Рецензия на:
Папата във война: тайната история на Пий XII, Мусолини и Хитлер
от Дейвид И. Керцер. Random House, 621 стр.
Папата и Холокоста: Пий XII и тайните архиви на Ватикана
от Майкъл Хесеман, превод от немски език: Майкъл Джей Милър и Франк Нитче-Робинсън. Ignatius, 459 стр.
Трябва ли безобразията и жестокостите винаги да бъдат осъждани, независимо от последствията? И дали отговорът ще бъде един и същ за частно лице, политически лидер и духовен водач? Книгата на Дейвид Керцер Папата във война: Тайната история на Пий XII, Мусолини и Хитлер разглежда поведението на папа Пий XII в периода 1939-1945 г., като взема предвид новите архивни материали, публикувани от Ватикана през 2020 г. Това е щателно преразгледан разказ за Втората световна война от гледна точка на Ватикана, в който се разглеждат отношенията на папата с фашисткия режим в Италия, с Хитлерова Германия, с църковните лидери в страните под нацистка окупация, с посланици и пратеници, както и със собствените му служители, епископи и свещеници. Както изглежда, разказът по неизбежност се фокусира върху многобройните мълчания на Пий: той не осъжда публично военните авантюри на Хитлер и Мусолини; не осъжда расовите закони, прилагани в Германия, Италия и териториите, окупирани от техните армии; внимателно избягва да споменава евреите в публичните си изявления и не осъжда открито тяхното преследване и избиване до края на войната.
Книгата на Майкъл Хесеман Папата и Холокоста: Пий XII и тайните архиви на Ватикана изрично се стреми да защити досието на папата, като в крайна сметка стига до заключението, че „Пий XII е бил най-всеотдайният приятел и помощник на преследваните евреи в един свят, който иначе се характеризира с безразличие и половинчатост“. Първоначално книгата е публикувана през 2018 г. с предположението, че Ватиканът вече трябва да е публикувал всички материали, свързани с войната; новото издание включва послеслов, в който се отразява материалът, предоставен през 2020 г., и се заключава, че той съдържа само малки, ако и ценни потвърждения на тезата на Хесеман. Трудно е да си представим две книги, предлагащи по-радикално различен прочит на едни и същи исторически събития. Книгата на Хесеман е посветена, наред с другото, на отец Петер Гумпел, „Релатор[1] в процеса на обявяване на Пий XII за блажен“, а тази на Керцер – на неговия баща Морис, свещеник от еврейски произход в съюзническите войски в Италия през 1944 г.
Керцер бързо установява какъв е бил залогът за Ватикана през 30-те години на ХХ век, когато италианският фашизъм и германският националсоциализъм започват да демонстрират все по-токсични характеристики. След обединението на Италия през 1861 г. и завземането на Рим през 1870 г., което лишава папството от суверенитет над обширни територии, Пий IX отлъчва лидерите на Ризорджименто [италианското обединително движение; букв. „Възраждане“], обявява се за „затворник във Ватикана“ и обезкуражава католиците да участват в политическия живот в Италия; един папа, който не е владетел на собствената си държава, твърди той, няма свободата да изпълнява задълженията си.
Този конфликт между църквата и новата нация, който предизвиква дълбок разрив в италианската идентичност, най-накрая е разрешен през 1929 г. с така наречените Латерански пактове между Пий XI и Мусолини, които създават малката суверенна територия на Ватикана, превръщат католицизма в „единствената държавна религия“ в Италия и предлагат финансова компенсация за църковните имоти, конфискувани след обединението; в замяна папата се отказва от териториалните си претенции. За Мусолини, чиято амбиция е да обедини Италия под ръководството на една партия и една визия, предимството е огромно: католиците вече не трябва да страдат от разделени лоялности. Въпреки това, когато фашизмът започва да се сближава все повече с нацизма, особено с въвеждането на италианските расови закони през 1938 г., църквата е изправена пред дилема: осъждането на тези събития може да доведе до загуба на привилегиите, залегнали в Латеранските пактове. Целесъобразността и моралното ръководство се оказват в противоречие.
