Една вечер, малко след като влезе в сила примирието между Израел и Иран, седях на бара на претъпкан ресторант северно от Тел Авив – място, където ехтеше оживен смях, шумни разговори и шеги над чаши вино. Изведнъж всички телефони в залата светнаха с предупреждения. Едното гласеше:

ИЗВЪНРЕДНО: ЦАХАЛ е засякла изстрелване на балистична ракета от Йемен към израелска територия. Израелските ВВС действат за прихващане на заплахата, съобщи ЦАХАЛ.

Новината бе придружена от карта, очертана с размазан червен облак, който обхващаше почти цял централен Израел – включително, доколкото можех да преценя, и бара, където седях на бира и бургер. За миг всички застинаха.

От началото на 13 юни, с началото на продължителната бомбардировка от страна на Израел върху ядрените съоръжения на Иран и въздушните ликвидации на редица военни и разузнавателни ръководители и ядрени учени, израелците редовно бяха предупреждавани чрез сирени и известия по телефоните си, че към тях летят балистични ракети и дронове. Обикновено разполагаха само с мняколко минути да скочат от леглото, да събудят децата и да стигнат до общинските бомбоубежища или до т. нар. „мамад“ – защитено помещение с бронирана врата, подсилен бетон и взривоустойчиви прозорци. През дванайсетте дни на война училищата и повечето бизнеси затварят. Улиците са почти опустели.

В първите дни на войната израелските отбранителни сили изчисляваха, че ще загинат между 800 и 4000 души. В крайна сметка броят на загиналите е 28. Щетите по инфраструктурата, разбира се, са значителни. Прозорците на централата на Мосад са изпочупени. Ракети са ударили болницата „Сорока“ в Беершеба; няколко сгради в центъра на Тел Авив, близо до Киря – военния команден център на страната; рафинерията „Базан“ в Хайфа; Института Вайцман в Реховот; авиобазата Тел Ноф; производствената база за оръжия и бронирана техника „Ципорит“; както и една десететажна сграда в Бат Ям, където загиват девет души, включително петчленно украинско семейство. Недалеч от ресторанта, в северен квартал на Тел Авив, наречен Рамат Авив, посетих жилищен комплекс, който балистична ракета е направила необитаем. Няколко деца се катереха по опасно наклонена колона, за да се снимат сред руините. В цялата страна около 13 000 души са останали без дом. Щетите в Израел обаче са умерени в сравнение с тези в Иран, където броят на жертвите надхвърли хиляда души, около половината от тях – цивилни.

В ресторанта известията продължаваха да светят по екраните. Но след миг стана ясно, че никой не се трогна особено от хутите в Йемен и тяхната дръзка ракета. Разговорите продължиха; смехът се разнесе отново. Хората прибраха телефоните, наляха си още по чаша, поръчаха още една порция. Ракетата можеше също толкова да бъде и просто някакво колебание на борсата – нещо далечно, рутинно, пренебрежимо. Част от реакцията бе умора от опасността, а друга – увереност в израелската противовъздушна отбрана, която за дванайсет дни бе прихванала по-голямата част от иранските ракети и дронове. Че офанзивата на Израел срещу Газа – на едва час път по крайбрежните магистрали – все още бушува и че броят на убитите палестинци расте с десетки почти всеки ден, сякаш също не накърняваше настроението ни най-малко. Тази война, започнала преди около 600 дни, бе моралният кошмар, който всички се опитваха да игнорират – с изключение на споделената надежда да бъдат върнати живи двайсетте заложници, които вероятно все още се намират в задушните тунели на Ивицата.

В Израел и извън него вече наричаха конфликта с Иран „Дванайсетдневната война“ – препратка към Шестдневната война от 1967 г., а тя самата – към шестте дни на сътворението. Въздухът бе наситен с еуфория. По-рано бях говорил с Майкъл Орен, бивш депутат и израелски посланик във Вашингтон, който преди двайсет години публикува книга за Шестдневната война. Като мнозина други, служили някога под ръководството на Нетаняху, Орен впоследствие се превърна в негов критик, но това не го спира да похвали решението на премиера да удари ядрените съоръжения на Иран – както и „окончателния удар“ – убеждаването на Доналд Тръмп да изпрати B-2 „Стелт“ бомбардировачи, които да хвърлят 15-тонни анти-бункерни бомби върху обектите в Натанз и Фордо, докато същевременно изстрелват две дузини ракети „Томахоук“ по Исфахан. Въпреки сутрешното изявление на Тръмп, че ядрените обекти били унищожени, Орен призна, че истинската картина вероятно е по-сложна и много неща могат още да се объркат. И все пак той не можеше да се отърси от усещането, че е станал свидетел на исторически събития. „Много е вероятно“, каза Орен, „да не можеш да разбереш XXI век, ако не разбереш Дванайсетдневната война.“

Орен, както и мнозина от правителството и службите за сигурност, с които говорих, си позволяваше да си представи, че това, което бе започнало преди почти две години с ужас, може да завърши с всеобхватна трансформация на Близкия изток. В „оптимистичния сценарий“, както го нарече той, регионът щял да навлезе в нова ера на стабилност, а Израел най-сетне да заживее по-малко обсадено съществуване. Египет и Йордания бяха подписали мирни договори с Израел още преди десетилетия, и този „студен мир“ все още държеше. Сега „Авраамовите споразумения“ – договорените с посредничеството на САЩ нормализациите между Израел и ОАЕ, Бахрейн, Мароко и Судан – може би ще се разширят и обхванат най-мощната сунитска арабска държава – Саудитска Арабия. Това вероятно ще изисква, както настоява принц Мохамед бин Салман, някакво, все още неопределено, движение към справедливост за палестинците.

А възможностите, казва Орен, не спирали дотам. Със смачкания като военна сила Хизбула – най-сериозния прокси на Иран – Ливан можел да стане по-стабилен и независим. Може би новият лидер на Сирия, Ахмед ал-Шараа, познат с бойния си псевдоним Абу Мохамед ал-Джолани, щял да се отрече от джихадисткото си минало и да поведе страната към мирно бъдеще. И може би, според тази логика, Ислямската република Иран – с парализирани основни съюзници, рухваща икономика и все по-непопулярен теократичен елит – най-сетне ще сключи ядрен договор със САЩ, или направо ще се срути. Тогава, най-сетне, телефоните нямало да светят нито с предупреждения, нито пък ще има нужда да бъдат игнорирани. Най-добрите умове на „Нацията на стартъпите“ щели да престанат да мечтаят за Пало Алто и да останат в страната. Такова бе мечтателното миролюбие, това бе мисленето за края на историята след Дванайсетдневната война.

