Първи юли – кратка история
Достигаме кея на Ванкувър от южната страна на залива Бърард. Ако островът Гранвил е сърцето на града, кеят е неговата душа. Кеят е широко понятие (и място) в северната част на града. Конгресният център Канада Плейс е един от основните символи на града със своята оригинална архитектурна форма, наподобяваща кораб (покривът е конструиран от бели платна и колони, имитиращи мачти). Това е центърът на Експо Ванкувър 1976. Именно световното изложение дава тласък на развитието на града. Пристанището и гарата са също знакови възли на града, свързващи го с континента и света. Новият Конгресен Център-Запад е седалище на телевизии и информационни агенции по време на Олимпиадата. Модерната му структура от стомана и стъкло също наподобява кораб. Огромна синя капка-скулптура (на Берлинското студио IDEE, 2009 г.) се извисява и същевременно пада наклонена под един и същ ъгъл към острия ръб на сградата. Капка дъжд, уловена в мига преди да се разлее на кея, олицетворява пресечната точка между природа и технология. На противоположния край на новия конгресен център е изградена оригинална скулптура „дигитален Окра“. Черно-белият Окра с перка на гърба е популярен вид кит в тази част на Тихия океан. Той е с малко „противоречив“ характер: наричан е още „кит убиец“ защото се храни с риба, но се води от семейство на делфините (има формата на делфин). Скулпторът използва дигитален образ на кита (вертикално разположен), за да изгради скулптура от метални кубични блокове, които отразяват пикселите на снимка. Мигащи светлини по ъглите на блокчетата представят вечно менящия се облик на кея и хората които работят на него. И олимпийският огън наблизо продължава да гори.Но Олимпиадата беше закрита отдавна, защо е този огън? Първи юли е Денят на Канада и огънят е запален в чест на националния празник. Но атмосферата напомня за фантастичните дни на Олимпиадата, когато всички бяха едно. Наоколо е пълно с празнуваща тълпа с канадски знамена и шапки. Момичета слушат по телефоните си арабска музика, но на бузите им е нарисуван кленовият лист на Канада. Друг се е „завил“ с бразилското знаме, но от всеки джоб стърчи по едно канадско знаменце… Да бъдеш канадец и едновременно да съхраниш други национални традиции не е раздвоение на личността, а по-скоро сливане на два потока в една река.
Както Канада е разнообразна, така и начините да се отбележи празника й са различни. Позната канадка, Ана, написа на страницата си във Фейсбук, че отпразнувала деня на Канада, карайки ски по глетчер на планината Уистлър. Друг приятел, Брус (бивш колега от университета) сподели, че не е много настроен да празнува, може би заради събитията в Торонто. (На срещата на Г-20 имаше демонстрации; на втория ден полицията извърши много арести заради атаките на анархисти, но така много невинни протестиращи се оказаха временно зад решетките.)
Това, което не предизвика дебати беше посещението на британската кралица Елизабет Втора в Канада по време на националния празник. На книга Канада е част от Британската корона. Кралицата формално е държавният глава на Канада чрез своя представител – генерал-губернаторът, който свиква и разпуска парламента, назначава министър-председател и прочие. Но както във Великобритания това са церемониални функции без сериозни политически последици (с едно изключение в Австралия, която също е част от „империята“: през 1973 под натиска на губернатора правителството подава оставка). Генерал-губернаторът се назначава от кралицата по предложение на министър председателя на Канада. Понастоящем представител на британската корона в Канада е Мишел Джин, млада и енергична журналистка от провинция Квебек. Нейната лична история на бежанка от Хаити говори сама по себе си за обществото, за чийто държавен глава е избрана. Преди нея, друга бежанка, Адриана Кларксон от Хонг Конг (имигрирала в Канада през 1941 г.), изпълнява тази функция за петгодишния мандат на губернатор (2000-2005 г.).