Подобна е ситуацията и в Германия. Като папски нунций в Мюнхен в началото на 20-те години на ХХ в. Еудженио Пачели, бъдещият Пий XII, предупреждава за възхода на „фанатично антикатолическата нацистка партия“, признавайки, че „немалко католици са подведени … от това коварно ултранационалистическо течение“. Въпреки това през 1933 г., когато Пачели вече е на влиятелната позиция на държавен секретар на Ватикана – втори по ранг след Пий XI – църквата подписва конкордат [специален вид договор между Ватикана и някоя суверенна държава] с Хитлер, който предоставя на католическите институции в Германия свобода на действие и финансови субсидии в замяна на обещание „да се въздържат от политически дейности“. Според британския пратеник при Светия престол Пачели отбелязва, че е имал „пистолет пред гърдите си“: откритата опозиция на Хитлер ще доведе до „разпадане на Католическата църква в Райха… Спасението на душите на двадесет милиона католици беше заложено на карта“. Следователно църковната политика е била политика на съобразяване, породена от сплашване и убеждението, че душите могат да бъдат спасени само чрез наличието на законно призната католическа църква; не се е предвиждало връщане към състоянието на борба и понякога на забрана, характерно за раннохристиянската епоха.
Към края на 30-те години на ХХ век Пий XI става все по-загрижен от това приспособяване. През 1937 г. той организира четенето на агресивна критика на нацизма в германските църкви, а през 1939 г., за ужас на Мусолини, става известно, че подготвя енциклика, осъждаща расизма и антисемитизма, която трябва да представи на 11 февруари. Той умира на 10 февруари. Речта му вече е била отпечатана, но Пачели нарежда всички копия да бъдат унищожени – в отговор, твърди Керцер, на натиск от страна на Мусолини; като въпрос на нормален протокол при смъртта на папата, настоява Хесеман, който цитира загрижеността на Гьобелс, когато Пачели е избран за наследник на Пий XI на 2 март: „войнстващ папа, който действа умело и хитро“, пише нацисткият лидер в дневника си. Керцер цитира Галеацо Чано, външния министър на Мусолини, който е бил сигурен, че Пачели е предпочитаният от германците кандидат за папския престол, защото е „много примирителен“. Керцер предлага много повече информация за италианския фон и атмосфера: след церемонията по коронясването на новия папа оркестърът на италианската военна полиция свири „Giovinezza“, фашисткия химн, който включва думите „Мусолини преобрази [италианците] за утрешната война“. „Фашистка Италия гледа на новия папа с увереност и симпатия“, възторжено пише Corriere della Sera.
Хесеман представя хронология, чиито записи за първите месеци от папството на Пачели дават представа за фокуса на книгата му:
5 април: Пий XII иска от Бразилия 3000 визи за германски евреи.
6 юни: Пий XII отново иска от Бразилия 3 000 визи за германски евреи.
12 юли: Пий XII отново иска да получи бразилски визи за 3 000 германски евреи; между юли и декември следват 7 запитвания.
Хронологията не споменава, че на 15 март, едва две седмици след избирането на Пачели, Германия окупира Чехословакия, а на Разпети петък, 7 април, Италия започва инвазията си в Албания. Пий XII не осъжда нито една от двете агресии. „Католическият вестник в Рим – разказва Керцер – публикува текста на телеграма, изпратена от италиански епископ, в която той хвали Дуче за инвазията.“ Папата „е дал на околните да разберат“, съобщава Диего фон Берген, германският посланик във Ватикана, „че не вижда причина да се намесва в исторически процеси, от които Църквата не е заинтересована от политическа гледна точка“. На 20 април 1939 г. папата изпраща на фюрера поздравления за рождения ден, а католическите църкви в Германия бият камбаните си в чест на празника. Що се отнася до визите, които Пий иска от международната общност да осигури за германските евреи, те са специално за евреи, които са приели католицизма. Хесеман ни приканва да вярваме, че това условие може да е било кодирано искане за визи за всички евреи; Керцер показва как през 30-те години на ХХ в. църковната опозиция срещу расовите закони се е ограничавала до искане на изключения за католическите евреи.
