Извън обичайния маршрут на масовия туризъм, но с богата история и особена атмосфера, Мито е град между Токио и провинциална Япония – между модерността, спокойствието и оризищата на Ибараки. Някога седалище на един от най-важните клонове на фамилията Токугава, днес Мито пази спомена както за Япония на шогуните, така и за началото на епохата Мейджи.

Тук, край прочутата сливова градина Кайракуен, шинтоисткото светилище Токива Джинджа напомня за време, когато Япония едновременно търси корените си и постепенно се отваря към света.

Понякога най-интересните места са именно онези, които не се опитват да привличат внимание. А с любопитството и откривателския дух на студентите човек често вижда и научава още повече.

Мито е именно такава Япония – малка, спокойна и много истинска. Град, в който минало и бъдеще сякаш продължават тих разговор помежду си.

Пътят към Мито: залез над Ибараки

Силуетите на Токийския залив вече се виждаха от самолета. Заходът към летище Нарита преминава над зелени, подредени като килим полета. Меко кацане – и вече сме на терминала.

Успяваме да хванем последния автобус за Мито за деня – заедно с групата студенти. Шофьорът и служител на летището помагат на всеки пътник да качи куфарите си в багажника – малък, но показателен детайл от японската всекидневна учтивост. Вече сме на път. Всичко върви по план.

Скоро магистралата отстъпва място на по-тесен провинциален път. По пътя от Нарита към Мито залезът бавно се спускаше над оризищата на Ибараки. Япония е известна със своите изгреви, но залезите ѝ също могат да бъдат впечатляващи.

По това време на годината оризът току-що беше посаден, а младите светлозелени стръкчета рисуваха фини линии върху огледалната повърхност на водата. По-далечните оризища пожълтяваха от хоризонталните лъчи на угасващото слънце, което почти докосваше хоризонта в последен блясък за деня.

Още преди да стигнем до града, Мито започваше да се разкрива не като туристическа дестинация, а като друга Япония – по-тиха, по-земна и по-близка до ежедневния ритъм на страната.

Мито – една малка (и реална) Япония

Мито е нещо като скрита перла в Япония – извън обичайния обсег на масовия туризъм, но с богата история и култура. Достатъчно близо до Токио и същевременно достатъчно далече от мегаполиса. Изглежда някъде между предградие и земеделска земя – град, в който урбанизацията постепенно се разтваря в оризищата на Ибараки.

Още при първите разходки човек усеща различен ритъм. По-малко забързан, по-тих, сякаш по-близо до всекидневния живот на Япония. Тук има по-малко туристи, по-малко зрелищност и повече усещане за обикновеност – от онзи тип места, които не се стремят да впечатляват, но постепенно започват да разкриват характера си.

Районът около гарата е своеобразният център на града – с хотели, малки заведения, магазини и оживление, особено привечер. Най-интересното архитектурно решение е мрежата от пешеходни пътеки на второ ниво, които пресичат улиците и свързват различните части на района. Пространство, организирано така, че движението на хората да тече спокойно и почти без пресичане с автомобилния поток.

Хотелът ни е скромен, но педантично чист и подреден. От онези места, които не впечатляват с лукс, а с внимание към детайла. Човек почти остава с усещането, че е поне с една звезда над заявените в брошурите три.

Някога Мито е бил важен замъчен град и седалище на един от трите най-значими клонове на фамилията Токугава – Мито Токугава, които играят важна роля в политическия и интелектуалния живот на късния шогунат. Именно оттук идват и част от идеите, които подготвят прехода към епохата Мейджи и модерна Япония.

Днес обаче градът не прави впечатление на място, което демонстративно носи тежестта на миналото си. Историята тук сякаш присъства по-тихо – в парковете, светилищата, старите алеи и в самото усещане за място, което живее спокойно, леко встрани от големите потоци на съвременна Япония.

Но именно тук започват да се виждат и част от по-дълбоките въпроси на днешна Япония. Освен възрастните хора, които често се забелязват по улиците, на места могат да се видят и изоставени къщи – тихо напомняне за застаряващото население и постепенното обезлюдяване на части от страната. Мито не е изключение, а по-скоро част от една по-широка японска реалност.

