На 4 април палестинският поет Мусаб Абу Тоха публикува видеоклип, показващ напълно разрушен градски пейзаж. Изведнъж се чуват бомби: дим се издига от основите на сградите, а две големи тела политат от покривите към небето. Ръце и крака се размахват във въздуха – изглеждат като човешки тела – преди да паднат върху развалините.
„Това е по-страшно от всякога“, написа Абу Тоха в Instagram. „При въздушните удари двама души полетяха дори над облаците на смъртта.“ На заден план момичето, което снима видеото, плаче, докато държи телефона. Тя знае, че тези двама души, които може би за кратко са били живи в небето, са мъртви, че Израел бомбардира вече унищожено място и че в крайна сметка тези бомби може да паднат върху всички тях.
Отдавна се казва и се усеща, че вече няма думи, които да опишат ужасите, които се случват в ивицата Газа, но тогава се появява видео като това на Абу Тоха, което показва колко екстремна и неземна е станала тази катастрофа. През 80-те години американската философка Едит Вишогрод осъзна, че Холокостът, Хирошима и други катастрофи с масова смърт изискват нов език. В книгата си Дух в пепелта от 1985 г. тя ги нарече „събития на смъртта“. Това можеха да бъдат масирани бомбардировки, принудителен глад или депортации. Най-важното – тези събития бяха създадени от хората, бяха глобални и колективни и изразяваха общото осъзнаване, че човечеството е направило собственото си изтребление възможно. В някои случаи тези събития пораждаха това, което тя нарече „свят на смъртта“ – с въображаеми условия на смърт, които придават на обитателите им статут на живи мъртъвци. Вишогрод имаше предвид нацистките лагери. Днес светът на смъртта, който познаваме, е Газа.
Сега е ясно, че терористичната и садистична атака на Хамас на 7 октомври 2023 г. е имала за цел да промени региона. Действията му срещу израелски войници и невинни цивилни, включително избиването на жени, деца и възрастни хора, изгарянето на домове и вземането на около 250 заложници, придружени от изображения и видеоклипове, публикувани от групата в интернет, бяха недвусмислено триумфални, явно престъпни и умишлено ужасяващи за израелците и евреите по целия свят. Целодневната офанзива по суша, море и въздух удари военни постове, рейв парти и кибуци, като уби около 1200 души и рани хиляди други. За израелците това беше най-тежкият удар срещу страната им в историята, нанесен от екстремистка група, която често е обещавала да ги унищожи.
Толкова ярък и огромен беше този ден, че почти две години по-късно е трудно да си припомним, че предупрежденията за военни престъпления, престъпления срещу човечеството и дори геноцид от страна на Израел започнаха още в първата седмица след началото на ответната операция. Израелският учен по геноцид Раз Сегал нарече случващото се геноцид още на 15 октомври – осем дни след началото; скоро след това 800 учени по геноцид подписаха писмо с подобно предупреждение. До началото на ноември Израел вече беше ударил райони около болница „Ал-Шифа“ – нещо шокиращо по онова време – както и болницата на турско-палестинското приятелство, болниците „Ал-Кудс“ и Индонезийската болница. Една трета от всички болници и здравни клиники вече бяха затворени. Само през първите седем седмици Израел изстреля срещу Газа 30 000 муниции – според New York Times, това беше „една от най-интензивните бомбардировки в съвременната военна история“.
На 25 октомври, след като вече беше унищожил цели бежански лагери и квартали в една от най-гъсто населените градски зони на планетата, Израел удари седем жилищни блока в Ярмук, Северна Газа – включително и сграда, в която загинаха над 91 палестинци, сред тях поне 28 жени и 39 деца. Писателят Атеф Абу Саиф каза: „Миналата нощ беше най-страшната досега.“ Книгата му Не гледай наляво: Дневник на геноцида е рядко срещан, детайлен дневник на първите три месеца от ада в Газа. Ужасяващото при четенето ѝ днес е, че страданието беше вече непоносимо още в самото начало: постоянният страх от самолети и дронове, смъртта на няколко роднини, липсата на храна, вода и ток, ровенето в развалините и намирането на пръсти, глави, части от ръце. Това бяха първите три седмици. Днес са изминали вече 88.
До декември, според здравното министерство на Газа, Израел беше убил 20 000 души, сред които 8 000 деца, 60 журналисти и 130 хуманитарни работници. Появиха се снимки на голи затворници, вързани и натъпкани в камиони. Именно тогава Южна Африка подаде жалба срещу Израел в Международния съд заради геноцид. Малко след това съдът постанови, че жалбата е с достатъчно основания, и нареди на Израел да предприеме мерки за предотвратяване на геноцид.
Следващия месец САЩ и други държави спряха финансирането на Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA), която на практика действаше като държавна администрация в Газа, осигурявайки обществени услуги. Причина бяха обвинения, че 12 от нейните 30 000 служители са участвали в нападенията от 7 октомври. През март 2024 г. стана ясно, че новородени умират от недохранване. До април вече беше известно, че Израел разчита на често дефектен изкуствен интелект за избор на цели на терен и че умишлено лишава Газа от храна. САЩ, явно неспособни да убедят израелските си партньори да проявят човечност, започнаха да хвърлят храна от въздуха и дори изградиха кей за доставки – който обаче беше отнесен от морето.
През онази пролет Израел обяви, че ще атакува Рафах – град, в който бяха потърсили убежище около един милион души. Това беше част от установен модел, при който израелците пускаха листовки и публикуваха онлайн объркващи заповеди, призоваващи хиляди хора да “евакуират” домовете си към друго място (често наричано “сигурна зона”), което след това също бомбардираха. Президентът Джо Байдън задържа доставка на 2 000-фунтови бомби и предупреди Израел да не напада Рафах, но те го направиха въпреки това. През май Международният наказателен съд обяви, че ще иска издадени заповеди за арест на лидери както от Хамас, така и от Израел. През юли Израел пусна осем 2 000-фунтови бомби върху крайбрежната южна зона ал-Маваси, която трябваше да бъде сигурно убежище. Според здравното министерство на Газа оръжията убиха 90 души и раниха още 300.
И винаги имаше още. През лятото лекари, завърнали се от Газа, разказаха как снайперисти стреляли в главите на малки деца. „Никой не прострелва двегодишно дете два пъти по погрешка,“ каза д-р Марк Пърлмътър, ортопед от Северна Каролина. В 30‑годишната си работа в зони на конфликти той никога не бил виждал деца, които били „овъглени“ или „разкъсани“ по този начин. „От 70 души на час, които постъпваха в болницата,“ каза той, „40 бяха деца. Никога не съм виждал такова нещо.“ Децата казвали на персонала, че чакат да умрат. Появиха се нови абревиатури и фрази: WCNSF – „ранено дете без оцелели роднини“ – и „зона на мъртвите деца“. Уни Кришнан от Plan International сподели, че осъзнал колко различна е Газа, когато по време на разговор лекар му казал, че трябва да оперира собственото си дете.
