Брой думи: 3200
Добре дошли в родното място на Тръмпизма
Той е бил богат бизнесмен, както и външен човек, говорещ без заобикалки, но с изявени предпочитания към конспиративни теории. А освен това е бил популист, кандидатстващ за президентството.
През 1990 г., когато Доналд Тръмп все още се намира извън най-далечните предградия на американските политики, Станислав Тимински се опитва да стане президент на посткомунистическа Полша. Но той има и други общи черти с бъдещия Тръмп: никой от тогавашния политически елит не го взема на сериозно.
Това се оказва грешка. Тимински е знаменосец на онзи вид болестен крайнодесен популизъм, който един ден ще поеме властта в Полша и ще контролира политиката в региона. Той ще бъде и първият от една дълга поредица силно подценявани клоуни от ерата след Студената война, които ни поведоха по назадничавия път, водещ в крайна сметка до Доналд Тръмп. Основната грешка на Тимински: политическата му назадничавост се оказва малко преждевременна.
По истински тръмповски начин, Стан Тимински просто не би могъл да бъде по-малко вероятен като политик. Като успешен бизнесмен в Канада той е направил милиони. Но в канадската политика се е оказал напълно неуспешен. Неговата Либертарианска партия никога не е получила повече от 1% от гласовете там.
През 1990 г. той решава да се завърне в родната си Полша, която по онова време се готви за първите си свободни президентски избори от 1920-те години. Сравнително отворените парламентарни избори от 1989 г., докато Варшавският договор започва да се разпада, са довели до солидна победа за кандидатите, подкрепяни от независимия профсъюз Солидарност. Тези бивши дисиденти-станали-политици, са управлявали в продължение на една година, с Тадеуш Мазовиецки – интелектуалец и първопроходчески редактор на един от водещите вестници – като министър-председател, но и с бившия комунистически генерал Войчех Ярузелски, който държи президентството. В този момент генералът най-после се оттегля от властта.
Заедно с Мазовиецки се кандидатира и бившият профсъюзен лидер Лех Валенса, който е направил повече от всеки друг поляк за свалянето на комунистическото правителство (и по-късно получава Нобелова награда за тези усилия). В сравнение с тези политически гиганти Тимински е напълно неизвестен.
И тримата правят обещания. Валенса обявява, че ще предостави на всеки поляк по 10 000 долара, за инвестиции в нови капиталистически предприятия. Мазовиецки се зарича, че ще накара Rolling Stones да направят концерт в Полша. Но Тимински прави най-странното от всички обещания. Той носи със себе си черно куфарче, в което, според него, се намира секретна информация, която би разтърсила политиката на Полша.
Тимински успява да получи достъп до националната политика, тъй като, около ноември 1990 г., вече много поляци са преситени от статуквото, което е въвела Солидарност. Те са преживели ранните последици от икономическите реформи, които скоро ще бъдат въведени в голяма част от Източна Европа, а след 1991 и в Русия.
Въпреки че полската икономика най-накрая се стабилизира, до края на 1990 г. безработицата е нараснала от почти никаква до 6,5%, а националният доход на страната е паднал с повече от 11%. И докато някои хора се справят добре в новата, благоприятна за бизнеса среда, общият стандарт на живот е спаднал, като част от цената, която Полша заплаща, за да може да навлезе в световната икономика. Тежестта на всичко това е паднала непропорционално силно върху работниците в западащите производства, дребните фермери и пенсионерите.
Мазовиецки, публичното лице на този нов политически ред, също като Хилари Клинтън много години по-късно, ще стигне до разочароващо поражение, докато Тимински изненадва всички, като успява да стигне до втория тур на гласуването. Подкрепян основно в районите, които са най-тежко засегнати от разместванията на икономическата реформа, той се изправя срещу директния, раздразнителен Валенса.
Тимински прави всичко възможно, за да изрисува опонента си като окончателния „свой човек“ и сътрудник (в младостта си) на комунистическата тайна полиция. „Имам много материали, и ги имам тук … а някои от тях са много сериозни и от лично естество“, казва Тимински на Валенса в дебат, излъчван по националната телевизия, като държи куфарчето си наблизо. Валенса отвръща с обвинението, че опонентът му е подставено лице на бившата комунистическа тайна полиция. Тимински е принуден да признае, че екипът му включва бивши тайни полицаи, но всъщност той никога не е отварял това куфарче. Валенса печели убедително президентството, с избирателна преднина от три към едно.