Всяка стъпка от посещението на кралското семейство в Канада се следеше с голям интерес. Един коментатор в медиите сравни посещението на Обама с това на кралицата. Когато Обама посети Канада, много хора се интересуват и следят посещението просто защото това е президентът на САЩ (твърде важна страна, за да останат канадците безразлични; има и пикантност, лимузини, хеликоптери и цялата сензация покрай важната личност). Но когато кралицата пристигне, всички са щастливи, „дори полицаите се усмихват“… Това може де е гротескно представяне на отношението Канада – корона, но монархията не пречи на никого, тя е символ, лоялност, традиции, нещо специално в кратката история на държавата. Освен обликът на Елизабет Втора по 20-доларовите банкноти и кралските посещения със съпътстващ шум и апломб, трудно е да се разбере за присъствието на короната в политическата система, а още по-малко в живота на канадците.
Разликата с южните братя е, че канадците нямат свой Джордж Вашингтон. Но мнозина американци не скриват възхищението си от традициите и историята, които са свързани с Великобритания и кралското семейство. Това е история, език, култура и корен, които формират елементи на националната идентичност, въпреки Войната за независимост. Всяка среща на президента на САЩ с кралицата, например, е едно от най-големите събития (сватбата на Диана и Чарлз е била едно от най-следените събития в САЩ). Американците се гордеят с републиката и с независимостта, но като че ли е останала и някаква носталгия по величието и историята, които короната олицетворява. Някои обясняват слабостта на американците към фамилия Кенеди с това, че по някакъв начин я свързват с „кралска“ аура. Американски приятел дори ми е споделял, че смята отделянето от Великобритания за „нелоялен“ акт (не знам дали това, че е от юга, Северна Каролина, има нещо общо с тези възгледи). В Канада също не липсват различни менения за короната. Освен публичния консенсус за принадлежността към Британската система, не липсва безразличие, сарказъм и дори опозиция срещу монархията. Трудно е да се начертае граница в историята между колониална и независима Канада. Както споменах, Канада е създадена през 1967 година като конфедерация на четири провинции. Британският парламент все още е притежавал права над Канада, но постепенно те са отменяни, докато се стигне до де-факто напълно независима държава с нова конституция през 1982 година. Вероятно тази постепенност на процеса и недиректното управление на британските колонии в Канада в миналото обяснява донякъде липсата на силно брожение срещу Великобритания, както в Американските колонии.
Друга причина е сравнително късното образуване на британски колонии в Канада, което обяснява по-либералния режим на управлението им. Британска Колумбия е създадена едва през 19-ти век. В началото е само един град (Виктория) в южната част на остров Ванкувър. Британците идват за първи път на западното крайбрежие от Тихия океан, а не откъм източното крайбрежие на континента. Едва след началото на Златната треска в Калифорния през 1849 година и движението на златотърсачи и имигранти на север към днешната територия на Канада, британците започват да установяват присъствие и власт на континента с цел да предотвратят американски претенции към териториите на север. Това дава тласък в развитието на Ванкувър и Британска Колумбия.
И в „пустинята“ от небостъргачи се нижат множество оазиси на зелено спокойствие и красота. Когато става дума за пустиня, трябва да има и кактуси… Продължавам празника (първи юли) в „Кактус“ – едно уютно заведение сред модерните сгради на улица „Бърард“ (навсякъде по стените са окачени екрани, дори в тоалетните; тук всяко заведение е спортно…). Дейвид Маклейн от Ню Бранзуик седеше до мен и се заинтригува от кирилицата на екрана на моя лаптоп. Стана словоохотлив и разказа, че провинция Ню Бранзуик се развива от ирландски заселници в Миърмаши, малък град на атлантическото крайбрежие и на устието на едноименната река. Реките в провинцията са били толкова богати на сьомга, че сред заселниците има такава приказка: „като хвърлиш кофа в реката я изваждаш пълна с риба“. Така разказва Дейвид. Там се организира и най-големия ирландски фестивал в Канада. Колкото и да е ново това място, всеки канадец носи със себе си история и традиции. Но хората имат своите гледни точки и интерпретации, повлияни от родовата им история. Оказва се, че ирландците представят само по-късен „пласт“ от историята на Миърмаши, предимно последното столетие. Въпреки многообразието, родовата и национална памет в Канада е доста устойчива и експроприира други пластове на историята. Четох, че първите европейски заселници в Миърмаши са французи, които създават колония Акадия през 17-ти век. Приятел на Дейвид (също от ирландско семейство, което притежава ресторант в градчето) призна неохотно, че, да, това „казват“ обикновено за това място. Французи или китайци ще имат своя интерпретация на историята на Миърмаши, рефлектирайки върху своята родова памет. След Седемгодишната война между Франция и Великобритания, французите загубват повечето от владенията си в Северна Америка, включително и Нов Бранзуик. Англичаните разрушават Миърмаши през 1760 г. Следват нови вълни от заселници – шотландци, лоялисти (на Британската корона след Американската революция) и ирландци, в резултат на големия глад в родината им между 1845 и 1852 г. Идва ред на китайците и прочие, до ден днешен; това е страна на заселници.