Есента донесе нова кампания срещу северна Газа – най-гъсто населения район на Ивицата. През октомври американският лекар Фероз Сидхва, заедно с още 98 медици, изпрати писмо до Байдън и вицепрезидентката Камала Харис, в което се казваше: „С малки изключения, всички в Газа са болни, ранени – или и двете. Това включва всеки местен хуманитарен работник, всеки международен доброволец и вероятно всеки израелски заложник: всеки мъж, жена и дете.“ През ноември американската лекарка Таня Хадж-Хасан свидетелства в ООН, че „всичко необходимо за поддържане на живота е под атака“ и че Газа е „прелюдия към края на човечеството“. Тя предаде разказа на медицинска сестра на име Саид, която била арестувана и изтезавана от израелските сили:
Ние сме погребани, всяка минута сме погребани, всяка минута изчезваме, всяка минута сме отвличани. Преживяваме неща, които човешкият ум не може да проумее. Умираме и няма кой да ни погребе. Моля ви, разкажете историята ми, цялата ми история, с моето име. Искам целият свят да знае, че съм човек… Аз съм човек, създаден от Бога.
Към края на 2024 г. Ян Егеланд от Норвежкия съвет за бежанците заяви, че кампанията на Израел „по никакъв начин не представлява законен отговор, целенасочена операция за самозащита или война в съответствие с хуманитарното право“. Дотогава, по данни на ООН, бомбардировките на Израел бяха прогонили 1,9 милиона от общо 2,2 милиона жители на Газа. Бившият началник на израелските отбранителни сили Моше Яалон нарече случващото се „етническо прочистване“.
След това, през януари 2025 г., настъпи примирие и се появиха кадри с празнуващи палестинци по улиците. А после на власт дойде Доналд Тръмп. С него дойдоха фрази като „Газа Ривиера“, най-грозният AI-видеоклип правен някога, и едно зловещо ново евфемистично изразяване: „доброволна емиграция“ – открито признание, че израелците и американците искат да прогонят палестинците напълно от Газа. „Ще… позволим реализирането на плана на Тръмп за доброволна миграция“, каза премиерът Бенямин Нетаняху. „Това е планът. Не го крием и сме готови да го обсъждаме по всяко време.“
„Разглобяваме Газа и я оставяме на купчини отломки,“ каза през май неговият министър Бецалел Смотрич. „И светът не ни спира.“
Днес Газа е по-страшна от всякога, както написа Абу Тоха, защото е започнала нова фаза на изтребление на палестинския живот. На 18 март израелското правителство едностранно наруши примирието и пусна толкова много бомби, че в една нощ бяха убити 436 души, включително 183 деца и 94 жени, според здравното министерство на Газа. Израел наложи пълна обсада за 77 дни, като блокира всякакъв достъп на храна, гориво и медицинска помощ – най-дългият от множеството случаи на целенасочено лишаване. Това означаваше „нито зрънце пшеница, нито капка вода, никакви лекарства, никакви ваксини за децата“, каза ми Жулиет Тума, директорка по комуникациите в UNRWA. Израелците прекъснаха електричеството, което спря животоподдържащите медицински машини и обезсолителните станции в регион с песъчлива и негодна за пиене вода. Почти цялата земеделска площ беше унищожена, както и местният риболовен сектор, канализацията, почти всички училища и над 90% от жилищата – така че хората бяха принудени да живеят в палатки, по болнични подове или в срутени сгради. Всички 2,2 милиона души в Газа – блокирани, без възможност за бягство – са изложени на риск от изкуствено предизвикан глад. „Със спирането на помощта, шлюзовете на ужаса отново се отвориха,“ каза генералният секретар на ООН Антониу Гутериш. „Газа е поле за клане – а цивилните са в безкраен цикъл на смърт.“
През май Нетаняху започна операция, наречена „Колесницата на Гедеон“, като отново изпрати сухопътни сили. Заяви също, че ще прекрати обсадата, но ще поеме разпределението на помощта чрез нова структура – „Хуманитарна фондация за Газа“, която всъщност се оказа управлявана от бивши американски военни контрактори. Тя замени 400 пункта за раздаване на храна на ООН с едва четири. Когато недохранени хора се втурнаха към тези пунктове с кофи и тенджери, израелците откриха огън – убиха 27 души в един ден и още 31 в друг, според здравните власти в Газа. (Израел призна само, че е стрелял предупредително.) Обсадата на практика продължи, почти без никаква помощ да достига до населението, а общият брой на убитите на пунктовете за храна надхвърли 200 души.
Според здравното министерство на Газа, от 7 октомври насам Израел беше убил близо 56 000 палестинци, включително 15 613 деца, 8 304 жени и 3 839 възрастни хора, и беше ранил 116 991 души – много от тях със сериозни, трайно осакатяващи травми като откъснати крайници. Проектът The Costs of War изчисли, че реалните числа са много по-високи. Същото направиха и редица медицински експерти. В писмо от октомври 2024 г. до президента Байдън група американски лекари предположиха, че броят на загиналите може да е по-близо до 118 000. Британското медицинско списание The Lancet изчисли, че общият брой на жертвите – включително непреките смъртни случаи и изчезналите – може да надвишава 186 000. И това беше още през юли 2024 г., почти преди една година. Една от причините точната бройка да е трудна за определяне е, че хиляди хора вероятно лежат под развалините; на територия с размерите на Филаделфия има около 50 милиона тона – или 100 милиарда паунда – отломки. ООН изчислява, че ще са необходими почти две десетилетия, за да се разчистят.
Критиците на Израел продължават да използват думата геноцид, за да опишат това всеобхватно разрушение – определение, което американски представители и поддръжници на Израел отхвърлят с насмешка като левичарска агитация и опит за делегитимация на държавата. Но обвинението, че Израел е извършил военни престъпления – вероятно стотици, може би хиляди – стана почти неоспоримо. Дори поддръжници на Израел, които го защитаваха или търпяха този публично излъчван кошмар в продължение на 19 месеца, вече стигнаха до някакъв предел. През май лидерите на Обединеното кралство, Франция и Канада заявиха, че разширяването на военната офанзива на Израел е „напълно непропорционално“. Канцлерът на Германия каза, че „вече не вижда логика как действията на Израел обслужват целта за борба с тероризма или освобождаване на заложниците“. Бившият израелски премиер Ехуд Олмерт заяви: „Това, което правим в Газа сега, е война на разрушение: безразборно, безмерно, жестоко и престъпно избиване на цивилни“, добавяйки: „Това е резултат от държавна политика – осъзнато, зловещо, злонамерено, безотговорно наложена. Да, Израел извършва военни престъпления.“
По своята разрушителна сила и амбиция, израелската кампания беше уникална сред съвременните конфликти. В действителност, самият термин военно престъпление не е достатъчен, защото предполага, че има война, в рамките на която се извършват престъпления. А Газа е нещо различно – броят на престъпленията е почти неизчислим, а самата „война“ – не истинска война, а безкрайно смазване на едната страна от другата. „Ако това, което виждаме в Ивицата Газа, е бъдещето на войната,“ каза Пиер Крехенбюл от Червения кръст през април, „то всички трябва да сме дълбоко загрижени, дори уплашени.“
Дори най-коравосърдечният циник може да се запита: каква система би позволила това? За разлика от Холокоста, чиито ужаси светът разбра едва след края му, доказателствата за случващото се в Газа са моментално достъпни и повсеместни – благодарение на смартфоните, въпреки липсата на западни журналисти на терен, тъй като им беше забранено да влизат. Следвоенният правен ред, създаден за да предотврати зверствата на Втората световна война, се беше провалил – и още по-лошо, САЩ, които поеха ролята на негов пазител, фактически съдействаха за убийствата и изоставиха всякакъв привиден ангажимент към закона. „Не че огромен брой потенциални военни престъпления не се случват на места като Украйна или Конго,“ каза ми Кенет Рот, бивш директор на Human Rights Watch – и можеше да добави и Судан или Китай. „Това, което привлече вниманието към Газа, е, че виждаме много напреднала военна машина, подкрепена от Съединените щати, която бомбардира и подлага хората на глад по свое усмотрение. Възмущението е от безмилостния и изцяло едностранен характер на конфликта.“
Завръщането на Тръмп подчерта, че САЩ и светът се намират в правна криза. Тръмп се върна във властта готов да злоупотребява с Конституцията, с президентския пост и с всяка форма на обществена почтеност. Той добави вулгарна безотговорност към разрушението в Газа и наля нов, зловещ фанатизъм в преследването на про-палестински протестиращи по американските университети. Заедно с това той подкрепи Нетаняху, докато израелският лидер бомбардираше Иран в опит отчаяно да се задържи на власт. Но офанзивата срещу палестинците, започната при Байдън, нанесе също толкова тежък удар върху върховенството на закона. Именно администрацията на Байдън – с подкрепата на Демократическата и Републиканската партия, с мълчаливото съгласие на много медии и милиони безразлични американци – окончателно разби следвоенния правен ред и позволи на „света на смъртта“ да процъфти. Само ако признаем този ужасяващ факт, бихме могли някога да възвърнем духа на закона – и заедно с него, онова базово уважение към човешкия живот, което светът изгради с усилия почти цял век.