Мълчанието на папата не означава, че той е искал да остане настрана от световните дела. „Папа Пий XII – съобщава Берген в средата на май – има желание да влезе в историята като „велик папа… като пратеник и изпълнител на мира“. За да постигне тази почетна цел, твърди Хесеман, той е бил длъжен да изглежда неутрален и следователно да избягва да критикува Германия. Коментарът на Берген идва в отговор на призива на папата през май 1939 г. за мирна конференция в Европа, който не предизвиква особен ентусиазъм. По същото време обаче фюрерът започва тайни преговори с папата. Тези преговори, казва Керцер, са най-важното разкритие, което излиза от новооткритите архиви: поредица от срещи, за които не се споменава в дванадесеттомната колекция от документи, свързани с войната, която Ватиканът публикува между 1965 и 1981 г.
Принц Филип фон Хесен, германски аристократ, женен за дъщерята на италианския крал, се свързва с папата по неофициални канали и двамата се срещат при голяма секретност на 11 май. Папата се оплаква, че Германия не спазва конкордàта си с църквата, че тормози свещениците и затваря католически училища и семинарии. Хесен иска от папата да изрази писмено ангажимента си да държи католиците далеч от политиката; освен това той споменава многобройните доклади за сексуални посегателства, извършени от свещеници – въпрос, който Хитлер многократно ще повдига, за да сплаши църквата. Преди това, информира ни Керцер, в отговор на полицейски разследвания в Австрия Пачели е казал на местните църковни власти да „изгорят всички архивни материали, отнасящи се до случаи на неморалност от страна на монаси и свещеници“.
Друга среща между Хесен и папата се провежда на 26 август 1939 г., само три дни след като Германия подписва пакта си за ненападение със Съветския съюз. След като Хитлер нахлува в Полша на 1 септември, Пачели вероятно се е страхувал да не компрометира тези разговори. Въпреки силния натиск от страна на Полша, която е предимно католическа нация, както и от страна на Франция, Великобритания и САЩ, той не осъжда нападението. По време на среща с Хесен на 24 октомври папата размишлява, според разказа на Керцер, че
„би било благословия за всички“… ако „моралните конфликти“, пред които сега са изправени лоялните към църквата германци, бъдат премахнати. Тогава католиците в Райха вече нямаше да изпитват конфликт в двойната си лоялност към църквата и държавата.
Това се случва по-малко от година след Кристалната нощ и по времето, когато започват да се появяват първите съобщения за германски жестокости срещу евреи в Полша.
Хесеман не споменава за тези тайни преговори. Напротив, той описва подробно посещението на Йозеф Мюлер при папата през октомври 1939 г. – Мюлер е човек, действащ от името на различни германски военни, които са заговорничели за убийството на Хитлер. Те молят папата да гарантира за тях пред британските власти, за да може да се изготви планът на приемливо мирно споразумение, преди да нанесат удар. Папата се съгласява да направи това, а настояването на заговорниците междувременно да не се изказва срещу Хитлер, за да не го направи подозрителен, е една от причините, твърди Хесеман, поради които през следващите четири години Пий не отправя публични критики към фюрера. Керцер не споменава срещата с Мюлер или споразумението със заговорниците, може би защото в официалните архиви, с които работи, не се споменава нито едно от двете. Всички източници, които Хесеман цитира, са следвоенни мемоари или реконструкции; изглежда, че няма изявление за споразумението от самия Пий, въпреки че той остава папа до смъртта си през 1958 г.