В по-ранни периоди на криза израелските писатели заемаха моралния център на нацията – било в създаването на нейните митове, било в разобличаването на илюзиите ѝ. След Шестдневната война поетът Натан Алтерман, прочут със „Сребърният поднос“ – стихотворение за основаването на държавата, описва един народ, „пиян от радост“, докато празнува светкавичната победа и навлиза в Стария град на Йерусалим, който две десетилетия е бил под йордански контрол. Месианската треска стига дотам, че генерал Шломо Горен – главен равин на ЦАХАЛ – моли своя командир Узи Наркис да взриви Купола на скалата – мюсюлманско свещено място, разположено на Храмовия хълм. „Утре може да е късно“, казва Горен. За щастие, Наркис отхвърля молбата. Алтерман използва културния си авторитет, за да призове израелското правителство да задържи завзетите територии. Заедно със С. Й. Агнон, Хаим Гури и други изтъкнати литературни фигури, той създава Движението за Велик Израел. „С настоящото ние се обвързваме лоялно с целостта на нашата земя – заявяват те в манифест – и нито едно правителство в Израел няма право да се откаже от тази цялост.“

Амос Оз: Баща ми се покланяше на униформените британци така, както го е правил в Литва.
А през 1967 г. изведнъж самият аз се оказах униформеният чужденец.

В същите тези опиянени дни младият романист Амос Оз – израснал в Йерусалим под британско управление и служил в танково поделение по време на Шестдневната война – излиза от сраженията с особена чувствителност по отношение на експанзионизма и злоупотребата с власт. Той предугажда цената на победата. В статия във вестник призовава Израел да избегне ролята на окупатор и да започне мирни преговори с палестинците от Западния бряг, Газа и Йерусалим. Ционизмът, казва той, не означава привързаност към „прах и камък“, свети кости и древни руини, а избавлението на един преследван народ. „Не сме освободили Хеврон, Рамала и Ел-Ариш – подчертава той. – Завладели сме ги, и ще ги управляваме само докато постигнем мир.“ Ако екстатичният национализъм на Алтерман надделее, предупреждава Оз, Близкият изток ще се превърне в безкрайно „бойно поле на два народа, водещи по същество справедлива война.“

Години по-късно, когато се запознах с Амос Оз, тези спомени продължаваха да го измъчват – с нарастващата безконтролна експанзия на селищата. „Не можех да спра да мисля за собственото си детство под британска власт в Йерусалим – спомни си веднъж той в дома си в Арад, пустинен град край границата с Йордания. – Като дете имах кошмари – генетични, фамилни кошмари – за униформени чужденци, които идват на нашата малка уличка да ни избият: британци, араби, римляни, императорски войници – всеки от дългата юдейска мъченическа история. Баща ми се покланяше на униформените британци така, както го е правил в Литва. А през 1967 г. изведнъж самият аз се оказах униформеният чужденец. Бях в Западния бряг с униформа, с автомат в ръце, освободен за резервна служба, и онези палестински деца бяха готови да ми целуват ръката за едно дъвче.“

Оз почина през 2018. Днес единственият романист със сравним морален авторитет е Давид Гросман, вече в своите седемдесет. От 7 октомври 2023 насам Гросман се изказва рядко, но винаги с болка. Описва усещането за крехка сигурност в страната и глобалната вълна от антисемитизъм. „Само когато става дума за Израел – пише той – е прието публично да се изисква ликвидирането на една държава.“ Заедно с това Гросман пише, както го е правил десетилетия наред, за жестокостта на правителството спрямо палестинците и за колективната вина на нацията „за хилядите деца, които сме убили.“

Но такива жестове изглежда вече са изгубили каквато и да било морална тежест за повечето израелци. След краха на мирния процес от Осло и възхода на втората интифада, активистката левица почти изчезна. Лейбъристката партия на Ицхак Рабин е само сянка на някогашното си влияние, със само четири места от общо сто и двайсет в Кнесета. Другите леви партии едва се забелязват. Обществените дебати, особено по телевизията, често се характеризират с расистка и реакционна реторика. След 7 октомври нито един водещ политик извън арабските партии не се осмели да предложи каквото и да било конкретно нещо за палестинците. Яир Голан – бивш заместник-началник на щаба на ЦАХАЛ и лидер на лявоцентристката партия „Демократичен Израел“ – ми каза: „Прецакани сме. Имаме два милиона палестинци в Газа и три милиона на Западния бряг. Накъде отиваме – към разделяне или анексия?“

Жестовете към универсализъм водят до наказание – и по-лошо. Айман Оде – палестински израелски депутат, който обича да цитира Мартин Лутър Кинг – писа по време на примирието, че приветства освобождаването както на палестински затворници, така и на израелски заложници, и че „двата народа трябва да бъдат освободени от игото на окупацията.“ В резултат на това срещу него започнаха процедури за импийчмънт, които той едва успя да избегне. По-рано този месец десни протестиращи в град Нес Циона обградиха и нападнах колата на Оде, крещейки „Смърт за арабите!“, докато той пристигаше за изказване.

В седемнайсетте години, през които Нетаняху е премиер, той води културна война срещу онези вляво от него и промени радикално политическия климат в Израел. Подкрепян от светски консерватори, руски емигранти, заселници, религиозни националисти и ултраортодоксални групи, той е водещата сила зад създаването на десни медии. Стреми се да отслаби властта на Върховния съд и управлява с помощта на коалиция, включваща крайнодесни фанатици. И което е най-важно, той отлага всяко истинско изправяне пред реалността на една окупация, продължаваща вече петдесет и осем години. Нетаняху и неговият кръг говорят свободно на езика на MAGA – изрази като „дълбока държава“, „будно съзнание“ (wokeness) и „фалшиви новини“ вече са част от политическия иврит – докато синът му Яир, израелската версия на Доналд Тръмп-младши, громи „постнационалните, глобалистки“ левичари и възхвалява Виктор Орбан, Найджъл Фараж и Жаир Болсонаро. Фрапиращата вярност на Нетаняху към Тръмп – от снимки с шапка „Тръмп беше прав за всичко!“ до номинирането му за Нобелова награда – подчертава този съюз.

В такава атмосфера Етгар Керет сякаш е емблематичният писател на днешен Израел. Не защото олицетворява духа на времето, а защото неговата чувствителност помага то да се разтълкува. Керет е либерал от Тел Авив, познат както на слушателите на „This American Life“, така и на читателите на „Хаарец“. Син на полски оцелели от Холокоста – майка му е видяла как убиват майка ѝ и брат ѝ, а баща му се е криел 600 дни в дупка в земята – Керет пише с ирония, уязвимост и понякога с нотка пораженчество. Семейството му – разпиляно из целия политически спектър (с брат, който редовно участва в мирни демонстрации и създава сайтове за спасяване на света, и ултраортодоксална сестра в Йерусалим) – отразява фрагментацията на страната. Той не претендира нито за пророчество, нито за морално водачество в широк мащаб.

Керет е миниатюрист, известен с истории, които са изключително кратки, често забавни, винаги енигматични. Започва да пише само две седмици след като най-близкият му приятел от армията се самоубива – оставяйки деветнайсетгодишния Керет да го намери. Резултатът е „Тръбите“ – разказ за работник във фабрика, който се промъква в една тръба, за да намери изход от този свят. „Писането е като онзи филм за Супермен, в който той взема буца въглища и я стиска, докато стане диамант – каза ми Керет. – За мен процесът на писане е да вземеш едно парче болезнен боклук и да направиш от него нещо, което да стане поносимо.“

Когато Керет се обръща към политиката, той го прави без възвишеността на Оз или Гросман, а по-скоро с един алегоричен, призматичен подход към събитията. По собствените му думи той е провален полемист – писал е десет разказа за Нетаняху, според него „всичките лоши“.