Законите на войната са сложни и често крайно недостатъчни за защитата на цивилното население, но в сърцевината си се базират на основни принципи. Според Червения кръст, „главната цел на международното хуманитарно право е да запази част от човечността дори по време на въоръжен конфликт“, или както го изрази Жанин ди Джовани, ръководителка на разследващия проект за военни престъпления The Reckoning Project в Украйна – „да предотврати пълната анархия“. Международното хуманитарно право (IHL) допуска, че държавите могат да водят войни и да постигат целите си, но налага ограничения върху човешките страдания. Всеки, участващ във война – независимо дали е държавна армия или въоръжена групировка – е обвързан от тези правила. Целта е да се създадат условия, при които – според Червения кръст – „отново ще бъде възможно да живеем заедно.“
Основата на IHL са Женевските конвенции – приети през 1949 г. и допълнени с протоколи през 70-те години в отговор на възхода на недържавни въоръжени групи – както и по-старите Хагски конвенции от 1899 и 1907 г. Това поле на международното право включва също Конвенцията за геноцида от 1948 г., както и договори за регулиране на противопехотни мини, химически оръжия и други. През 1998 г. група държави приеха Римския статут, с който създадоха постоянно съдебно тяло – Международния наказателен съд (ICC), който оттогава е осъдил предимно африкански бойци от Уганда и Конго. Международният съд на ООН (ICJ) също беше създаден след Втората световна война и разглежда спорове между държави. През 1984 г. Никарагуа заведе дело срещу САЩ за въоръжаването на контрите – и спечели, но САЩ отказаха да признаят решението. Други известни конфликти бяха разгледани от специализирани трибунали – като този за Милошевич, трибунала за Руанда, Нюрнбергския процес, Токийския трибунал – всички те формират т.нар. „обичайно хуманитарно право“.
Нито САЩ, нито Израел са страни по ICC. Тръмп дори наложи санкции на главния прокурор на съда и един от неговите служители през 2020 г., а през 2025 г. – и върху самия съд с изпълнителна заповед. И САЩ, и Израел са страни по ICJ като членки на ООН, но не са приели задължителната му юрисдикция – САЩ се оттеглиха от нея през 1986 г. след делото с Никарагуа. В случая с Газа ICC може да разследва престъпления, извършени от Израел, само защото Палестина прие юрисдикцията му през 2015 г. Това не означава, че САЩ изцяло отхвърлят IHL – правителствени юристи и законодатели пишат закони и регулации, стъпващи на него, и има усилия да не се повтарят престъпленията от Виетнамската война.
В рамките на IHL има конкретни действия, считани за „военни престъпления“: умишлено убиване на цивилни, изтезания или нечовешко третиране, умишлено причиняване на големи страдания или сериозни телесни наранявания, масово разрушаване на имущество без военна необходимост, лишаване на военнопленници от права или принудително въвличане във военни действия, незаконна депортация или преместване, вземане на заложници, умишлено подлагане на глад на цивилни или възпрепятстване на хуманитарна помощ. Тези престъпления могат да бъдат извършени както срещу цивилни, така и срещу бойци. Понятието престъпления срещу човечеството обхваща по-системни и широкообхватни действия, насочени конкретно срещу цивилни – и може да се прояви и извън война. Етническото прочистване не е дефинирано от международното право, но беше признато от експертна комисия на ООН след войната в Югославия като „превръщане на дадена територия в етнически хомогенна чрез сила или сплашване с цел прогонване на определени групи от нея“.
Има и геноцид, дефиниран от Конвенциите за геноцида като „намерение за унищожаване, изцяло или частично, на национална, етническа, расова или религиозна група като такава,“ чрез убиване, причиняване на сериозни телесни или психически увреждания, налагане на условия на живот, предназначени да доведат до физическото ѝ унищожение, възпрепятстване на раждаемостта в групата и насилствено прехвърляне на деца от една група в друга. Изразът „като такава“ е коварен, защото изисква доказателство, че унищожението е било насочено не срещу отделни индивиди, а срещу групата като цяло.
Моралните възмущения и юридическите определения за тях са отделни неща. Един човек може да вярва, че е извършено зверство, но това не означава непременно, че то отговаря на правната дефиниция за престъпление. А понякога зверството действително отговаря на тази дефиниция, но адвокатите не успяват да го докажат в съда. Както във всяка друга област на правото, обвиненията в престъпления се считат за предполагаеми, докато не бъдат доказани – една от многото причини законът да изглежда неадекватен пред грандиозната задача да осигури справедливост на народ, преживяващ немислимото.
През май 2024 г. прокурорът на Международния наказателен съд подаде искания за заповеди за арест на лидери както на Хамас, така и на Израел, във връзка с военни престъпления – не с геноцид. Карим Хан обвини трима лидери на Хамас в широк спектър от военни престъпления и престъпления срещу човечеството, включително убийства, вземане на заложници и издевателства над човешкото достойнство. Заедно с това той обвини двама израелски лидери – Бенямин Нетаняху и Йоав Галант – във военни престъпления: използването на глад като метод на водене на война, както и в престъпления срещу човечеството: убийства, преследване и други нечовешки действия, свързани с политиката на глад и лишения. Малцина западни представители оспориха сериозно обвиненията срещу тримата лидери на Хамас, които междувременно бяха убити от израелските сили. Но Израел и най-верните му съюзници категорично отхвърлиха обвиненията срещу своите представители. Ако делото бъде заведено, то вероятно ще продължи с години – дори десетилетия – поради трудностите при залавянето на обвиняемите и продължителността на събирането и анализирането на доказателства.
Тези екипи провеждат свои собствени разследвания, но разчитат и на огромна мрежа от фондации, индивидуални експерти и организации, които събират и документират потенциални престъпления в множество конфликти по света. Amnesty International, Human Rights Watch, Oxfam, OCHA, няколко комисии на ООН, както и базирани на открити източници изследователски групи като Airwars и Forensic Architecture редовно изготвят такива доклади. В региона действат и по-малки, но изключително уважавани организации, които отдавна се занимават с документиране на човешки права в контекста на окупацията – като Al-Haq, Центърът „Бисан“, Центърът за човешки права „Ал-Мезан“ и B’Tselem.
