От редакцията

Спорът около автентичността на Веда Словена е един от най-странните в българската културна история. През 1874 и 1881 г. Стефан Веркович публикува два огромни тома песни, за които твърди, че са записани сред помаците в Родопите и Македония. В тях се появяват Орфей, древни божества и далечни спомени за Индия. Ако песните са автентични, това би било откритие от европейски мащаб. Ако не са – една от най-грандиозните фолклорни мистификации на XIX век.

Спорът продължава повече от столетие. Постепенно се налага мнението, че Веркович сам е бил измамен, а основният създател или преработвател на текстовете е неговият събирач Иван Гологанов. Но, както показва Милена Беновска-Събкова в публикуваното по-долу изследване, историята е по-сложна от простата присъда „фалшификат“. Някои мотиви и песни изглежда имат реална фолклорна основа. Въпросът е какво се е случило с тях по пътя от устното предание до печатната страница.

Тъкмо затова случаят е важен и днес. XIX век е време на трескаво търсене на национална древност. Учители, книжовници и любители събират фолклор, но същевременно го редактират, допълват, „поправят“, литературно обработват, а понякога и съчиняват. Границата между откриване и създаване невинаги е ясна.

Това не означава, че възрожденският фолклор е масово фалшифициран. Означава нещо по-важно: произходът трябва да се доказва текст по текст, версия по версия. Етикетът „народно“ не е удостоверение за автентичност. Особено когато песента започне да служи като историческо свидетелство за националното минало. Тогава литературната обработка може да се превърне във фолклор, фолклорът – в документ, а документът – в доказателство за това какво „винаги“ е помнил народът.

Затова въпросът не е само дали Веда Словена е истинска или фалшива. Той е далеч по-неприятен: колко от онова, което сме наследили като автентичен глас на националното минало, всъщност носи гласа на XIX век, който е създавал това минало едновременно с неговото записване?

Спорът за Веда Словена започва през 1867 г., седем години преди излизането на книга първа от сборника^[1]. Началото е поставено още с публикуването и влизането по този начин в научно обращение на една от песните в сборника ‒ Женитбата на Орфей. Да се определи обаче крайната точка на дискусията, изглежда по-трудно: неведнъж се е случвало полемиките да изглеждат изчерпани, а страстите ‒ затихнали. Всеки път обаче това затишие се е оказвало временно ‒ до следващото припламване.

1867 г., месец май: на Първата всеруска етнографска изложба в Москва е получена телеграма: „Профессору Попову. Приветствую братьев славян, собравщихся воедино в священной Москве, и извещаю их об открытии весьма древной эпопеи на болгарском языке „Женитьба Орфея“. Археолог болгарский и сербский Стефан Веркович.“ Два дни по-късно пристига в ръкопис и самият текст на песента. През юли етнографският комитет награждава Веркович със златен медал, а Московското дружество на любителите на естествознанието, антропологията и етнографията го избира за свой действителен член. През декември същата година излиза от печат Древняя болгарская песня об Орфее. Текстът е на български език, придружен от руски превод, дело на Райко Жинзифов. Същата песен е поместена по-късно под номер 15 в сборника Веда Словена.

В края на 1867 г. излизат първите отзиви за „родопското откритие“ на Веркович. На свой ред Ст. Веркович известява за събитието загребския вестник Народне новине и вестник Видовдан, както и директора на Френското училище в Атина Емил Бюрнуф. Интересът на последния отваря важна страница в историята на Веда Словена ‒ с преценка на достойнствата и автентичността на македоно-родопските песни се ангажират представители на европейската академична наука.

1868 г. По поръка на Емил Бюрнуф с проучване на българските песни се заема младият професор от атинското Френско училище Албер Дюмон, който пристига в Белград. Благодарение на подкрепата на Верковичевия приятел д-р Янко Шафарик Дюмон се запознава с ръкописите на Веркович. При все че не владее български език, Дюмон разглежда произхода, езика, темите, религиозните образи, поетичната форма и пр. на песните. Накрая Дюмон стига до извода за автентичността на песните: „Не може да се съмняваме в реалното съществуване на тези песни в Родопите, нито в автентичността на Верковичевия сборник.“ Както отбелязва Ив. Д. Шишманов, това е моментът, който превръща „родопското откритие“ от събитие с важност за славянския свят в „достояние на целия западноевропейски учен свят“.

1871 г. Активното отношение на Емил Бюрнуф към въпроса и най-вече авторитетът му въвличат и други представители на френската наука в обсъждането на „родопското откритие“ (Огюст Дозон, Луи Леже).

По настояване на Бюрнуф френският министър на просветата натоварва Огюст Дозон, тогава френски консул в Пловдив, да провери на място автентичността на песните.

1872 г. На 30 март 1872 г. Дозон е командирован в Серес по заповед на френския министър на просветата. Там Дозон се настанява в дома на Веркович и престоява шест седмици, като отпътува убеден в автентичността на родопските песни.

1873 г. О. Дозон публикува резултатите от своята мисия в два поредни доклада. Първият от тях е посветен на въпросите около предисторията на „родопското откритие“, на характеристиката на самия Веркович и Иван Гологанов, на обстоятелствата, при които са записвани песните; докладът завършва с безусловния извод, че „идеята за едно подражание при Веда Словена е изключена“. Вторият се занимава със съдържанието и анализа на самите песни, като се привеждат откъси от тях.

Мисията на Дозон и неговите рапорти довеждат до един неочакван резултат. Със свойствените за характера му особености Веркович надценява твърде много значението на тази защита, и когато дискусията за Веда Словена навлиза в стадия на ожесточените спорове, отказва да търси и предостави по-нататъшни доказателства в своя подкрепа, като смята, че намесата на Дозон окончателно е отстранила въпросителните около „родопските песни“.