Като стана дума за история, достатъчно е да тръгнеш на запад от кея по Водната улица, която минава по брега близо до гарата и пристанището. Това е Гастаун, началото на Ванкувър. Сякаш влизаме в английски град със стари постройки от червени тухли, който е като остров сред младия град. На един от малките павирани тесни площади се вижда скромна бронзова статуя (постаментът представлява бъчва) на Джак Дейтон (Gassy), капитан на параход, който отваря първото заведение в новото селище през 1867 година. Като всяко начало и това изглежда скромно, с идеята, смелостта и отчасти авантюризма на шепа хора.
Гастаун
Надпис на паметника гласи „тук се изправяше старото кленово дърво, под което пионерите се събраха и назоваха града „Ванкувър“ през 1885 година“. Не е случайно че всичко значимо в цивилизацията на този свят (с известни изключения) е близо до вода – река, море или езеро – чиито брегове са били сред точките на съприкосновение и взаимодействие с други райони и части на света. Животът произлиза от водата и в човешката история водата продължава да играе решаваща стопанска, социална и глобализираща роля. Тихоокеанската железница (свързваща източното със западното крайбрежие на Канада) завършва до Водната улица на Ванкувър през 1886 г. Свързвайки океана с вътрешността на страната това място започва да „бъка“ от складове и офиси на търговски фирми; това движение дава първия тласък на развитието на града.
Смята се, че индианците са населявали тези земи от преди 8,000-10,000 години; селища на университетския полуостров (Поинт Грей), Китцелано, Стенли парк и поречието на река Фрейзър, Фалс крик и залива Бърард – общо взето тези места очертават географията на съвременен Ванкувър. Капитан Джордж Ванкувър, английски мореплавател (с холандско име, ван (от) Ковендер), изследва района през 90-те години на 18-ти век. Но испанецът Хозе Мария Нарвез се смята за първия европеец, достигнал тези брегове през 1791 г., докато търговецът Джон Фрейзър е първият, който е обикалял района през 1808 г. Златната треска по река Фрейзър през 1858 година привлича първите значителни групи заселници в района, предимно от Калифорния (над 20,000 души).
Първото заселване на територията на днешния град е при устието на река Фрейзър където през 1862 г. се изгражда база за транспортиране и преработка на дървесина, една от основните стопански дейности на провинцията. Споменах за важността на дървесината в строителството, но нейната роля като поминък е ненадмината. Както е ненадминато и горското богатство на Британска Колумбия и остров Ванкувър. Минавайки по мостовете над река Фрейзър ще видиш стотици трупи, наредени като „сардели“ (пускани по течението на реката), чакащи реда си за по-далечни дестинации от устието на реката. В града могат да се видят все още и старомодни дървени стълбове за електричество.
Парен часовник (тежащ два тона) стои като паметник на кръстовището на Водна улица и Камби, спонсориран от Канадско-Германската бизнес асоциация в края на 19-ти век. Водната улица е осеяна с фенери, на които са прикачени кошници с цветя; паважите са изпълнени със заведения. Наблизо е кулата Сити харбър с панорамен външен асансьор. Чудехме се със сина ми какво може да има във футуристичната чиния на върха на кулата и стигнахме до заключението, че вероятно това е един от основните центрове за баби Яги в района, явно повлияни от приказния дух на горите на остров Ванкувър…
Също наблизо, на улица Уест Пендър, имаше български ресторант Олд Хауз, който за съжаление беше закрит. Беше симпатично място, където можеше да си спомниш за родната кухня; предлаганото чилийско бренди трудно се различаваше от нашата ракия. На друго място в централната част има баничарница, която е популярно място. Във Ванкувър живеят около 2,500-3,000 българи – малка общност в сравнение с Торонто с 40,000 души, най-голяма ни диаспора наред с Чикаго.