Al-Haq например подава доклади както до органи на ООН, така и до Международния наказателен съд и Международния съд в Хага. В момента организацията има двама теренни изследователи в Ивицата Газа. „И двамата са били многократно принудително разселвани и са загубили близки роднини,“ каза Тахсин Елян от Al-Haq. „Трети колега, който е базиран извън Газа, загуби 80 членове на разширеното си семейство.“ При такива условия изследователите документират нарушения на базата на лични разкази от жертви и свидетели, както и чрез отворени източници. „Преди документирахме всяка една жертва и всяко разрушение в Ивицата Газа,“ обясни Елян. „Но поради мащаба на разрушенията и постоянното разселване на нашите теренни екипи, вече работим с външни свидетели.“
Много от тези организации събраха обемни доказателства за военни престъпления. Част от тях се съсредоточиха върху третирането на палестински затворници в израелски затвори – като Сде Тайман, който придоби печална известност с разкази за насилие, изтезания и изнасилвания. В доклада си от август 2024 г., озаглавен „Добре дошли в ада“, B’Tselem установи, че „насилието, описано последователно в десетки свидетелства от различни затвори, е толкова систематично, че не остава съмнение за наличието на организирана и декларирана политика от страна на затворническите власти в Израел.“ По онова време 9 623 палестинци се намираха в израелски затвори, 4 781 от тях – задържани без съд, „без да им бъдат представени обвинения и без достъп до право на защита“ – извънсъдебни задържания, които спокойно биха могли да се квалифицират като отвличания или изчезвания. Мъжете разказваха за сексуално насилие, унижение и деградация, умишлен глад, лишаване от сън и отказ от медицинска помощ. Един доклад на ООН включваше и следното свидетелство от задържан:
Отведоха ме в стая за разпит и ме окачиха за ръцете зад гърба. Пръстите на краката ми едва докосваха пода. Един от надзирателите вкарваше метална пръчка в пениса ми – многократно, около 20 пъти. Започнах да кървя. Болката беше непоносима, но унижението беше още по-страшно.
Медицински лица, които имат специална закрила съгласно международното хуманитарно право, също са били малтретирани в затвора. Според Световната здравна организация, в момента в израелски затвори се намират 160 палестински лекари от Газа. Халед Алсер, палестински хирург от болницата „Насър“ в Хан Юнис, заяви пред Democracy Now!, че е бил задържан от Израел в продължение на седем месеца, през които е бил подложен на изтезания, унижения и му е отказвана медицинска грижа.
Атаките срещу специално защитени цивилни обекти като училища и болници също могат да представляват военни престъпления. „Едно от нашите училища например беше напълно унищожено,“ каза Жулиет Тума от UNRWA. „Имаше видео от Бейт Ханун в северна Газа – още в началото на войната. Цялото училище изглеждаше като минирано и взривено. Беше качено онлайн, публично.“ Едно проучване установи, че Израел е извършил 654 атаки срещу медицински съоръжения в Газа, а друго – че огромни бомби са паднали в радиус около над 80% от болниците. През есента на 2024 г. ООН определи нападенията срещу медицинската общност като престъпления срещу човечеството. Бяха убити над 1 000 здравни работници. В скорошна статия в The New Yorker лекар описваше „голямо складово помещение в ъгъла на интензивното отделение, пълно с медицинска техника: ехографи, инфузионни помпи, апарати за диализа, монитори за кръвно налягане. Всеки от тях беше унищожен с куршуми – не хаотично, а систематично.“
Убийството на журналисти също може да се счита за военно престъпление, тъй като те са цивилни лица, защитени от Женевските конвенции. В безпрецедентен ход за страна, която се самоопределя като демокрация, Израел забрани достъпа на всички чуждестранни журналисти до Газа след 7 октомври и според Комитета за защита на журналистите систематично е атакувал палестински репортери, които продължават да отразяват събитията. Над 200 журналисти бяха убити – преследвани от дронове, изгорени живи. Когато израелците убиха репортера на Al Jazeera Хусам Шабат през март 2025 г., те заявиха, че е терорист – както често правят. „Не се оставяйте да ви заблуди жилетката с надпис PRESS,“ написа официалният акаунт на IDF.
Много доказателства за възможни военни престъпления идват от социалните мрежи на самите израелски войници, които публикуват видеа как взривяват къщи, вандализират магазини или призовават към изселване на палестинци. Разрушаването на гражданска инфраструктура беше излъчвано онлайн; унищожени бяха джамии, университети, исторически сгради. Видеата често са с хип-хоп музика, а войниците танцуват, усмихват се, клатят глави. Израелският историк Ли Мордехай поддържа уебсайт, наречен Bearing Witness to the Israel-Gaza War, в който събира хиляди видеа и документи, голяма част от които е намерил, просто разглеждайки профили на израелски войници. Един активист качи над 12 000 такива видеа на сайт, наречен TikTok Genocide.
Това, че войници от израелската армия се хвалеха с действията си, беше „показателно за чувството им, че могат да се измъкнат от всичко“, каза Кенет Рот. Огромният публичен архив, който самите те създадоха, насърчи някои адвокати да настояват отделни войници да бъдат съдени за престъпления извън Израел. Фондация „Хинд Раджаб“ внесе доказателства в Международния наказателен съд срещу 1 000 войници от ЦАХАЛ и призова трети страни да арестуват и съдят израелски военни, които пътуват в чужбина или имат двойно гражданство. Наскоро Бразилия издаде заповед за арест на бивш израелски войник, който беше там на почивка – но израелските власти го предупредиха и той избяга.
Гладът и лишенията бяха основният акцент в публично обявените обвинения на Международния наказателен съд срещу Нетаняху и Галант, бившия министър на отбраната. Както обясни Рот, дори по време на война страните имат задължение да гарантират на цивилните достъп до храна, а доказателствата за умишлено възпрепятстване на хуманитарна помощ бяха лесни за намиране. „Разследващите можеха просто да отидат на границите на Газа и да видят как израелските сили възпрепятстваха доставките. А вътре в самата Газа имаше много хуманитарни агенции, които съобщаваха за последствията“, каза той. „Доказателствата бяха много силни.“ Още в началото Галант беше заявил, че „няма да има ток, няма да има храна, вода или гориво“ – и всичко това преди началото на обсадата на 2 март, за която никой не отрече, че е включвала съзнателно спиране на помощта.
Рот смяташе, че МНС ще се заеме и с въпроса за безразборните атаки – т.е. такива, които не правят разлика между военни и цивилни цели – като подчерта, че прокурорът Карим Хан вече беше казал, че е напълно недопустимо да се хвърлят 2 000-фунтови бомби върху гъсто населени цивилни зони. По-труден за доказване остава принципът на несъразмерност – тоест дали броят на цивилните жертви е прекомерен спрямо военната цел (например убит член на Хамас или предполагаем тунел на групировката) – което би било нужно за повдигане на обвинение в престъпление от юридическа гледна точка. Все пак, Хамас оперира и се укрива сред градското население в Газа, а в свое изявление израелската армия подчерта, че „централен елемент от стратегията на Хамас е използването на цивилна инфраструктура за терористични цели.“ Използването на цивилни като жив щит също се счита за военно престъпление, дори ако международни юристи смятат, че този аргумент често се използва прекомерно и не оправдава високата цена в човешки живот.
„Израел сякаш има автоматичен рефлекс: ‚О, това беше команден център на Хамас‘,“ каза Рот. „Но когато се вгледаш, всичко се разпада.“ Той даде за пример болницата „Ал-Шифа“, която не само лекуваше пациенти, но беше убежище за десетки хиляди цивилни и семейства, търсещи подслон от бомбардировките. През април 2024 г. The Washington Post направи разследване, но не откри доказателства за команден център на Хамас там – нито за каквато и да е заплаха, която да оправдае отнемането на достъпа на палестинците до най-голямата им болница насред война.
