Парадоксът на Април

Сред множеството автори, писали за Априлското въстание, Димитър Страшимиров заема особено място. Причината не е само в огромния документален материал, който събира, нито в мащаба на неговото изследване. По-важното е, че той е един от първите сериозни български историци, които се опитват да погледнат на въстанието без романтичните очила на следосвобожденската митология.

Това е особено впечатляващо, защото Страшимиров пише във време, когато култът към Април вече е започнал да се превръща в основа на националната памет. В подобна среда би било далеч по-лесно да се възпроизвеждат готовите героични формули, отколкото да се поставят неудобни въпроси. Страшимиров избира второто.

Страница след страница той показва нещо, което по-късната популярна памет често предпочита да забравя. Българското въстание от 1876 г. е зле подготвено. Организационните мрежи са непълни. Оръжията са недостатъчни. Населението не е мобилизирано в необходимата степен. Самото решение за въстание е взето в условия на огромен недостиг на време и ресурси. Старозагорското въстание от 1875 г. и Априлското въстание от 1876 г. представляват, по думите на самия Страшимиров, части от едно и също начинание, развило се в рамките на няколко месеца и страдащо от едни и същи слабости.

Още по-важно е, че Страшимиров не се колебае да постави под съмнение самата възможност за военен успех. В един от най-показателните пасажи той цитира мнението на полски офицер, според когото българите не разполагат нито с офицери, нито с оръжие, нито с финансови средства, необходими за сериозна въоръжена борба. Независимо дали приемаме това мнение изцяло или не, самият факт, че Страшимиров му отделя толкова внимание, показва посоката на неговото мислене. Той не разглежда Април като история за неизбежна победа, а като история за очевидно неравна битка.

Тъкмо тук възниква големият парадокс, около който ще се върти цялото ни изложение.

Ако въстанието е било толкова зле подготвено; ако военният му успех е бил практически невъзможен; ако дори собствените му ръководители са разбирали ограничените му шансове – тогава как се обяснява изключителното място, което то заема в българската историческа памет?

С други думи: как един очевиден военен провал се превръща в най-сакралното събитие на българския национален разказ?

Този въпрос прави Страшимиров толкова интересен и днес. Не защото дава окончателен отговор, а защото е сред първите български историци, които ясно виждат самия проблем.

„Изпълнената историческа мисия“

След като очертава с необичайна откровеност слабостите на Априлското въстание, Димитър Страшимиров неизбежно се изправя пред въпрос, който не може да бъде избегнат. Ако въстанието е било зле подготвено, ако е било обречено на военно поражение и ако дори най-преданите му участници не са могли да се надяват на реална победа над Османската империя, защо то заема толкова централно място в българската история?

Отговорът, който Страшимиров предлага, е част от българското революционно и историографско мислене още от времената на гръцките борби от началото на XIX век, а също и на по-късните балкански въстания: българите не могат сами да победят Османската империя, но могат да предизвикат събития, които да доведат до международна намеса.

В това Страшимиров вижда същинския успех на въстанието. Неговото значение се измерва не чрез броя на победите или с териториите, които успява да освободи, а чрез последиците, които поражда извън собствените си непосредствени рамки. Разгромът на въстаниците не прекратява процеса. Напротив – той го ускорява. Военното поражение се превръща в политически катализатор. Именно в това Страшимиров вижда смисъла на Априлското въстание и основанието да говори за неговата „изпълнена историческа мисия“.

Слабата брънка във веригата

Силата на това обяснение е очевидна. То позволява да бъдат съвместени два на пръв поглед несъвместими факта: военното поражение на въстанието и огромното му значение в националната памет. Но тук възниква и основният проблем.

Защото, след като е показал, че Априлското въстание предизвиква огромен международен отзвук, Страшимиров постепенно преминава от това, което може да бъде ясно показано, към нещо, което по-скоро приема за даденост. Международният отзвук от въстанието е реален факт. Същото важи и за Източната криза. Но дали оттук следва, че именно въстанието е довело до Освобождението?

Страшимиров не поставя този въпрос по начина, по който можем да го поставим днес. Той показва връзка и последователност, но приема необходимостта като част от самата очевидност на националния разказ. Тук се намира слабата брънка във веригата.

За да оценим доколко убедителна е тезата за „изпълнената историческа мисия“, трябва да напуснем за момент пределите на българската история и да погледнем към по-широката международна картина. Тук започват трудностите за традиционния разказ.

В него връзката между Априлското въстание и Освобождението изглежда почти непосредствена. Въстанието избухва, следват репресии, Европа е възмутена, Русия обявява война и България е освободена.

Колкото по-внимателно обаче разглеждаме реалните дипломатически процеси от 1876–1877 година, толкова по-сложна става картината.

Тезата, че Априлското въстание „изпълнява историческата си мисия“, почива върху едно фундаментално предположение: че между въстанието и Освобождението съществува достатъчно силна причинно-следствена връзка. Проблемът е, че когато разгледаме реалната дипломатическа картина от 1876–1877 г., тази връзка започва да изглежда далеч по-малко убедителна.

Първо, Русия не влиза в кризата като държава, решила да води война. Напротив. Руското правителство е напълно наясно със слабата подготовка на армията, финансовите ограничения и сериозната модернизация на османските въоръжени сили. Ако войната беше естествена и неизбежна последица от Април, подобни съображения биха били второстепенни. В действителност те стоят в центъра на руските колебания.

Второ, непосредствената реакция на Русия и останалите Велики сили е дипломатическа, а не военна. След въстанието не започва подготовка за война, а поредица от опити тя да бъде избегната. Самият факт, че се стига до Константинополската конференция от 1876, показва, че международната общност все още разглежда кризата като разрешима по мирен път.

