Московски дневник

[1926/1927]

9 декември^[1]

Натоварихме себе си и двата куфара в една шейна. Този ден беше настъпило размразяване, беше топло. Бяхме се движили само няколко минути по широката Тверская, лъщяща от сняг и кал, когато Ася^[4] ни махна отстрани на пътя. Райх слезе и измина пеша няколкото крачки до хотела, а ние продължихме с шейната. Ася не изглеждаше красива, а дива под руската кожена шапка; лицето ѝ се беше поразширило от продължителното лежане.

Не се задържахме в хотела^[5] и пихме чай в една от така наречените сладкарници близо до санаториума. Разказах за Брехт. После Ася, която се беше измъкнала по време на почивката, за да остане незабелязана, се качи към санаториума^[6] по страничен вход, а Райх и аз – по главното стълбище. Тук за втори път се запознах с обичая да се събуват галошите. Първият беше в хотела, където впрочем само приеха куфарите; обещаха ни стая за вечерта.

Съседката на Ася по стая, едра текстилна работничка, видях едва на следващия ден; тогава още я нямаше. Тук за пръв път останахме сами за няколко минути под един покрив. Ася ме погледна много дружелюбно. Намек за решаващия разговор в Рига^[7].

После Райх ме придружи до хотела, хапнахме малко в стаята ми и отидохме в театъра на Майерхолд^[8]. Беше първата генерална репетиция на „Ревизор“. Въпреки опита на Ася не успяха да ми намерят билет. Затова още половин час вървях по Тверская към Кремъл и обратно, предпазливо сричайки надписите по магазините и пристъпвайки по заледения тротоар. После се прибрах в стаята си много уморен (и вероятно тъжен).

Сутринта на 7-и Райх дойде да ме вземе. Маршрутът: Петровка (за полицейската регистрация), Институтът на Каменева^[9] (заради място за 1,50 рубли в научния институт; освен това разговарях с тамошния германски референт, голям глупак), после по улица „Херцен“ към Кремъл, покрай напълно несполучливия мавзолей на Ленин, докато се откри гледка към Исакиевската катедрала^[10]. Обратно по Тверская и по Тверския булевард до Дома на Херцен^[11], седалището на пролетарската писателска организация ВАПП.

Хубава храна, на която почти не можах да се насладя заради умората от ходенето в студа. Представиха ме на Коган^[12] и той ми изнесе цяла лекция за своята румънска граматика и руско-румънския си речник. Разказите на Райх, които от умора по време на дългите ни преходи често слушам само с половин ухо, са безкрайно живи, пълни с примери и анекдоти, остри и симпатични.

История за един данъчен чиновник, който по Великден си взема отпуск и отслужва богослужението в родното си село като поп. После: съдебните присъди срещу шивачката, убила мъжа си алкохолик, и срещу хулигана, нападнал на улицата студент и студентка. После: историята за белогвардейската пиеса при Станиславски^[13]; как стига до цензурата, където само един човек ѝ обръща внимание и я връща с бележка, че трябва да се направят промени. Месеци по-късно, след като промените са нанесени, най-сетне я представят пред цензурата. Забраняват я. Станиславски отива при Сталин: разорен е, целият му капитал е вложен в тази пиеса. Сталин казва: „Не е опасна.“ Премиерата се състои въпреки съпротивата на комунисти, които са изведени от милицията.

История за повестта с ключ, в която се намеква за случая с Фрунзе, който уж бил опериран против волята си и по заповед на Сталин…^[14] После политическите сведения: отстраняване на опозицията от ръководните постове. С което върви и отстраняването на множество евреи, особено от средните нива. Антисемитизъм в Украйна.

След ВАПП, напълно изтощен, отивам първо сам при Ася. Скоро става много оживено. Идва една латвийка, която сяда до нея на леглото, после Шестаков^[15] с жена си. Между двамата, от една страна, и Ася и Райх, от друга, се разгаря на руски изключително ожесточен спор за постановката на Майерхолд на „Ревизор“. В центъра на спора са употребата на кадифе и коприна и четиринадесетте костюма за жена му^[16]; впрочем представлението продължава пет часа и половина.