Срещнахме се на обяд на плажа в Тел Авив, в ресторант, наречен „Манта Рей“. Керет, в средата на петдесетте си, е невисок на ръст, и събеседник най-вече в смисъла, в който гаубицата е оръжие: един дълъг обяд с него е почти монолог, прекъсван само когато той свърши една история и попита: „Мога ли да ви разкажа още една?“ Анекдотите му, ту мътни, ту назъбени, понякога напомнят за фрагментите на Кафка, макар тонът му да е по-скоро подигравателен и модерен – по-близък до другите му страсти: Кърт Вонегът и братя Коен.

Въпреки нервната си словоохотливост, Керет изглежда изтощен. Той и съпругата му Шира почти не спели. Сирените още звънели в ушите им. В апартамента им няма мамад, затова посред нощ, когато се включат алармите, трябвало да тичат стотина метра надолу по улицата до едно детско училище. Скоро Керет се отказал от нощните бягства и просто си поемал риска. „Учил съм математика – каза той. – Ако съм в мамада и има директен удар, пак ще съм мъртъв. Да отидеш в мамада е като да караш колело с каска. Много е важно, но аз не го правя. Главата ми се изпотява твърде много. Глупаво, а? В убежището имаше едно дебело боксерче, което дишаше тежко. Имаше хемороиди и търкаше задника си в пода. Погледнах го и си помислих: Това съм аз. На каишка съм. Дишам тежко, защото съм в малка стая и имам астма. Видях, че кучето иска да излезе. Помислих си: Това куче съм аз. И никога не се върнах в убежището.“

Докато се хранехме, чайки кацаха да разгледат поръчките ни, а думите на Керет идваха на тласъци: „Усещането за приемственост, за каквато и да било общоприета поредица от факти или история, е изчезнало. Ако сега се опиташ да напишеш ‘Война и мир’, ще започнеш с рима за нещо, после ще покажеш канарче във вана, после ще преминеш към художествена проза – и ще завършиш с една голяма риба.“ Или: „Гениалността на Тръмп е, че той е усвоил до дупка социалните медии и начина, по който те работят. Той знае, че да кажеш нещо не е по-различно от това да го направиш, че всичко е просто поредица от неща и нищо няма значение. Тръмп е разбрал, че не е нужно да правиш нищо. Просто трябва да кажеш нещо и всичко се опакова в един голям бурито от мечти и фантазии.“

Не можеш да се откъснеш – казва Керет. – Когато отидем на плаж, чуваш бомбардировките от Газа. Когато ядеш близалка или сладолед, чуваш как нещо се взривява.

Керет преподава в университет в Беершеба, най-големият град в Негев. Газа не е далеч. Негова колежка от университета, Равит Левин, му разказала, че като дете не могла да се включи в екскурзията на класа си до Аушвиц, защото баща ѝ бил инвалид и семейството не можело да си го позволи. Много години по-късно, когато била вече в четиридесетте си, баща ѝ най-сетне успял да събере парите и я насърчил да отиде. Докато била в Полша, иранска ракета унищожила дома ѝ и всичко вътре. Няколко дни останала блокирана в Полша без полети към Израел, и през цялото време запазвала самообладание. Едва когато пристигнала на летище „Бен Гурион“ и научила, че куфарът ѝ е изгубен, рухнала. Служителите на авиокомпанията се опитали да я успокоят: това е само куфар. „Вие не разбирате – отговорила тя. – Това е единственото, което ми остана.“

В повечето съботни вечери Керет и съпругата му участват в демонстрациите в центъра на Тел Авив. Някои от протестиращите държат снимки на заложниците и призовават правителството да сложи край на войната и да ги върне у дома. Други – включително Етгар и Шира – държат снимки на палестински деца, убити в Газа.

„Не можеш да се откъснеш – казва Керет. – Когато отидем на плаж, чуваш бомбардировките от Газа. Когато ядеш близалка или сладолед, чуваш как нещо се взривява.“

Едно от последствията от Дванайсетдневната война, според Керет, е, че Израел вече е прокси на Съединените щати. „Това е обратното на ерата на Байдън, когато правителството тук му казваше директно да си гледа работата – каза той. – При Тръмп е като историята за Пурим и царица Естир. Пращаме Рон Дермер“ – близък довереник и пратеник на Нетаняху – „на тайни мисии до Вашингтон, и той носи на Тръмп геврек и кисела краставичка и му казва: ‘Доналд, направи ни услуга. Хвърли бомба върху Иран.’ Тръмп намира почерпката за изкусителна и се съгласява. Така че сега Израел е колективен прокси на САЩ. Сега Тръмп казва на Израел да прекрати делото за корупция срещу Нетаняху. Какво по-вътрешно дело може да има? Когато Макрон каже нещо за отношението на Израел към палестинците, нашите лидери му отвръщат: ‘Я си гледай работата! Това е вътрешен въпрос!’ Но когато президентът Тръмп се намеси в съдебната ни система – това е напълно приемливо!“

Амос Оз някога ми каза, че мечтае да бъде премиер. Такава перспектива би звучала напълно абсурдно за Керет. „Правим ужасни неща и за мен е важно хората да знаят, че съм против това – казва Керет. – Но познавам собствените си граници и колко се е променил Израел.“ Колкото до неговото либерално „племе“, както той го нарича, „изглежда сякаш вече не съществува.“ Прави каквото може – знаейки, че това никога няма да е достатъчно. Малко след 7 октомври посещава оцелели от кибуци, които са били опожарени. Един ден среща жена от Кфар Аза с бебе в ръцете. Керет се представя и я пита как се казва детето. „Не знам – отговаря тя. – Десет минути преди да дойдеш, една жена го кърмеше. После някой ѝ каза, че съпругът ѝ е загинал. Подаде ми бебето и припадна.“

В периоди на конфликт е изключително рядко хората да признават човечността на отсрещната страна – или нечовешките постъпки на собствената. За това, че американците традиционно отклоняват поглед от мъртвите във Виетнам, Ирак или Афганистан, понякога се казва, че е поради географската отдалеченост. Но в Израел няма такова разстояние. Да отвърнеш поглед е акт едновременно на съзнателен избор и на отричане – форма на самосъхранение.

Точният брой на жертвите е неуловим. В края на юни здравното министерство на Газа разпространи актуализиран списък с убитите – хиляда страници с имена и фамилни данни: над 55 000 загинали, 17 000 от тях деца – 937 на възраст под една година. Израелски официални лица и много граждани отхвърлят тези цифри априори, тъй като министерството е под контрола на Хамас. В действителност обаче данните му се базират основно на тела, докарани в болнични морги, а според изследователите много повече може да бъдат намерени по-късно под развалините. Цели градове в Газа – Рафа на юг, Бейт Ханун на север – са сринати до основи. Световната програма по прехраната на ООН обявява, че една трета от населението остава без храна в продължение на няколко последователни дни, а Световната здравна организация съобщава, че 95% от домакинствата изпитват затруднения с достъпа до вода. Най-прякото сравнение е с Накба – великата катастрофа на прогонването, претърпяна от палестинците през 1948 г., – но образите на разрушените села от онази епоха са засенчени от мащаба на днешното опустошение, глада, жертвите – цели семейства и квартали са изчезнали. Един израелски източник – човек, който многократно е посещавал Газа – сравнява пейзажа на Ивицата с „десет малки Хирошими“. Огромното мнозинство от сградите са повредени или унищожени. Армията използва булдозери Caterpillar D9 – известни като doobim или „теди-мечета“ – за да изравнява останките.