Дискусията навлиза в решителната си фаза чрез намесата на младия, но съчетаващ академизма с познаването на българския език Луи Леже. Неговата статия Българските песни от Родопите според една работа на г-н Дозон излиза в Revue politique et littéraire. Тази статия заслужава внимание поради много причини, сред които е и обстоятелството, че в нея Леже изразява предпазлив оптимизъм по отношение на „родопското откритие“, а две години по-късно (след публикуването на Веда Словена в Белград през 1874 г.) подлага и Веркович, и всички подкрепили го на унищожителна критика.

От първата статия на Леже се разбира, че скептицизмът по адрес на Ст. Веркович е предизвикан в много по-голяма степен от писмата на старинаря, придружаващи текста на Женитбата на Орфея, отколкото от самия текст. Леже е шокиран от твърденията на Веркович, че „древните траки, македонци и илирийци са принадлежали към санскритската раса“, че единствена славянската нация нищо не е загубила от първичния „арийски тип“ и че „орфическата поема“ е съвременна на химните от Ригведа. „Този пасаж е достатъчен ‒ коментира Леже, ‒ за да даде идея за начина, по който г-н Веркович третира научните въпроси.“

Леже разбира отлично и формулира безпогрешно романтичната основа, на която се опират възгледите на Веркович: впечатлителният славянски свят е „колкото доверчив в някои отношения, толкова и желаещ да създаде едно славно минало, за да избяга от мизерията на днешния ден“.

По-късните интерпретатори на неговата първа статия надценяват скептицизма, заложен в нея. Без това да променя или омаловажава факта, че след обнародването на Веда Словена Леже заема диаметрално противоположното становище, все пак не трябва да се премълчава и това, че в първата си статия младият филолог приема автентичността на „родопските песни“. Доверявайки се на мнението на Дозон, Леже пише: „Въпросът за автентичността е решен от анкетата на г-н Дозон. Впрочем, не се открива в текстовете случай да проличи някаква следа от подражание или имитация“. Авторът прави уговорката, че предстоящото публикуване на текстовете ще реши въпросителните около случая.

Междувременно отзвукът от „родопското откритие“ е толкова силен, че провокира отзиви за песните и сред онези, които не са ги чели. Така К. Иречек пише в писмо до Васил Стоянов от 7 август 1873 г.: „Видяхте ли песните на македонските помаци, които е събрал Веркович? Печата ги в Белград. Чух за тях чудни неща, та съм твърде нетърпелив и жаден да ги видя. Пеят ли за Зороастър и Индия, те са несъмнено фалшиви. Имената не могат да се запазят в народната памет толкова дълго без книги“. Вижда се, че Иречек е писал тези редове преди още да е чел песните и че мнението му се осланя върху научната му интуиция и опит, а не върху конкретни наблюдения и анализи. Обръщам внимание върху тази кратка бележка на Иречек, тъй като той е учен с голямо влияние не само в България, но и в целия славянски свят. При това този маниер ‒ на изказвания „а приори“ ‒ е характерен за немалка част от становищата за Веда Словена.

1874 г. И така, 1874 г. е годината, в която вижда бял свят първият том на Веда Словена. Вече запознат с текста, К. Иречек пише до Григор Начевич: „фамозните български песни, намерени от Веркович в Родопите, получих от Белград. Първият том съдържа петнадесет от тях. Това е смешен фалшификат. Песните се различават много от събраните от Миладиновци и др. песни. Те нямат дори нито смисъл, нито размер: стихове от 6-14 срички, разбъркано“ (Миятев 1953, II, № 37). Тук може би за първи път Иречек използва един от най-често привежданите по-натам аргументи в полза на тезата за мистификационния характер на Ведата ‒ неправилността на размера на съдържащите се в нея текстове.

Полякът поет и професор по славянски езици в Колеж дьо Франс (Париж) ‒ Александър Ходзко ‒ публикува, според израза на Шишманов, „една възторжена рецензия“ за книга първа на Веда Словена. При все че вече държи в ръцете си текста, Ходзко се опира на докладите на Дозон. Признавайки неуместността на заглавието („Веда“), Ходзко провъзгласява автентичния характер на самото издание.

В същата 1874 г. чешкият учен Йозеф Иречек изнася пред Чешката академия на науките доклад, озаглавен За някои проблематични издания на южнославянски народни песни. Йозеф Иречек излага тезата си за неавтентичния характер на Веда Словена, като проследява първите опити за фолклорни мистификации в историята на южните славяни. Видно място той отрежда на Раковски, а в лицето на М. Милоевич вижда равностоен негов последовател. Към тази поредица Й. Иречек причислява и Веда Словена. Основен аргумент за мистификационния характер на Ведата според автора е неправилното стихосложение. Същото, както видяхме, беше по-рано (макар и бегло) отбелязано от неговия син К. Иречек.

1875 г. Отзвукът от доклада на Й. Иречек е двояк. От една страна, този доклад подтиква Ал. Ходзко към още по-категорична и пламенна защита в полза на автентичността и достойнствата на Веда Словена. На свой ред рефератът на Иречек накланя везните в полза на съмнението и Луи Леже публикува статия, в която категорично отнася Веда Словена към литературните мистификации.

И така, Ходзко публикува като самостоятелно издание своите наблюдения и аргументи, обединени под заглавието Автентичността на родопските песни. В отговор на един от основните доводи на Й. Иречек ‒ за неправилния размер на песните като доказателство за неавтентичния им характер ‒ Ходзко предлага едно заимствано от Безсонов обяснение. Според последното изчезването на странстващите певци просяци довежда и до отпадане на гуслата като задължителен момент от песенното изпълнение, а липсата на музикален съпровод ‒ до нарушаване на стиховия размер.

Втората статия на Луи Леже, публикувана също през 1875 г., оказва силно влияние върху европейските академични среди. Статията е озаглавена Опит за литературна мистификация ‒ Веда Словена. За разлика от първата работа на Леже по въпроса, която е по-скоро отзвук от докладите на О. Дозон, тук появата на Веда Словена е разгледана в контекста на младата новобългарска литература и култура.