И все пак именно в тази смесица между спокойствие, историческа памет и ежедневна нормалност Мито започва да изглежда като една малка – и много истинска – Япония.

В университета Токива: когато учениците станат учители

В университета Токива имахме възможност да видим и една по-тиха, всекидневна Япония – онази, която рядко присъства в туристическите брошури. Опитахме калиграфия, слушахме – и дори се опитахме да свирим – на кото (традиционен струнен инструмент, подобен на цитра, дошъл в Япония от Китай преди повече от хилядолетие като част от дворцовата музикална култура през периода Нара), имахме урок по кендо, обличахме кимона и участвахме в чаена церемония, включително в самото приготвяне на матча. Заедно „изпяхме“ – или по-скоро сричахме – известната японска песен „Сакура, сакура“.

Местните ученици и студенти за кратко се превърнаха в учители, а ние – в ученици.

Срещите с ученици от местното средно училище, а дори и заниманията с деца в детската градина, направиха преживяването още по-неочаквано живо. Не бях посещавал детска градина от времето, когато синът ми Антон ходеше на такава.

Играхме с децата, а междувременно беше любопитно да наблюдаваме как всичко е организирано почти до минута – онова характерно японско съчетание между дисциплина, ритъм и привидна лекота, при която редът сякаш идва естествено. Децата постоянно ни подаваха ръце за „дай пет“, смееха се и с лекота общуваха отвъд езиковите бариери.

Спомних си за годините си в пантомимен театър – как понякога жестовете, мимиките и движението казват повече от думите. В една от игрите се бях наредил на опашката на нашия отбор и, в патешко ходене, се опитвах да бъда на нивото на най-ниското дете. Нещо като в приказката за ряпата – възрастни и деца, подредени едни след други в обща игра.

Накрая децата ни подариха мили подаръци – техни рисунки. Нещо малко, но истинско. Неподправени душици.

По време на обяда в университетската кафетерия местен студент се приближи и ме заговори на английски. Очевидно искаше да упражнява езика и беше изключително приветлив и отворен. Разговорът беше кратък, но приятен – от онези случайни срещи, които някак естествено остават в паметта.

В час по английски имах възможност да разговарям с група ученици и да науча повече за техните интереси, планове и представи за бъдещето. Оказа се, че програмата ги подготвя за работа като медицински сестри. Системата в Токива насърчава ранно професионално ориентиране и обучение. Това донякъде ми напомни за техникумите в България, а и по принцип за професионалните училища в Европа. В известен смисъл подобни модели не са чужди за Япония – още от епохата Мейджи страната активно взаимства европейски образователни и институционални практики, адаптирайки ги към собствената си среда.

В часа по английски имаше и забавни моменти. В една от игрите всяка група трябваше да открие и запише няколко неща, които са общи за всички участници. След кратко обсъждане нашата група стигна до любопитен извод: „Искаме да посетим Южна Корея и да гледаме K-pop концерт.“

Това ме накара отново да се замисля за мащаба на корейската поп култура в Азия. Знаех, че K-pop е изключително популярен в региона, но не бях осъзнавал колко силно е влиянието му и сред младите хора в Япония. Не е случайно, че през последните години все повече японски изпълнители стават част от K-pop индустрията – от японските звезди в TWICE (Момо, Сана и Мина), през Гизел в aespa, до цели японски групи, създадени по модела на K-pop, като NiziU. Още едно напомняне колко преплетени са културните пространства на Източна Азия днес.

Може би има значение и това, че Мито не е голям туристически център като Токио, Осака или Киото, където хората често изглеждат по-заети, по-резервирани и донякъде уморени от огромния поток посетители. В Мито усещането беше различно. Вероятно помогна и това, че не бяхме просто туристи, а гости на университета Токива, с който имаме партньорски отношения вече повече от петнадесет години. Но не мисля, че се свежда само до университета – можеше да усетиш по-топло и любезно отношение и в магазина, ресторанта, градината или храма. Някак по-спокойно, по-човешко.