В крайна сметка Стан Тимински се завръща в Канада, заедно с дивите си конспиративни теории и популистки претенции, окончателно свършен като политик. И все пак той предусеща идещото политическо развитие по изключително много начини (включително и ония обвинения срещу Валенса, който вероятно наистина е сътрудничил на тайната полиция за кратко време). От либералните реформи, които Източна Европа въвежда след промените от 1989 г., се очаква да бъдат някакъв вид еднопосочно пътуване към бляскаво бъдеще, богато и скучно като скандинавските. Тимински, от друга страна, си представя едно много по-различно, много мрачно бъдеще – непредсказуемо, яростно, нетолерантно, параноично – и, както изглежда, то е именно онова, което днес се е превърнало в наше настояще.
„Наследниците“ на Тимински днес управляват почти всички страни в Източна Европа, а Съединените щати също са в ръцете на лидер, който му прилича силно. Може би тези нелиберални лидери вече са достигнали върха на влиянието си – но дали наистина е така? Противоположният сценарий е прекалено мрачен за да бъде обмислян дълго: според него политическият климат се е променил по необратим начин и либерализмът е отслабнал неотменно – в САЩ, в Източна Европа, навсякъде.
Всички (или поне неколцина) са вече на борда
Представете си историята на Източна Европа след 1989 г. като някакъв влак, напускащ разнебитена гара, където няма вкусни сандвичи или интересни материали за четене, публичната информационна система издава объркани съобщения, тоалетните са повредени, а на гишето за информация няма никой. Докато над гарата се носят последните сигнали за потегляне, пътниците се натъпкват във влака. Няколко късметлии се намират в първокласен вагон с изненадващо добро кафене и луксозни спални купета, една малко по-голяма група се е добрала до резервираните места от втора класа, а всички останали са се натъпкали в напълно разбити вагони с ужасни места. Крайната дестинация, както е казано на всички, е красив терминал с добре снабдени магазини, чисти обществени тоалетни, както и отговорна система на управление, в един град и държава, управлявани също толкова добре.
Мислете за всичко това като за влака на „прехода“. Всички, които са се качили на него, изглежда са били убедени, че са на път към някаква зашеметяваща пазарна демокрация в един свят след Студената война, където политическите различия и идеологическите борби са изгубили значението си, и където се вижда „краят на историята“ (според известната формулировка на американския политически теоретик Франсис Фукуяма от 1989). „Днес“, пише Фукуяма няколко години по-късно, „вече ни е трудно да си представим някакъв свят, който е радикално по-добър от нашия, или бъдеще, което не е демократично и капиталистическо“. Единственото, което остава, е да се прилагат прагматични решения, които просто трябва да се предъвкват от политиците и да се прилагат съвестно от бюрократите.
Макар че източноевропейците знаят добре какво оставят зад гърба си и изпитват силно упование в мястото, към което се насочват, те нямат ни най-малка представа за естеството на пътуването, което предприемат. Германският политолог Ралф Дарендорф се опитва да предостави няколко кратки „проекто-срокове“ за един такъв преход: шест месеца за създаване на партии и политически институции, шест години за създаване на основа за пазарна икономика и 60 години за изграждане на подходящо гражданско общество. С изключение на някои откачени членове на крайната десница и отделни сталинистки останки, всички в региона изглежда подкрепят този либерален проект, виждайки в него един вид билет за пътуване до по-голямата европейска общност.
През първите няколко години влакът на прехода изглежда се движи. Откъм задните вагони се долавя мърморене, но всички все още са на борда – с краен план да застигнат Западна Европа, на каквато и да е цена.
Както се случва, пътниците от първа класа се оказват лесно транспортирани до сърцето на слънчевия Запад. Пътниците от втора класа едва успяват да преминат през границата. А останалата част не стига много по-далеч от онази начална, разнебитена гара.
Внимавайте за празнината между влака и перона
Когато за първи път пътувах из Източна Европа през 1990, същата онази година на полските президентски избори, много от хората, които разпитвах, очакваха да живеят като виенчани или лондончани в рамките на около пет, най-много десет години. И ако това се оказва заблуда, то тя е поне отчасти подхранвана от външните съветници, които са наводнили региона през 1990 г. Плановиците от Американската агенция за международно развитие например дават на своя пакет за помощ петгодишен срок.