„Славянската веда не е толкова ведична“ обаче според Леже. „Добър лъжец е този, който стига далече“, но за да стане това, „невежественият мистификатор“ разчита онези, които разбират от славистика, да не са дотолкова вещи в тази наука. Основните аргументи в полза на тезата, че Веда Словена е мистификация, Леже черпи от анализа на предговора към нея. „Търговецът на антики“ Веркович е и „първокласен невежа“ и в подкрепа на тази мисъл Леже показва, че някои твърдения в предговора на Веркович не отговарят на фактите. Цитира се и публикацията на Веркович в Народне новине, откъдето се разбира, че той е обещавал награда от десет жълтици за онзи, който му предостави запис на песен за Орфей. Мотив в полза на мистификацията според Леже са заниманията на Веркович с търговия със старини, „а в тая търговия хората обичат да състаряват стоката си“. Поради това и поради подхранваното от невежеството лековерие е твърде вероятно според автора Веркович да е „едновременно измамникът и измаменият“. Такава е в основни линии статията, изиграла решителна преломна роля в спора за Веда Словена.

1875 г. В Париж е публикуван песенният сборник на О. Дозон, където са поместени и няколко предоставени от Веркович песни. Като дава отзив за сборника, Любен Каравелов се спира и на записите на Веркович в него: „Между песните, които са записани от господина Верковича, съществуват и такива, които са съвсем измислени. Така например песента, която е поместена на 126-та страница (у Дозона) и в която се възпява някой си Александър (Александър Македонски), е измислена от някой наш учител, който желае от сичкото си невинно сърце да стане унука на великия македонски цар; а песента, която се захваща на 135 и свършва са на 140 стр., без никакво съмнение е измислена от някой свинарин, който има намерение да добие премия от г-на Милоша Милоевича и с-ие (г-н Визанков не е сам)“.

1876 г. Марин Дринов публикува записки на народни песни и по повод Женидба на слънцето прави кратка бележка: „В новий прочутий сборник на г-на Верковича (Веда Словена. Београд, 1874) намираме една дълга песен: Солнцева женитба со мома Вълкана, която твърде малко прилича на нашата, и види се, че е сочинена или поне премайсторена от някой прекален български патриот.“ При все че Дринов не посвещава специално внимание на Веда Словена, мнението му е важно поради репутацията му на сериозен учен.

От 1877 г. натам се появяват отзиви за Веда Словена в руската периодика. В една кратка бележка А. Н. Пипин допуска неоригиналността на „родопското откритие“, при все че прави редица съществени уговорки. Според него не користта, а патриотизмът е възможният мотив за мистифицирането; към мисълта за мистификация го насочва съвпадението между текстовете във Веда Словена, тълкуването им от Веркович и заявените от „Показалеца“ на Раковски идеи. Не е невъзможно освен това текстовете да са композирани въз основа на действително съществуващи фолклорни мотиви, смята Пипин.

1877 г. На IV археологически конгрес в Казан И. И. Срезневски прави две изказвания по повод представянето там на Ст. Веркович. Ученият отхвърля дадената от Веркович интерпретация на „родопското откритие“, но за самите песни смята, че „несъмнено заслужават сериозен научен анализ“.

По-късно Срезневски е разколебан и в личен разговор отказва подкрепата си за Веркович: „Вие можете да имате успех, ако Ви препоръчам, но аз не мога да сторя това, защото се страхувам да не се компрометирам, ако по-късно се окаже, че тези песни не са народни, а са подправени“.

1878 г. В дискусията се намесва чешкият славист Леополд Гайтлер, завеждащ по онова време катедра по сравнителни славянски езици в Загребския университет. През 1875 г. той е посетил Източна Македония и се е убедил в автентичността на Веда Словена, като посвещава една книга и две статии на „родопските песни“. Гайтлер предлага „тракийска теория“ за възникването на Веда Словена: върху славяните по време на заселването им на Балканския полуостров са оказали влияние траките, коренни жители на полуострова, които съхранявали по онова време своята самобитност в непристъпните Родопи. Пак в непристъпността на Родопите се крие обяснението на факта, че песните от Веда Словена са се запазили само там. Гайтлер изключва възможността за фалшификация, тъй като за литературно съчинение от такъв мащаб според него е необходим двадесетгодишен труд и необикновен поетичен гений. На това не са способни нито Веркович, нито болният Гологанов.

1876-1878 г. Излиза първо на немски, а след това и в руски превод История на България на К. Иречек, където той потвърждава мнението си, че Веда Словена е откровена мистификация.

1878 г. Младият Полихроний Сирку, украинец от Бесарабия, предприема пътешествие из България (Чепино и Пещера) с цел да установи истината за Веда Словена. Първоначално въодушевен от Ведата, след това Сирку променя както позицията, така и поведението си спрямо самия Веркович. След завръщането си в Петербург „той заявил на всеослушание, че бил „готов да му отсекат главата“, ако се намери човек между българите мохамедани, който да знае наизуст песни от 4000 стиха като тези във Ведата“.

1881 г. В Санкт Петербург излиза книга втора на Веда Словена. Поразително е постоянството, с което Веркович държи на „запазената марка“ ‒ след толкова много критика (и от страна и на поддръжниците му в това число) към възгледите му и към названието Веда той отново озаглавява така и втората книга на сборника си.