„Ивицата е купчина развалини – казва ми Мохамед Мхауиш, журналист от Газа, загубил роднини и приятели. – Всяка възможност за живот е унищожена. Училищата са превърнати в приюти, болниците едва функционират. Всеки ден е битка за оцеляване: децата гладуват, родителите рискуват живота си, просто за да намерят храна.“

През юни Haaretz публикува разследване, в което се съобщава, че израелски войници, разположени около пунктове за раздаване на хуманитарна помощ, са получили заповед да стрелят по палестинци „с цел да ги прогоним или разпръснем, въпреки че беше ясно, че не представляват заплаха“. Източниците на историята са израелски офицери и войници. Над 500 души са убити близо до пунктовете и камионите на ООН от края на май насам, според здравното министерство на Газа (не е ясно колко от тях са убити от войници на ЦАХАЛ). Един войник казва: „Това е бойно поле. Там, където бях разположен, всеки ден загиваха от един до петима души. Отнасяме се към тях като към враждебна сила – без мерки за овладяване на тълпата, без сълзотворен газ – само с бойна стрелба, с каквото имаш под ръка: тежки картечници, гранатомети, миномети… Нашата форма на комуникация е стрелбата.“ Нетаняху и военният министър отхвърлят обвиненията като „гадна клевета“. Няма значение. В седмиците след публикуването на статията стотици други са убити.

Някои коментатори побързаха да отхвърлят разследването или да изместят вината, заявявайки, че бойци на Хамас крадат помощите и продават храната и лекарствата на абсурдно завишени цени, или твърдейки, че Хамас е стрелял по палестинци. И все пак един бивш служител в сигурността, с когото говорих, не оспорва същността на доклада; вместо това го сравнява с други исторически случаи, когато войници са били бесни, отмъстителни, уплашени, изтощени, впримчени в безсмислена война. „Казват, че Израел има ‘най-моралната армия на света’ – каза ми той. – Пълни глупости. Начинът, по който млади войници и командири понякога използват оръжията си, е ужасен. Не ги е грижа за правилата. Мислят си: Избий ги всичките! Заслужават го след онова, което ни направиха, те не са хора, не питай командира си.“

Повечето членове на Кнесета и телевизионни коментатори застават зад ЦАХАЛ. Но с продължаването на войната, с нарастването на броя на жертвите и с разпространението на изображения на разрушения по целия свят, протестите не остават ограничени само до демонстрантите в чужбина. 250 бивши служители от разузнавателната общност, включително трима бивши шефове на Мосад, подписаха открито писмо на протест. В друго отворено писмо почти хиляда ветерани и резервисти от ВВС заявяват, че продължаването на войната излага на риск живота на заложници, войници и невинни цивилни, „без да допринася за постигането на която и да било от обявените цели на войната“ и „обслужва преди всичко политически и лични интереси.“ Моше Яалон, бивш министър на отбраната от правителството на Нетаняху, заяви, че правителството провежда политика на „етническо прочистване“. Омер Бартов, водещ историк на Холокоста и ветеран от войната на Йом Кипур през 1973 г., каза, че е подвеждащо операцията на Израел в Газа да се нарича „война“; вместо това той пише за „геноцид“ и за опит на Израел да „заличи палестинското съществуване в Газа“.

Всеки вярва в зверствата на врага и не вярва в тези на собствената си страна, без дори да си направи труда да провери доказателствата.

„Това, което вършим в Газа сега, е война на опустошение: безразборно, неограничено, жестоко и престъпно избиване на цивилни – пише бившият премиер Ехуд Олмерт в Haaretz. – Страната ни е виновна за военни престъпления. Не го правим заради загуба на контрол в някой конкретен сектор, не заради някакво непропорционално избухване на някой войник от някое поделение. Това е резултат от правителствена политика – съзнателно, злонамерено, зловещо, безотговорно наложена.“

Хамас започна атаката си на 7 октомври с пълното съзнание, че ще провокира масивен израелски отговор. За да си възвърне историческа Палестина за палестинците и да елиминира ционистката държава, Синуар някога заявяваше: „Готови сме да пожертваме 20 000, 30 000, 100 000 души.“ Той знае, че войната може да доведе до ужасяващи загуби; самият той помага да се изгради – с ирански и катарски пари и с циничното съучастие на израелското правителство – милитаризиран пейзаж от тунели и бази, вградени в училища, домове, болници и обекти на ООН. Страданието на палестинските цивилни не е просто предвидим страничен ефект – то е неделима част от стратегията.

Днес това едва се помни. Но в първите дни след 7 октомври Джо Байдън не само обгърна Израел с прегръдка, но и посъветва неговите лидери да не действат с „всепоглъщаща ярост“. А в нощните новини в Израел почти не се виждат руините, зверствата, последствията от тази ярост, разгърната в продължение на вече близо две години.

„Всеки вярва в зверствата на врага и не вярва в тези на собствената си страна, без дори да си направи труда да провери доказателствата“ – пише Джордж Оруел след участието си на страната на републиканците в Испанската гражданска война. „Но истината за зверствата е още по-лоша – за тях не просто че се лъже, те не само се превръщат в пропаганда. Истината е, че те наистина се случват.“

Преди 7 октомври Нетаняху – както и голяма част от израелския сектор за сигурност – разглежда Хамас не като екзистенциална заплаха, а като проблем за управление. Те бяха обсебени с ядрен Иран – сянката върху стената. Вече повече от половин век Израел е единствената ядрена сила в региона. Тази реалност стои в основата на доктрината му за възпиране – и на най-дълбоките му тревоги. Иран желае това, което Израел вече има; Израел се страхува от онова, което Иран би могъл да изгради. Иронията е, че ядреното превъзходство на Израел започва в съвсем различен тип криза.

През 1956 г., след като президентът на Египет Гамал Абдел Насър национализира Суецкия канал – прогонвайки британците и французите като колонизатори – изгонените сили молят Израел да нахлуе в Синай. Великобритания и Франция търсят претекст да се намесят като „миротворци“ и да си върнат контрола над канала. Шимон Перес, тогава генерален директор на израелското министерство на отбраната – а десетилетия по-късно носител на Нобелова награда за ролята си в Споразуменията от Осло – помага за сключването на сделката: в замяна на участието си във военната операция, Израел получава ядрени технологии от Франция.