Градът на Мито Комон, резиденцията и бамбуковата гора

За първи път имах възможност да видя резиденция на даймьо – феодален владетел от епохата на шогуните. Разположена на добре защитима позиция върху хълм и заобиколена от градини, резиденцията напомня в умален вид на императорски дворец – съчетание между представителност, ред и стратегическа мисъл.

Мито не е обикновен домейн (хан). Той принадлежи към т.нар. Госанке – трите привилегировани клона на рода Токугава, създадени като своеобразна „резерва“ за наследяване на шогунската власт при липса на пряк наследник. В страна, разделена на над 250 домейна, Мито заема особено място – едновременно регионален център и пряко свързан с политическото ядро на Япония.

Не е случайно, че именно тук се свързва името на Токугава Мицукуни – легендарният Мито Комон, останал в японската популярна култура като символ на справедлив и мъдър управник. По-късно именно школата Mitogaku ще помогне да се оформят идеи, които подготвят част от интелектуалната почва за епохата Мейджи и лозунга „сонно джой“ („Почитай императора, прогони варварите“).

Самата двуетажна сграда прави впечатление едновременно с известна икономичност и с ясна демонстрация на статус. Няма показност в европейския смисъл на думата, но има усещане за дисциплина, йерархия и власт, изразени чрез пространство, симетрия и внимание към детайла. Сградата сякаш „диша“ с отворената си структура и дългите веранди, опасващи втория етаж.

До резиденцията се намира и бамбуковата гора – още едно от силните впечатления от Мито. Някога тук били засадени около хиляда бамбукови дръвчета, донесени от Киото, които с времето се превърнали във висока и елегантна гора.

Признавам, че още от детските си години имам особено преклонение към бамбука. Може би защото в България трудно се намираше, а за „рибарите“ бамбуковите въдици бяха нещо като върха на технологията – почти легендарен предмет. Удивително равномерен и пропорционален, при това естествено израснал – сякаш без нужда от допълнително „правене“ и култивиране.

Бях виждал бамбукови гори и градини в Китай, Корея, Виетнам и други страни в Азия. Но в Япония сякаш има нещо различно – тук бамбукът е не просто природа, а част от изкуството. Не просто растение, а внимателно оформено присъствие, в което красотата идва от пестеливостта, ритъма и спокойствието.

И светлозеленият му цвят – почти като този на младо оризище – е един от любимите ми. В бамбуковата гора сякаш имаше нещо познато: като оризище, което с времето се е издигнало и превърнало в гора. Красиви, елегантни стъбла, всяко със своята индивидуалност, но заедно – тиха зелена хармония. И величествена.

Сред високите стъбла човек някак естествено започва да разбира защо бамбукът заема толкова особено място в японската естетика – не показна красота, а спокойна устойчивост.

Под сянката на сливите

Недалеч от резиденцията се намира и прочутата сливова градина Кайракуен – едно от трите най-известни исторически градински пространства в Япония. Макар да я посетихме извън сезона на цъфтежа, мястото оставя силно впечатление и без цветовете, които всяка пролет привличат хиляди посетители.

Тук хората идват през март, за да се любуват на цъфналите сливи – своеобразен предвестник на по-популярния сезон на сакурата, който скоро след това обхваща цяла Япония. Но сливовият цвят по нищо не отстъпва – с по-деликатния си аромат и ранното обещание за пролет. В Мито сливите са повод за особена местна гордост, част от идентичността на града не по-малко от историята на Токугава.

Именно тук „открих“, че Мито произвежда и нещо като сливова ракия – местна версия на умешу, популярното японско сливово питие.

Но най-запомнящото се за мен беше друго: начинът, по който стопаните се грижат почти за всяко клонче в градината. Едно осакатено от времето дърво беше поддържано от сложна система от подпори и превръзки, извито в почти неестествена арка над пътеката. Изглеждаше едновременно крехко и упорито – като живо същество, за което някой отказва да се откаже. И красиво.