1885 г. В пловдивския вестник Съединение излиза в четири части статия, чийто автор е Кузман Шапкарев. Кузман Шапкарев е един от най-видните познавачи на фолклора, записвач с голям принос, а също така и деец за възраждането на българщината в Македония. Статията е озаглавена Една неоценима славянска жъртва в XIX-й век. Шапкарев се заема да обори твърденията на „достоуважаемите инак господа петербургски учени“. Неговите контрааргументи са: „не отговаря на истината твърдението, че е невъзможно хора от народа да помнят толкова дълги (като поместените във Веда Словена) песни; и ние сами, които пишем тези редове, притежаваме и време ще дойде да им предоставим някоя и друга песен от 1000 и 1500 стихове.“

Според Шапкарев автентичността на Веда Словена се доказва пряко – чрез автентичността на диалекта, и косвено ‒ от това, че Веркович не знае български език и не би могъл да мистифицира произведения на този език. „При това ние познаваме лично много личности от ония учители или други лица, които са взели най-деятелно участие в събирането на Верковичовите материали, на достоверността на които можем да разполагаме и от които сме могли и можем да се уверим в истинността на изказваните ни убеждения (...) Тия лица казвали ни са и ни уверявали, че песните на Веда Словена действително са слушани от българи, жители на Родопските планини, които, при всичко, че променили вярата си, запазили обаче язика и народний си бит.“ Въз основа на всичко това автентичността на Веда Словена е за него вън от съмнение.

1887 г. Димитър Маринов ‒ етнограф и фолклорист, чийто принос като записвач е може би най-крупният в нашата народоука ‒ също взема страна в споровете за Веда Словена. „Ние прочетохме с внимание всичките мотиви, с помощта на които сбирките на Верковича се наричат „литературна мистификация“, фалшификация и лъжовни ‒ но ‒ нека ни се не вменява в грях ‒ ние ги намерихме за неоснователни. Не му е тук мястото да говорим за това; но всички трябва да знаят, че обрядите, които се описват в тия песни, съществуват и в други страни на България.“ Без да конкретизира кои точно обреди има предвид, Д. Маринов призовава за проверка на автентичността на песните на място в Родопите.

1888 г. През същата 1888 г. се провежда и предприетата по инициатива на Министерството на народното просвещение проверка, извършена от младите помаци Мехмед Тумбев и Юсуф Синапов в селищата, които са посочени от Ив. Гологанов като място на записа (Елешница, Рибново, Скребатно). Те според Ив. Д. Шишманов съобщават, че не са намерили посочените от записвача певци.

1889 г. Излиза програмната статия на Ив. Д. Шишманов За значението и задачата на нашата етнография, където проблемът за Веда Словена е само набелязан и са заявени намеренията на автора да работи по въпроса в бъдеще.

1892 г. Веркович е командирован от Министерството на народното просвещение и провежда триседмично пътуване в Чепинско с намерение да събере доказателства за автентичността на Веда Словена.

През същата година излиза от печат пътеписът на Ив. Вазов В недрата на Родопите, където една глава е посветена на спора около Веда Словена: „Г. Веркович в Лъджене. ‒ Веда Словена. ‒ Habent sua fata Libeli“. По време на пътуването си из Родопите Ив. Вазов се среща със Стефан Веркович (придружаван от Хр. П. Константинов) в с. Лъджене, където са съседи в хана. Това дава повод на поета да проследи накратко историята на „родопското откритие“ и да разкаже за резултатите от пътуването на Веркович. Към самия Веркович Вазов се отнася с уважение и съчувствие ‒ нарича го „почтен български труженик“ и смята, че е невъзможно той да е мистификатор: „Такова подозрение не може и да съществува у оногова, който лично се запознае с него. Г. Веркович е правдив и добросъвестен ‒ и като човек, и като учен.“ Все пак, смята Вазов, Веда Словена е мистификация и авторът ѝ е Иван Гологанов. Доказателство за това са и пътуванията на самия Веркович, които са довели до обезсърчение стария филолог. В заключение Вазов пише: „За добра чест, г. Верковичевите заслуги лежат на много по-здрави основи и той няма защо твърде да се съкрушава за изпарението на Веда Словена. Преди нея и после нея той е издал трудове по българската фолклора и отечествоведение, които му обезпечават завинаги едно почтено място в народната признателност.“

1893 г. Втора командировка на Веркович по следите на Веда Словена.

1893 г. Публикуването на Вазовия пътепис дава нов тласък на спора за Веда Словена, като инициативата отново се поема от тогавашния печат. Екзархийският в. Новини препечатва (с много малки съкращения) главата от Вазовия пътепис, като призовава Ив. Гологанов да отговори на предизвикателството. Това е, изглежда, единственият случай, когато Ив. Гологанов изоставя пасивността си и в бр. 73 от 11 юни 1893 г отговаря. С горчива ирония пише за своето невежество и за „простите глави“ на онези, от които е записвал песните. Гологанов освен това препоръчва на Вазов да отиде в с. Скребатно, за да се увери, че там се пее песента за Орфен. В своя защита той прилага две писма на свои кореспонденти, от които също е получавал фолклорни материали.

Накрая редакцията се обръща към учители и свещеници от онези краища с призиви да запишат песните за Орфен юнак, за да помогнат за решаването на спора.

Реакцията не закъснява. В бр. 84 от 20 юли 1893 г. вестник Новини помества две писма. Първото е от Иван Благоев, директор на българските училища в Серес през 1892/1893 г., където той съобщава за познанството си с Иван Гологанов и за уверенията на последния, че песента „Юрфен юнак“ се е пяла в с. Герман, Демирхисарско. На самия Благоев пък певци са съобщили точно обратното ‒ че такава песен не е била изпълнявана. Второто писмо е подписано само с инициали ‒ от И. С. от Неврокоп, който осведомява, че такава песен е известна в с. Скребатно, но не от прастари времена, а след обнародването на Веда Словена.

Пряк отзвук на тези две писма е писмото на Тодор Янакиев ‒ училищен инспектор в Серско. Изложението на Янакиев е обширно и запознава с обстоятелствата, при които той се е срещнал с дядо Ангел Германлията от с. Герман, който със сигурност му заявил, че песента за Юрфен е била известна в с. Герман само фрагментарно, а с пълния ѝ текст тя се е изпълнявала от жена от с. Радово.

