От редакцията:

В своя TED-разговор Далия Ландау разказва историята за решението си да отвори вратата на един непознат – момент, който в крайна сметка довежда до създаването на „Отворената къща“ в Рамле, Израел.

Далия е родена в София през 1948 г. и идва в Израел със семейството си веднага след създаването на държавата, като част от европейската емиграция. Семейството се заселва в Рамле, в „арабска къща“. По-късно тя се запознава със семейството, което е живяло там преди 1948 г., и заедно, в техния общ дом, основават „Отворената къща“ – еврейско-арабски център за съжителство. Далия е дългогодишна изследователка на различни религии, литература и психология. Работи като преподавател и съветник, активно се занимава със спасяване на животни и участва доброволно в проектите на „Отворената къща“.

По онова време се идентифицирах дълбоко и напълно с израелската гледна точка. Убедена бях, че сме били чудодейно спасени от „изхвърляне в морето“, както беше ни обещал президентът на Египет, Насър. Вярвах, че нашите съседи искат да ни унищожат – и въпреки това, по чудо, след войната ние се оказахме с Египет на юг, със Западния бряг на изток, с Голанските възвишения на север, с Ивицата Газа по крайбрежието и с Източен Йерусалим – с неговите свети места, които най-сетне можехме да посетим.

За мен това беше нещо много реално. Подготвях се да стана офицер в Израелските отбранителни сили. Две-три седмици след войната, в един горещ юлски ден, бях сама вкъщи. Чу се звън на портата. Отворих – и пред мен стояха трима млади мъже, облечени по най-странен начин: с костюми и вратовръзки, сякаш излезли от американски филм.

Единият проговори тихо. Видях, че бяха уплашени, несигурни кой ще им отвори. Той каза: „Това е домът ми от детството. Може ли да влезем, моля? Дойдохме от Рамала.“

Те бяха дошли от Рамала в Рамле – малко градче между Йерусалим и Тел Авив, близо до летище „Бен Гурион“. Това е смесен град, в който живеят араби и евреи, пълен с еврейски имигранти от цял свят.

Какво бихте направили вие? За пръв път след 1948 година хора от Западния бряг можеха да прекосят границата към Израел, а израелци – да отидат в техните градове.

Стоях на прага и премислях. От една страна, бях млада жена, сама у дома, срещу трима мъже – и освен това врагове. От друга страна, те не изглеждаха като врагове. Приличаха на нормални хора, като мен и съседите ми. И какво, ако аз бях на тяхното място – ако стоях пред дома на родителите си в България, жадувайки единствено да си припомня?

Най-разумното би било да кажа: „Аз съм сама вкъщи, елате пак, когато родителите ми са тук.“ Но знаех, че в такъв случай нямаше да ги видя никога повече. Не желаех да пропусна тази възможност. Дълбоко в себе си чувствах, [колкото и странно да прозвучи], че съм чакала тези хора през целия си живот. Докато растях в този дом – техния арабски дом в Рамле – усещах техните спомени, техните мечти, тяхното присъствие в стените около мен.

Затова, със спонтанна усмивка, казах: „Разбира се. Добре дошли. Влезте.“ И те влязоха.

Влязоха в къщата в пълна тишина, развълнувани, сякаш влизаха в храм. Отидохме в двора, където имаше лимоново дърво, за което се грижех. Един от тях каза: „Ах, спомням си това лимоново дърво. Баща ми го посади.“

Разбира се, преди да си тръгнат, им предложих лимонада. Единият – Башир ал-Хайри – се представи и ме покани да му върна посещението, да отида в Рамала. Направих го. По онова време това беше огромно прекрачване на граници. В резултат на тези посещения, на това взаимно признаване на семействата, се появи усещане за дълбока вътрешна свързаност – сякаш по съдба.

Да, родени бяхме от една и съща земя, от една и съща къща. Семейството Ашкенази в Рамле, семейството ал-Хайри в Рамле. Скоро разширените семейства започнаха да идват и в нашия дом, а моите родители, Соня и Маша, ги посрещаха топло и с много лимонада от нашето дърво. Изглеждаше сякаш мирът е дошъл в сърцата ни.

Но на 20 февруари 1969 година избухна голяма експлозия в Йерусалим, в супермаркет „Агрон“. Загинаха хора, хора бяха ранени. Башир ал-Хайри, онзи млад мъж, беше обвинен от Израел в съпричастност. Всички посещения спряха. Той беше хвърлен в затвора за 15 години. Изглеждаше като край на една невъзможна дружба.

Годините минаваха. Аз седях на двора, гледах лимоновото дърво, гледах и смокиновото дърво, също посадено от семейството ал-Хайри, и си казвах: от една страна, това е единственият дом, който познавам. Израснах тук още от ранно детство, а баща ми купи тази къща от държавата Израел.

От друга страна, ние живеем в къща, която беше построило друго семейство, чиито спомени и мечти все още са там – семейство, което копнее да се върне в дома си.

Какво съм аз? Какво съм аз, Далия, и какво ще правя с всичко това?

Отидох в университета. Омъжих се. Башир излезе от затвора, ожени се, роди се Хамид, първия му син. А моят съпруг и аз решихме да потърсим това семейство.

Можете ли да си представите, след всички тези години? Башир, какво ще правим с твоя дом, с моя дом, с нашия дом?