Синайската кампания е провал, но френският премиер Ги Моле спазва своята част от договора. „Дължа им бомбата“, казва той. Израелците скоро установяват ядрена програма в Димона, селище в Негев. В глобална инсценировка Дейвид Бен-Гурион твърди, че реакторът е за обезсоляване на вода – за да разцъфти пустинята. Президентът Джон Кенеди е недоверчив и дълбоко обезпокоен от перспективата за ядрено оръжие в Близкия изток. Но след убийството му американската съпротива отслабва. Днес Израел разполага със значителен ядрен арсенал, но не го признава открито. Вместо това израелските власти поддържат политика на амимут – стратегическа неяснота. Наскоро интервюирах пенсиониран ръководител на една от разузнавателните агенции. След като описва мощта на израелските оръжия и способността на страната да се справя с враговете си, той добавя с тънка усмивка: „А и, разбира се, притежаваме – според чужди източници – и други стратегически предимства.“ „Според чужди източници“ – това е дежурната фраза.

Едновременно с това Израел – който е под заплаха още от създаването си – прави всичко възможно да отрече такива „стратегически предимства“ на своите противници, съчетавайки бдителността със сила. През 1980 г. Менахем Бегин и службите му за сигурност се сблъскват с факта, че иракският президент Саддам Хюсеин строи реактора „Осирак“ в изолиран пост край Багдад. За Бегин – чийто баща, майка и брат са убити от нацисти – това е знак за втора Шоа. Той казва на военните си началници: „Тази сутрин, когато видях как еврейски деца си играят навън, реших: не, никога повече.“ Въпреки ожесточените предупреждения и възражения на Перес и други министри, Бегин печели подкрепата на кабинета и през юни 1981 г. изпраща осем израелски изтребителя F-16 да хвърлят шестнайсет бомби върху реактора в Осирак. Израел е осъден в ООН, включително и от САЩ.

Бегин, обикновено предпазлив към отношенията с американския покровител, вярва, че е морално задължен да удари Ирак. В писмо до президента Роналд Рейгън той пише: „По време на Холокоста милион и половина деца бяха убити с газ ‘Циклон Б’. Този път щяха да са израелски деца, убити от радиация.“ Атаката срещу Осирак се превръща в основа на „доктрината Бегин“: че никой противник в региона няма да бъде допуснат да се сдобие с ядрено оръжие. Ако някой опита – Израел ще действа.

През 2007 г. агенти на Мосад проникват в виенския апартамент на Ибрахим Отман, шеф на Сирийската комисия по атомна енергия. Според подробно разследване на Дейвид Маковски в The New Yorker, агентите извличат категорични доказателства от компютъра на Отман: с помощта на Северна Корея Сирия тайно изгражда плутониев реактор – „Ал Кибар“. Шефът на Мосад Меир Даган представя откритията на премиера Ехуд Олмерт, който решава да удари, преди реакторът да стане „горещ“ – за да не изтече радиация в Ефрат.

Израелците търсят американска подкрепа, но администрацията на Джордж У. Буш, все още травмирана от катастрофата в Ирак, е колеблива. „Всяка администрация има право само на една превантивна война срещу мюсюлманска държава – казва министърът на отбраната Робърт Гейтс на свой съветник. – А тази вече изразходва правото си.“ Кондолиза Райс и други високопоставени лица се притесняват, че израелски удар ще разпали още по-широк конфликт – особено на фона на провала срещу Хизбула в Ливан. Израелците обаче си спомнят неуспешните глобални опити да бъдат спрени Северна Корея и Пакистан навреме – „прекалено рано, прекалено рано – и хоп! – прекалено късно.“ Те са убедени, че не могат да си позволят да чакат. Сигналите между Буш и Олмерт остават съзнателно неясни. Олмерт не иска „зелена светлина“, а Буш не я дава – но и не възпира.

Около полунощ на 5 септември 2007 г. осем израелски изтребители преминават в сирийското въздушно пространство и пускат 17 тона експлозиви върху Ал Кибар. Сирийските медии твърдят, че самолетите били отблъснати, „след като хвърлили боеприпаси в безлюдни райони, без да причинят щети или жертви.“ След като изтребителите кацат благополучно, Олмерт се обажда на Буш и казва: „Просто искам да ти докладвам, че нещо, което съществуваше, вече не съществува.“ В седмиците след това Башар Асад отрича, че Израел е ударил нещо значимо в Сирия. От своя страна Израел мълчи. Тази „зона на отричане“, както я наричат служителите по сигурността, позволява на Асад да избегне публично унижение – и възпрепятства ответен удар.

Нетаняху предупреждава за иранска бомба още от 1992 г. Тогава, като млад член на Ликуд, казва в Кнесета, че Иран ще има капацитет да изгради ядрено оръжие „в рамките на три до пет години“. Оттогава насам – в речи пред ООН и Конгреса, в книги, в заседания на кабинета – той при всяка възможност алармира за „неизбежната заплаха“.

Съществуват много основания да не се вярва на Нетаняху: склонността му да лъже системно; готовността му да поддържа коалиции с религиозни фанатици и расисти; бруталното и продължително водене на войната в Газа – стратегия, която изглежда движена не на последно място от желанието му да се задържи на власт. Ясно е, че понякога той преувеличава скоростта, с която Иран се приближава към прага на ядрена държава. Но амбициите на Иран не могат да бъдат просто отхвърлени. Иран неведнъж се обръща за помощ към собствените си учени, а също и към мрежата на Абдул Кадир Хан – бащата на пакистанската атомна бомба. Страната системно нарушава международните инспекции и изгражда далеч по-усъвършенствана, разпръсната и защитена програма от тази, която някога са успявали да развият Саддам Хюсеин или Асад – поучена от ударите срещу Осирак и Ал Кибар, което прави един-единствен решителен удар практически невъзможен.

И тревогите на Израел не могат да бъдат лесно пренебрегнати. Все пак рядко се случва една страна членка на ООН да заплашва друга с изличаване. Присъствах на закуска в Ню Йорк през 2006 г., организирана от Махмуд Ахмадинеджад, на която той описваше Израел като „измислица“, временно смущение, което „ще бъде елиминирано“ в своя час. В по-неконвенционални обстоятелства Ахмадинеджад заявява, че Холокостът е „мит“, а Израел трябва да „изчезне от страниците на времето“. Един от предшествениците му – Али Акбар Хашеми Рафсанджани – преценява, че Израел е достатъчно малък, за да бъде „държава на една бомба“. През септември 2015 г. Хаменей е категоричен: „След 25 години Израел няма да съществува.“ Няколко години по-късно режимът поставя в палестинския площад на Техеран дигитален часовник, отброяващ дните до 2040 г. – до очакваната победа над Израел.

Без значение колко са се дразнели американските президенти от Нетаняху – Клинтън, Буш, Обама, Байдън, Тръмп – всички те в даден момент са били изключително гневни – нито един от тях не е поставял под съмнение съществуването и заплахата на иранската ядрена програма. И никой не е протестирал особено силно, когато Израел извършва поредица от тайни операции – включително кражбата на ядрен архив на Иран през 2018 г., както и убийството на главния ирански ядрен учен през 2020 г., с дистанционно управлявано оръжие, свързано чрез сателит.