Може би и тук имаше нещо дълбоко японско – не просто поддържане на природата, а търпеливо съжителство с нея, дори когато вече не е „съвършена“. Грижа не въпреки времето, а заедно с него.

Токива Джинджа и японското „центриране“

Непосредствено до сливовата градина се намира шинтоисткото светилище Токива Джинджа (Tokiwa Jinja) – още един важен ключ към разбирането на Мито и неговото място в японската история. На пръв поглед човек би могъл да го приеме за наследство от самурайската епоха, но всъщност светилището е построено едва през 1876 г., вече след Реставрацията Мейджи.

Самият този факт е показателен. Токива Джинджа не е просто паметник на миналото, а част от усилието на нова Япония да преоткрие своите „корени“ в момент на драматична модернизация. Докато страната възприема западни технологии, институции и дори стилове на обличане, паралелно се засилва интересът към шинтоизма, императора и историческата приемственост като основа на националната идентичност.

Не е случайно, че именно Мито играе важна роля в този процес. Идеите на школата Mitogaku и лозунгът сонно джой („Почитай императора, прогони варварите“) вече са подготвили част от интелектуалната почва за епохата Мейджи. В известен смисъл тук можем да видим ранни очертания на идеята за кокутай – националния характер и историческа същност на Япония, изградена около императора, приемствеността и представата за особена историческа мисия.

Мито остава едновременно дете на Токугава и предвестник на Мейджи – място, където традицията и промяната странно се преплитат. Именно тук започва да се очертава една от особеностите на японския път към модерността: отваряне към света, но без отказ от собствените корени.

Търсенето на този баланс започва още през епохата Мейджи и в много отношения продължава до наши дни. По пътя Япония преминава през различни „залитания“ – ту към по-силно възприемане на Запада, ту към по-дълбоко обръщане към собствената традиция и национална идентичност. Но може би именно в това постоянно търсене на равновесие се крие една от особеностите на японския опит – стремежът към своеобразно „центриране“ между тези две големи посоки на модерното време.

Преди да напуснем Токива, реших и аз да си опитам късмета, както правят мнозина посетители на японските светилища, и изтеглих омикуджи – традиционно шинтоистко предсказание. След като хвърлих монета в кутията за дарения, съдбата се оказа особено благосклонна. Предсказанието обещаваше „голям късмет“ (daikichi) – най-благоприятната поличба в японската традиция. Но, както често се случва в Япония, добрата съдба вървеше ръка за ръка с предупреждение. „Каквото и да правиш, късметът ще бъде на твоя страна“, гласеше посланието, но същевременно съветваше човек да не се опиянява от успеха или похвалите и да се отдаде искрено на работата си. Имаше и една почти конфуцианска поука: понякога една смислена дума струва повече от множество празни приказки. Това не беше първото омикуджи по време на престоя ми в Мито, но със сигурност беше най-щедрото. Изглежда, междувременно бях „повишен“ в йерархията на късмета. Дори големият късмет в Япония, изглежда, идва не като триумф, а като покана към смирение.

Езерото и градът

От парка на светилището дълги стълби, маркирани от масивен тории – онези характерни шинтоистки порти, които сякаш обозначават прехода между светското и сакралното – ни отвеждат към края на езерото Сенба (Senba-ko). Самият размер на тории подсказва и важността на светилището Токива в местния духовен и исторически пейзаж. Езерото, разположено непосредствено до Кайракуен, е едно от любимите места за разходка на жителите на Мито.

В края на езерото днес се оформя и една по-съвременна картина на града. Наскоро изграден парк с лодки, заведения, игри, спортни пространства и дори кортове за пикълбол придава на мястото усещане за оживен обществен център – пространство, където семейства, студенти и възрастни хора спокойно споделят едно и също място.

Езерото носи и по-дълбок символичен смисъл. Голяма част от централното Мито, включително районът около гарата, е изградена върху рекултивирана земя – част от някогашното езеро. Още едно напомняне, че Япония живее в постоянно „общуване“ с природата – чрез адаптация, култивиране и внимателно пренареждане на пространството, а не просто чрез опит да я надделее.