За други пък преходът наистина трае само няколко години, защото градове като Варшава бързо се превръщат в скъпи места за международни корпоративни офиси и неправителствени организации. И така, докато столиците на Източна Европа успешно извършват пътуването на запад, по-малките градове и преди всичко селските райони, си остават потънали в миналото. Тази пропаст между градските и селските райони е отражение на другата, която все още съществува между Западна и Източна Европа. През 1991 г., според данните на Световната банка, брутният вътрешен продукт на глава от населението в Унгария възлиза на 3 333 долара, а австрийският – на 22 356. До 2016 г. унгарският се е увеличил до 27 481 долара, докато австрийският е достигнал 48 004. С други думи, въпреки че разликата е намаляла значително[1], дори и в най-добрия случай тя се е смалила само наполовина.
„През 1965 г. Западна Германия вече е най-богатата и най-продуктивна страна в Европа,“ ми каза в интервю през 2013 г. Адам Ягушяк, бивш политически активист и служител в полското Министерството на външните работи. „Това им е отнело само 20 години. Те са произвеждали повече от Франция и Великобритания. Имали са своето Wirtschaftswunder, икономическото чудо. Най-голямото разочарование – не само за мен, а и за повечето хора, е, че след 23 години ние все още не можем да премахнем разликата … Полша ще трябва да нараства с по 10% годишно, за да запълни празнината. Това е лудешко темпо, като онова на Япония през 1950-те и 1960-те, или като Южна Корея през 1970-те. А ние растем с може би два или три процента.“
Либералният проект успя да въведе почти цяла Източна Европа в Европейския съюз. Но в крайна сметка, поради постоянната пропаст между очакванията и реалността, избирателите започнаха да търсят нещо по-различно.
Опортюнизмът чука на вратата
Стан Тимински се кандидатира за президент преди безработицата в Полша да се катапултира от 6,5% през 1990 на 20% през 2002. Таймингът на Виктор Орбан в Унгария е значително по-добър.
Орбан е млад адвокат в Будапеща, когато през 1988 помага да се създаде либерална партия, в която могат да членуват единствено хора под 35 години. Фидес, Съюзът на младите демократи, печели похвални 21 места в парламента на изборите през 1990, достатъчно добри за шестото място. Четири години по-късно бившата комунистическа партия на страната (преименувана на социалистическа) излиза на върха, докато Фидес отпада с няколко места. Но това, което разочарова Орбан много повече, е начинът, по който Съюзът на свободните демократи – „възрастният“ вариант на Фидес – избира да формира коалиционно правителство със социалистите.
Това е моментът, в който, след като е започнал да се съмнява в либерализма като средство за реализация на собствените си лични амбиции, той започва да преобразува както Фидес (който се отказва от изискването за възраст под 35 години), така и себе си. Когато икономическите „реформи“ шокират Унгария, както вече са го направили с Полша, Орбан се преквалифицира като все по-нелиберален унгарски националист, а някога либералната му партия се превръща в стълб на новата десница. През 2010 г. той става премиер за втори път – позиция, която удържа през последните седем години.
Орбан предусеща Доналд Тръмп по забележителен брой начини. Той преобръща дългогодишното недоверие на страната си срещу Русия, като открито ухажва президента Владимир Путин и обещава да трансформира унгарската политика в съгласие с руските политически разбирания за „нелиберална държава“. Противопоставя се на водещата журналистика, опитва се да подчини на волята си съдебната власт (и конституцията), и подканва държавния апарат да облагодетелства поддръжниците му. И, в може би най-зловещия от всички поврати, Орбан започва да ухажва унгарската версия на крайната десница чрез безмилостни изявления, насочени против имигрантите, а от време на време и чрез антисемитски жестове.
Полската десница е толкова очарована от успеха на Орбан, че през 2011 г. бившият премиер Ярослав Качински заявява, че „ще дойде ден, когато ще пробием и ще имаме своя Будапеща във Варшава“. Четири години по-късно неговата партия „Право и справедливост“ поема властта въз основа на смесена платформа от популизъм и конспиративни теории, напомнящи ония на Стан Тимински.
Днес вече Доналд Тръмп строи своя версия на Будапеща във Вашингтон, докато несъзнателно следва траекторията на Тимински и Орбан. Звездата на реалити-телевизията поддържа статута си на пълен аутсайдер. По време на ерата на Обама той осъзнава възможността за политически пробив отдясно и през септември 2009 преминава от Демократическата към Републиканската партия. Седем години по-късно, след като е комбинирал налудничави конспиративни теории (помислете само: бъртъризъм[2]) с хитра критика на либералните елити, той се домогва до властта. Със сигурност той дължи нещо на местните (и местнически[3]) традиции от Хюи Лонг[4] до Рос Перо, но всъщност споделя много повече неща със сънародниците си от другата страна на Атлантическия океан.