Множество медии документираха, че израелската армия беше разширила критериите си за „пропорционалност“ в Газа – ако в миналото се приемаше загубата на няколко цивилни, сега бройките достигаха 20. Списание +972 съобщи за „разхлабване на ограниченията“ в началото на офанзивата и разкри, че Израел използва алгоритъм с кодово име „Лавандула“ за определяне на цели – без винаги да ги проверява изчерпателно. Друго разследване на The Times от 2024 г. показа, че Израел е атакувал цели, които никога преди не е смятал за военни – което говори за понижен праг на определяне на военна цел.
Въпреки обема на доказателствата за военни престъпления, малцина експерти вярват, че Нетаняху, Галант или техните съюзници някога ще бъдат изправени пред правосъдието на МНС – не на последно място защото те просто няма да се предадат. „Хората не осъзнават колко позволително е международното хуманитарно право,“ каза правният теоретик Самюъл Мойн. „В крайна сметка, това е корпус от правила, който позволява не просто убийства, а умишлени убийства на цивилни – в определени граници.“ Израелските юристи могат да аргументират, че жертвите сред цивилните са допустими, стига да докажат необходимост или че са постигнали значително военно преимущество.
„Очакваното военно предимство тук,“ каза говорителят на израелското правителство Ейлон Леви пред BBC, „е унищожаването на терористичната организация, извършила най-кървавото клане на евреи след Холокоста.“ Юридическата експертка от Йейл, Уна Хатауей, посочи, че това е необичайна логика, тъй като „ако всяко конкретно страдание на цивилни се претегля спрямо предполагаема екзистенциална заплаха, Израел би могъл да оправдае практически всяка атака като отговаряща на изискванията за пропорционалност – предполагаемите ползи винаги надвишават разходите.“ Администрацията на Байдън подкрепи подобна аргументация, твърдейки, че целта на войната в Газа е „предотвратяване на нов 7 октомври“ – същата доктрина за „вечната война“, която САЩ използваха по време на „войната срещу терора“.
Това е удобна правна защита. „Проблемът не е в липсата на доказателства или слабите дела,“ каза ми Елян от Al-Haq. „С течение на времето Израел успя да убеди много хора по света с пропагандата си. Успя да манипулира международното хуманитарно право, за да оправдае престъпленията си – особено що се отнася до принципи като военна необходимост, пропорционалност и разграничение.“
А както казва правният учен Неве Гордън: „Ако съюзникът ти са Съединените щати, ако те могат да наложат вето на всяка резолюция на Съвета за сигурност, и ако съюзниците ти са европейските държави – тогава шансовете Международният наказателен съд да те изправи пред правосъдие са крайно, крайно малки.“
Дали случващото се в Газа представлява геноцид според международното право се превърна в неизбежния въпрос, надвиснал над операцията. След като през декември 2023 г. Южна Африка подаде в Международния съд в Хага обвинения в геноцид срещу Израел, съдът гласува с 15 срещу 2, че Израел трябва да предприеме мерки за предотвратяване на геноцид, и с 16 срещу 1 – че трябва да накаже подбудителите. С други думи: геноцидът беше достоверен.
Думата геноцид е както общ, така и правен термин. Поддръжниците на Израел вярват, че тя се използва цинично, за да подкопае статуса на еврейския народ като историческа жертва на геноцид. „Много от лозунгите, които хората използват, са или се плъзгат в антисемитизъм. Най-много ме притеснява думата геноцид“, каза лидерът на демократите в Сената Чък Шумър. „Геноцид означава, че дадена страна или група се опитва да изтрие цял народ, цяла нация. Ако Израел не беше провокиран и просто беше нападнал Газа и стрелял по палестинци на случаен принцип – това би било геноцид. Но не това се случи. В действителност се случи обратното. Хамас е много по-близо до геноцид, отколкото Израел.“ В последната си книга за антисемитизма, Шумър цитира ужасяващите мащаби на Холокоста: над 33 000 убити за два дни в Бабий Яр, до 20 000 на ден в Аушвиц.
Дори ако видни експерти – включително израелският историк на геноцида Омер Бартов, основателят на Human Rights Watch Арие Найер и специалната докладваща на ООН Франческа Албанезе – смятат, че престъпленията на Израел покриват дефиницията за геноцид, подобно дело е изключително трудно за доказване. Причината е, че геноцидът изисква два елемента: действие и конкретно намерение. „Самите действия са напълно достатъчни – вече имаме, съвсем консервативно, около 55 000 убити, две трети от които са цивилни,“ каза Рот. „Това е много повече от 8 000-те жертви в Сребреница, което беше признато за геноцид. А стратегиите на глад и лишения, предмет на обвиненията на МНС, също са геноцидни актове и са добре документирани.“
Конкретното намерение обаче е по-трудно за доказване – дори и ако не липсват изказвания на израелски официални лица, насочени към елиминиране на палестинци. Al-Haq публикува архив с подобни изказвания – както и Human Rights Watch и други. На 28 октомври 2023 г., когато започна сухопътната инвазия, Нетаняху цитира библейски ред от Тората, призоваващ „да се изличи паметта за Амалик изпод небето“ – често тълкувано като вечно Божие нареждане за избиване на потомците на амаликитите, врагове на израилтяните. През април 2024 г. финансовият министър Бецалел Смотрич заяви: „Няма полумерки. Рафах, Деир ал-Балах, Нусейрат – пълно унищожение.“ Година по-късно, депутатът от „Ликуд“ Моше Саада заяви: „Да, възнамерявам да държа жителите на Газа гладни – това е наш дълг. Наш дълг е да ги изгоним.“ И така нататък.
Съдът можеше да се опре на исторически прецеденти. „В крайна сметка, намерението ще се прецени по извлечения от поведението – по очевидното пренебрежение към цивилния живот,“ каза Кенет Рот. „В случая Хърватия срещу Сърбия Международният съд постанови, че намерението може да се изведе от поведението само ако това е единственото разумно заключение.“ Това решение се основаваше на Холокоста и геноцида в Руанда, при които целта е била да се убият всички евреи или всички тутси, които извършителите са можели да открият.
Но, противно на твърдението на Чък Шумър, геноцидът не трябва да е пълен – той може да бъде и частичен и може да служи като средство за постигане на друга цел. Вземете случая с рохингите: военните в Мианмар убиха 30 000 души – не всички – за да принудят 730 000 да избягат в Бангладеш. Още преди Нетаняху и Тръмп открито да заявят, че искат палестинците да напуснат, „израелците не се опитваха да убият всеки един палестинец,“ каза Рот, „а достатъчно, и да направят условията толкова непоносими, че да се отърват от 2 милиона палестинци.“
Палестинският писател и юрист Раджа Шехаде сподели, че още щом чул за първата заповед на Израел през октомври 2023 г. – за евакуация на 1 милион души от северна Газа на юг – се притеснил, че това е нова Накба: повторение на първоначалното прогонване на палестинците през 1948 г. от земите, които по-късно щяха да станат Израел. През последните 20 месеца Израел систематично местеше палестинците напред-назад между т.нар. сигурни зони, често без да дава време на деца, ранени и възрастни да се подготвят. Израел твърди, че е „евакуирал“ хората, за да ги защити, но, нека го кажем директно, невъзможно е да преместиш 1 милион души за една нощ безопасно. Днес израелците продължават да изтласкват палестинците в постоянно свиваща се зона – около една трета от Ивицата.