На изток по Пендър навлизаме в китайския квартал, който започва с врата-арка. Преобладава червения цвят – фасади, фенери, козирки на магазини и ресторанти Китайският квартал е стар колкото Ванкувър – от втората половина на 19-ти век. Снимки в местния музей проследяват историята на мястото от строителството на Тихоокеанската железница насам. Първите дървени постройки в квартала (на снимки от 19-ти век) наподобяват селище в прериите от каубойските филми. Но то не е било по-различно от всяко ново селище – по простота и мобилност. Други фотографии оживяват пред очите ни кадри от празниците в края на Втората световна война и китайските доброволци; следва първият китайски депутат, избран през 1954 година.
След Конгресния център алеята по брега води към Стенли парк. Донякъде е случайно, че започнахме и завършваме селективната обиколка на Ванкувър с паркове. Но откъдето и да тръгнем, докъдето и да стигнем, природата ще бъде неизменна част от пътешествието. Алеята минава покрай поредното яхтено пристанище. Влизаме в заливчето с екзотичното име Коул харбър („въглищен“ защото през 19-ти век в района са открили тънки въглищни пластове). „Наколни“ ресторанти във водата или корабчета-заведения прелъстяват клиентите с великолепните гледки наоколо. Силуетът на платната и мачтите на яхтите, дърветата от Стенли парк и назъбените силуети на планината Гроус създават преливащи се линии, които замайват окото. Картината от противоположната страна (от крайбрежната алея на парка към града) е също вълнуваща: мачтите се врязват и вплитат във фона на небостъргачи. Освен яхтите заливът е оживен от гребни лодки и самолети-лодки, които бръмчат наоколо.
Пред Стенли парк
Без да усетим сме на територията на Стенли парк. През 1889 генерал-губернаторът на Канада лорд Стенли посвещава новооткрития парк (най-стария в града и най-големия градски парк в Канада) за „развлечение на всички хора, независимо от техния произход, цвят на кожата и обичаи“. Стенли парк е труден за определяне защото там границата между естественото и облагороденото изчезва почти напълно. За разлика от Сентръл парк в Ню Йорк, който е създаден от хората и е сравнително млад, Стенли парк е естествена гора, която е приспособен за парк. Докато Стенли парк е заобиколен от вода, плажове и яхтени пристанища, Сентръл парк е „заключен“ сред небостъргачи. Очертанията на Стенли парк следват естествената линия на полуострова; Сентрал парк е отрязан по конец четириъгълник, следващ правите авенюта и улици на Манхатън.
Едно от първите неща, които хващат окото с влизането в парка, е изкоренено дърво – паднало, изсъхнало, но грижливо подрязано. Едва ли може да се измисли по-сполучлив паметник на природата – дори повален, животът продължава чрез перфектните си естествени форми. Виждал съм и метални скулптури на дървета в града. Природата е религия за Канада, това е нишката, която свързва древните обитатели на тези земи, индианците, и съвременна Канада (преди колонизирането на полуострова е имало индианско село). Нищо не се губи, нищо не трябва да се унищожи, защото природата е свещена. Двадесетдоларовата банкнота отново може да ни послужи за ориентир. На нея е изобразена известна скулптура на Бил Рейд (от залата на летището във Ванкувър), която е интригуваща комбинация от хора и животни: в лодка са се накачулили индианско семейство с птици, риби и зверове, всички гребат и създават едно голямо семейство на хора и природа. Тотемите, своеобразни стълбове на живота, представляват сливане на човека с природата. В парка е възпроизведено светилище с тотеми. Всеки тотем е картина на живота в различни комбинации – стълбове на безкрайния кръговрат на природата. Те се наричат още „говорещи стълбове“, тъй като разказват историята на хора, митове и природа. Да разгледаме репродукция на говорещ стълб и характери на племето Оикено (от залива Алърт между северната част на остров Ванкувър и континента) издигнат пред дома на вожда Уакас през 90-те години на 19-ти век. В основата на дървената колона е издълбана врана, чийто отворен клюн е очертавал входа на дома на вожда, а тялото и крилете на птицата са била изрисувани на фасадата на къщата (в оригинала); нагоре по стълба следват образите на мечка, митичната птица „Хуксхуак“ с дълъг клюн; мъдрец, вълк, кит-убиец Орка и на върха птица „тандърбърд“.