„20 октомври [1939 г.]“, гласи хронологията на Хесеман: „Пий XII осъжда расизма в първата си енциклика Summi Pontificatus“. Достъпна онлайн, енцикликата е дълга около 12 000 думи и е формирана изцяло в общи понятия. Декларирана е необходимостта от всеобщо братство и се изразява отвращение от жестокото състояние на света, но не се посочват виновниците и не се идентифицират жертвите. Хесеман разяснява: „Особено жертвите на войната и расизма, заключава папата, имат безусловно „право на състрадание и помощ“. Всъщност в текста се говори само за жертви на войната, но не и на расизма. Хесеман цитира заглавието на Ню Йорк Таймс – „Папата осъжда диктаторите, нарушителите на договорите, расизма“ – за да покаже, че призивът на папата е бил „разбран правилно“.
Керцер споменава положителния отзвук на енцикликата от германските вестници, цитирани, което е важно, в L’Osservatore Romano, ватиканския вестник. Като цяло, обяснява той, със „смесица от непрозрачен богословски език и морализаторски брътвежи“ папата е имал навика да разпръсква „самородни камъчета, които и двете страни биха могли да посочат в подкрепа на своята кауза“. Читателите, които прелистват енцикликите и речите на Пий XII, ще се изкушат да се съгласят. На среща с германския външен министър Йоахим фон Рибентроп на 11 март 1940 г. папата му напомня, че за разлика от предишния папа, в своята енциклика той „се е погрижил да не обиди германците“.
Посещението на Рибентроп във Ватикана, за което тайните преговори с Хесен са подготвили почвата, може да се използва, за да се прецени как тези двама автори използват един и същи източник, в случая бележките, които монсеньор Доменико Тардини, важна фигура в секретариата на Ватикана, е записал след строго частната среща на папата с Рибентроп. Хесеман уточнява:
Папата попита министъра в прав текст дали вярва в Бог. „Вярвам в Бог, но не принадлежа към никоя църква“, отвърна дръзко Рибентроп. „Наистина ли вярвате в Бога?“ – повтори недоверчиво въпроса си папата… „Не мога да не се усъмня в истинността на тези думи!“ Рибентроп го увери, че нито той, нито фюрерът са врагове на църквата, но ще отхвърлят „политическия католицизъм“… Всички хора без изключение били на страната на Хитлер. „Политическият католицизъм категорично не е“, хладнокръвно вметна папата… Военната цел на Германия е мирът, [каза Рибентроп]… „Как би трябвало да изглежда този мир, се вижда в Полша, където избивате свещеници и евреи“, отвърна Пий XII.
Записките на Тардини са достъпни онлайн в Actes et documents du Saint-Siège relatifs à la période de la Seconde Guerre Mondiale. Съответните точки гласят: „[Рибентроп] каза, че вярва в Бог, но не принадлежи към никоя църква“. Не се споменава за каквито и да е въпроси в прав текст, нахалство или изразяване на папско недоверие. Когато Рибентроп говори за това, че всички германци са на страната на Хитлер, папата само отбелязва логично, че в този случай „няма политически католицизъм“ – т.е. няма католическа опозиция срещу нацизма. Не се споменава нищо за евреите или за кланетата. Накратко, няма никакви индикации, че папата се е държал твърдо с Рибентроп. Версията на Керцер цитира дословно бележките на Тардини, след което продължава да разглежда срещата на кардинал Луиджи Малионе с германския министър. Предполага се, че Малионе, държавният секретар на Пий XII, е бил загрижен, че папата е твърде снизходителен към Хитлер. Докладвайки за двете срещи, Рибентроп отбелязва: „Намерих [папата] за сърдечен, примирителен, образован и добре информиран… За разлика от него, в лицето на държавния секретар-кардинал открих враг на германския националсоциализъм“.
