От редакцията:

Какво всъщност се случва в Европа днес – и защо дори хора, които не харесват Тръмп, вече усещат, че неговата логика работи през целия континент? Иван Кръстев предлага една от най-ясните картини досега: как Вашингтон, воден от идеология вместо от съюзнически инстинкт, подпалва европейската политика по осеви линии, които не съвпадат с нито една от старите геополитически координатни системи.

Това не е текст за Тръмп. Това е текст за Европа, която се оказва разделена не между „проамериканци“ и „антиамериканци“, а между „про-Тръмп“ и „анти-Тръмп“ – и за риска целият континент да се превърне в неволен експеримент на чужда вътрешнополитическа стратегия.

Четиво, което си струва. Не защото е удобно, а защото реже чисто.

Как оръжейната употреба на идеология от страна на Америка може да се обърне срещу нея

През десетте месеца, откакто президентът на САЩ Доналд Тръмп се върна на власт, той преобърна начина, по който Съединените щати се отнасят към съюзници и противници. Той не само преправя архитектурата и декорацията на Белия дом; той преначертава и менталните карти, чрез които Вашингтон гледа на света.

Първоначално фокусът на администрацията върху митата подсказваше, че Тръмп няма интерес към политиката на други страни и се интересува единствено от търговските баланси. По-скорошните му действия разрушиха тази илюзия. Идеологията, а не икономиката, обяснява враждебността му към Бразилия (чийто ляв президент, Луис Инасио Лула да Силва, той силно недолюбва) и неограничената му финансова щедрост към Аржентина (чийто деснопопулистки президент, Хавиер Милей, той нарече „любимия си президент“). Но не разделението между демокрация и авторитаризъм, а ляво–дясно очертава политиките на Тръмп. За разлика от предшествениците си – президентите Джордж У. Буш, Барак Обама и Джо Байдън – Тръмп не проявява интерес към износа на демокрация. Това, което желае да изнася, е неговата вътрешнополитическа програма – антиимиграционна, антиуок, антиекологична.

Може би никъде приматът на идеологията не се вижда по-ясно, отколкото в подхода на Тръмп към Европа. Изсипвайки презрение към Европейския съюз и отбягвайки традиционните либерални ценности, върху които се крепеше трансатлантическият алианс, администрацията му се опира все по-силно на европейската крайна десница. Наред с връзките си с италианската деснопопулистка министър-председателка Джорджа Мелони, Тръмп подкрепя партия „Алтернатива за Германия“ (AfD), испанската Vox и британската Reform UK на Найджъл Фараж, както и други крайно десни формации.

Създава се усещане, че Белият дом гледа на много европейски страни като изоставащи само с едни избори от Съединените щати и очаква драматичен десен завой на континента през следващите години. Европейците отдясно изглеждат убедени в това и дори започнаха да предприемат стъпки за формиране на нещо като транснационален фронт. Появи се нова група десни партии – „Патриотите на Европа“, – която обещава да „направи Европа отново велика“ и приема MAGA-революцията като модел.

В момент, когато Тръмп поставя под въпрос американските ангажименти за сигурността към Европа, заплашва да намали американското военно присъствие там и настоява Европа да плаща сама за своята отбрана, подкрепата му за европейската крайна десница изглежда на пръв поглед като стратегически шедьовър. Тя позволява на Съединените щати да задържат значителни части от Европа в своята сфера на влияние, като едновременно намаляват ангажиментите си към региона. Това е нискобюджетен начин да се усили MAGA-влиянието и да се попречи на възхода на суверенна Европа, по-слабо подравнена с Вашингтон.

В тази игра централна роля играе Централна Европа, където група нелиберални политици вече има силни позиции. Дълго преди изборите през 2024 г. Тръмп изразяваше възхищение от Виктор Орбан, дългогодишния унгарски министър-председател, който често се представя като модел за MAGA-лидерство; след завръщането си в Белия дом Тръмп подчерта това отношение, като освободи Унгария от санкции, свързани с вноса на руски петрол. В Полша крайно десният кандидат Карол Навроцки, подкрепен от MAGA, спечели президентските избори през юни. Словашкият министър-председател Роберт Фицо обяви своята поддръжка за американския президент. А в Чехия друг дяснопопулист, фаворизиран от Тръмп – Андрей Бабиш – спечели парламентарните избори през октомври и в момента се опитва да състави ново правителство.

Но ако агресивното ухажване на европейската крайна десница от страна на администрацията на Тръмп е донесло значителни успехи, то е и рискован залог. Раздухването на политическата поляризация може да доведе до фрагментирана, а не тръмпиански подравнена Европа. Не е сигурно, че дори нелиберални лидери, започвайки с Орбан, ще се подравнят геополитически с Тръмп – било по отношение на Русия, било на Китай, било на икономически въпроси. В същото време, като сипва подкрепа единствено върху идеологически близки партии и лидери, администрацията може да загуби базовата проамериканска нагласа, която традиционно поддържа Вашингтон в ключови части на Европа.