Тези трансатлантически прилики започват с умелото му използване на пропастта между очаквания и реалност. Съединените щати, също като Източна Европа, изживяват през 1990-те години свой собствен „икономически преход“. Милиони американци очакват от новата икономика – глобалната икономика, цифровата икономика, икономиката на услугите, икономиката на споделянето – да произвежда все нови и нови работни места, при това все по-добри. И тя действително генерира огромно богатство, но, както и в Източна Европа, най-вече за една тясна, силно урбанизирана част от населението. Неравенството в доходите се е увеличило толкова драматично, че днешният американски свят вече силно напомня за т. нар. „Позлатена епоха“[5] от американския XIX век.
Във времената на президентите Франклин Д. Рузвелт и Линдън Джонсън, либералният проект е означавал правителствена намеса в икономиката, в полза на работещите американци и хората в неравностойно положение. По времето, когато Бил Клинтън пое Белия дом през 1993 г., фокусът на „новите“ демократи вече се измества към глобалната свободна търговия, която само ще засили процеса на загуба на работни места в производството на страната, а също и към една далеч по-сурова визия за социалните разходи, представена най-ярко от мрачната версия на реформата на социалното подпомагане, осъществена от Клинтън. А междувременно все по-нарастващиата близост между „новата“ Демократическа партия и Уолстрийт довежда до значителна финансова дерегулация, която от своя страна пък ще доведе до икономическата криза от 2007-2008 г.
И макар че Барак Обама ще се окаже прогресивен по някои въпроси, той също ще възприеме клинтънски позиции по отношение на търговията, социалните грижи и Уолстрийт. И, също като в Източна Европа, един такъв либерален проект ще остави зад борда много хора. Така че никой не би трябвало да се изненадва, когато тези разочаровани избиратели в крайна сметка са потърсили отмъщение чрез изборите, докато традиционните избиратели на демократите от работническите квартали започват да гласуват за републиканците.
Подпомаган от „тъмни пари“ и тъмните си изказвания за имигрантите, мексиканците и мюсюлманите, Тръмп се понася към Овалния кабинет на гърба на една вълна от разочарование „в източноевропейски стил“. Сега той отмъщава не само на неолиберализма от годините на Клинтън и Обама, но и на цялото либерално разбиране за държавата от двадесети век.
Гроувър Норкуист, консервативен американски адвокат, който се противопоставя на данъчното облагане, отбелязва, че мечтата му не е „да отмени правителството“, а „да го намали до размер, при който мога да го довлека до банята и да го удавя във ваната.“ Въпросът днес в Източна Европа а САЩ е: успели ли са Тръмп, Орбан и други като тях, да смалят либерализма до такава степен, че сега могат да го удавят в тази вана?
Бъдещето на либерализма
Тези завладяващи политически метафори се въртят около идеята за люлеенето. Нали разбирате, махалото се люлее напред-назад, приливите и отливите се редуват, избирателите гласуват за някакъв политически курс, а след това, преситени от него, се връщат към онова, което някога са отхвърляли.
Засега избирателите в Източна Европа не демонстрират никакви признаци, че биха искали да се върнат към либералните политики, които доведоха страните им до Обетованата земя на членството в Европейския съюз. В Унгария Фидес продължава да води в социологическите проучвания при подготовката на изборите през 2018. Дясната партия „Право и справедливост“ в Полша е увеличила популярността си, откак дойде на власт преди две години.
А останалите страни от региона изглежда ги следват. През октомври партията на крайнодесния милиардер-бизнесмен Андрей Бабиш получи най-много гласове на чешките избори. Бойко Борисов, популист с авторитарни склонности, се завърна на власт в България, а националистите отново са на власт в Хърватия. Анти-имигрантският и анти-мюсюлмански лидер на Словакия, Роберт Фицо, е министър-председател през девет от последните 11 години. (Въпреки че управлява от името на социалдемократическата левица, Фицо демонстрира категорично авторитарни тенденции.) Тези лидери имат различни политически философии и действат в различни културни контексти, но всички те споделят едно нещо: отвращение към либералния проект.