След вечерята Ася идва при мен; Райх също е тук. Преди да си тръгне, Ася разказва историята на заболяването си. Райх я отвежда обратно в санаториума, а после се връща. Аз лежа в леглото, той иска да работи. Скоро обаче прекъсва и започваме да говорим за положението на интелектуалеца – тук и в Германия, – както и за начина, по който в момента трябва да се пише в двете страни. Говорим и за колебанията на Райх дали да влезе в партията.

Постоянната му тема е реакционният обрат на партията в областта на културата. Левите движения, използвани по времето на военния комунизъм, сега са напълно изоставени. Едва съвсем наскоро (противно на Троцки^[17]) пролетарските писатели са официално признати като такива, но едновременно с това им е дадено да разберат, че в никакъв случай не могат да разчитат на държавна подкрепа. После случаят с Лелевич^[18] – действията срещу левия културен фронт. Лелевич е написал труд върху метода на марксистката литературна критика.

В Русия се отдава огромно значение на строго нюансираната политическа позиция. В Германия би бил достатъчен политически фон, неясен и общ, но и там той непременно би трябвало да се изисква. Методът за писане в Русия: материалът да се изложи нашироко и по възможност нищо повече. Образователното равнище на публиката е толкова ниско, че формулировките неизбежно ще останат неразбрани. В Германия, напротив, искат само резултатите. Никой не желае да знае как си стигнал до тях. С това е свързано и обстоятелството, че германските вестници предоставят на рецензента съвсем малко място; тук статии от петстотин-шестстотин реда не са изключение.

Разговорът продължи дълго. Стаята ми е добре отоплена и просторна, приятно е да се стои в нея.

8 декември

Преди обяд Ася беше при мен. Дадох ѝ подаръците, набързо ѝ показах книгата си с посвещението^[19]. През нощта не беше спала добре заради сърдечно вълнение. Показах ѝ обложката на книгата, направена от Стоун, подарих ѝ я. Много ѝ хареса.

После дойде Райх. По-късно отидохме заедно в Държавната банка да обменим пари. Там поговорихме за кратко с бащата на Нойман^[20]. 10 декември^[21]. После през една новопостроена галерия излязохме на Петровка. В галерията има изложба на порцелановата манифактура. Но Райх не се спира никъде. На улицата, където се намира хотел „Ливърпул“^[22], за втори път виждам сладкарниците.

(Тук добавям историята за пребиваването на Толер^[23] в Москва, която чух още първия ден. Посрещнали го с невероятна пищност. Из целия град табели известявали пристигането му. Предоставили му цял щаб от хора – преводачки, секретарки, красиви жени. Обявили негови лекции.

По същото време обаче в Москва се провежда заседание на Коминтерна. Сред германските представители е Вернер, смъртният враг на Толер. Той предизвиква или сам написва в „Правда“ статия, според която Толер е предал революцията и носи вина за провала на една германска съветска република. Редакцията на „Правда“ добавя отдолу кратка бележка: „Извинете, не знаехме това.“

След това положението на Толер в Москва става невъзможно. Отива на мястото, където трябва да изнесе широко рекламирана лекция – сградата е заключена. Институтът на Каменева го уведомява: „Извинете, днес залата не беше свободна. Забравили сме да ви се обадим.“)

На обяд отново във ВАПП. Бутилка минерална вода струва една рубла. После с Райх отиваме при Ася. За да я щади, Райх урежда, против нейното и моето желание, да играем домино в игралната зала на санаториума. Седнал до нея, се чувствам като герой от роман на Якобсен^[24].

Райх играе шах с известен стар комунист, човек, изгубил едното си око във войната или гражданската война и напълно съсипан и изчерпан, както мнозина от най-добрите комунисти от онова време, ако вече не са мъртви.