Навътре в парка се виждат многобройни дънери – ниски и високи – на вековни дървета, които стърчат оголени като тотеми сред живите дървета. Редом със старите, големи дървета се провират и скоро засадени млади дървета. Друг признак, че това място е парк, а не дива гора е „потокът на сьомгата“ – репродукция на планински поток с популярната в тези географски ширини риба. Разбира се, поточето е естествено, с тази разлика, че е „проект“, което се разбира единствено от надписите. Потокът започва от водопада на аквариума в парка и се влива в залива. Новородената сьомга излиза от потока и поема няколкогодишно пътешествие в океана. Когато е готова да си хвърли хайвера, се връща в същия поток (би трябвало) – нещо, което е повторение на популацията по планинските реки (сьомгата притежава специални органи, които й позволяват да открива същия поток или река, откъдето е дошла – чрез миризмата – след години на странстване в океана…) Аквариумът е уникален с това, че отглежда бели китове „Белуга“. Напоследък се породи спор за задържането на китове в аквариума, защото един от тях умря по неизвестни причини.
Обиколката на парка е близо десет километра и е опасана от тристепенна линия за движение – път за автомобили и паралелни алеи за велосипеди (ролери, скейтбордове) и пешеходци. Може да се видят 70-годишни хора на колела и дори на ролери! На скала няколко метра навътре във водата е поставена статуя на „момиче с бански костюм“, подарена на парка през 1972 година като символ на зависимостта на Ванкувър от морето. Момичето е с костюм и плавници, „облечено“ по нравите на онова време, въпреки че идеята на датския скулптор се поражда от желанието му да пресъздаде спомен за родните брегове с прочутата статуя на Андерсеновата Малка русалка, издигната през 1913 година в Копенхаген. Алеите естествено са осеяни с пейки, но интересното е, че на всяка пейка има надпис (със стандартна метална табелка) в памет на един или друг(и) приятели и членове на семейство (има и някои в чест на годишнини). Това като че ли продължава традицията на старите гробища (първите гробища на Ванкувър са били на територията на парка). Стенли парк и Северен Ванкувър се свързват чрез моста „Лайънс гейтс“ през пролива Бърард. Този екзотичен въжен мост е брат на „Голдън гейт“ в Сан Франсиско, защото архитектът и стилът са същите. Голдън гейт е красив и през нощта: светлини очертават величествената му дъгообразна форма.
Океанските приливи и отливи са големи, те изменят брега за няколко часа. Коул харбър е бил слят с лагуна, която е била покрита с вода по време на приливите. В началото на 20-ти век към остров Стенли е построен мост, а след това и дига, което превръща острова в полуостров, а лагуната – в „Изгубена лагуна“: нейното място се запълва със сладка вода от рекичка, която превръща лагуната в езеро. Струите на фонтан в единия му край очертават символичния кръговрат на природата. Това езеро като че ли е люпилня на гъските лунита – камък няма къде да падне от тях по бреговете.
Южната страна на Стенли парк е северната страна на Английския залив с плажовете „едно“, „две“ и „три“, от които на юг се вижда стеснението на залива към вътрешността на града, а на запад се изреждат Вениър парк, Китселано, Спениш бенкс и полуострова с университета – там, откъдето започнахме нашата разходка.
През юли Английският залив става арена на грандиозното шоу „Празник на светлината“ – една от големите атракции на Ванкувър през последните 20 години. Тази година гостуват екипи от САЩ, Мексико, Испания и разбира се Китай: страната смятана за родина на фойерверките. Всека страна имаше по една вечер, за да смае едномилионното множество, което се струпва по двата бряга на залива.