Но Башир отказа обезщетение и каза: „Аз нямах детство, и желая тази къща да бъде посветена на израелските палестинци в Рамала и района. Искам тя да бъде детска градина за тях, и искам да се нарича Детска градина на Далия.“

Аз казах: „Тя ще се нарича Детска градина на Башир.“

Както и да е, аз просто прегърнах тази идея. Искахме къщата да служи и като център за съжителство, защото знаехме, че без мир у дома няма мир навън.

Исках да кажа нещо, което не споменах по-рано. Чрез историята на семейството ал-Хайри научих – във време, когато тази информация беше скрита – за техния опит. Научих за палестинската история, за тяхното страдание, за тяхното изгнание през 1948 г. от Рамла и Лод и всички околни села. И, повярвайте ми, беше много болезнено. Болезнено, защото това беше тяхното страдание, и болезнено, защото любовта към моята страна губеше невинността си.

Трябваше да се потопя много по-дълбоко, за да открия една по-дълбока любов, основана на идеали, на това да си прав, на това да бъдеш праведната жертва – нещо друго, нещо по-всеобхватно, което може да включи и светлината, и сянката в сърцето.

След тази среща разбрах, че съм се ангажирала с нещо много голямо, което се чувствах напълно безсилна да осъществя. Казах си: „О, глупците наистина се хвърлят първи. И какво направи ти? Захвана се с нещо, което не си способна да извършиш. Ти си съзерцателна – медитираш, изучаваш религия, психология. Какво общо може да имаш със създаването на такъв социален проект?“

Но събрах смелост и намерихме партньори в Рамала. Намерихме партньори и в Неве Шалом, с които работим. И ето тук е Норм Шустер – и ние създадохме дом, в който израелски и палестински деца идват всеки ден.

Той беше основан във време, когато такъв проект за израелско–палестинско съжителство нямаше. Децата учеха на своя език, укрепвайки собствената си идентичност.

Ето го Салман, един от учителите в нашата детска градина. А нашите дейности за съжителство включват всичко това: летни лагери, обучения за лидерство, делегации в чужбина, обучение на учители – и преди всичко, преди всичко, преди всичко – състрадателно слушане.

А сега – това, което ръководи нашата работа, е преди всичко признанието. А признанието е нещо много дълбоко. То не е само признаване на страданието – то е признаване на красотата на другите: тяхната култура, тяхната индивидуалност.

Другият като индивид – като Рейчъл, или Сами, или Мохамад. Влизане чрез живота на индивида в живота на семейството, в живота на общността.

Искам да завърша с нещо от един от нашите най-велики мъдреци, наречен Хилел Старейшината. И той казва: „Кой е герой? Онзи, който може да превърне врага в свой приятел.“

Искам да завърша с нещо от един от нашите най-велики мъдреци, наречен Хилел Старейшината.
И той казва: „Кой е герой? Онзи, който може да превърне врага в свой приятел.“

Правим това чрез различни техники. Например – носене на предмет, който е бил в семейството дълго време, разказване на историята около него. И тогава се открива колко много общи неща има – че болката и куражът, и надеждата са универсални.

Или когато бяхме поканени в Холандия, за да възстановим една синагога, изпаднала в разруха по време на Холокоста. Там беше Гил Коен, на 18 години, с предпазна маска и чук, и по указания на майстора-строител удряше стената, за да открие оригиналния прозорец на синагогата.

Той ми каза, че когато пробил, светлината нахлула – и той почувствал, че тази светлина нахлува в сърцето му. И каза: „Това направи цялата огромна разлика на света – че моите палестински приятели бяха с мен, за да прегърнат раната на моето семейство и да прегърнат изцелението, което се случи в този момент.“

Това е в противоречие с това, което сме свикнали да мислим – че никой не разбира нашата болка. Имаме израз на иврит: зара ло явин – „чуждият няма да разбере“. А тук бяха тези приятели – и той каза: „Невъзможно би било да почувствам това изцеление, ако не бяха моите арабски приятели, от всички хора, които бяха там и ме прегърнаха.“

После попитах Джордж Пашка, 23-годишен православен християнин от Рамла: „Джордж, какво означаваше за теб да работиш за синагога?“

И Джордж каза: „О, ние работим за човечеството тук. За човечеството. Такова нещо никога повече не бива да се случва, на никого.“

Попитах: „Но Джордж, какво ще кажеш за твоето страдание?“

И Джордж каза: „О, но в Оупън Хаус – така се нарича, Оупън Хаус Рамла – ние през цялото време правим неща един за друг. През цялото време работим заедно.“

Виждате ли, Джордж отказа да стане част от съревнованието по жертвеност.

И следователно – признание.

Виждам, че времето ми изтича. Така че последното изречение е: признанието е част от разширяването на сърцето, от намирането на божествената искра вътре, за да стопли този шатър на Авраам, да включи все повече и повече. И аз намирам, че това е ежедневна практика.

Искам да завърша с нещо от един от нашите най-велики мъдреци, наречен Хилел Старейшината. И той казва: „Кой е герой? Онзи, който може да превърне врага в свой приятел.“

Така че нека всички превърнем враговете си в приятели – и нека започнем със съседите си.

Благодаря ви.

Ноември, 2011

Далия Ландау е израелската жена, която е в центъра на книгата и документалния филм на Санди Толан „Лимоновото дърво“, в които се разказва за приятелството ѝ с палестинеца Башир Хайри и преплетената история на двете семейства.