Едва сме се върнали с Ася в стаята ѝ, когато идва Райх, за да ме вземе и да отидем при Грановски^[25]. Ася ни придружава малко надолу по Тверская. В една сладкарница ѝ купувам халва и тя се връща.

Грановски е латвийски евреин от Рига. Негово дело е един карикатурно преувеличен антирелигиозен и на външен вид донякъде антисемитски фарсов театър, възникнал от пародийното преувеличаване на оперетата на идиш. Самият той изглежда напълно западен, отнася се донякъде скептично към болшевизма и разговорът се върти главно около театъра и въпросите на заплащането.

Става дума и за жилищата. Тук наемът се плаща на квадратен метър. Цената на квадратния метър зависи от размера на заплатата на наемателя. Освен това за всичко над полагащите се на човек тринадесет квадратни метра се плаща тройно – както за наем, така и за отопление.

Вече не са ни очаквали и вместо голяма вечеря получаваме импровизирана студена вечеря. После при мен разговор с Райх за енциклопедията.

9 декември

Преди обяд отново дойде Ася. Дадох ѝ някои неща, после скоро излязохме да се разходим. Ася говореше за мен. При „Ливърпул“ обърнахме назад. След това се прибрах. Райх вече ме очакваше. Един час работихме всеки своето – аз върху редакцията на статията за Гьоте^[26].

После отидохме в Института на Каменева, за да издействаме намаление за хотела ми. След това – да обядваме. Този път не във ВАПП. Храната беше превъзходна, особено супата от червено цвекло. После в „Ливърпул“, при любезния му собственик, един латвиец. Беше около 12 градуса студ.

След обяда бях доста изтощен и не можех да стигна пеша до Лелевич, както възнамерявах. Наложи се да пропътуваме малък участък. После пътят минава през голяма градина или парк, сред който навсякъде са пръснати комплекси от къщи. Най-отзад се намира красива черно-бяла дървена къща с жилището на Лелевич на първия етаж. На влизане срещаме Безименски^[27], който тъкмо излиза.

По стръмно дървено стълбище и през една врата се влиза най-напред в кухнята с открит огън. След нея има примитивно антре, цялото окичено с палта, после през стая, очевидно с ниша за спане, се стига до кабинета на Лелевич.

Външността му трудно се поддава на описание. Доста висок, облечен в синя руска рубашка, той почти не се движи – малката стая, пълна с хора, и бездруго го приковава към стола пред писалището. Най-странно е дългото му, сякаш неоформено лице с широки плоскости. Брадичката се спуска надолу толкова издължена, колкото не съм виждал у никого освен у болния Громер^[28], и е съвсем слабо очертана. Изглежда много спокоен, но в него сякаш се усеща цялата изгаряща мълчаливост на фанатика. Няколко пъти разпитва Райх за мен.

На леглото отсреща седят двама души; единият, с черна рубашка, е млад и много красив. Тук са се събрали само хора от литературната опозиция, за да прекарат с Лелевич последния час преди заминаването му. Изпращат го в провинцията. Първоначалното нареждане било за Новосибирск. „На вас ви трябва – казали му – не град с все пак ограничения му обсег на действие, а цяла губерния.“ Но той успял да предотврати това и сега го изпращат „на разположение на партията“ в Саратов, на двадесет и четири часа път от Москва, без още да знае дали там ще бъде редактор, продавач в държавна производствена кооперация или нещо друго.

В съседната стая през повечето време стои жена му сред други посетители – дребна жена от южноруски тип, с изключително енергично и същевременно хармонично изражение. Тя ще го придружи през първите три дни.

Лелевич притежава оптимизма на фанатика: съжалява, че няма да може да чуе речта, която Троцки ще произнесе на следващия ден пред Коминтерна в защита на Зиновиев, и смята, че партията е пред обрат. На сбогуване в антрето му предавам чрез Райх няколко приятелски думи.