Един от първите ми „спомени“ за Япония е още от ученическите години, когато прочетох нашумелия роман „Потъването на Япония“. Може би още тогава, без да го осъзнавам, започнах да свързвам страната с това постоянно взаимодействие – понякога напрегнато, дори фатално – между човек и природа. Някъде там вероятно се е появило и усещането за една страна, живееща с постоянна несигурност и известна обреченост пред природните стихии, но и с удивителна способност да се адаптира към тях.

Може би неслучайно си спомних за този роман именно в Мито – нещо, което не ми се беше случвало при предишни посещения в Япония.

Дъжд, океан и врата към стихията

Един ден посетихме храма в Оараи, недалеч от брега на океана. Денят беше дъждовен. Храмът стоеше почти пуст, а ние бяхме едва ли не единствените посетители. Има нещо особено в японските светилища по време на дъжд – тишината става по-дълбока, дървото и камъкът сякаш потъмняват, а мястото придобива особена вглъбеност.

В дъждовния храм край океана в Оараи си опитах късмета – за първи път в Мито – и изтеглих омикуджи. След като хвърлих монета в кутията за дарения – малък жест на почит и надежда – съдбата се оказа умерено благосклонна. Моето омикуджи беше от категорията suekichi –  „умерен“ или „бъдещ късмет“, който в японската традиция предполага, че благоприятното предстои да се разгърне постепенно. Не обещаваше голяма промяна или драматичен обрат, а по-скоро едно скромно послание, напълно в духа на дъждовния ден и морския хоризонт. „Дори малките пътеки постепенно се променят, когато идва пролетта“, гласеше стихът. А поуката звучеше почти като житейски съвет: „Времето, според начина, по който го използваш, може да стане и злато, и олово.“ В случай на лош късмет мнозина оставят омикуджи завързано в светилището – сякаш поверяват тревогите си на мястото, с надеждата съдбата да бъде по-благосклонна. Моето беше от онези умерено благоприятни предсказания, които човек по-скоро прибира – не обещание за внезапен успех, а ненатрапчиво напомняне за търпение и време.

След това се спуснахме към брега, отново преминавайки под голямо тории. На самия океан вятърът беше почти бурен. Чадърите един след друг се обръщаха и чупеха, а студентите се бореха със страничните пориви на дъжда.

Сред скалите в морето се виждаше още един тории – сякаш портал към океана, или може би от океана към брега, зависи от перспективата. Дъжд. Мрачен хоризонт. Вълни, разбиващи се в скалите. И врата към стихията.

Именно тази картина остана в съзнанието ми като друга метафора за Мито, а може би и за Япония: суров свят и одухотвореност. Стихия и красота.

Рибният пазар наблизо не беше особено оживен заради времето, но дори така човек можеше да усети колко тясно животът и поминъкът тук остават свързани с морето. Поколения рибари и търговци предлагат стоката си – сякаш току-що уловена в океана. Още едно напомняне колко непосредствено природата продължава да оформя ежедневието на хората.

Все пак Япония е архипелаг от хиляди острови, разположен на пресечната точка на четири тектонски плочи и част от познатия „Огнен пръстен“ на Тихия океан. Земетресенията, тайфуните и вулканичната активност не са изключение, а част от историческия ритъм на живота. Може би именно затова в Япония човек толкова силно усеща едновременно крехкостта и устойчивостта – постоянното съзнание, че природата може да бъде и красива, и безпощадна.

„Изоставането на пионерите“

Разбира се, Япония не е само хармония, градини и добре организирани ритуали. По време на това пътуване се сблъскахме и с една друга, по-трудна страна на ежедневието – бюрокрацията и понякога изненадващата сложност на иначе високотехнологично общество.

Всичко в Япония сякаш „цъка“ като часовник – поне според представите. Но понякога именно тази прецизност прави системата изненадващо сложна. Може би това са своеобразните „неудобства на реда“ – моментите, когато съвършено подредената система невинаги се оказва и най-удобната.