Призивите на папата за мир остават нечути: през април 1940 г. Германия нахлува в Дания и Норвегия; през май 1940 г. Франция става мишена на германския блицкриг. На 10 юни Мусолини обявява война на Франция. „Светият отец твърде лесно се примирява, че играе само пасивна роля в драмата, която опустошава християнството“, оплаква се Владимир д’Ормесон, френският посланик във Ватикана, когато Пачели не осъжда инвазията в страната му. „Невъзможно е да се разберат действията на папата“, признава Керцер, „без да се признае, че той е имал основателна причина да мисли, че бъдещето на църквата вероятно ще бъде в една Европа, намираща се под ударите на Хитлер и неговия италиански партньор.“
Накратко, в този момент от войната е било необходимо да се прояви силна вяра, за да се повярва, че враговете на Германия могат да надделеят; затова не е имало публичен призив към католиците да се разграничат от нацизма и фашизма. Напротив, водещият италиански католически всекидневник Avvenire публикува призив от архиепископа на Болоня, че „всички ние дължим, следвайки закона на нашата вяра, най-пълно и най-изчерпателно послушание“ на военните усилия. „Времето на войната – обявява италианският вестник Rivista del Clero – не е време за дискусии или за несъгласие, а за хармония, послушание и действие“.
В деня, в който Италия напада Франция, L’Osservatore Romano възпроизвежда военни бюлетини от двете страни в конфликта, но под натиска на италианския посланик Бернардо Аттолико Пий нарежда изданието да бъде претопено и да не се появява, с оправданието, че печатарските машини са отказали да функционират. Като цяло обхватът на ватиканския вестник вече е бил силно ограничен. „Колонките му – коментира сър Франсис Озбърн, британският пратеник във Ватикана, – вече са почти изцяло посветени на информация от религиозно естество и той вече не прави никакви опити за просвещение или коментар на световните дела.“ На 4 септември 1940 г., говорейки във Ватикана пред светската организация „Католическо действие“, Пий насърчава членовете ѝ да бъдат „съвършени граждани“, готови „да дадат живота си за … Отечеството“. Трудно е да се разбере как това може да се съчетае с претенциите за неутралност. На 28 октомври Мусолини разпорежда нахлуването в Гърция.
Хесеман не включва нито един от тези материали, като вместо това се фокусира върху Холокоста, подкрепата на Пий за католическите евреи, които се опитват да избягат от Германия, и многобройните му призиви за мир. На 26 ноември 1941 г., по време на аудиенция при папата, военният свещеник дон Пиро Скавици предоставя първото потвърждение от очевидец, че нацистите избиват евреи. Жертвите е трябвало да застанат „на ръба на … гробове или ями, където след това са покосявани безмилостно със залпове от картечници и хвърляни в тези ями“. Пий е потресен. Скавизи продължава да изпраща доказателства за нови кланета през следващата година, през която в много европейски страни започват мащабни депортации на евреи. Папата не прави публично изявление.
Хесеман цитира събитията в Холандия като доказателство, че това всъщност е било „благоразумно мълчание“. През юли 1942 г., в отговор на депортирането на два влака с евреи, главите на Католическата и Реформаторската църква протестират пред нацистите и заплашват да публикуват протеста си в съвместно пастирско писмо. Германците реагират, като заявяват, че ако се въздържат от това, покръстените евреи ще бъдат освободени; католическият архиепископ Ян де Йонг все пак нарежда текстът да бъде публикуван и прочетен на събранията в неговата епархия. Германците незабавно арестуват католическите евреи, като твърдят, че това е „контрамярка срещу пастирското писмо от 26 юли“. Папа Пий, твърди Хесеман, мъдро е избрал да спасява човешки животи, вместо да търси одобрение, осъждайки зверствата.
В това е същината на спора между тези две книги. След като е стигнал до заключението, че осъждането е в най-добрия случай безсмислено демонстриране на добродетели, а в най-лошия – стимул за по-нататъшни кръвопролития, в останалата част от книгата си Хесеман се заема да изброи надълго и нашироко онези многобройни окуражителни случаи, когато евреите са намирали убежище в църкви и манастири и би могло да се каже, че папата е участвал в тях. Керцер, от друга страна, предлага широкообхватно изследване на обстоятелствата, при които са били вземани решенията на папата по време на войната, като посочва модел на поведение, който се колебае между патетичното и гротескното.