После отиваме при Ася. Може би едва сега беше партията на домино. Вечерта Райх и Ася трябваше да дойдат при мен, но дойде само Ася. Дадох ѝ подаръци: блуза, панталон. Говорим. Забелязвам, че всъщност тя не забравя нищо, което се отнася до нас. (Следобед каза, че според нея съм добре. Не било вярно, че се намирам в криза.) Преди да си тръгне, ѝ прочетох от „Еднопосочна улица“ пасажа за бръчките^[29]. После ѝ помогнах да си обуе галошите.

Райх дойде едва когато вече спях, към полунощ, за да ми съобщи какво е станало, та на следващата сутрин да мога да успокоя Ася. Беше уредил подготовката за преместването си. Живее с един луд, тоест и без това трудният жилищен въпрос е станал непоносимо сложен.

10 декември

Сутринта отиваме при Ася. Тъй като ранните посещения не са разрешени, разговаряме с нея една минута във вестибюла. Току-що е излязла от въглеродната баня, която взема за пръв път и която ѝ се е отразила много добре.

После отново в Института на Каменева. Удостоверението, което трябва да ми осигури намаление в хотелите, би трябвало вече да е готово, но не е. Затова пък в познатата приемна с незаетия господин и госпожицата се завързва доста продължителен разговор за театъра. На следващия ден трябва да бъда приет от Каменева, а за вечерта се опитват да ни намерят билети за театър. За съжаление, за оперетния театър няма билети.

Райх ме оставя във ВАПП; прекарвам там два часа и половина с руската си граматика. После той отново се появява, заедно с Коган, за обяд. Следобед съм при Ася само за кратко. Тя се е скарала с Райх заради жилищните въпроси и ме отпраща. В стаята си чета Пруст и се тъпча с марципан.

Вечерта отивам в санаториума и на входа срещам Райх, който е излизал да си купи цигари. Чакаме няколко минути в коридора, после идва Ася. Райх ни качва на трамвая и отиваме в Музикалното студио^[30].

Посреща ни администраторът. Показва ни препоръчително писмо от Казела^[31] на френски, развежда ни из всички помещения – във вестибюла още много преди началото вече се е събрала многобройна публика, хора, дошли направо от работните си места в театъра – и ни показва концертната зала.

Във вестибюла лежи извънредно забележителен, не особено красив килим. Вероятно скъп обюсонски^[32]. По стените висят истински стари картини, една от тях без рамка. Тук, както впрочем и в официалната приемна на Института за културни връзки с чужбина, се виждат много ценни мебели.

Местата ни са на втория ред. Дават „Царска невеста“ от Римски-Корсаков – първата опера, която Станиславски е поставил напоследък^[33]. Говорим за Толер: как Ася го развеждала из Москва, как той искал да ѝ подари нещо, а тя си избрала най-евтиния колан, как правел глупави забележки.

През един от антрактите излизаме във вестибюла. Антрактите обаче са три. Прекалено дълги са и изморяват Ася. Говорим за охреножълтия италиански шал, който носи. Казвам ѝ, че се стеснява от мен. През последния антракт администраторът идва при нас. Ася разговаря с него. Той ме кани на следващата нова постановка („Евгений Онегин“).

Накрая получаването на дрехите от гардероба се оказва много трудно. Двама театрални служители са образували кордон насред стълбището, за да регулират наплива към миниатюрните гардеробни помещения. И на отиване към театъра, и на връщане пътуваме с малкия неотоплен трамвай със заледени прозорци.

11 декември

Няколко неща за облика на Москва. През първите дни преди всичко ме занимава трудното привикване към ходенето по напълно заледените улици. Трябва толкова да внимавам къде стъпвам, че почти не мога да се оглеждам. Това се подобри, след като вчера преди обяд Ася ми купи галоши (пиша това на 12-и). Не беше толкова трудно, колкото Райх предполагаше.