По случайно съвпадение гледах испанското шоу от Спениш бенкс (испански мореплаватели са първите европейци, акостирали на тези брегове през 1792 г.). От университета по Марин драйв и брега, плажовете никнат като гъби: след Спениш бенкс следват Локарно и Джерико („добра земя“ на индиански), докато се стигне до Китселано. Светлинното шоу се нарича още „симфония на огъня“. Симфония от светлини и цветове, които изпреварват какафонията от пукотевица, пращене, трещене и гърмене. Половин час във въздуха извират всевъзможни фойерверки – кълба, обръчи, фонтани, лава, медузи, букети, корони на дървета и какво ли не още. От Спениш бенкс се вижда целия Английски залив и светлините на града. Още по-нависоко тихо кръжат хеликоптери и самолети с мъждукащи светлини. Полумракът очертава линиите на отсрещните планини – стражи, надвесени над пролива и града. Когато започва шоуто, червения хоризонт от изток все още оцветява водата; към края той се измества от отразените светлини на кораби и сгради. Всяко шоу си има свой характер. Ако трябва да ги опишем с по една дума: Испания – канонада, Мексико – талази, Китай – пробуден вулкан. За капак гледах последното шоу (на Китай) заедно с китайския ми съквартирант, а Спениш бенкс беше озвучен с китайска музика. Общата нишка на тези вечери беше свързването на деня с нощта, на града с океана и планините, на хората с хора. Всички фиести завършваха с взрив – последно изригване на енергия, след което кълба от дим се разстилаха във въздуха и тишината отново обгръщаше залива.
Ванкувър представлява върволица от села и градове. Това е един от признаците на неговата младост: тази година се чества 125-та му годишнина. В по-голямата си част строителството е ниско, по на един-два етажа. Широкото разпространение на дървото в строителството също е пример за смесването на природа и цивилизация под формата на „естествен материал“. Но погледнато прагматично, използването на дърво в строителството е разрушаване на природата и разширяване на човешкото пространство. В Канада дърветата са в такова изобилие и властите правят толкова много за поддържане на природния баланс, че строителството на дървени къщи не изглежда като изграждане на нещо за сметка на друго. Трябва време докато се свикне с обичайния шум и тропане от съседите в такива жилища; плочите, вътрешните стени и облицовката са предимно от дървен материал. Друго обяснение е, че обичайните строителни материали като цимент и желязо са по-скъпи и строителството с дървен материал е по-бързо. Икономическият аспект е важен, но в този стил на строене има и друг, социално-психологически елемент. Това е мобилността на канадското общество – една спекулативна, но и основателна хипотеза. Хората не мислят да построят нещо за поколения, както в Европа. Жилище в рамките на човешкия живот е по-обозрима цел. Интензивната вътрешна и външна миграция измества материалните акценти: жилището не е постоянна величина и то може да е една „барака“ – разбира се, модерно построена и изпълняваща функциите на къща. Но цената на една такава дървена къща във Ванкувър, най-скъпия пазар на имоти в Канада, може да достигне половин милион долара! Заповядайте в царството на дърветата. Така е започнало всичко по време на миграцията – от дървени къщи, сковани „на две на три“ от заселници по бреговете и из прериите на Северна Америка.
Градът има повече от два милиона жители, но като вървиш дори по основна улица като Бродуей (който, също като Бродуей в Ню Йорк, олицетворява космополитната тукашна култура), имаш чувството, че се намираш в малко градче. Това създава усещане за особена човешка съизмеримост и топлина. А райони като колежа Лангара приличат на курортни селища или вилни зони, с игрища за голф и паркове, китни къщурки, къщички и къщи с красиви градини и зелени огради.
Бродуей ни отвежда до улица Камършъл в западната част – предимно италиански и латиноамерикански район, изпъстрен с пазари, магазини и симпатични ресторанти, които ни свързват с атмосферите на различни култури.