Нормалното поведение е било такова на прокрадващ се антисемитизъм. През 1943 г. Пий е помолен от монсеньор Анджело Ронкали да убеди словашкото правителство да позволи на хиляда еврейски деца да емигрират в Палестина, като по този начин се избегне депортирането им в лагерите на смъртта. Пий обаче се противопоставя на създаването на еврейска държава в Палестина и служителите му искат мнение от монсеньор Джузепе ди Мелио, друг член на неговия секретариат. В съвета си Мелио разсъждава, че доскоро евреите не са имали желание да отиват в Палестина, защото докато лесно са реализирали печалби сред християните, „ако, напротив, се съберат единствено и само евреи, се получава огромно струпване на … измамници, а липсват такива, които да бъдат измамени“.
Подобни настроения едва ли са изненадващи, като се има предвид дългата традиция на църквата да поставя евреите в гета – практика, от която Пий никога не се е дистанцирал. Гетата в папските държави са премахнати едва след обединението на Италия и загубата на суверенитета на папата. Въпреки че църквата осъжда расизма, френският посланик във Ватикана успокоява маршал Филип Петен, антисемитския ръководител на правителството на Виши, че все пак признава съществуването на „еврейски проблем“. Отец Таки Вентури, йезуит, който поддържа връзка между Ватикана и Мусолини по повод италианските расови закони, насърчава папата да се обяви против избиването на италианските евреи, като заяви, че подобна жестокост не е необходима именно защото законите „успешно са задържали евреите на полагащото им се място“. В проповед, отразена с ентусиазъм от Corriere della Sera през март 1941 г., епископът на Реканати и Лорето нарича Мусолини „Човек, изпратен от Бога“ и изразява съжаление, че враговете на Италия подкрепят „потомците на онези евреи, които са разпънали Исус“. По този начин военните усилия и „еврейският въпрос“ са свързани. Макар че никога не се изказва по въпроса за отношението към евреите, през май 1941 г. Пий изнася лекция пред четири хиляди членки на организацията „Момичешко католическо действие“ за „опасностите от неморалността в областта на женската мода, спорта, хигиената, социалните отношения и развлеченията“.
Като се имат предвид всички доказателства за системен геноцид, които Ватиканът получава към 1942 г. от Скавизи и други източници, трудно е да се разбере как съдбата на евреите би могла да се влоши от изобличаването на германските зверства. През декември 1942 г. съюзниците подготвят съвместна декларация и молят Пий да я подпише. „От всички окупирани територии“, гласи тя,
Евреите са транспортирани към Източна Европа при ужасни, жестоки условия… Тези, които са способни да работят, трябва бавно да се експлоатират до смърт в трудовите лагери. Слабите и болните се оставят да замръзнат и да умрат от глад или просто се избиват масово.
Пий не подписва. „Той смята“, съобщава американският пратеник Харолд Титман, след като разговаря с папата за последвалия му провал да осъди нацистките зверства в коледното си послание, че „е имало известно преувеличение [в съюзническите доклади] с цел пропаганда“ и той не трябва да изглежда на страната на съюзниците.
През същия месец Ватиканът прави премиера на „Пастор Ангеликус“ – документален филм, който представя Пий като неуморен миротворец. Британският пратеник Озбърн отбелязва иронията на готовността на папата да преговаря с Хитлер, когато „в новия свят на Хитлер няма да има място за католическата религия“. На страница 24 от едно прекомерно дълго коледно послание през същата година Пий наистина говори за „стотици хиляди хора, които са осъдени на смърт или постепенно изчезване не по своя вина и единствено заради своята нация или раса“. В него не се споменават нацистите или евреите. Пий изглежда „огорчен и изненадан“, коментира Осбърн, че думите не са удовлетворили критиците му.