Последният път, когато Нетаняху наистина заплаши да изпрати бомбардировачи срещу Иран, беше при управлението на Обама. През 2012 г. пътувах до Израел, за да се срещна с Меир Даган, току-що напуснал поста шеф на Мосад и превърнал се в неформален лидер на опозицията от новото си място в пенсия. Въпреки че Нетаняху и военният министър Ехуд Барак подкрепяха идеята за удари по ядрените съоръжения на Иран, Даган – заедно с изненадващо голям брой висши офицери от разузнаването и армията – се противопоставяше решително.

Нетаняху се позоваваше на Холокоста и на унищожителната реторика от Техеран; Даган – сам дете на Шоа – настояваше, че подобна мисия е безразсъдна. Роден е във влак, превозващ семейството му от Съветския съюз към нацистки лагер в Полша, а в кабинета си държи снимка на дядо си – възрастен мъж, облечен в талит, коленичил пред нацистки войници малко преди да бъде разстрелян. Като млад разузнавач Даган е прониквал в терористични клетки и е ликвидирал палестински бойци със студена ефективност. (Ариел Шарон казва веднъж: „Специалността на Даган е да разделя някой арабин от главата му.“) Като шеф на Мосад, той ръководи кампанията по саботиране на иранската ядрена програма, включително и чрез кибератаката Stuxnet, пусната в ход около 2007 г.

Даган е нисък, плешив и закръглен – едва метър и шейсет. Когато го посещавам в апартамента му в Тел Авив, се тътри из стаята, размахвайки пръст към отсъстващия министър-председател. „Не се заблуждавай – не съм либерал по убеждение – казва той. – Ако смятах, че използването на груба сила срещу Иран ще спре ядрената заплаха за региона и за Израел, щеше да е едно. Но аз преценявам нещата от практична гледна точка… Трябва да си зададем няколко въпроса, преди да нападнем: Какво ще постигнем? Какво ще стане пет минути по-късно? И какви ще са последствията?“ На всичките отговаря сам, с логика, която звучи още по-актуално днес: „Това би обединило иранското общество около ръководството. Би създало национално единство около ядрената тема. И би дало на Иран легитимно основание да възстанови проекта си: ‘Виждате ли, нападнаха ни ционистите – ясно е, че трябва да го имаме.’“

Тамир Пардо, специалист по киберсигурност, който наследи Даган начело на Мосад – е също толкова предпазлив по отношение на евентуално нападение. Пред своите командири заявява, че развитието на ядрена програма е политическо решение – и че може да бъде обърнато само чрез политическо решение. За да се откаже Иран от ядрените си амбиции, неговите лидери трябва да стигнат до извода, че инвестиции в образование, здравеопазване и селско стопанство обслужват интересите им далеч по-добре. Израелските служби имат огромни възможности, признава той, „но трябва да внимаваме действията ни да не ги подтикнат да се втурнат към ядреното оръжие“. Да унизиш врага си, предупреждава той, означава да му дадеш основание за отмъщение.

Нетаняху се изправи и срещу решителната съпротива на Барак Обама, който спечели изборите през 2008 г. най-вече защото – за разлика от Хилари Клинтън – се противопоставяше на войната в Ирак. Надеждата на Обама беше да предотврати чрез дипломация ново кръвопролитие в Близкия изток. „Би било от дълбок интерес за гражданите на целия регион, ако сунити и шиити престанат да се избиват взаимно – каза ми той през 2013 г. – И макар това да не реши целия проблем, ако можем да накараме Иран да действа отговорно – да не финансира терористични организации, да не подклажда междуетническо напрежение в други страни, да не развива ядрено оръжие – бихме могли да видим равновесие между сунитските държави от Персийския залив и Иран, при което да има съперничество, може би подозрение, но не и активна или прокси война.“

Нетаняху отхвърля подобно мислене като наивно и настояваше Обама да подкрепи идеята за удар. Без успех. Бен Роудс, заместник-съветник по националната сигурност, ми каза неотдавна: „Казахме му, че това е лоша идея – но ако поиска, може да го направи.“ Обама и екипът му твърдят, че атаката само ще тласне Иран да зарови програмата си още по-дълбоко. „Дори и най-успешният удар – казва Роудс – би ги върнал назад само с година.“

Вместо военен удар, Обама избра своя Съвместен всеобхватен план за действие – многостранно споразумение с Иран, което предлагаше облекчаване на санкциите в замяна на по-строги инспекции и ограничаване на ядрената програма до мирни цели. Преговорите започнаха тайно през 2012 г. в Маскат, Оман, а сделката е подписана през 2015 г., с множество клаузи, чийто срок изтича през октомври 2025 г. Критиците в САЩ, Израел, Саудитска Арабия и другаде заявяват, че планът не обхваща иранските балистични ракети или подкрепата на Техеран за прокси групи като Хамас и Хизбула. Те твърдят, че режимът на инспекции е твърде слаб, а „залезните“ клаузи, които вдигат някои ограничения след десетилетие, правят споразумението несигурно. В тези възражения Нетаняху намира съюзник в лицето на Доналд Тръмп, който две години след началото на президентския си мандат отмени договора – без да предложи нищо в замяна.

Тази година, когато Нетаняху отново настоява за удари срещу ядрените съоръжения на Иран, го прави с езика на спешността: прагове, червени линии, точки на откъсване. В действителност обаче той експлоатира серия от удобни обстоятелства. Вместо да се вслуша в мнозинството израелци, които година по-рано настояваха за край на войната в Газа – или да покаже дори мимолетна морална колебливост пред света – Нетаняху пренасочи националните тревоги и амбиции към Иран. Отчасти това е политическо изчисление – отклоняване на вниманието от Газа към външна криза. Но отчасти то беше и въпрос на използване на момента: иранската отбрана беше необичайно слаба.

Военни и разузнавателни източници ми казаха, че Хизбула е направил съдбовна грешка на 27 юли 2024 г., когато изстрелва иранска ракета Фалак-1, която пада върху футболно игрище в друзката общност Маджал Шамс в Голанските възвишения. Взривът убива 12 деца и младежи и ранява десетки – най-сериозната атака на Хизбула до момента. Нетаняху използва момента, ескалира конфликта и задейства верига от събития, които парализират враговете му и преначертават картата на Близкия изток.

Три дни по-късно Израел удари сграда в Харет Хрейк, южно от Бейрут, убивайки Фуад Шукр – високопоставен командир на Хизбула, заедно с петима цивилни, включително две деца. През септември Нетаняху разрешава операция с кодово име Grim Beeper. След сложна схема, разработвана с години, Мосад успява да заложи експлозиви в комуникационното оборудване на хиляди бойци на Хизбула. Загубите са опустошителни, а посланието – недвусмислено: Израел има пълен достъп до вътрешната организация на Хизбула.