Интересът към футбола в Канада естествено се засилва по време на Световните първенства и райони като Камършъл се превръщат в парад на народите. Хора в зелени фланелки (Мексико) или в синьо-бели (Аржентина) пренасят емоциите от Южна Африка във Ванкувър. Имиграцията прави неща като футбола, традиционно далечни за канадците, по-близки. Но едно по-внимателно проучване показва, че футболът далеч не е игра само за гледане по време на Световното. Училища и колежи имат постоянни отбори. Инфраструктурата от игрища и съоръжения е впечатляваща. Игрищата в новопостроения комплекс в Университета на Британска Колумбия, например, са пълни до късно всеки ден. Женският футбол е много добре развит. По време на една езикова програма в Касел (Германия) преди няколко години често играхме футбол в парка и жените винаги „ритаха“ наравно с мъжете; имаше случай да играем само мъже срещу жени и резултатът беше равен… Заинтересувах се повече от способностите на колежките-футболистки и се оказа, че почти всички играят редовно в университетски отбори. Еманципацията е „тотално“ явление в Канада. Разбира се, женският футбол не е универсален критерий, след като наред с американския и германския отбори, севернокорейският женски отбор е един от най-силните в света…
Гледайки пълните с хора игрища, паркове, алеи и плажове, човек има чувството, че почти всеки канадец е спортист. На места като Ванкувър спортът има и други измерения. Освен шаренията на патриотизма от различните страни, спортът като цяло подпомага и изграждането на мостове между хората. По време на Световното например, евреи и палестинци се организираха в общ отбор – едно приятно отклонение от „правилото“ на противопоставяне и вековна вражда.
Баща ми определяше футбола по своя симпатичен начин: 22 празни глави гонят друга празна (топка)… Играещият човек не е воюващ човек. Дори когато прилича на война, играта се води с мирни средства – една топка, например… По време на Коледа оръдията спират и англичани и германци играят футбол на „ничията земя“: това не е епизод от Световното, а от Първата световна война. Тази игра може би е била най-човешкия акт в онова безумие. Случайно ли е, че по време на войни няма Олимпиади? Е, Студената война не е „гореща“ и има половин Олимпиади с бойкоти. „Пинг-понг“ дипломацията (американски отбор по тенис на маса се среща с китайски отбор) предлага първия човешки контакт между САЩ и Китай на Мао и поредица от следващи стъпки, които водят до „отварянето“ на Китай през 1973. Иракският отбор по футбол направи повече за гражданския мир в Ирак през 2007 г (спечелвайки Купата на Азия), отколкото политиците; суни и шиити ликуваха заедно, забравяйки (поне за момент) омразата и оръжията. Светът не е само футбол. На това Световно се случват „странни“ неща. Севернокорейци подкрепят южнокорейския отбор, а южнокорейци – севернокорейския; африканци празнуват и пренебрегват за миг мизерията. Панаир на народите, събиране на хора, изграждане на живи мостове, това се случва.
„Социалният рай“
Пазарът за недвижими имоти е „полудял“. Като отношение на цени към доходи, Ванкувър е най-скъпият град в света. Цената на средно голям апартамент е около един милион долара: двойно по-висока от Торонто при положение, че жителите на Ванкувър имат по-нисък среден доход. В Ричмонд (където се намира китайският квартал) едва 25% от обитатели на жилищата са техни собственици; останалите 75% са наематели (за града съотношението е 40%-60%). Мнозина заможни китайци, предимно от Хонг Конг, си купуваха жилища като „резервен вариант“ в случай на непредвидими събития в Китай (особено след преминаването на Хонг Конг във владение на Китай през 1999 г.). Така и ги остават като инвестиция, без да живеят във Ванкувър, а това е и една от множеството причини за инфлацията на пазара. Само през последните пет-шест години цените на жилищата почти се удвоиха. Сега пазарът е пренаситен и търсенето е намаляло, което стабилизира цените, но те си остават невероятно високи за стандарта на града. Учители, медицински сестри, пожарникари, трудно могат да си позволят да плащат полица на ново жилище. В други градове на Канада цената на жилищата е равна на 2-3 средни годишни заплати; във Ванкувър съотношението цена – доход е 10 пъти…
Мафията не е заобиколила Канада. Като страна на имигранти, страната внася и възпроизвежда подземния свят на своите жители. Във Ванкувър царуват и враждуват банди като Червените скорпиони, Независимите войници (доминирана от индийски канадци от Пунджаб), Ангелите на ада (мотористи), дори Обединените нации (името отразява мултиетническия й характер). Бандите се занимават предимно с търговия на наркотици: внасят кокаин от Мексико в замяна на марихуана. Британска Колумбия е голям производител и износител на дрога за САЩ. Затова и американците оказаха натиск върху канадското правителство, което беше на прага на легализирането на марихуаната през 2005 г. През 2009 година се разрази гангстерска война (породена от ограничаването на каналите на кокаин от Мексико поради кампанията на мексиканската армия срещу картелите), в която бяха убити 20 души за няколко месеца.