За облика на града са характерни многото едно- и двуетажни къщи. Те му придават вид на град от летни вили и при вида им студът се усеща двойно. Често са боядисани в бледи цветове: преди всичко червено, но също синьо, жълто и, както казва Райх, зелено. Тротоарът е поразително тесен: тук пестят от земята толкова, колкото разхищават въздушното пространство. Освен това покрай стените на къщите ледът е толкова дебел, че част от тротоара остава неизползваема. Впрочем той рядко се отделя ясно от платното: снегът и ледът изравняват различните пластове на улицата.

Пред държавните магазини много често се срещат опашки; за масло и други важни стоки хората чакат на ред. Има безброй магазини и още повече търговци, които нямат пред себе си нищо друго освен кош за пране с ябълки, мандарини или фъстъци. За да се пази стоката от студа, тя е покрита с вълнено платно, върху което са изложени два-три екземпляра за мостра.

Изобилие от хляб и други печива: хлебчета с всякакви размери, гевреци, а в сладкарниците – разкошни торти. От захарна глазура са направени фантастични конструкции или цветя. В една сладкарница бях вчера следобед с Ася. Там сервират бита сметана в чаши. Тя взе чаша с целувка, аз – кафе. Седяхме един срещу друг на малка маса насред помещението.

Ася ми напомни за намерението ми да пиша срещу психологията и отново трябваше да установя до каква степен възможността да се захвана с подобни теми зависи от контакта ми с нея. Впрочем не успяхме да останем в кафенето толкова дълго, колкото се надявахме. Не можах да си тръгна от санаториума в четири, а едва в пет. Райх искаше да го изчакаме, защото не беше сигурен дали има заседание.

Накрая тръгнахме. По Петровка разглеждахме витрините. Направи ми впечатление прекрасен магазин за дървени изделия. По моя молба Ася ми купи вътре съвсем малка лула. По-късно искам да купя оттам играчки за Щефан и Дага^[34]. Има онези руски фигурки, съставени от множество части една в друга, кутийки, които се прибират една в друга, резбовани животни от хубаво меко дърво. На друга витрина имаше руски дантели и бродирани кърпи, за които Ася ми каза, че селянките изобразяват върху тях ледените цветя по прозорците.

Това беше вече втората ни разходка за деня. Преди обяд Ася беше дошла при мен, първо писа на Дага, а после при много хубаво време повървяхме малко по Тверская. На връщане спряхме пред магазин, където бяха изложени коледни свещи. Ася заговори за тях.

По-късно с Райх отново в Института на Каменева. Най-сетне получавам намалението за хотела. Вечерта оттам искаха да ме изпратят на „Цимент“^[35]. По-късно Райх реши, че представление при Грановски ще е по-добре, защото Ася искаше да отиде на театър, а „Цимент“ щеше да бъде прекалено възбуждащ за нея. Но когато най-сетне всичко беше уредено, Ася не се чувстваше достатъчно добре и аз отидох сам, а тя и Райх се прибраха в стаята ми.

Даваха три едноактни пиеси, от които първите две бяха извън всякакво обсъждане. Третата, събрание на равини, нещо като хорова комедия по еврейски мелодии, изглеждаше значително по-добра, но не разбирах действието, а от деня и безкрайните антрак­ти бях толкова уморен, че на места заспивах^[36].

Тази нощ Райх спа в стаята ми. – Тук косата ми страшно се наелектризира.

12 декември

Сутринта Райх излезе на разходка с Ася. После дойдоха при мен – още не бях съвсем готов с обличането. Ася седна на леглото. Изпитах голямо удоволствие да гледам как разопакова и подрежда куфарите ми; при това си задържа няколко вратовръзки, които ѝ харесаха.

После разказа как като малка поглъщала булевардна литература. Криела тънките книжки от майка си под учебниците, но веднъж се сдобила с една голяма цяла книга, „Лаура“, и тя попаднала в ръцете на майка ѝ. Друг път посред нощ избягала от къщи, за да вземе от една приятелка продължението на някаква история на свезки. Бащата на приятелката отворил вратата съвсем объркан и я попитал какво иска; като видяла каква суматоха е предизвикала, тя отвърнала, че и самата тя не знае.