Въпреки зачестилите убийства, лидерът на Хизбула Хасан Насрала застина в поза на отричане на собствената си уязвимост. „Насрала не разбираше, че това не е ограничена кампания – че ще дойдат и за него – каза ми Майкъл Милщайн, бивш анализатор в израелското военно разузнаване. – Мислеше, че познава Израел и логиката му. Но, както и Синуар, не разбираше Израел напълно.“ Според друг добре информиран източник, израелското разузнаване дори е подслушвало разговор между Насрала и шефа на разузнаването му, който го предупреждава: „Ако продължиш да стреляш по севера, Израел ще започне пълномащабна война и ще те убие.“ На 27 септември израелски изтребители удариха щаб на Хизбула в Дахие. Тялото на Насрала беше открито под развалините. Докато Израел води войната в Газа с безпощадна решимост и без никакво мислене за изход, тактиката му срещу Хизбула – задействане на „бийпърите“, унищожаване на ракетни арсенали и складове, елиминиране на военни и политически лидери – се оказва много по-прецизна. Като бойна сила Хизбула – най-мощният прокси на Техеран от 1982 г. насам – вече може да се счита за победена.

Иранският режим изглежда се забавя с разбирането за мащаба на ескалацията. На 1 април 2024 г. Израел удари ирански консулски анекс в Дамаск, убивайки няколко високопоставени командири на Ислямската революционна гвардия, както и един представител на Хизбула. В отговор Иран изстреля срещу Израел мощен залп – около 170 дрона, 30 крилати ракети и 120 балистични ракети. Но само малко от тях достигнаха целта си или причиниха сериозни щети. В последвалите удари по-късно същия месец, както и в нова размяна на ракети и дронове през октомври, Израел успя да унищожи голяма част от иранската ПВО. Това беше първият открит въоръжен сблъсък между Израел и Иран от създаването на Ислямската република през 1979 г. При пълна инфилтрация на ядрените и военните структури от израелски и западни разузнавателни агенции, със срината отбрана и с икономика в разпад, режимът изглеждаше уязвим както никога.

През тази година Нетаняху удари още три джакпота. Първо, президентските избори в САЩ се развиха добре за него: Камила Харис никога не би му дала безкритичната подкрепа, която Тръмп предлага. Макар че Нетаняху се притеснява, че Тръмп – винаги непредвидим – е изкушен от възможността за драматична сделка с Иран, обслужваща собствените му интереси, тези преговори, започнали през април, бързо затихнаха – за облекчение на Нетаняху. И накрая, на 12 юни Международната агенция за атомна енергия за първи път от две десетилетия обяви, че Иран е в нарушение на ядрените си ангажименти. Страната вече разполага с 400 килограма уран, обогатен до 60%.

Не само десницата виждаше възможност в тази ситуация. „Либералите винаги изпитват разумна тревожност относно използването на сила в региона – казва ми Ари Шавит, центристки журналист и автор на ‘Обещаната ми земя’. – Първо, защото това се свързва с Нетаняху. Второ, защото се свързва с Тръмп. А след Ирак – да не говорим за Виетнам, Афганистан и други – ние сме предпазливи.“ И все пак, продължава той: „Някога имаше ‘ядрен клуб’ от пет държави, после дойдоха пробивите: Пакистан, Северна Корея, Индия. Ако неразпространението се срине напълно, XXI век ще е катастрофален хаос.“

На 13 юни Нетаняху започна атака, подготвяна от военните и разузнаването повече от десетилетие. При вече отслабена иранска ПВО и ракетни установки, Израел разполага с „отворен път“ до Техеран; не загина нито един израелски пилот. В началото Тръмп се въздържа да подкрепи публично войната. Но когато успехите на Израел се натрупаха, той бързо премина към „ние“ и даде ясно да се разбере, че е повече от готов да бъде партньор в кампанията. „Дали беше зелена светлина, жълта или жълта с брокат, е трудно да се каже – казва ми Еял Хулата, бивш ръководител на Съвета за национална сигурност. – Но в крайна сметка Тръмп изпрати американската армия да се присъедини към атаките срещу ядрените обекти на Иран в Натанз, Исфахан и Фордо, и тържествено обяви, че сърцето на ядрената програма на аятолах Хаменей е ‘унищожено’.“

Една вечер след сраженията посещавам студиата на Канал 13 – една от основните израелски телевизии. След панелна дискусия за войната, Алон Бен Давид, главният военен анализатор на канала, стои на паркинга, наслаждавайки се на момента. Усещането му за победа е чисто. „Това е нещо по-голямо от Шестдневната война, особено в оперативен план“, казва той. „Дори и плановиците на войната не очакваха да е толкова успешна, толкова лесна. За дванайсет дни ние станахме регионална свръхсила. Иран беше демонът, от когото винаги се страхувахме – и всичко се оказа толкова лесно!“

Бригаден генерал Амир Авиви, пенсиониран офицер и основател на HaBithonistim – група от няколко хиляди консервативни резервни офицери – също участва в панела. Плешив и стегнат човек в средата на петдесетте си, Авиви олицетворява възходящата десница в системата за сигурност. За него последните кампании в Бейрут и Техеран, както и краха на режима на Асад в Сирия, са зората на нова ера. „Израел е на път да влезе в своята златна епоха!“, казва ми той, докато яде бисквити, приготвени от жена му. Във визията му липсват уговорките и резервите на Майкъл Орен – без никакви уговорки той предвижда страната да се радва на мир и неизказано благоденствие, превръщайки се в „световен Сингапур“. Що се отнася до палестинците, той предвижда тяхното „доброволно преселване“, като твърди, че „газанците са заинтересовани, дори развълнувани от това“. Междувременно Нетаняху само ще засилва позициите си, докато неговите съперници – Нафтали Бенет и останалите – ще потънат в незначителност.

Някаква форма на този начин на мислене е широко разпространена в Израел. Амит Сегал, може би повече от всеки друг журналист, улавя духа на страната в сегашния ѝ вид. Израснал е в Офра – селище на Западния бряг; баща му е бил член на еврейското нелегално движение. Сегал е на четирийсет и три, но изглежда десет години по-млад, и е навсякъде – пише за един от най-популярните вестници в Израел, „Исраел Хайом“, появява се по телевизията, публикува безспир в социалните мрежи. Говори се, че в крайна сметка ще влезе в политиката. Нетаняху го разглежда като кандидат за министър на правосъдието. Сегал може да бъде както язвителен, така и обаятелен. Като десничар в по-либералния Канал 12, той описва себе си като „розовата пантера“ на мрежата – „странно животно от National Geographic“. Но не е никаква мистерия защо Канал 12 го взима на работа: либералите от Тел Авив, които някога доминираха в ефира, вече не представляват мнозинството в страната. Сегал казва, че се съгласява с Нетаняху „в около седемдесет и пет процента от времето“, макар че разногласията му могат да бъдат както вдясно, така и вляво от премиера. Той съжалява за решението на Ариел Шарон от 2005 г. да разруши еврейските селища в Газа и не би се противопоставил на тяхното повторно заселване – поне в северната част на ивицата. Заселванията, които са се разраснали из Западния бряг след 1967 г., настоява той, ще останат завинаги.