Един от стереотипите за Канада е представата за социален рай. Както във всеки стереотип и в този има истина. Канада може да се сравни с Германия и Скандинавските страни по редица социални показатели. Американски политици често сочат северната съседка като пример в здравеопазването. Пълно медицинско застраховане и деветмесечно платено майчинство са сред щедрите социалните придобивки. Но тази социална мрежа е невъзможна без държавните приходи, които зависят от здравословен бизнес климат. Данъчната система работи едновременно за частния (за да не го задушава с прекалено високи данъци), така и за публичния сектор (данъците трябва да са достатъчно високи, за да осигуряват бюджета).
Когато пристигнах във Ванкувър през септември 2002 г., канадският долар струваше към 65 американски цента. Сега съотношението е почти 1:1, като канадският дори надвишава американския. Скъпият канадски долар затруднява износа (голяма част от който е за САЩ), но като цяло е признак за силна икономика. Конкурентоспособният износ, снимането на холивудски филми и други видове аутсорсинг бяха сред предимствата на евтината канадска валута. Ситуацията се промени и канадските стоки и услуги поскъпнаха, но това принуждава канадските компании да търсят други начини да повишават конкурентоспособността си най-вече по поска увеличаване на ефективността и инвестиране в иновации.
Барак Обама заяви преди срещата на Г-20 в Торонто през юни 2010 година, че Съединените щати трябва да обърнат внимание на канадската банкова система. През първото тримесечие на тази година, канадската икономика отбеляза впечатляващ ръст от 6,1%. Канадският министър-председател Стивън Харпър, домакин на срещата, успя да прокара решение за съкращаване наполовина дефицитите на най-развитите икономики до 2013 година. Това не попречи на анархисти да изпотрошат витрини и коли по улиците на Торонто по време срещата.
Канадската икономика беше засегната по-слабо от световната финансова и икономическа криза през 2008-2009 година заради солидната си банкова система. Нямаше ипотечна криза или високо-рисково кредитиране на полици. Банките са по-консервативни и не пакетираха ипотеки и не ги продаваха на финансовия пазар (една от причините за ипотечния балон в САЩ). Изискванията към клиентите на кредити са по-стриктни, което прави връщането на заемите по-сигурно. Ключът следователно е в добрата регулация и управление на банките, както казва Пол Мартин – бивш финансов министър и министър-председател на Канада. Това не означава, че в Канада нямаше рецесия. Но три четвърти от загубените по време на рецесията 400,000 работни места са вече възстановени. Други западни страни завиждат на Канада и заради ниския бюджетен дефицит. Това обаче не винаги е било така.
През 1993 година правителството на либералите заварва кризисна финансова ситуация с над 30 милиарда долара дефицит като 36% от държавните разходи се харчат за обслужване на дълга. Финансовият министър Мартин предприема болезнени съкращения на разходите. Евтиният канадски долар и силната американска икономика също подпомагат Канада. През 1998 година правителството е изчислило, че 55% от съкращаването на дефицита се дължи на икономически растеж и 35% на съкращаване на разходите. Канада отбелязва 12 поредни години на излишък преди рецесията от 2008 година. Сега бюджетът отбелязва известен дефицит, но той е в рамките на контролируемото. Международният валутен фонд предвижда, че единствено Канада сред Г-8 ще излезе отново на ниво бюджетен излишък през 2015 година. Някои обясняват канадските икономически успехи с по-голямата разумност и консервативност на системата и по-малко алчната бизнес философия. Това не обяснява всичко, но тази канадска предпазливост се оказва особено предимство по време на рецесии. Ипотечната политика отново може да послужи за пример. Ако финансирате повече от 75%, трябва да си купите застраховка за банката. Застраховането на банката може да изглежда твърде предпазливо, но тази защита е една от причините канадските банки да не бъдат така уязвими към лоши ипотеки.