Това, което се вижда и от двете книги, е, че Мусолини и Хитлер наистина са били изключително загрижени Пий да не се изказва; вероятно са се страхували от пробуждане на християнската съвест. Както посочва Керцер, „голяма част от хората, които убиваха евреите… смятаха себе си за добри католици“. Ако загрижеността е била да се спасят душите, то със сигурност е било важно да се направи предупреждение, че това е зло, много по-голямо от „неморалността в… женската мода“. Или пък папата се е страхувал, както предполага Керцер, „че осъждането на нацистите ще отчужди милиони католици и рискува да предизвика схизма“? В крайна сметка повечето протестантски църкви в Германия напълно подкрепят нацистите. Може би Пий е вярвал, че Хитлер би могъл да изтреби десетките милиони католици в Райха и окупираните от него територии – много голям процент от населението – както се опитва да направи с евреите, които представляват около един процент? Хесеман цитира предупреждението на Рибентроп към Хитлер през 1943 г., когато Германия нахлува в Италия, че „ако нападнем Ватикана, със сигурност ще имаме гражданска война в Германия, само един час след пускането на първата бомба“. Ако католическите чувства са били толкова силни, не би ли било полезно папата да поеме по-активно духовно ръководство?
Ходът на войната се обръща. Нахлуването на Хитлер в Съветския съюз е спряно от Червената армия. Сега папата се притеснява, че победата на комунистите може да се окаже по-лоша за църквата, отколкото победата на нацистите. Съюзниците постигат бърз напредък в Африка и се приземяват в Сицилия. Мусолини е свален и е обявено примирие между Италия и Съюзниците, в отговор на което германците нахлуват в Италия. Папата, който не е казал нищо за безмилостните бомбардировки на Лондон, да не говорим за много други европейски градове, моли президента Рузвелт поне Рим да бъде спасен от бомбардировки и пита дали Италия може да бъде пощадена от съюзническата инвазия. Междувременно той редовно дава благословията си на аудитории от германски войници, които преминават през Вечния град.
На 16 октомври 1943 г. нацистите събират 1259 римски евреи за депортиране и ги задържат в комплекс на военен колеж недалеч от стените на Ватикана. „Светият престол – казва Малионе на новия германски посланик Ернст фон Вайцзекер, – не би искал да бъде принуден да каже и дума на неодобрение“. Папата не прави публично изявление, но Ватиканът протестира, че сред жертвите е имало и католици евреи; в нито един момент няма индикации, че Пий е оценил колко гротескни са подобни разграничения. От 1007-те евреи, натоварени на 18 октомври във вагони, пътуващи към Аушвиц, оцеляват шестнадесет.
По-късно същия месец папата се съгласява с публикуването на съвместно германско-ватиканско изявление в L’Osservatore Romano, според което германците са „зачитали институциите и дейността на Римската курия, както и суверенните права и целостта на държавата Ватикан“. Именно благоразумието на папата, твърди Хесеман, е попречило на германците да продължат набезите си. „Още много стотици [евреи] – уточнява Керцер – са измъкнати от скривалищата си през следващите месеци на германската окупация“. На 30 ноември фашистките власти, подкрепяни от германците, нареждат да бъдат събрани всички евреи в Италия. В отговор на призива на архиепископа на Ферара Ватиканът да се намеси, секретариатът на папата отговаря:
Светият престол, както е правил в миналото, се опитва и при сегашните обстоятелства да помогне на неарийците [т.е. евреите], доколкото може, особено на тези в смесените семейства… Ако не друго, човек винаги ще може да каже, че Светият престол е направил всичко възможно, за да помогне на тези нещастници.
Хесеман твърди, че е имало заповед на папата църковните институции да отворят вратите си за евреите. Позовавайки се на примери за евреи, отблъснати от манастири и обители, Керцер отбелязва, че
няма доказателства, че папата някога е нареждал на църковните институции да приемат евреи, а и много от тях не са го направили, [макар че] той е бил наясно, че сред големия брой бежанци, скрити в религиозните сгради на Рим, има много евреи.