Когато се срещам със Сегал на кафе в Йерусалим, той е видимо възхитен от резултатите на войната на Нетаняху с Иран. „Не живея с илюзията, че в Близкия изток ще настъпи мир, но мисля, че приключи втората ера на големите войни“, казва той. „Първата ера беше срещу светските арабски диктатури – Египет, Сирия, Йордания – а сега някак си приключихме войната срещу Иран и неговите проксита.“

Сегал изпитва особено презрение към осъжданията на израелската кампания в Газа. Той се противопоставя на всякакви разговори за примирие или спиране на огъня. Армията, казва той, се нуждае само от още няколко месеца, за да победи окончателно Хамас. Нарастващото страдание в Газа почти не го интересува. „Не познавам нито един прецедент в историята на войните, когато едната страна предоставя непрестанна хуманитарна помощ на другата“, казва той. „Тази помощ само удължава войната и води до повече жертви.“

Сегал поддържа сравнително редовен контакт с Нетаняху. Когато го питам дали Нетаняху ще обяви победа и ще се оттегли от властта, Сегал казва: „Не мисля, че има тази функция в системата си – да подаде оставка. ‘Пристрастен към властта’ е силен израз, но не мисля, че той може да си тръгне и да остане без силата да оформя Близкия изток или света. Извинението, което си дава, е, че още не е приключил с мирните споразумения със Сирия, Ливан, Саудитска Арабия, Индонезия.“

Дори когато повечето израелци ликуват след Дванайсетдневната война, намирам скептици, склонни да гледат в по-дългосрочна перспектива. Един наскоро пенсиониран служител с дълбоки познания за системата за сигурност се надсмива над формалния casus belli на Нетаняху: той не смята, че върховният лидер на Иран е тичал към бомбата. „След две години война, всички звезди бяха на място“, казва ми той. „Но ни трябваше някакъв разказ. Всичко беше куп глупости… Лесно е да се разказват истории. Деветдесет процента от хората не се интересуват от детайли. Огромна заплаха ли са или не? Ядрени или не? Примирие или не? Погледни навън! Това е Израел седмица след войната. Борсата скача нагоре!“

Нахум Барнеа, колумнист в „Йедиот Ахронот“, широко смятан за доайен на израелската журналистика, долавя в странат „силна миризма на високомерие“. Той подкрепя атаките срещу Иран, но ми казва: „Що се отнася до поуките, които трябва да си извлечем от тях, опасността от празнуването е много по-голяма от ползите.“

Експертите, с които разговарям в Израел и САЩ, са единодушни: никой не може с категоричност да каже, че иранската ядрена програма е била унищожена до степента, която изтъкват Нетаняху и Тръмп. Техните тревоги напомнят за предупрежденията на Меир Даган още през 2012 г. относно рисковете от удар. Ариел (Ели) Левит, дългогодишен израелски държавен служител, в момента в Carnegie Endowment for International Peace, отбелязва, че на практика Иран е прогонил международните инспектори – и че никой не знае със сигурност къде са изчезнали онези четиристотин килограма обогатен уран. „Иранците могат да кажат, че е заровен под развалините – и ще живеем в голяма тревога, докато не бъдем грубо пробудени“, казва Левит. Журналистът Шавит го изразява още по-мрачно: „Остава възможността за Самсонов вариант от страна на Иран, защото все пак водим война с четирихилядолетен Иран. Тя определено не е приключила. Те все още са там.“

Въпреки целия триумфализъм, въпреки цялата реторика за предстояща златна ера, бъдещето на Израел си остава засенчено от грозната упоритост на окупацията.

В израелските и американските среди се поддържа устойчива илюзия, че иранският народ би приветствал наложена отвън смяна на режима. Това не е първата подобна фантазия: някога израелското правителство е вярвало, че християнският военачалник Башир Джемайел може да бъде както техен защитник, така и спасител на Ливан; администрацията на Джордж Буш-младши хранеше подобни заблуди по отношение на Ахмед Чалаби в Ирак. Бен Родс, бивш заместник-съветник по националната сигурност, който поддържа редовен контакт с Обама, е уверен, че бившият президент споделя опасенията му, че в крайна сметка кампанията в Иран няма да доведе до нищо. „Това, което подлудяваше Обама – казва ми Родс – е, че същите хора, които се оплакваха от десетгодишното ограничение в СВПД, сега празнуват, че с бомби сме върнали програмата с една година назад – без верификация и пращайки я под земята.“

Роб Мали, водещ преговарящ за СВПД, който по-късно е служил като специален пратеник на Байдън за Иран, също е предпазлив, когато разговарям с него. „Денят на разплатата за режима наближава“, казва ми той. „Всяка инвестиция, която направиха – в ядрени оръжия, в балистични ракети, в отношенията с Китай – всичко това се оказа безсмислено. Загубиха всичко. Ядрената им програма е в руини. А Русия, която беше готова да им даде дронове? Русия не им даде нищо! Всяко тяхно залагане се оказа грешно. Очевидно Израел се изправи срещу Иран, който нямаше никакви средства. Видя възможност, която можеше и да не се отвори друг път.“ И все пак Мали предупреждава: „Може да се твърди, че всички домино-плочки ще паднат както трябва. Но това е дълъг филм. Дори не сме приключили с началните надписи.“

Мали и Хюсеин Ага – някогашен преговарящ за мир от страна на Организацията за освобождение на Палестина от ерата на Ясер Арафат – са написвали разтърсваща книга, „Утре е вчера“, която проследява глупостта и пропуснатите възможности в израелско-палестинските отношения и изразява дълбоко отчаяние от бруталността на войната в Газа и нейните последици. „Днес израелците са по-могъщи и по-страшни, отколкото някога можем да си припомним – но има ясна разлика между страх и приемане, а именно това беше целта на нормализацията със Саудитска Арабия и ОАЕ“, казва Мали. „Официални лица в Близкия изток не крият тревогата си от иранската хегемония. Но това не означава, че приветстват каквато и да било израелска хегемония.“ Що се отнася до палестинците, добавя той, войната в Газа е създала един народ, „който е загубил всичко и изпитва само унижение и изоставеност – и презира лицемерния западен морализъм. Това ще захрани бъдещи бойци, и поведението им ще бъде формирано от стари обиди и нови технологии – които Израел владее днес, но и те могат да усвоят.“ По познатия модел – днешното решение е утрешният взрив.

Въпреки целия триумфализъм, въпреки цялата реторика за предстояща златна ера, бъдещето на Израел си остава засенчено от грозната упоритост на окупацията, дългата и горчива памет на враговете му и задълбочаващата се морална цена на Газа. Разбитите, почти сринати до основи градове в Ивицата изглеждат като отложено разплащане. Режимът в Иран може и да е ударен тежко, но не е изчезнал – а ядрената тема може да се завърне съвсем скоро.

А междувременно кафенетата и баровете в Тел Авив и Йерусалим са претъпкани и шумни, сякаш страната може спокойно да отпразнува пътя си към сигурност. Припомням си думите на Етгар Керет, че „усещането за приемственост, за някакъв общ набор от факти или истории, е изчезнало“. Или може би историята никога не е приличала на разказите, издавани от кабинетите на президенти и премиери. Израел многократно показва, че е по-добър в печеленето на войни, отколкото в спечелването на това, което идва след тях. Празненствата са реални – но също и страхът: от следващата ракета, следващия фронт, следващото поколение, израснало сред развалините и яростта.

Източник

Дейвид Ремник (род. 1958) е американски журналист, писател и редактор. Той е носител на наградата Пулицър за книгата си Lenin‘s Tomb: The Last Days of the Soviet Empire.