Трето, след провала на Константинополската конференция следва още един голям дипломатически опит – Лондонският протокол от 31 март 1877 г. Дори броени седмици преди войната Великите сили продължават да търсят мирно решение.

Четвърто, непосредственият повод за войната не е въстанието, а отказът на Османската империя да приеме предложенията на Великите сили. Между Април и войната стои цяла поредица от дипломатически решения, без които военният конфликт би могъл изобщо да не се състои.

Пето, решаваща роля играят фактори, които нямат пряка връзка с българското въстание. Германската политика на Бисмарк, британските колебания, отношенията между Великите сили и общата логика на Източния въпрос влияят пряко върху развитието на кризата. За Бисмарк самото поддържане на напрежение около Източния въпрос е полезно, защото държи Русия ангажирана на Балканите и затруднява нейното сближаване с Франция. Решенията, които водят до война, се вземат не в българските земи, а в Петербург, Лондон, Берлин, Виена и Цариград.

Шесто, самият Източен въпрос е много по-стар от Априлското въстание. Той съществува десетилетия преди 1876 г. и продължава да определя отношенията между европейските държави независимо от конкретните събития в България. Да се обясни войната чрез Април означава да се игнорира цялата предходна история на този конфликт.

Нито един от тези аргументи сам по себе си не твърди, че Април е без значение. Взети заедно обаче те показват нещо много важно. Войната от 1877–1878 г. не е автоматична последица от въстанието. Тя е резултат от уникална комбинация от международни обстоятелства, дипломатически решения и великодържавни интереси, които биха могли да се развият и по различен начин.

Това означава, че Април безспорно е част от веригата на събитията, но не може да бъде посочен като нейната единствена или решаваща причина. Историческата връзка съществува. Историческата необходимост – не.

Най-силното доказателство за това ще открием в следващия исторически случай. Ако въстание, репресии и международен отзвук действително водят по необходимост до външна намеса и освобождение, бихме очаквали същият модел да се прояви и друг път. Именно тук Илинденско-Преображенското въстание се превръща в своеобразен исторически експеримент.

Илинден или историческият експеримент

Ако приемем, че Априлското въстание е изпълнило своята историческа мисия, защото е предизвикало международна намеса и в крайна сметка е довело до Освобождението, възниква естественият въпрос: може ли този механизъм да бъде повторен?

Историята предлага рядката възможност подобна хипотеза да бъде проверена чрез реален контролен случай. Именно такъв случай представлява Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. За разлика от Април, тук вече съществува ясно съзнание за предходния прецедент. Идеята, че едно въстание може чрез собствената си трагедия да привлече вниманието на Европа и да предизвика външна намеса, вече е част от политическото въображение на българското национално движение.

На пръв поглед почти всички необходими елементи са налице. Избухва въстание. Следват тежки репресии. Европейската преса обръща сериозно внимание на случващото се. Великите сили обсъждат кризата. Международен отзвук безспорно има.

Но резултатът е коренно различен. Не следва война. Не следва освобождение. Не следва радикална промяна на политическата карта на Балканите. Вместо това кризата остава ограничена в рамките на дипломатически инициативи и частични реформи. Трагедията произвежда съчувствие, но не произвежда резултата от 1877–1878 година.

Тъкмо това прави Илинден толкова важен за настоящия анализ. Ако между въстание, репресии и освобождение съществуваше действително необходима връзка, бихме очаквали сходни причини да пораждат сходни последствия. Вместо това виждаме обратното. Почти всички елементи на предполагаемата схема са налице, но крайният резултат отсъства.

Разбира се, международната среда през 1903 година е различна от тази през 1876 година. Но именно тук се крие и основният извод. Ако изходът зависи толкова силно от международната конюнктура, тогава решаващият фактор не е самото въстание, а контекстът, в който то попада.

В този смисъл Илинден представлява своеобразен исторически експеримент. Той поставя под съмнение не значението на Април, а убеждението, че между Април и Освобождението съществува пряка и необходима връзка.

Как се ражда митът за „изпълнената мисия“

След 1878 г. българската нация все още е в процес на собственото си символично изграждане. Тя се нуждае не просто от държава, а от доказателство за собствената си историческа стойност. В такава ситуация въпросът дали Освобождението е резултат главно от българските действия или от международната конюнктура не е академичен въпрос. Той засяга самите основи на националния разказ.

Затова за поколението на Страшимиров връзката между Април и Освобождението функционира не като спорна историческа хипотеза, а като фундаментална предпоставка на националното самосъзнание. Не защото някой я е доказал по безспорен начин, а защото младата нация има нужда от нея.

От тази гледна точка Страшимиров не е човек, който не е стигнал достатъчно далеч. Напротив – той стига изключително далеч за собственото си време. Далеч достатъчно, за да постави под съмнение военните митове около въстанието, но не и толкова далеч, че да постави под въпрос самата връзка между Април и Освобождението – връзка, върху която се крепи значителна част от националния разказ на неговата епоха.

Но днес ние се намираме в съвсем различна историческа ситуация. Вече не сме поколение, което трябва непрекъснато да доказва правото на българската нация да съществува, нито такова, което тепърва изгражда нейната символична легитимност. Затова можем да си позволим въпроси, които за Страшимиров и неговите съвременници практически не съществуват. Можем да попитаме не какво е необходимо за националното самочувствие, а какво действително показват фактите.

В този смисъл днешният момент е повече от подходящ за преоценка на една от най-дълбоко залегналите аксиоми на българския исторически разказ. Не защото сме по-умни от предишните поколения, а защото вече не сме принудени да решаваме техните задачи. Именно тази дистанция ни позволява да разгледаме отново въпроса за връзката между Априлското въстание и Освобождението – не като елемент от националната легитимация, а като исторически проблем, който заслужава собствен отговор.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.