Съзнавайки, че само едно устно свидетелство е недостатъчно, за да бъде сериозен аргумент в такъв сложен спор, Т. Янакиев продължава издирванията си. Пак във в. Новини, год. ІУ, бр. 15 от 9 ноември 1893 г. той публикува текста на песента „Юрфен юнак“, записана от него в с. Кърчово, Демирхисарско, от Стоил Хаджиангелов от същото село, на 55 години. Записът става в присъствието на свидетели, които удостоверяват с подписите си достоверността на чутото. Певецът е научил песента от баба Злата Шопова, родом от с. Цървища, Демирхисарско.

Песента е недовършена ‒ остатъкът от съдържанието и е предаден в прозаичен разказ (колебливото познаване на текста личи впрочем и от току-що приведеното).

В следващия бр. 16 от 12 ноември 1893 г. в. Новини публикува написаното от Г. Димитров от с. Скребатно. Той съобщава, че източник на песента Юрфен юнак в с. Скребатно е бил дядо Димо Тошков. Той преписал песента от учителя Никола Даскалов от с. Ковачевица, Неврокопско. В тефтерчето на дядо Димо пишело: „На Диму Тошков в Скребатну. Приписану Енуария 18 деня 1869.“

Този факт има две противоположни тълкувания ‒ само по себе си това е и любопитно, и показателно за начина, по който се водят споровете около Веда Словена. Димо Тошков е преписал въпросната песен през 1869 г., т. е. преди излизането на книга първа от Веда Словена. За А. П. Стоилов е по-важна думата „приписану“, която според него сочи, че източникът на песента е писмен и този източник е отделното московско издание на Женитбата на Орфей от 1867 г.

1893 г. На 30 декември 1893 г. умира Ст. Веркович.

1902 г. В подкрепа на автентичността на Веда Словена се изказва Христо Захариев, който свидетелства, че в негово присъствие Ив. Гологанов е записал няколко песни от един помак по време на панаира в Серес през 1873 г. Конкретно за песента за Орфей впечатленията му са непреки и се основават на данни от разговори с местни хора, според които тази песен Ив. Гологанов е записал от помака Саид ага от с. Рибново.

1903 г. Излиза от печат статията на Ив. Д. Шишманов Щастие и край на една прочута литературна мистификация. По време на работата си в Министерството на народното просвещение младият тогава Шишманов има контакти през 1891-1893 г. със завърналия се от Русия Веркович. Личните впечатления му дават възможност да се увери в почтеността на Веркович и това го навежда на мисълта да търси източника на мистификацията другаде ‒ у записвача Ив. Гологанов. Същевременно Шишманов успява по различно време да получи значителна част от внушителния по обем архив на Веркович ‒ от самия него или от наследниците му. На практика Шишманов е първият, които проучва цялостно въпроса.

След като в статията си прави кратък обзор на литературата върху Веда Словена, Шишманов за първи път цялостно аргументира (въз основа на кореспонденцията Веркович ‒ Гологанов) схващането, че автор на мистификацията (по користни подбуди) е именно Гологанов. Точно в това Шишманов вижда своята задача ‒ за него въпросът за достоверността на Веда Словена не стои, той го смята за решен ‒ да открие кой е авторът на подправените народни песни.

Безспорният авторитет на Шишманов е решаващ за формиране на преобладаващото сред академичните кръгове мнение за Веда Словена като фалшификат.

След излизането на Шишмановата статия споровете загубват от критичната си острота ‒ въпросът за Веда Словена постепенно става предмет на литературната история и на историята на фолклористиката. Това не означава, че Веда Словена губи привърженици и защитници; от един момент насетне (и този момент определено е свързан със статията на Шишманов) в академичните среди се налага виждането за мистификация, докато сред по- широките кръгове на обществото интересът и съчувствието към Веда Словена никога не заглъхват окончателно.

1917 г. Излизат от печат две кратки статии с почти идентично съдържание от С. Гологанов, син на Ив. Гологанов. В тях се съобщава, че когато О. Дозон е пристигнал в Крушево, Гологанов му представил преоблечен като помак свой родственик, когото заставил да заучи и изпее няколко „ведически песни“. Целта на тези публикации обаче е по-скоро друга ‒ да се очисти името на Ив. Гологанов ‒ твърди се, че подбудите на крушевския учител са били патриотични, а не користни. „Като учител в с. Крушево се е отдавал на изучаване на народните песни: карал просеци да му пеят песните си и след това ги е записвал (...) В тези му любими занятия се крие произходът на Веда Словена: Иван Гологанов попада на четири стиха за Орфея на с. Кърчово, което му дава повод да напише Орфеевата песен и Веда Словена. Кои са тези стихове и дали те са поместени нейде и от кого са намерени, не мога да определя (...)“

1918 г. Излиза от печат „Показалеца“ на А. П. Стоилов. Интересът на А. П. Стоилов е провокиран първоначално от анкетата на в. Новини. През 1911 г. той записва част от песента за Орфен юнак от учителя Ангел Ангелов от с. Крушево, Демирхисарско. Последният я знаел от Мария Шопова от с. Цървища. Заинтригуван, през 1915 г. Стоилов предприема теренни проучвания в селата Лъжница, Корница, Осиково, Рибново и Скребатно, Неврокопско. Оказва се, че някои от посочените в книга втора на Веда Словена певци са действително съществували, но са вече починали. Стоилов записва песни от техни наследници и приятели, но сред записаното няма текстове от Веда Словена. Фолклористът експериментира и чете на певците текстове от Веда Словена, като установява, че изпълнителите ги чуват за първи път. Въз основа на това той стига до убеждението, че Веда Словена е мистификация и няма значение за науката. Сборникът обаче е изиграл определена роля за възраждането на българщината в Македония.