Нелиберални глобалисти

Ако първите две десетилетия след Студената война се характеризираха с „вестернизацията“ на Източна Европа, с разцъфването на либералната демокрация в бившите комунистически страни, то в настоящия момент наблюдаваме обратното. Протича постепенна „източнизация“ на Западна Европа чрез разпространението на орбановия нелиберализъм в някогашни либерални бастиони. Драматичният възход на AfD в Западна Германия е ярък знак за тази промяна.

Допреди неотдавна много анализатори смятаха, че тази партия – която германското вътрешно разузнаване определи като „потвърдена крайно дясна екстремистка“ заплаха за демократичния ред – не може да се разшири отвъд базата си в районите на бившата Източна Германия. Това предположение вече не важи, както показват резултатите на AfD в последните проучвания и регионални избори в Северен Рейн–Вестфалия. Днес западът имитира изтока: обществените нагласи в Западна Европа започват да напомнят настроенията в Източна Европа по време на мигрантската криза от 2015 г. Възходът на изтока в европейската политика приближава ЕС идеологически към Вашингтон на Тръмп.

Но съюзът на Тръмп с Орбан и други десни лидери в Централна и Източна Европа надхвърля идеологията. Макар нелибералните сили в тези страни да са разнообразни – и често в конфликт помежду си по въпроси като политиката към Русия или икономическото управление – регионът прилича на американските „червени щати“ по политически темперамент. Той е културно консервативен, предимно бял и привързан към културната хомогенност. Подобно на поддръжниците на MAGA, населението му е склонно към враждебност към имиграцията, към т.нар. уок-култура [култура на будността] и към скептицизъм относно климатичните промени. Не е изненадващо, че източноевропейската диаспора в Съединените щати подкрепяше Тръмп на последните избори.

Усещането за по-широка прегрупировка стана ясно след победата на Тръмп през 2024 г.: водени от дяснопопулистките партии на Централна и Източна Европа, нелибералните сили на континента бързо преминаха от защита на националния суверенитет срещу ЕС към отстояване на ново транснационално движение с глобална консервативна програма. Междувременно центристите в Европа често правеха обратното: много бивши привърженици на глобализацията и трансатлантизма се превърнаха в суверенисти, които се съпротивляват срещу това, което възприемат като идеологическо прескачане на Вашингтон.

Тръмпианската революция раздели Европа. За разлика от по-ранни моменти на напрежение – като нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г. – разломът този път не е между про- и антиамерикански страни. Сега той е между про- и антитръмпистки политически лагери. Най-важната промяна е, че европейските възприятия за американската политическа система вече са остро поляризирани. В социологическо изследване на Европейския съвет за външни отношения от юни поддръжниците на крайно десни партии като германската AfD, италианските „Братя на Италия“, унгарската „Фидес“, полската „Право и справедливост“ и испанската Vox изразяваха преобладаващо положително отношение към американската политика, докато основните избиратели в тези страни имаха предимно отрицателно. Никога досега проучванията на съвета не бяха регистрирали подобна поляризация.

Основният извод е, че възприятията на европейците за Съединените щати вече се определят от отношението им към Тръмп. Някои традиционни трансатлантици започват да изпитват тревога за бъдещето, тъй като европейските поддръжници на Тръмп може да престанат да подкрепят Съединените щати, когато той вече не е на власт или ако политиките му се провалят. Като се опира на нелибералния авангард на източна Европа, администрацията на Тръмп задълбочи старото източно–западно разделение на континента и драматично увеличи риска от фрагментация на ЕС. И дори десните партии да вземат връх в целия регион, съвсем не е ясно, че една нелиберална Европа ще бъде проамериканска или че мечтата за по-суверенна, по-малко зависима от САЩ Европа е притежание само на традиционните партии от центъра и левицата. Самата развиваща се геополитическа визия на Орбан подсказва по-сложна картина.

Унгарският копринен път

Ако има един европейски популист, добре познат в MAGA-вселената, това е Орбан. Инвестирал сериозно в изграждането на трансатлантическа консервативна мрежа още от 2010-те години, унгарският лидер се е превърнал за десницата в това, което някога беше кубинският лидер Фидел Кастро за левицата – герой и модел. Влиянието на Орбан в Централна и Източна Европа е значително. Ако спечели преизбиране през април 2026 г., той ще има основания да претендира за позицията на главен архитект на постлибералната геополитическа стратегия на Европа.

Но нов мандат за Орбан едва ли ще доведе до MAGA-хегемония върху континента. Той може да подкрепя Тръмп, но вярва, че Западът е навлязъл в необратим упадък. В офиса му в Будапеща има три световни карти с различни перспективи: една със САЩ в центъра, една с Европа и една с Китай. Това, което вижда, е „глобална промяна на системата“ – преместване на световната сила към Азия. Според него Азия има демографски импулс, технологично предимство и огромен капиталов ресурс, а военният ѝ капацитет расте бързо. Бъдещият световен ред, смята той, ще бъде азиоцентричен.