Още от полета с JAL към Нарита започнаха дребните административни предизвикателства – трудности с електронната карта за пристигане, различни процедури и правила, които невинаги изглеждат интуитивни за чужденци. Практичността понякога също има своите ограничения: преди пътуването от Мито към Токио трябваше да изпратим голяма част от багажа отделно ден по-рано, защото във влаковете просто не е предвидено човек да се движи с прекалено много куфари. От една страна неудобство, от друга – знак за общество, което функционира чрез правила, дисциплина и ограничено пространство.

Една малка изненада беше и интернет свързаността. Като цяло е добра, но невинаги на нивото, което човек очаква от технологичен гигант като Япония. От летището до хотелите понякога достъпът се оказваше по-сложен от очакваното – още едно напомняне, че дори най-впечатляващите системи имат своите малки несъвършенства.

Понякога това се проявяваше в съвсем дребни, но показателни ситуации. Не успях да свържа видео камерата си (Osmo, на китайската компания DJI) с телефонното приложение – нещо, което в други страни беше ставало безпроблемно. Подобни дребни затруднения се появяваха и при транспорта: едни автобуси приемаха транспортни карти, други – не, и човек трябваше да плаща или в брой, или с кредитна карта. В общество, известно със своята организация и технологичност, подобни малки несъответствия изглеждат почти парадоксално. Понякога човек дори остава с усещането, че от много „цъкане“ системата леко започва да „зацъква“.

Проблемът със застаряващото население отдавна е добре познат в Япония. В Мито той сякаш се вижда и с просто око – многото възрастни хора по улиците, но и изоставените къщи тук-там, напомнящи за постепенното обезлюдяване на части от страната. Близо една трета от населението вече е над 65-годишна възраст. За разлика от много западни общества, Япония в голяма степен избира да не решава демографските си проблеми чрез мащабна имиграция – подход, който запазва определена социална приемственост, но същевременно поставя страната пред сериозни предизвикателства, свързани с недостига на работна ръка и натиска върху социалните системи.

В същото време Япония има една от най-високите концентрации на столетници в света – близо 80–100 души на 100,000 население, сред най-високите показатели в глобален мащаб. В известен смисъл застаряването тук е и обратната страна на впечатляващо дълголетие. Много общества вероятно биха искали да имат именно „проблемите“ на Япония.

Икономическите предизвикателства също остават видими. По пътя към Оарай минахме покрай завод на Hitachi за хладилно оборудване – напомняне за една индустриална Япония, която някога символизираше технологичното чудо на Азия. Трудно е човек да не си спомни годините, когато Panasonic (някогашната Matsushita) и Hitachi бяха символи на японското икономическо чудо. Но както в Европа и Северна Америка, и тук деиндустриализацията и жестоката конкуренция от други азиатски икономики – особено Китай и „азиатските тигри“ – постепенно променят икономическия пейзаж. Понякога символите на тази промяна са съвсем прозаични: в японските хотели вече често ще видите китайски хладилници и техника.

Понякога човек остава с усещането за своеобразното „изоставане на пионерите“. Япония е първата индустриализирана държава в Азия – страната, която още от епохата Мейджи започва да въвежда модерни институции, индустрия и технологии, превръщайки се в модел за развитие за голяма част от региона.

Икономическият историк Александър Гершенкрон говори за „предимството на изостаналостта“ – идеята, че държави, започнали индустриализацията си по-късно, често могат да прескачат етапи, усвоявайки вече съществуващи технологии и институционални модели. В известен смисъл Япония днес сякаш преживява обратната страна на този процес.

Част от нейните „ученици“ – особено Южна Корея, Тайван, Сингапур, а по-късно и Китай – започват да надграждат върху японския опит, понякога постигайки впечатляващи пробиви в по-късното си развитие. В някои отношения именно те днес изглеждат по-динамични, по-бързи в технологичната адаптация или по-уверени в определени индустриални сектори.

Но проблемите на Япония днес са от друго естество – проблеми на едно постиндустриално общество, достигнало по-рано до предизвикателства, с които държавите, следвали Япония в индустриализацията, тепърва започват или предстои да се сблъскат.