1925 г. Публикувана е статията на Ив. Д. Шишманов Френската наука и „Веда Словена“: с особен оглед към критиката на Луи Леже (Страници из историята на българската етнография). Като откроява значението на Веда Словена като „първата българска книга от международно значение“ и мястото ѝ в историята на Българското възраждане, Шишманов прави коректен и изчерпателен преглед на литературата по въпроса за периода 1867-1881 г. От студията се вижда, че тя е резултат от упорития дългогодишен труд на Шишманов за събиране на документацията ‒ проверявайки фактите, той е водил преписка с Л. Леже, Вл. Качановски, Ив. Гологанов, Сп. Харизанов и др. На него днес дължим и опазването на архива на Ст. Веркович в Научния архив на БАН. Шишманов отново аргументира своята теза, че Веда Словена е мистификация и че автор на тази мистификация е не Веркович, а записвачът Ив. Гологанов.

1928 г. Своя интерес към Ст. Веркович и неговото дело заявява М. Арнаудов. Подобно на своя учител Шишманов, М. Арнаудов смята, че Веда Словена е „груба мистификация с користни цели, автор на която е един полуобразован учител в с. Крушево (Демирхисарско)“. Това свое становище М. Арнаудов тиражира и в обзорния си труд Очерци по българския фолклор в двете му издания ‒ от 1934 и от 1968 г.

Тук трябва да се отбележи, че важен фактор за формирането на оценката на по-широки кръгове от българската културна общественост са становищата на българските учени, които са университетски лектори: те не просто изразяват схващанията си чрез своите публикации, но въздействат и чрез лекциите си върху поколения български филолози.

1959 г. Излиза от печат Български фолклор на П. Динеков. В основата му са залегнали лекциите по фолклор, четени в Софийския университет. Там се подчертава, че Веда Словена е мистификация и „че отбелязаните певци, от които били записвани песните, не съществуват или подобни песни никога не са знаели; самите публикувани песни по размер, строеж и стил не отговарят на народно-песенната поетика“. Книгата е преиздадена през 1972, 1980 и 1990 г.

1966 г. По повод преиздаването на първия фолклорен сборник на Веркович Народни песни на македонските българи П. Динеков, в качеството си на редактор, отново дава мнение за делото на Веркович и за Веда Словена. Тук на Веда Словена и на самия Веркович е отделено повече място, а оценката е по-внимателна и нюансирана. Веда Словена е голямото увлечение и голямата трагедия на неговия живот. Подобно на Ив. Вазов, П. Динеков смята, че приносите на Веркович към българската култура и за възраждането на националното самосъзнание на българите в Македония са значителни и не могат да се поставят в зависимост от оценката за Веда Словена.

„Да се проследи историята на тая голяма мистификация, значи да се разлисти един интересен роман, изпълнен с истинско драматично напрежение. Шумът около Веда Словена е отдавна отминал и страстите са успокоени. Но все пак не всичко е още изяснено в тоя изключителен епизод от историята на българската фолклористика. Струва ми се, че подлежи на известна ревизия общоприетото становище, че създадените песни от Гологанов представят само празно и бездарно съчинителство. Работоспособността на скромния селски учител е удивителна ‒ за кратък срок той съчинява няколко десетки хиляди стиха. Внимателният анализ на двете книги Веда Словена може би ‒ без да открива нов и необикновен поетически талант в българската литература през 60-те и 70-те години на миналия век ‒ би ни показал някои интересни творчески пориви.“

1968 г. М. Арнаудов осъществява своето отдавнашно намерение ‒ да довърши започнатото от Шишманов за издаване на писмата и документите, свързани с Веда Словена и съхранявани в архива на Веркович и в други архиви. Така се появява на бял свят обширният му монографичен труд. При подготовката и написването на книгата Арнаудов всъщност се обляга изцяло на извършената от Шишманов работа по събиране на документацията във връзка с Веда Словена. Това е първата монография, посветена на Веда Словена и на нейната история ‒ сто и една години след обнародването на песента за женитбата на Орфей.

Що се отнася до Веда Словена, тук оценките остават същите. Характерна е слабата застъпеност на анализа на самия текст на Веда Словена ‒ този анализ заема незначителен дял от труда на М. Арнаудов.

ИЗВОДИ

Прегледът на научната литература върху Веда Словена дава възможност да се види, че съмненията и възраженията, които съпътстват книгата още преди появата ѝ в цялостен вид, са предизвикани в много по-голяма степен от възгледите на Веркович, отколкото от самите текстове. Слабото внимание към текста е черта на дискусията върху Веда Словена като цяло. Парадоксалното е, че върху съдържанието и поетическите особености на текстовете се произнасят едни от първите им изследвачи ‒ А. Дюмон и О. Дозон; много по-късно М. Арнаудов излага някои свои наблюдения, но доста откъслечно. Почти всички останали ‒ и хулители, и хвалители ‒ се задоволяват с общи констатации и оценки.

На какво се дължи това? Едва ли причината е в липсата на научна добросъвестност. По-скоро се създава впечатлението, че при даването на мнение за Веда Словена мнозинството от участниците в спора тръгват от вътрешната си, почти интуитивна представа за това какво е фолклор и какво не е. Както по отношение на правилността на родния език говорещият индивид се опира на една неосъзната и поради това изглеждаща като интуитивна статистика, по същия начин определен обем информация за фолклора става основа за сравнение. Именно като сравнява тези свои представи с това, което е Веда Словена, участникът в спора взема своето индивидуално решение приема или не тази книга като фолклорен сборник. Оттук и рязката полярност на мненията ‒ крайно положителни или крайно отрицателни.

Особено ясна илюстрация на казаното са преценките на К. Иречек ‒ за първи път той изразява мнение само върху чутото за Веда Словена, без да е видял нито един текст. Това не може да е достоверно, казва той, поради неустойчивостта на имената в народната памет. С други думи, неговите представи за фолклора априорно отхвърлят допускането за автентичност на сборника.

