В началото на лятото на 2025 г. светът наблюдаваше със затаен дъх как Израел започна внезапна, високотехнологична военна кампания срещу Иран. Ударите бяха описвани като „прецизни“, „изчислени“ и „хирургически“ – демонстрация на военна мощ, сякаш създадена, за да предотврати иранската ядрена заплаха. Но щом димът се разсея, стана ясно, че т. нар. война изобщо не е имала за цел да бъде война. Тя беше нещо съвсем друго: внимателно режисирано представление – спектакъл на сила, предназначен повече за медиите, политиката и пропагандата, отколкото за стратегическите интереси.
Въпреки грандиозния наратив, прокаран от западните съюзници, операцията не постигна нито една реална военна цел. Ядрените способности на Иран бяха ударени, но не унищожени. Нямаше смяна на режима. Нямаше отслабване на властта на теокрацията в Техеран. Напротив – както винаги се случва при авторитарните режими под обсада – властта стана още по-силна, а хватката ѝ върху населението още по-желязна. Вътрешно, въздушните удари послужиха като повик за национално обединение. Външно – операцията смени темата. И точно това беше истинската ѝ цел.
Стратегически вакуум
Дори от строго военна гледна точка кампанията изглеждаше безсмислена. Както всеки трезв анализатор ще потвърди, ядрената инфраструктура на Иран е силно децентрализирана, дълбоко под земята, проектирана така, че да бъде възстановима. Нито една краткосрочна акция – дори толкова технологично впечатляваща като „Операция Среднощен чук“ – не може да елиминира възможността Иран да рестартира ядрената си програма.
Израел обяви, че е поразил „ключови командни цели“, включително високопоставени ирански офицери и учени, свързани с ядрената програма. Но дори и да приемем тези твърдения за точни, те не засягат сърцевината на режима – нито върховния лидер, нито религиозния елит, нито структурите на Революционната гвардия, които реално управляват страната. Това беше демонстративен удар, a не стратегическа ампутация. Политическото тяло на режима остана недокоснато – а точно то е причината Иран да продължава да бъде това, което е.
Не беше направен опит за вътрешен бунт или елитно разцепление. Очевидно, поуката от Ирак през 2003 г. е била добре усвоена: да свалиш една диктатура е лесно; да я замениш с нещо по-добро – това е истинското предизвикателство. От тази гледна точка израелското „въздържание“ говори много – а това само подкрепя тезата, че военните цели никога не са били в центъра на кампанията.
В същото време иранската икономика – вече съсипана от санкции и корупция – бе доведена до ръба. Износът на петрол се срина. Риалът падна в бездната. Инфлацията излетя над 40 %. И въпреки това режимът не се разклати. Напротив, Революционната гвардия – икономическият и политически гръбнак на елита – засили контрола си. Както винаги, унищожението се оказа печелившо за онези, които управляват върху развалините.
Политическият театър
Но защо тогава беше нужен подобен удар? Отговорът не е в Техеран, а в Тел Авив – и още повече в личния офис на Бенямин Нетаняху. Най-големият печеливш от тази война не е израелската сигурност, а политическата кариера на премиера.
Изправен пред множество обвинения в корупция, силно непопулярен в страната и все по-изолиран навън, Нетаняху откри в тази война своя божествен рестарт. Буквално. В страна, дълбоко пропита с библейска символика, няма по-ефективна форма на изкупление от тази на водача, „пречистен с огън“, завърнал се като спасител срещу екзистенциалната заплаха от Персия. Делата бяха отложени. Протестите – потиснати. Съдебната система – принудена да отстъпи. Човекът, който трябваше да бъде отстранен от власт, се върна като пророк – или поне като тефлонов месия.
Но ползите не са само лични.
Газа – забравена
Може би най-циничният – и най-ефективен – резултат от войната е функцията ѝ на отклоняване на вниманието. В месеците преди удара върху Иран, Израел се намираше под нарастващ международен натиск заради действията си в Газа. Цели квартали бяха изравнени със земята. Хиляди цивилни убити. Обвиненията в етническо прочистване бяха повече от основателни. Международните съдилища дебнеха зад ъгъла.
