Спомням си как се присмивах на стихотворението на един български поет от комунистическото минало, който беше написал, че окото на кравата му е телевизор. Представях си как поетът напълно втелен съзерцава окото на кравата и двамата преживят…

Но днес, вървейки нагоре по една витошка пътека ми хрумна нещо доста подобно: че блясъкът на компютърния екран не може да се сравнява с блясъка на слънцето в планинския поток. Нито пък блясъкът на звездите от Тротоара на славата в Холивуд може да се сравнява с блясъка на звездите от кънтящия купол на вселената. Нито учестеният пулс на едно топло сърце на две ребра и две кожи разстояние от твоето сърце може да се сравнява с машинния пулс на i-pod-a…

Дали не остарявам?

Или пък светът остарява? Сетивата му повяхват. Окото на кравата е станало стъклено и безжизнено като окото на стар телевизор. Блясъкът в планинския разпенен поток няма вече мирис, няма подвижно пространство, няма светлосенки ­– плосък и пластмасов е като блясъка на компютърен екран. И нощното звездно небе е вече равно като тротоар, в който са вбити помътнели звезди. А ритъмът на топлото сърце до теб е ритъма на медицинската машина „сърце-бял дроб“…

Но защо когато хората (и световете) остаряват, започват истерично да се карат, да изискват настоятелно това, което безвъзвратно са изгубили? Не трябва ли старостта да ни учи на смирение и толерантност?

Съвременният глобален свят е немислим без толерантност към инакомислещите, към друговерците, към другите народи и раси. Нужна ни е толерантност към Другите в смалилото се пространство на света. Но ни е нужна и толерантност към Другите във времето. Към по-младите или към по-старите от нас.

Защото никога досега толкова много поколения, и толкова драстично различни помежду си поколения, не са съжителствали на земята. Никога досега не са били живи и активни по едно и също време няколко различни епохи.

Поради удължаването на живота, осемдесетгодишните са все по-голям процент от населението. И са все по-трудоспособни. Но осемдесетгодишните днес са се формирали като личности още преди Втората световна война! А това значи и преди телевизора (макар и не преди кравата), преди рок-енд-рола, преди атомната бомба, преди космическия кораб, преди Студената война. Четиридесетгодишните са най-реализираните и най-активните. Това е възрастта на новия британски министър-председател и на нашия предизвикващ толкова спорове финансов министър. Но и 40-годишните са започнали да се формират като личности преди края на Студента война и преди появата на интернет. А новото поколение, двадесетгодишните, петнадесетгодишните, се формира в радикално различна епоха, която ние, по-старите, само се мъчим да разберем.

Никой не спори вече, че персоналният компютър и интернет поставиха началото на една радикално нова епоха. Компютърът и интернет промениха, променят и ще променят света много повече от Гутенберговото изобретение. А може би дори и повече от самата писменост.

Но всички ние – толкова различни генерации – живеем заедно на този исторически предел … В едно от най-добрите си неща, писани през последните 20 години, баща ми сподели, че си е забравил очилата в друга епоха. Но и аз самият вече – с петте си диоптъра от мъчителна работа с компютъра и с другите, умствените диоптри – се чувствам като древен старец, когато разговарям със сина си. Макар че съм човек, който оценява положително и ползва активно откритията на информационната епоха, който приема не само без старческо мърморене, а дори и с известен ентусиазъм новия глобален свят след Студената война, аз също съм без очила в новата епоха…

Но все пак какво става със света? Какво означава това постоянно забързване? И нашето все по-голямо изоставане… За последните 10-20 години светът се промени толкова радикално, колкото в миналото не се е променял и за много столетия.

От епохата на файтона и каляската до века на парахода и парния локомотив, до нашето трескаво време на автомобили, самолети, космически кораби… От хилядолетията на меча и стрелата, до няколкото векове на куршумите, до века на динамита, до нашето все по-бързо време на бомбите, атомното оръжие, Звездните войни… От валса и операта на 19 век, до скокливия джаз на ранния 20-ти век, до лудия рок на 60-те, до френетичния къртечен рап … От многотомните романи на Толстой и Дикeнс, до джобната Агата Кристи, до телевизионния сериал, до компютърната игра… от сричането на самотен средновековен монах, надвесен над непонятен ръкопис-палимпсест, до светкавична и масово-достъпна интертекстуалност чрез Гугъл… днес ние не четем, а прелитаме над масиви от текстуална, аудио, визуална или цифрова информация, прелитаме в треска и шемет над цялата памет на вековете … Но знаем ли нещо? Човекът в треска може ли да види и осъзнае нещо?

И докога ще продължава да се забързва така света?

Дали това не са предсмъртните му гърчове? Или може би са родилни контракции? … Дали сме вече в навечерието на Края на света? Или идва време да се роди Свръх-човека?

Миналата седмица един компютър стана майка на първия изкуствен организъм.