Мащабът на израелската кампания не би бил възможен без постоянните доставки на американско оръжие. „Всичките ни ракети, амуниции, високо-точни бомби, всички самолети и взривни средства – всичко идва от САЩ,“ каза пенсионираният израелски генерал Ицхак Брик в края на ноември 2023 г. „Всички разбират, че не можем да водим тази война без САЩ. Точка.“ Администрацията на Байдън също така постоянно защитаваше Израел, като наложи вето на четири резолюции на Съвета за сигурност на ООН, призоваващи за примирие.
По-общо казано, двете държави съвместно положиха правната основа за това, което виждаме в Газа. След 11 септември САЩ гледаха на Израел като на модел, използвайки неговите военноправни концепции, развивани с десетилетия в контекста на окупацията на Газа и борбата с бунтовнически групи. „Израел и Съединените щати заедно въведоха света в нова епоха на нормализирано противотерористично и антипартизанско поведение,“ каза Самюъл Мойн. „Това е абсолютно централно за моралната структура, в която живеем днес.“
Една от концепциите, която и двете страни разшириха, е т.нар. „двойна употреба“ – аргументът, че цивилни обекти губят правната си закрила и могат да се считат за военни цели. Израел задълбочи хуманитарната криза в Газа, като блокира доставки на кислородни бутилки, колчета за палатки и други „опасни“ материали. Юристката Уна Хатауей отбеляза, че Израел също така „третира болници, училища, жилищни сгради, дори места за поклонение като легитимни военни цели, ако Хамас ги е използвал за военни цели.“ По-разхлабеното израелско определение за „бойно поле“ се свързва с иновациите от „Войната срещу терора“, когато САЩ решиха, че е допустимо да се бомбардират бойци дори когато са в домовете си – нещо, което виждаме и в Газа. „Логиката зад въздушната и сухопътна кампания на Израел е отчасти резултат от тези постепенни промени,“ каза Хатауей.
Но колкото и разрушителни да бяха САЩ по време на „войната срещу терора“, експерти по военни и човешки права смятат, че поведението на Израел в Газа е далеч по-тежко. През септември 2024 г. Франклин Фоер съобщи в The Atlantic, че Брет МакГърк от Съвета за национална сигурност на Байдън често използвал примера с обсадата на Мосул (по времето на Обама) като защита на действията на Израел. По думите на Фоер: „Ние изравнихме града със земята. Нищо не остана. По какъв стандарт осъждате тези израелци?“
Уес Дж. Брайънт, бивш шеф на отдела за оценка на цивилни щети в Пентагона, определи това като „напълно безотговорно изказване“. Американската армия впоследствие сама оцени битките в Мосул и Рака като сериозни отклонения от собствените ѝ норми – дори по време на война. Те бяха изключения в епохата на „прецизни бомбардировки“ и други иновации, създадени, за да се избегнат зверствата от Виетнам и други американски военни конфликти. „По онова време имахме изключително нисък процент цивилни жертви в сравнение с предишни войни,“ каза Брайънт. „Но Мосул и Рака бяха различни. Армията каза: ‚Никога повече‘.“ И дори ако човек приеме Мосул и Рака за аналог, „няма база за сравнение“ с Газа, добави той. „Ако сравниш цялата ‚война срещу терора‘ с Газа, разликата е като ден и нощ.“
Както обясни Рот: „САЩ очевидно все още извършват военни престъпления, но те имат военни юристи, които четат Женевските конвенции и поне се опитват да ги спазват. Израелското правителство на практика ги е скъсало – или по-скоро ги е интерпретирало до пълна безсмисленост.“
Демократите допуснаха да бъдат въвлечени в правен произвол от Нетаняху и неговите крайно расистки министри като Смотрич и Итамар Бен-Гвир. Докато в САЩ се водеше дебат за възрастта на Байдън, почти никой не задаваше въпроса как умствената му слабост е повлияла на американската политика спрямо Газа. Вместо това, ветераните от администрацията продължаваха да повтарят, че външната политика е областта, в която Байдън е останал активен – сякаш тази политика беше добра, а не разрушителна, катастрофална или дори престъпна.
Обясненията за безусловната подкрепа на администрацията на Байдън за Израел често включват геополитически тревоги относно Хизбула, Иран и възможността за по-широка война. Може би в началото това беше вярно – но днес подобни аргументи звучат кухо, след като Израел вече е бомбардирал Западния бряг, Ливан, Йемен, Сирия и най-наскоро – Иран. Най-разпространеното обяснение остава, че дългогодишната произраелска идеология на Байдън е била водеща сила в американската политика – и че служителите му просто са изпълнявали тази линия. Но след всичките тези изображения и видеа на осакатени и убити деца, такива обяснения изглеждат крайно недостатъчни. Явно са налице и други фактори – толкова силни, че потискат основни човешки инстинкти: естествения рефлекс да погледнеш видео на гладуващи хора или ранени бебета и да разбереш, че случващото се е отвъд всяка граница.
Когато Хала Рарит подаде оставка от Държавния департамент в началото на 2024 г., тя вече беше дипломат с 18 години стаж, последно работеща в Дубай като говорителка на САЩ за арабските медии. Преди това Рарит беше „политически офицер“ с достъп до класифицирана информация; беше живяла в Катар, Йемен и други страни от Близкия изток и изпращаше детайлни доклади до Вашингтон. Тя познаваше арабския свят и историята на региона – и, може би най-важното, следеше какво се случваше в арабските социални мрежи.
На 7 октомври 2023 г. Хала Рарит получава служебните насоки на Държавния департамент – наситени с аргументи за правото на Израел на самозащита, но почти без нищо друго. Дори след като израелските бомбардировки над Газа започнаха, в тях нямаше и дума на съчувствие към палестинските цивилни. Рарит моли за такава. „Може би можете да използвате тези реплики в Южна Америка, в Европа, дори в Африка,“ казва тя. „Аз обаче не мога да ги използвам в този медиен пазар. Трябва да ми дадете нещо, с което да говоря и за палестинските жертви.“ В началото тя дори не може да признае очевидното насочване срещу журналисти. Когато отваря социалните мрежи, вижда как палестинци от Газа публикуват кадри с безжизнени тела, смачкани сгради и ранени деца. В арабския свят се усещаше огромен разрив между това, което хората виждаха, и бездушния, уклончив език, с който САЩ описваха клането. Там тези послания бяха приети с ярост.
Рарит започва да се пита дали колегите ѝ в САЩ изобщо виждат това, което вижда арабският свят. Може би не следят същите канали в социалните мрежи? Може би не използват Twitter, Instagram, TikTok? Тя започва да изпраща всекидневни доклади до Вашингтон – събирайки снимки и видеа от Газа в достъпен формат. Включва „всичко, което ставаше вирусно, а това обикновено бяха най-графичните, най-ужасяващите изображения – на деца, на бебета,“ казва тя. „Мислех си: ако само разберат какво означават нашите послания, ще осъзнаят колко безумно звучи това, което казваме.“
Но през януари 2024 г. ѝ казват, че вече не се нуждаят от нейните доклади. „Разрушенията в Газа са ясни,“ отговарят ѝ началниците. Тогава Рарит решава да подаде оставка.