Рим е бомбардиран и в крайна сметка съюзниците окупират града. Четейки разказа на Керцер и прелиствайки стоте страници бележки, в които той цитира думите на кардинали и дипломати във Ватикана, човек остава с впечатлението за папа, който няма ясна визия, морална или политическа, и който решава как да се държи в зависимост от повеите на конкретния момент, като въпреки това отделя голямо внимание на публичния си имидж и храни илюзията, че един ден може да бъде разглеждан като важен миротворец. Четири дни след десанта на съюзниците на четиридесет мили южно от Рим в Анцио, Осбърн съобщава, че Пий е поискал „сред малкия брой съюзнически войски, които могат да бъдат гарнизовани в Рим, да няма цветнокожи“. Папата осъжда бомбардировките на съюзниците над града, особено след като на 13 август 1943 г. е ударена базиликата „Сан Лоренцо“, но по-късно монсеньор Тардини го предупреждава, че тази реакция накърнява доверието във Ватикана: ние даваме „новини“ по Радио Ватикана…, но само за убийството на цивилни, без да казваме нищо за поразената военна цел. Дали наистина Радио Ватикана остава „безпристрастно“?
Всяко решение изглежда е било взето въз основа на най- непосредствената изгода. Би било неразумно, убеждава Тардини, Пий да се включи в мирните преговори със Съюзниците след завземането на Сицилия, тъй като британците и американците несъмнено биха „извършили безброй произволни и несправедливи действия срещу германците“, които по този начин биха обвинили папата, че „е участвал… в поражението на Германия“, което би направило „бъдещите условия на католицизма в Германия много трудни“. И така нататък. Вместо да хвърли тежестта си в борбата по някакъв положителен, последователен начин и да остави „последствията… на Божественото провидение“, както веднъж е предложил кардинал Малионе, папата предпочита, по думите на Осбърн, да се занимава с „многобройни благотворителни дейности и да се отдава на слабостта си към ораторството“. „Опасявам се – отбелязва д’Ормесон още през 1940 г., – че личният му характер не отговаря на драматичната ситуация, която се наблюдава днес в Европа“.
В заключение на своята плътна, убедителна и дълбоко обезпокоителна книга Керцер изразява съжаление за следвоенното изграждане на „добре изчистен исторически разказ“, целящ да пренапише действията на Ватикана по време на войната, като Пий XII „е представен като героичен защитник на потиснатите“. Хесеман, който до голяма степен подкрепя този разказ, се оплаква от „лъжите за Пий XII, [които] все още разделят християни и евреи“. Без съмнение борбата за досието на папата и участието на църквата във войната ще продължи, особено в светлината на отговора на настоящия папа на руската агресия в Украйна, настояването му, че НАТО до голяма степен е провокирало конфликта, и забележката му, че „няма метафизични добри и лоши момчета, в абстрактния смисъл на думата“.
Въпреки това се питаме какво въздействие, ако изобщо има такова, може да окаже това върху вярващите. През четиридесетте години на живот в Италия никога не съм имал усещането, че мизерното военно поведение на Ватикана, доказаната му финансова корупция или прикриването на широко разпространени сексуални посегателства намаляват ангажираността на неговите поддръжници. Човек си спомня разказа на Бокачо в „Декамерон“ за евреина, чиито приятели християни искат да се обърне към вярата, но той настоява първо да отиде в Рим и да се види със самия папа. След завръщането си евреинът отбелязва, че в Рим е намерил само корупция и свещеници, които се стремят „да сведат християнската религия до нищо и да я прогонят от света“, но въпреки това християнството процъфтява. Точно този парадокс го убеждава, че „Светият дух трябва да бъде… неговата основа и опора… Затова нека отидем на църква и… нека се покръстя“.
[1] В контекста на процеса на беатификацията на Пий XII или на друг кандидат за светец „релатор“ е длъжностно лице, назначено от Католическата църква да наблюдава и насърчава делото. Ролята на релатора е да ръководи и координира разследването на живота, добродетелите и предполагаемите чудеса на кандидата, като гарантира, че представените документи и доказателства са задълбочени и достоверни.
