака: „ти си проблемът“.

Така срамът се превръща в морално превъзходство. Възмущението заменя анализа. Истерията заменя разговора.

Несъразмерността на реакцията издава, че залогът тук не е тезата. Залогът е вътрешната цялост. Когато тя се клати, реакцията става бурна.

Защо всичко това беше предвидимо

Най-тъжното не е агресията. Най-тъжното е колко предвидима е тя.

Когато няма вътрешен механизъм за ревизия, всяко външно огледало изглежда враждебно.
Когато паметта не се е превърнала в знание, тя остава мобилизирана.
Когато идентичността не е историзирана, тя реагира като нещо обсадено.

Затова нещото, което се случи тук, не e изключение. То е най-обикновен, банален симптом.

Докато не изградим стабилна рамка за преразказ – не за подмяна, а за честна обработка на миналото – всяка критика ще се преживява като обида. И всяка обида ще поражда реакция, която надхвърля повода.

Не защото хората са глупави.
А защото вътре в тях тиктака структура, която не смеем да разглобим.

И точно този неизговорен срам продължава да пари отвътре.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.