„Думите военни престъпления никога не бяха използвани, когато ставаше въпрос за действията на Израел – дори когато всички знаехме, че това са военни престъпления,“ каза тя. „При подобни действия – например при руските бомбардировки над цивилна инфраструктура в Украйна – винаги използвахме израза военни престъпления.“
Друг високопоставен служител, напуснал рано, беше Джош Пол, който отговаряше за оръжейните продажби за чужди държави. Т.нар. Закони Leahy в САЩ забраняват предоставянето на военна помощ на страни, които извършват груби нарушения на човешките права. Но за Израел има напълно отделна процедура – Израелски форум по проверка по Leahy. „Всяка друга страна, ако получава военна помощ, първо трябва да бъде проверена според съответната единица,“ каза Пол. „В случая с Израел, първо се дава помощта, и едва след това се следи за нарушения.“ Такива нарушения никога не бяха „открити“.
В началото на 2024 г., в първите месеци на конфликта, в отговор на опасенията на Конгреса, администрацията на Байдън подготвяше оценка, наречена Национален меморандум по сигурността №20 (NSM-20) – започвайки от войната в Йемен и преминавайки през Газа – относно това дали американските оръжия се използват незаконно или за възпрепятстване на хуманитарна помощ. Стейси Гилбърт, която също впоследствие подаде оставка, работи в Бюрото за население, бежанци и миграция и участва в изготвянето на доклада. „Целта беше да установим: използва ли Израел американски оръжия по начин, несъвместим с международното хуманитарно право?“ обясни тя.
„Това беше в момент, когато още можехме да преброим шокиращите инциденти,“ каза тя. „Скоро стана невъзможно – не можехме да ги изброим, щяха да сринат базата данни. Цели квартали вече не можеха да бъдат разпознати. Стана ясно, че това е стратегията.“
Гилбърт разказа, че американските служители водели абсурдни дебати относно ударите на Израел. „Нещо като: ‚Да, там има огромен кратер, но сигурни ли сме, че е от американско оръжие? Може би е от друго?‘“ По закон това има значение. „Може би [оръжието] е от друга държава?“ – предполагали хората.
Другият въпрос бил дали Израел допуска хуманитарна помощ, храна и доставки в Газа. Основният партньор на Държавния департамент била UNRWA. „Съществува база данни, която проследява – ден по ден – колко камиона влизат, какви стоки носят, с какъв срок на годност, кой трябва да ги получи,“ каза Гилбърт. „Но при Израел имаше постоянно променящ се списък на допустимите стоки. А дори в най-добрите дни в списъка на забранените влизаха абсурдни неща като фенерчета и хирургически ножици.“ Медицински НПО-та включвали такива предмети в комплектите си, но след като били забранени, целият камион бил връщан назад – налагало се всичко да се разтоварва, забавяйки и храната. OCHA съобщи, че през септември 2024 г. Израел е блокирал 83% от хуманитарните доставки за северна Газа.
Преди публикуването на NSM-отчета, Гилбърт и нейният екип изпратили заключенията си до Антъни Блинкен, както и USAID – и двете структури стигнали до извода, че Израел възпрепятства хуманитарната помощ. Други агенции представили доклади относно това дали Израел е използвал американски оръжия в нарушение на международното хуманитарно право. В крайния вариант, представен от Блинкен в Конгреса, част от езика относно оръжията била запазена. „За първи път САЩ признаха, че Израел може би нарушава международното право с нашите оръжия,“ каза Гилбърт. Но другото твърдение в доклада я шокирало: че Израел напълно сътрудничи на границата и не блокира помощ. Това, според нея, било „абсурдно“.
„Това дори не беше нещо, по което имахме вътрешен дебат – беше прекалено очевидно,“ каза тя. Но администрацията на Байдън не можела да го признае, „защото ако кажеш, че Израел блокира хуманитарна помощ, се задейства раздел 620I от Закона за външна помощ – според който, ако президентът бъде уведомен, че дадена държава възпрепятства американска хуманитарна помощ, то това води до прекратяване на военната помощ.“
Бившият говорител на Държавния департамент Матю Милър – който дълго защитаваше Израел публично – въплъти това разминаване. През юни той призна пред Sky News, че Израел „без съмнение“ е извършвал военни престъпления. А когато го попитаха защо не е казал това по време на мандата си, отговори: „Когато си на подиума, не изразяваш личното си мнение. Изразяваш становището на правителството на Съединените щати. А то не беше заключило, че Израел е извършил военни престъпления.“
Най-гневна Гилбърт е била от факта, че щом Израел заяви, че спазва международното право и се опитва да пази цивилни, това било достатъчно – както за американските политици, така и за юристите. „Приемаме думата им, и това се използва като зелена светлина за още оръжия,“ каза тя. Израел никога не бил задължен да доказва, че например в разрушена жилищна сграда действително е имало боец на Хамас. „Имахме възможност да използваме този лост – и избрахме отново и отново да не го правим,“ каза тя.
„Според мен всеки човек в администрацията на Байдън, който е одобрявал политики, решения или изявления относно Газа, губи всякакво морално право да критикува администрацията на Тръмп за липса на морал, законност или уважение към фактите – защото те положиха основата за това,“ продължи тя. „Тръмп и Илон Мъск напълно тероризираха държавните служители. Но подкопаването на доверието в самите служби се случи при демократите.“
Когато Рарит се върнал във Вашингтон след оставката си през 2024 г., тя се срещнала с членове на Конгреса. Служители ѝ казали, че офисите им получили толкова сериозна реакция от избиратели, след като Байдън временно спря доставка на няколко 2 000-фунтови бомби през май – единственият път, когато го направи – че били сигурни, че това няма да се повтори. През юни 2024 г. Камарата на представителите дори прие резолюция, забраняваща на Държавния департамент да цитира статистика за жертвите от здравното министерство на Газа – фактически забранявайки им да признаят броя на убитите палестинци.
Според Рарит единственото обяснение за всичко това е пълната дехуманизация на палестинците. „Почти се очаква хората там да умират,“ каза тя. „Това е нормализирано. Расизмът и дехуманизацията са толкова дълбоко вкоренени, че хората дори не осъзнават колко расистки настроени са.“
Защитниците на Байдън твърдяха, че той не е разполагал с никакви лостове за упражняване на въздействие върху Израел, заради категорично произраелския Конгрес – и че дори да беше прекратил оръжейните доставки, това нямаше да промени поведението на режима на Нетаняху. Това становище бе оспорено от хора като базирания в Йерусалим журналист Нейтън Трал и други, които казаха, че подобна стъпка би спряла войната моментално, понеже Израел щеше да бъде принуден да пести оръжия. Илан Голденберг, бивш съветник по Близкия изток на Камала Харис и настоящ служител в лобистката група J Street, ми каза, че е трудно да се трансформира дългогодишна връзка със стар съюзник. „Съществува цяла една машина,“ каза той. „Потоците са огромни. Трудно е да контролираш тази бюрокрация и да регулираш или обвържеш продажбите така, че да имат желания ефект. Тя действа самостоятелно.“
Най-забележителното в позицията на САЩ беше именно нейната приета пасивност — сякаш най-могъщата страна в света се състои от хора без власт. Танцът на политиката, обсебеността по „визията“, влиянието на лобита, дребният кариеризъм, амбицията – всичко това е подкопало нещо далеч по-фундаментално: способността на правителството да осъзнае сериозността на живота. Това е унищожило и всякакви остатъци от отчетност. „Безнаказаността на елита е последната останала зона на двупартиен консенсус,“ каза Мат Дъс, бивш съветник по външната политика на Бърни Сандърс и настоящ изпълнителен вицепрезидент на Центъра за международна политика. „Те разбират, че каквото и да направят, няма да им навреди. Погледнете Доналд Ръмсфелд – умря в леглото си.“
Както казва теологът Абрахам Йешуа Хешел: „В едно свободно общество, малцина са виновни, но всички са отговорни.“ Това включва и много институции извън правителството – включително и традиционните медии. Един от най-силните видеозаписи през последните години е от пресконференция на палестински журналисти, в която младият репортер Абу Бакер Абед произнесе реч на английски, заобиколен от други сини жилетки с надпис PRESS. „Видяхте как ни убиват по всякакви начини,“ каза той. „Изгаряни, разчленявани, разпаряни – а напоследък дори замръзваме до смърт.“
„Посланието ни е ясно,“ продължи той. „Ние сме журналисти. И сме палестински журналисти. А международната общност – особено медиите – ни изостави. Не получихме никаква подкрепа.“
Това усещане подсказва, че водещите западни медийни корпорации можеха отдавна да се обединят в знак на институционална солидарност, за да протестират срещу случващото се с техните колеги и публично да настояват израелското правителство да допусне чуждестранната преса в Газа. Вместо това медиите често съдействаха за израждането на езика – повтаряйки юридическите евфемизми и двуезичия на Израел и САЩ до такава степен, че журналисти и лекари бяха наричани терористи; болници и жилищни блокове – укрития на бойци, а това, което виждахме с очите си, непрестанно се поставяше под съмнение. За някои хора обаче социалните мрежи върнаха войната пред очите ни – образът победи езика.