Истината е, че действително Веда Словена при пръв прочит оставя впечатление за „нещо неестествено“. Една от причините за тази неестественост може да се търси в доста свободната редакторска намеса, която е упражнявал Веркович върху получените от Ив. Гологанов текстове. От кореспонденцията между двамата се разбира, че Веркович си е позволявал да разделя или съединява стихове и това е предизвикало несъгласието на Гологанов, който си е давал сметка за разрушаването на метриката и на стихосложението като цяло: „Ету пак ви пращам 6 песни преписани таку исту, както е на прототип, без да има ни йота разменена. Дано не се преписуват и трети пут! [...] Вашите бележки за соединение или отделение на неколку стиха, мислим да не су толку прави.“

Това писмо в значителна степен обяснява многократно коментираната неправилност на стиха във Веда Словена. Да си припомним още и обстоятелството, че времето на излизането на Веда Словена от печат приблизително съвпада с промяната на отношението, което фолклористиката има към намесата и обработването на оригиналните фолклорни текстове. От допустима и желана, редакторската намеса се приема и оценява като проява на ненаучно и некоректно отношение.

Априорността на съжденията е свързана с една друга особеност на споровете относно „родопското откритие“ ‒ прекалената им емоционалност, която нерядко поражда недоразумения и води до тиражиране на неверни твърдения.

Доминирането на чувствата над строгите аргументи е като че ли обща черта и тя е била многократно отбелязвана. На първо място това се отнася до самия Веркович. От кореспонденцията му се вижда, че отношението към Веда Словена е „пробният камък“, с помощта на който той дели хората на „приятели“ и „смъртни врагове“. От едната страна на спора остават романтичните увлечения и патриотичните възторзи; от другата са академичното високомерие и интелектуалният аристократизъм. Сблъсъкът помежду им напълно естествено поражда многото недоразумения и грешки, които днешният хроникьор не може да не отбележи.

Недоразумението е очевидно ‒ в публикуваните си доклади Дозон изрично отбелязва, че е посетил Ив. Гологанов в с. Крушово и е чул изпълнението на „ведическите песни“ от един помак, който „изглеждал уплашен“. Дали твърдението на Леже се дължи на пропуск в паметта, причинен от изтеклите шестнадесет години от срещата му с Дозон до написването на писмото в 1901 г. или има друга причина, трудно може да се каже. Ето един епизод, който със сигурност ще си остане неизяснен, но затова пък добре илюстрира тона и духа на дискусията върху Веда Словена.

Както става ясно, увлеченията по посока на доказване с всички средства на една или друга теза водят дотам, че в спора за Веда Словена има много повече „речено и казано“, отколкото е допустимо за една научна дискусия. Някои от породените по този начин недоразумения имат твърде дълъг живот. Така тиражираното чрез книгата на Иречек твърдение за участие на група учители в съчиняването на Веда Словена намира място в лекциите на Л. Леже, четени от 1884 г. насетне. Очевидно версията за колективното авторство звучи убедително за онези, които приемат недостоверността на Веда Словена, но все пак са смутени от това, че е малко вероятно един човек да създаде за кратък срок твърде голям обем книжна продукция. Така или иначе, тази версия е възприета и от П. Динеков и фигурира в четирите издания на неговия Български фолклор: „Веркович е бил подведен от учителя Ив. Икономов Гологанов от с. Горно Броди, Серско, който е съчинил песните, използувайки своите познания в областта на митологията; Гологанов е бил подпомогнат и от учителите Харизанов и А. Костенцев“.

Едно от големите преувеличения обаче е относно „невежеството“ на Веркович. Наистина, на него му липсва системната академична школовка; но той не може (а и не е нужно) да се сравнява с бързо израсналите като мастити професори и интелектуални лидери Леже и Шишманов. При все това един поглед върху неговата кореспонденция показва на колко езика е била водена тя. Липсата на дисциплинирано научно мислене, подчиняването на научните тези на романтично-патриотичните увлечения не означава непременно невежество, а е свидетелство за една от чертите на епохата. Нещо повече, кореспонденцията с Ем. Бюрнуф свидетелства, че Веркович е ползвал трудовете му по санскрит и индийска митология. С други думи, не само на увлечението по Раковски се дължи „индийската връзка“ в теориите на Веркович - той е черпил информация и от първоизточници, принадлежащи към тогавашния авангард на европейското хуманитарно знание.

Като крайност може да се прецени и една от основните особености на дискусията за Веда Словена - почти „семиотичната“ полярност на мненията. За едни Ведата е съвършен фалшификат, а за други - изцяло и напълно автентичен сборник с народни песни. Забравя се, че става въпрос за корпус от отделни текстове, а не за монолитно произведение. С други думи, достоверността (или степента на достоверност) на всяка песен трябва да се разглежда поотделно. Фактите показват например, че най-напред трябва да се отдели въпросът за песента за Юрфен юнак от Веда Словена като цялост. Към такова решение насочва проведената през 1893 г. анкета на екзархийския вестник Новини. Благодарение на нея се вижда, че песента за Юрфен е съществувала и е документирана в конкретен регион - Демирхисарско.

На първо място трябва да си припомним, че различните проверки са извършвани в различни региони на Родопите: помаците Мехмед Тумбев и Юсуф Синапов посещават селата Елешница, Рибново, Скребатно, т. е. това е Неврокопският регион; Веркович и Хр. Попконстантинов ‒ Чепинско. Може да се приеме, че тези проверки не дават резултат. Дискусията във в. Новини засяга с. Скребатно, т. е. отново Неврокопския регион, и Демирхисарско. Както беше показано по-горе, анкетата на Новини документира един запис от Скребатно, но неговата автентичност е опровергана чрез писмото на Г. Димитров от същото село: „Песента Юрфен юнак се появила в селото ни Скребатно тъкмо в 1869 г., когато съселянинът ни дядо Димо Тошков, 70-годишен старец, я преписал от Веда Словена, която случайно попаднала в ръцете му от познатий на времето си Никола Даскалов от с. Ковачевица, Неврокопско“. Редакцията на вестника разполага с ръкописа на дядо Димо, което дава възможност да се установи, че неговият текст се отличава както от текста във Веда Словена, така и от записания от Т. Янакиев текст от с. Кърчово, Демирхисарско. Изводът, направен от редакцията (и приет от изследователите след това), е, че вероятно преписът е от изданието от 1867 г.