По-нататък по периферията, източноевропейската крайна десница процъфтява. Тази година [2017] хърватски неонацисти маршируваха в чест на Доналд Тръмп по време на митинг през февруари, под американското знаме, в столицата Загреб; 60 000 крайнодесни националисти се събраха за годишния ден на независимостта на Полша през ноември; Унгария пък се е превърнала в някаква виртуална Мека за всевъзможни екстремисти. И докато крайнодесните авторитаристи стават все по-привлекателни за широките избирателски маси, онези, които се намират още по-вдясно, се радват на все по-голяма видимост.
Но в Европа все още има една противотежест срещу това отхвърляне на либералния проект: Европейският съюз. Например, той строго осъди полското и унгарското правителство за нелибералните им политики, и все още има реална тежест. Но ако ЕС не успее да трансформира икономическите си политики по начин, който да престане да благоприятства богатите страни и богатите хора в Европа, той едва ли ще успее да удържи тази вълна. Новият френски президент Емануел Макрон действително направи някои интересни предложения – от данък върху финансовите транзакции в целия ЕС до повишено данъчно облагане на дигиталните компании – които биха могли да удържат донякъде тази галопираща алчност. Но подобни реформи на ЕС няма да подобрят съдбата на либерализма в Източна Европа, освен ако тази организация не започне да се занимава по-усилено с продължаващото разделение между двете части на континента и (както в Съединените щати) между процъфтяващите столични центрове и онези, които изостават в по-селските региони.
В Америка Доналд Тръмп си остава дълбоко непопулярен президент. Широко разпространената политическа съпротива срещу неговата администрация и Републиканския конгрес вече постигна някои ранни победи. Но благодарение на решението на Върховния съд от 2010 г. (т. нар. решение „Обединени граждани“, [чрез което се премахват повечето ограничения върху предизборните дарения]) богатите, десни, антилиберални лица и фондации днес могат да оказват извънредно влияние върху политиката. Чрез подкрепата на братята Кох и други като тях, администрацията на Тръмп ще направи през следващите три години всичко възможно, за да доведе страната до фалит – чрез данъчна „реформа“, запълване на съдилищата с антилиберални съдии, уволнения на федерални служители, премахване на различни федерални ограничения, както и – ако не бъде преизбрана – като направи така, че администрацията, която ще даде на следващия президент, се намира толкова близо до колапс, колкото е възможно.
Що се отнася до тази версия на „популизма“, Източна Европа водеше пътя. Въпросът сега е: Ще го направи ли отново? Ако тукашните анти-Тръмпски сили не се отнесат сериозно към продължаващото отвращение на гласоподавателите по адрес на статуквото, то източноевропейският пример може би ще предложи някакъв мрачен поглед към едно възможно американско бъдеще, в което крайнодесни либертарианци, нетолерантни националисти и десни екстремисти, си осигуряват все по-силна хватка върху политическия апарат.
Очакването на „неизбежния“ откат на политическото махало е като очакването на Годо. Политическата сцена няма да се върне към равновесие сама по себе си. В Източна Европа, както и в Съединените щати, опозицията трябва да изхвърли онези елементи от либералния проект, които са се доказали като самоунищожителни – икономиката на неравенството и политиката на тайно споразумение с могъщите – и да предложи истинска противоотрова срещу крайнодесните популисти. Ако не, то спокойно бихме могли да подпишем съгласие за несъживяване на либерализма, да целунем за сбогом социалните програми и да се подготвим за много тежка зима.
[1] Както и при останалите източноевропейски страни – Полша (27 764 долара), Румъния (22 347 долара), България (20 326 долара). Бел. авт.
[2] „Теорията“, според която 44-ят президент на Съединените щати, Барак Обама, е „незаконен“, тъй като не е роден в Америка. Бел. пр.
[3] Под „местнически“ в Америка се разбират тенденциите, според които родените в страната хора имат по-големи права от емигрантите. Нищо, че за една страна на емигранти такива претенции би трябвало да изглеждат повече от налудничави… Бел. пр.
[4] Американски местнически политик от 1930-те години, прототип на Уили Старк, главният герой от „Цялото кралско войнство“ на Робърт Пен Уорън. Бел. пр.
[5] Под названието „Позлатена епоха“ в американската история се разбират годините около и след Гражданската война до началото на 20 век. Характерно за това време е, че то е свързано както с огромен технологически и икономически напредък, така и с нечувана бедност и корупция в политическата система. Фразата се приписва на Марк Твен и си остава актуална и до днес като обозначение на нещо дълбоко фалшиво, скрито под лъскава повърхност. Бел. пр.