„Понякога трябва да призная, че на иврит, поне в Хаарец, се вижда по-близко до истината отразяване, отколкото в западните медии,“ каза Шай Парнес от „Бецелем“. „Израелските политици – когато говорят на иврит – вече не крият нищо. Не си дават труда да изтъкват оправдания, казват го направо: ‘Трябва да уморим Газа от глад. В Газа няма невинни.’ Това се случва постоянно. Препратките към Амалек означават пълно унищожение – и това го знае всеки евреин.“ Дори когато ставаше въпрос за убити жени и деца, „вече не се крият.“
„Казват го – и после го правят,“ продължи Парнес. „Казаха, че ще наложат пълна обсада – и го направиха. Казаха, че ще унищожат Ивицата – и го направиха.“ Именно затова му се струвало странно, че западните вестници и телевизии все още послушно препечатват израелските опорни точки, оправдания и откровени лъжи. Каквото Израел и САЩ правят в сферата на закона, американските медии възпроизвеждат в разказа.
През март Израел уби 15 парамедици и хуманитарни работници в безпрецедентна атака и ги погреба в масов гроб – заедно с ясно обозначените линейки и камиони. Израелците обясниха, че телата са били погребани, за да не бъдат разкъсани от диви животни. Небал Фарсах, говорителка на Червения полумесец, си спомня, че израелците използвали подобни оправдания след убийството на 5-годишната Хинд Раджаб с танков огън през 2024 г. Момичето седяло в кола, обградена от мъртви роднини, и викало за помощ – записът с гласа ѝ обиколи света. Израел заяви, че в района не е имало танк. Дори когато вестниците отразяват такива събития, както в двата случая, те в крайна сметка потъват в моралната бездна. „Израелците могат да създадат какъвто си искат разказ, защото никой не ги поставя под въпрос,“ каза Фарсах.
Историкът Омер Бартов е отбелязвал, че при изучаване на военни престъпления и геноцид е от ключово значение да се разбере, че извършителите обикновено вярват, че действията им са оправдани. Според Парнес, израелските лидери са използвали „реалните емоции на тревожност, страх и усещане за загуба на лична сигурност след 7 октомври, за да доведат до пълна дехуманизация на всички палестинци в региона.“ Поведението на израелски войници, качващи рап видеа с разрушения, може би е изглеждало шокиращо за американците, каза той, но това било „защото вие не живеете в общество, в което дехуманизацията на палестинците е завършена.“
„Защото всеки палестинец – или дори всяка палестинска сграда – ни застрашава,“ обясни той израелския манталитет. „Защото всички те са зли, всички са Амалек. Това е заповед от Бога. Аз върша Божията воля.“
Но какво тогава да кажем за психологията на онези, които изпращат оръжията? Дали американците вярват, че убийствата са оправдани? След десетилетия в позиция на суперсила и 25 години „Война срещу терора“, дали човешкото страдание като средство за неограничено господство просто не се е превърнало в нещо приемливо в американското съзнание? Днес Газа вече е част от американската история – и не е изненадващо, че тя отразява нейните дълбоки противоречия: закрилата на една малцинствена група, съчетана с елиминирането на друга. САЩ и Израел създадоха свят, в който подобно двуличие е системно: децата са терористи, убежищата са полета на смъртта, а нормите за защита на цивилни се използват, за да бъдат унищожени. САЩ може би отдавна са били на една линия с Израел на Нетаняху – но, вероятно по-бързо, отколкото са осъзнали, Нетаняху се превърна в Смотриш и Бен-Гвир. А САЩ също се оказаха крайно дясна страна – фанатична и безчувствена към смъртта.
Едно общество, което продължава да извършва подобно технологично насилие, създадено от човека, десетилетия след като вече добре знае какви страдания причинява на невинни хора, трябва да вярва в тези оръжия повече, отколкото в самия живот. Философката Едит Вишогрод говори в своите трудове за така наречената „парадигма на автентичността“, според която „добрият живот се измерва с добра смърт – дори и ако тя не е свободна от болка“. Американците и израелците отнеха от палестинците и двете обещания – за добър живот и за достойна смърт – от 2023 г. насам. А светът ги остави да се изправят срещу тази мъчителна съдба сами.
През 2024 г. легендарната израелска журналистка Амира Хас най-сетне изрази разочарованието си в австралийска новинарска програма, в която се водеше дебат около термина „геноцид“. „Толкова съм уморена от юридическите термини,“ каза тя. „Невъобразимостта на случващото се е геноцидна... Разрушаваш културата, унищожаваш академични среди, училища, клиники. Когато убиеш толкова много семейства, не остава верига – няма кой да помни, няма наследници.“ Какво друго правят израелците, когато бомбардират вече разрушено място, докато руините не изхвърлят още две тела от масовия гроб, хвърлят ги в небето като трофеи и бележат съзнанието на едно момиче завинаги? Единственото обяснение е, че искат да унищожат морално народа отвъд всякакво възстановяване – да деморализират земята, децата, старците, докато не остане нищо. Нито верига, нито надежда.
И все пак палестинците имат надежда. Беззаконието на тази кампания срещу тях разпали отново интереса към международното право – нещо, за което Раджа Шехаде ми каза, че го трогва. Преди повече от 75 години великите сили признаха, че човечеството е способно на неизразими зверства – и изградиха правни структури, колкото и несъвършени или прилагани половинчато, за да ги ограничат. А сега, когато същите тези сили почти напълно са изоставили тези структури – кой ще ги възстанови? От къде бихме могли да започнем? „Нещата станаха още по-ужасни,“ ми написа Елайян през май, „но нашето присъствие на тази земя не е преходно и несигурно. Палестинците са прикрепени към тази земя, с корени, впити в нея от хиляди години. Това, което ни дава надежда, е промяната в общественото мнение, особено сред младите поколения, през последните години. Ал-Хак все още вярва, че справедливостта ще възтържествува.“
„Народите по света трябва да разберат, че въпросът днес не е само за правата на палестинците,“ продължи той. „Те трябва да осъзнаят, че палестинците защитават човешките ценности и се опитват да освободят самия свят.“