Тук остава неясно защо, ако песента е преписана, не съвпада текстуално с Верковичевия запис. Все пак неизяснеността на произхода на песента от с. Скребатно изисква, за по-голяма коректност, този текст да не бъде взет под внимание като доказателство за съществуването на песента за Юрфен. Оставяйки настрана този текст обаче, не забравяме, че той е от Неврокопско, следователно съмненията по отношение на него не може да засягат съществуването на текста в другия регион ‒ Демирхисарско. С други думи, достоверността на записа от Демирхисарско не може да се оспори и по същество никой не е направил това досега.

В подкрепа на твърдението, че записът от Кърчово не е случаен и не бива да се игнорира, са и други факти. Това са на първо място съобщенията за съществуването на песента за Юрфен юнак от други селища в Демирхисарско. Хронологически най-старото споменаване на песента за Юрфен юнак в Демирхисарско се съдържа в публикуваното от в. Новини писмо на Божик Сидоров до Ив. Гологанов от 1865 г. Там Б. Сидоров от с. Елешница съобщава, че дядо Велю от с. Радово „пое една чудесна песен за един Юрфен юнак“. За изпълнители от с. Радово на същата песен споменава и Т. Янакиев в първата си дописка до Новини. Цитираната песен от Кърчово отвежда на свой ред към с. Цървища, Демирхисарско, защото певецът Хаджи Стоил я е научил от Злата Шопова от с. Цървища (омъжена в Кърчово). Също към Цървища насочва и вариантът, записан от А. П. Стоилов от А. Ангелов от Крушево, който я е научил от Мария Шопова от Цървища.

При все че смята баща си Ив. Гологанов за автор на Веда Словена, д-р Спиро Гологанов съобщава един интересен факт. Някога Ив. Гологанов е записал една малка песен ‒ „четири стиха за Орфея на с. Кърчово, което му дава повод да напише Орфеевата песен и Веда Словена“. Оттук се разбира, че мисълта за мистифицирането на Веда Словена не изключва автоматично съществуването на песента за Юрфен (Орфен). Вижда се, че песента за Юрфен се е пеела в Демирхисарските села Кърчово, Цървища, Крушово и Радово.

Без това да означава решаване на спора за Веда Словена**, може да се твърди, че песента за Юрфен (Орфен) действително е съществувала в Демирхисарско.** Остава да се отговори на въпроса какъв герой е Юрфен (Орфен) и какво общо има той с древния Орфей. Има основания да се смята, че името на фолклорния персонаж от Демирхисарско Юрфен води произхода си от гръцката дума ορφανός „сирак“. Подобна интерпретация предлага не друг, а Марин Дринов: „И първообразът на Верковичевий Орфен ще да е бил такъв родопски сирак свирач. Доста е да си припомним, че в наший език често се среща гръцката реч орфана, ορφανός, която значи сирак“.

Не бива да се забравя, че тълкуването за Орфен като Орфей принадлежи на Веркович (който така и афишира песента на етнографската изложба в Москва през 1867 г.), а не идва от самия текст. С други думи, няма нищо неестествено в съществуването на песен, посветена (напълно в духа на нашата традиция) на Юрфен, т. е. сирак Георги.

Коректността изисква да се отбележи, че интерпретацията на името Юрфен (Орфен) в смисъл ‚сирак‘ не съответства на Верковичевата песен за Орфен (№ 15 от първата книга на Веда Словена), тъй като там героят има родители и темата за неговото очаквано рождение заема значително място. Все пак това не променя нещата по същество, тъй като обяснението визира текста на Т. Янакиев от Демирхисарско, където сюжетната линия се развива от решението на Юрфен да си търси прилика нататък.

Споровете около автентичността на Ведата подронват авторитета на Веркович не само приживе. Съмнението в некоректност се прехвърля от Веда Словена върху цялостното книжовно наследство на Веркович и поради това българската фолклористика остава в значителна степен индиферентна към това наследство.

Частична реабилитация се постига много по-късно, и отново не от българска страна: Ламански издава през 1920 г. съхраняваните в руските архиви песни, които съставят втория том от изданието от 1860 г.; Лавров и Поливка издават през 1932 г. в Прага Верковичевата сбирка с приказки ‒ една от най-ценните колекции с български приказки изобщо.

По ирония на съдбата нито един от сборниците на Веркович не е издаден в България до 1966 г., когато са преиздадени Народни песни на македонските българи. Женски песни. Положението не е съществено променено и до днес.

^[1] Тук текстът се публикува със значителни съкращения, Бел. р.

ПЪРВА ПУБЛИКАЦИЯ
Беновска, М. 1997. Хроника на спора за Веда Словена. – Във: Веда Словена. Т. 2. Съст. Б. Христов.С., 441-474.

Милена Беновска-Събкова (р. 1954) е българска изследователка в областта на етнологията и социокултурната антропология.

Завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1975 г. През 1990 г. защитава докторска дисертация по история, а през 2001 г. придобива научната степен „докторка на историческите науки“.

От 1976 до 2002 г. работи като научна сътрудничка и старша научна сътрудничка в Института по етнология и фолклористика в София. От 2002 до 2019 г. е професорка в Нов български университет, а от 2010 г. преподава и в Югозападния университет „Неофит Рилски“.