За Орбан Европа е изправена пред рязък избор: или да се прикачи към Съединените щати и да се превърне в „музей на открито“ – възхищаван, но застинал, – или да търси „стратегическа автономия“, връщайки се в глобалната конкуренция като независима сила. Подобно на френския президент Еманюел Макрон, Орбан заявява, че предпочита „суверенна Европа“. В неговото консервативно виждане това означава запазване на единния пазар, но обрат на по-дълбоката политическа интеграция и равно дистанциране от Китай и САЩ.

Според Орбан свързаността ще бъде ядрото на унгарската стратегия. Унгария няма да влиза в студена война с Китай или в технологичен или търговски блок срещу Пекин. Това отразява новите икономически реалности в Будапеща: Китай вече инвестира в Унгария повече, отколкото във Франция, Германия и Обединеното кралство взети заедно. С други думи, Европа на Орбан – за разлика от Европа на Урсула фон дер Лайен – не е подравнена с Вашингтон що се отнася до политиката към Китай. А подобни разминавания не са уникални за Унгария: германската AfD е в много отношения по-близка до Москва, отколкото до Вашингтон.

Разбира се, европейската популистка десница е по-широка от Орбан – и той може да загуби изборите през април, като за първи път от години се изправя пред силен конкурент. В една от историческите иронии Fidesz може да падне точно в момента, в който наблюдателите говорят за „момента на Орбан“. Но неговата азиоцентрична визия ясно показва границите на тръмпианското влияние върху Европа.

От MAGA към MEGA

Администрацията на Тръмп не крие стремежа си да демонтира либералната йерархия в ЕС. Но дори MAGA да успее да подкопае институциите, изградени от Франция, Германия и други водещи демокрации, дяснопопулистките партии, които тя издига, може в крайна сметка да не подкрепят ново американско влияние върху Европа.

Администрацията правилно преценява, че европейците се придвижват надясно, но греши в очакването, че възходът на протръмпистки лидери ще е достатъчен, за да съхрани американското надмощие. По-вероятно е възходът на нелибералната десница да задълбочи икономическата и политическата криза, която оксфордският политолог Димитър Бечев нарича „битката за Европа“ – ситуация, в която големи сили като Китай и Русия, както и средни сили като Турция и държавите от Залива, ще се конкурират за влияние.

По-големият проблем за САЩ е, че политиките на Тръмп отчуждиха либералния истаблишмънт, който някога превръщаше страните от Централна и Източна Европа в най-надеждните трансатлантически партньори. Ако популистките лидери изпаднат в немилост в Унгария, Чехия и други държави от региона, техните наследници вероятно ще бъдат не по-малко скептични към Вашингтон, отколкото западноевропейските либерали днес. Парадоксално е, че укрепвайки връзките си с европейската десница, Вашингтон може да отслаби влиянието си в Европа като цяло.

Други източници на напрежение между Тръмп и новата европейска десница произтичат от цивилизационния национализъм, предпочитан от американските консерватори. Възгледът на MAGA, че Западът трябва да се дефинира като бял и християнски, резонира с много европейски крайно десни партии, но техните поддръжници са дълбоко разделени по въпроса дали Русия на Владимир Путин е част от тази нова нелиберална империя. Поляците, например, са дълбоко скандализирани, че американски коментатори като Тъкър Карлсън смятат Русия за част от белия християнски Запад.

Може би най-ясната последица от европейската стратегия на Тръмп е завръщането на „германския въпрос“ – историческата дилема как да се управлява силна Германия в рамките на мирна Европа. Докато Вашингтон се оттегля от европейските си ангажименти и настоява Европа сама да финансира своята сигурност – а европейците все повече се съмняват в американската надеждност – германската ремилитаризация става централна за европейската отбранителна способност. Но едновременното насърчаване на AfD от страна на Тръмп, вече втора политическа сила в Бундестага, повдига перспективата най-мощната европейска държава в бъдеще да бъде ръководена от германската националистическа десница – и Вашингтон да приветства подобно развитие. Това възражда стари страхове сред съседните страни – включително среди вдясно, които иначе симпатизират на Тръмп.

Ако стратегията на администрацията на Тръмп е да наложи по-тясно идеологическо подравняване, като същевременно намалява икономическата и военната подкрепа, тя ще се провали. Десните партии, не по-малко от центристките и либералните, разбират, че в един все по-нестабилен свят техните държави може би ще трябва да разчитат на себе си. Изправена пред враждебна международна среда, европейската десница може да преоткрие – може би неохотно – практичността в отделянето на Европа от ненадеждните Съединени щати. В крайна сметка въздействието на Тръмп върху Европа напомня по странен начин въздействието на Михаил Горбачов върху Източния блок през 80-те години. „Горби“-манията драматично промени комунистическите режими – и в процеса помогна на Москва да изгуби своята сфера на влияние.

Източник

Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.