Или може би идеята на тази преповтаряна медийна метафора е, че целият свят е някаква игра? Телевизионно шоу, където всичко е на ужким? Но понеже нямаме друг живот освен играта, най-важно за целия свят е кой ще вкара гол. И световните конфликти са битки между запалянковци (фенове)?

Нямам нищо против спортните развлечения! (Макар че за повечето хора по света „спортното“ развлечение е да се проснат на дивана с чаша бира пред телевизора и да не ползват нито мускулите, нито мозъка си.) Не, нямам нищо против и телевизията като отдих след работа.

Но само това ли е наистина светът – игра с топка? Игрово развлечение пред телевизора? Целият свят ли е това? Ще се съгласят ли с тази метафора умиращите от глад или малария в Африка? Или разкъсваните от бомби в Ирак и Афганистан? Просяците навсякъде по света, които нямат телевизори? Ще се съгласят ли с това пенсионерите, които не могат да си платят парното? Или децата, които чакат да бъдат осиновени, но чакат напразно, защото имат твърде мургав цвят за вкуса на повечето кандидат-родители? Или неизлечимо болните? И за тях ли светът е футбол?

Но не само те, страдащите. Ще се съгласят ли влюбените например, наистина щастливите хора, хората, за които светът е красив, ще се съгласят ли, че светът е футбол?

Аз бих казал по-скоро, че светът е нефтено петно.

Още Джон Дън, цитиран от Хемингуей в „За кого бие камбаната“, много преди ерата на глобализацията, ни беше напомнил, че „човекът не е остров сам в себе си затворен“. И ни беше посъветвал, когато чуем да бие камбаната, да не питаме за кого бие камбаната, защото тя бие за нас.

Нефтеното петно в Мексиканския залив се разраства застрашително. И това касае и нас – тук, далеч от другата страна на океана. Възможно е, казват, разливът да стигне и до Европа… Нефтеното петно и добивът на нефт, уви, е нещо по-важно за бъдещето на света от футбола. Ще можем ли да живеем на смалилата се задушна земя обградени от нефтени океани и димящи сметища?

Всичко, което става в глобалното село – или на глобалната футболна топка, ако предпочитате – ни касае. Никой не е остров в себе си затворен, без връзка с останалия свят.

Преди три години се върнах в България. Намерих я много по-хубава, по-богата и по-млада, отколкото беше през 90-те, когато я напуснах. Но все пак първото, което ме шокира, беше как карайки през страната през есента виждах буквално на всяко дърво, на всяка трънка и храсталак край пътя да се веят мръсни найлонови торбички – безсмъртни (понеже не гният), но мъртви найлонови торбички. Знамената на апокалипсиса ли са това?

И никой не им обръща внимание! Както на никого от българските богаташи с много единици или седмици по номерата на Мерцедесите (едно време се наричаха милиционерски номера), с надутата чалга в купето не му прави впечатление, че семейния му замък е изграден сред мръсно гето, с прашни или кални улици, по които дупките се превръщат в кратери, в езера, с глутници от кучета и хора ровещи по кофите за боклук. Какво е удоволствието да живееш в дворец с бронирана врата сред гетото? Никой не е самотен остров в океана.

Нефтеното петно мълчаливо се разраства, докато ние гледаме мача по телевизията. Нищо против мача. Нищо против телевизията. Но светът не е само игра.

Докато чакаме света да свърши с тържествено подреждане на планетите в шпалир през 2012 г. – нефтеното петно мълчаливо се разраства. И си мисля за финала на „Кухите хора“ на Томас Елиът: „По този начин свършва света/по този начин свършва света/ по този начин свършва света/не с гръм, а с хленч“.

Не, светът не е само футбол. И дано не свърши като нефтено петно.