И тогава – със светкавичен замах – световният фокус беше пренасочен. Вместо кадри с ранени палестински деца, гледахме лъскави дронове в нощното небе. Вместо възмущение настъпи възхищение. Вместо протести – аплодисменти. Газа, доскоро на първа страница, бе изтласкана далеч назад, изместена от блясъка на война, която изглежда безкръвна, хуманна, технологично възвишена.
Израел, изглежда, е усвоил до съвършенство изкуството на „войната за отклоняване на вниманието“. Удари „правилната“ цел – и светът забравя „грешната“.
Радикалната десница: мисията изпълнена
Войната обслужи и крайната израелска десница – тихо, но дълбоко.
Вътрешно, тя възроди манталитета на обсадена крепост. Народ, изправен пред екзистенциална заплаха, не спори за съдебни реформи, корупция или демократичен разпад. Народът мълчи и се подчинява.
Армията получи нова доза престиж и финансиране. Критиките за действията ѝ в Газа бяха заглушени от прилив на патриотизъм.
На дипломатическо ниво, Израел успя да пренареди ролите: сега вече той изглежда не като агресор в Палестина, а като жертва на иранската заплаха. Симпатиите се пренаредиха. Наративът беше пренареден и подновен.
А най-важното: самата идея за вечна, безкрайна, „защитна“ война отново бе нормализирана.
Българското огледало
Никъде успехът на тази PR-стратегия не личи така болезнено ясно, както в страни като България.
Държава с тежко наследство от етнически репресии – някой случайно да е чувал напоследък фразата „възродителен процес“? – би трябвало да бъде последната, която аплодира етническо прочистване в Близкия изток.
И все пак – ето ни. В българските медии десетки „експерти“, коментатори и моралисти възхваляват израелската стратегия като „мъдра“, „умерена“, дори „героична“. Не само че игнорират Газа – те се присмиват на всеки, който дръзне да я спомене. Несъгласните вече са обявени за „полезни идиоти“ на Техеран, докато истинската идиотия се развява като знаме в телевизионни студиа и фейсбук статуси[1].
Това е перфектен преврат на ценностите. Същите фигури, които с години громяха „възродителния процес“, сега аплодират далеч по-големи зверства. Защо? Защото този път палачът е по-модерен. По-западен. По-успешен.
Българската интелигенция, вечно разпъната между сервилност и самодоволна моралност, отново избра страха. И още по-зле: научи се да нарича този страх „праведност“.
Последната ирония
Войната между Израел и Иран ще бъде запомнена не с това, което унищожи, а с онова, което изтри. Тя не разби Иран. Не свали тираните. Това, което направи – бляскаво, безпощадно и с глобално съучастие – беше да погребе Газа под купчина умни ракети и фотогенични експлозии.
Това не беше война. Това беше рекламна кампания.
И ние я купихме.
[1] Линковете към различни медийни „осветявания“ на войната, до едно безкритични, та дори апологетични, са десетки. В News.bg водещ коментар описва израелския удар по Иран не просто като оправдан, а като необходим, заемайки гротескна метафора от френски дипломат: „Няма смисъл да се режат крайниците, ако главата е все още жива… Ислямска република Иран“ (news.bg, май 2025). Статията възхвалява кампанията като „стратегическа хирургия“, без нито дума за жертвите сред цивилното население или за рисковете от по-широка дестабилизация.
BTV Новините затвърждават тази линия, подчертавайки, че „повечето европейски правителства утвърждават подкрепата си за Израел в конфликта с Иран“ – формулировка, която едновременно нормализира българската тишина относно Газа и представя ударите по Иран като дипломатически легитимни.
Мediapool междувременно дава трибуна на израелския посланик Йоси Леви-Сафри, който повтаря официалния наратив за „отбранителна война“ с фразата: „Войната ще спре, когато Хамас не управлява в Газа“ (Mediapool, 13.05.2025) – реплика, която се вписва безпроблемно в опитите за морално оправдание на едно продължаващо унищожение.
Всичко това показва не просто пасивност, а активна съпричастност на българските медии във възпроизвеждането на PR-логиката на една война, която би трябвало да предизвика морален ужас. Иронията е пълна: много от същите гласове, които навремето осъдиха „възродителния процес“, днес ръкопляскат на далеч по-мащабно етническо прочистване – стига то да идва с „прецизни оръжия“ и западен печат за допустимост. Тогава гневът изчезва. Паметта става избирателна. Присъдата – делегирана.