Застаряващо население, ниска раждаемост, забавен икономически растеж, деиндустриализация и нарастващи социални разходи – това са въпроси, които постепенно се превръщат в част от дневния ред и на други развити общества в Азия, Европа и Северна Америка.

Погледнато по този начин, Япония може би отново има шанс да бъде пионер – този път не в индустриализацията, а в търсенето на решения за едно общество на „забавени обороти“, принудено да намери нов баланс между икономика, технологии, социална устойчивост и качество на живот.

В търсене на равновесие

Когато си тръгвахме от Мито, остана усещането за място, което някак не се опитва да впечатлява – и именно затова постепенно започва да ти позволява да го разбереш.

Тук човек може да види едновременно Японията на Токугава и Мейджи, шинтоистките светилища и модерните паркове, тишината на градините и суровия океан край Оарай. Страна, която непрекъснато търси баланс – между минало и бъдеще, традиция и промяна, човек и природа.

Може би именно затова Мито остана толкова запомнящ се. Не като „голямата“ Япония на туристическите витрини, а като една по-спокойна, по-всекидневна и по-разбираема Япония.

Една малка. И много истинска. Япония.

Либерален преглед - Рефлексии от Източна Азия: Мито – скритата перла на Япония

{"id":3398,"form_id":3,"category":"category-56","name":"001.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/001.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/001.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/001.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3106","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"290046586-001.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3399,"form_id":3,"category":"category-56","name":"002.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/002.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/002.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/002.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3107","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"608679480-002.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3400,"form_id":3,"category":"category-56","name":"003.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/003.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/003.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/003.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3108","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"616990533-003.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3401,"form_id":3,"category":"category-56","name":"004.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/004.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/004.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/004.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3109","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"109780331-004.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3402,"form_id":3,"category":"category-56","name":"005.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/005.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/005.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/005.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3110","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"989760100-005.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3403,"form_id":3,"category":"category-56","name":"006.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/006.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/006.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/006.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3111","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"812921649-006.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3404,"form_id":3,"category":"category-56","name":"007.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/007.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/007.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/007.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3112","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"473782461-007.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3407,"form_id":3,"category":"category-56","name":"010.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/010.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/010.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/010.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3115","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"466455507-010.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3408,"form_id":3,"category":"category-56","name":"011.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/011.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/011.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/011.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3116","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"262492187-011.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3409,"form_id":3,"category":"category-56","name":"012.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/012.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/012.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/012.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3117","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"352889175-012.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3410,"form_id":3,"category":"category-56","name":"013.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/013.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/013.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/013.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3118","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"853540807-013.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3411,"form_id":3,"category":"category-56","name":"014.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/014.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/014.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/014.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3119","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"657972518-014.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3412,"form_id":3,"category":"category-56","name":"015.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/015.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/015.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/015.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3120","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"670891270-015.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3413,"form_id":3,"category":"category-56","name":"016.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/016.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/016.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/016.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3121","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"148636116-016.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3414,"form_id":3,"category":"category-56","name":"017.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/017.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/017.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/017.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3122","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"135001364-017.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

{"id":3415,"form_id":3,"category":"category-56","name":"018.jpg","path":"images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/018.jpg","url":"https:\/\/www.librev.com\/images\/stories\/articles\/2026\/20206_06_Avarm_Mita\/018.jpg","thumbnail_url":"\/images\/bagallery\/gallery-3\/thumbnail\/category-56\/018.jpg","title":"","short":"","alt":"","description":"","link":"","video":"","settings":null,"likes":0,"imageId":"3123","target":"blank","lightboxUrl":"","watermark_name":"670518464-018.jpg","hideInAll":0,"suffix":""}

12

Аврам Агов е специалист по далечна Азия с основно направление Корея. Той е асистент по световна история на ХХ век в Университета във Ванкувър, Канада, и автор на книгите „Страната на утринната свежест“ и „Самсунг или пътят на трите звезди“, публикувани в България.