На обяд с Райх в малкия ресторант в сутерена. Следобедът в опустелия санаториум беше мъчителен. При Ася отново постоянно редуване между „ти“ и „Вие“. Не се чувстваше добре.

После се разхождахме по Тверская. По-късно, когато седяхме в едно кафене, между Райх и Ася се стигна до голям спор, в който ясно пролича надеждата на Райх да се съсредоточи изцяло върху руски цели и затова да прекъсне връзките си с Германия.

Вечерта сме сами с Райх в стаята ми: аз изучавам пътеводителя, а той пише предварителната си рецензия за „Ревизор“.

В Москва няма товарни автомобили, няма фирмени коли и т.н. И най-дребните покупки, и най-големите пратки трябва да се превозват с миниатюрните шейни на извозчиците.

13 декември

Преди обяд подобрих ориентацията си в града с дълга разходка по вътрешните булеварди до Централната поща и обратно през площад „Лубянка“ до Дома на Херцен. Разгадах тайната на човека с табелката с букви: продава букви, които се закрепват в галошите, за да не бъдат разменени.

По време на разходката отново ми направиха впечатление многобройните магазини, украсени с коледни елхи, каквито час по-рано, при кратката разходка с Ася, бях видял навсякъде и по Ямская Тверская. Зад стъклото на витрината елхата понякога изглежда още по-блестяща, отколкото на открито. По Ямская Тверская срещнахме отряд комсомолци, които маршируваха с музика. Тя, подобно на музиката на съветските войски, сякаш представлява съчетание от подсвиркване и пеене. Ася говореше за Райх. Поръча ми да му занеса последния брой на „Правда“.

Следобед, при Ася, Райх ни прочете предварителната си рецензия за постановката на Майерхолд на „Ревизор“. Много е добра. Преди това, докато той спеше на стола в стаята на Ася, аз ѝ прочетох няколко неща от „Еднопосочна улица“.

По време на голямата си сутрешна разходка забелязах още: продавачки на пазара, селянки, които държат до себе си кошницата със стоката, понякога и шейна като онези, които тук през зимата служат за детски колички. В кошниците има ябълки, бонбони, ядки, захарни фигурки, наполовина скрити под платно. Човек би помислил, че някоя грижовна баба е огледала къщата преди тръгване за всичко, с което би могла да зарадва внучето си, събрала го е и сега по пътя е спряла на улицата да си почине малко.

Отново срещнах китайците, които продават изкуствени цветя от хартия, като онези, които донесох на Щефан от Марсилия. Тук обаче сякаш още по-често се срещат хартиени животни с формите на екзотични дълбоководни риби. Има и мъже с кошници, пълни с дървени играчки – колички и лопатки; количките са жълти и червени, детските лопатки също жълти или червени. Други обикалят с вързопи пъстри ветропоказатели през рамо. Всичко това е изработено по-просто и по-солидно, отколкото в Германия, и селският му произход личи ясно.

На един ъгъл видях жена, която продаваше украшения за елха. Стъклените топки, жълти и червени, блестяха на слънцето; приличаха на омагьосана кошница с ябълки, в която червеното и жълтото се бяха превърнали в различни плодове. Тук съществува и по-непосредствена връзка между дървото и цвета, отколкото където и да било другаде. Това се вижда както при най-примитивните играчки, така и при най-изкусните лакови изделия.

Край стената на Китай-город стоят монголци. Вероятно в родината им зимата не е по-малко сурова, а дрипавите им кожуси не са по-лоши от тези на местните. И все пак те са единствените тук, които човек неволно съжалява заради климата. Стоят на не повече от пет крачки един от друг и продават кожени папки; всеки предлага точно същата стока като останалите. Зад това сигурно стои някаква организация, защото едва ли сериозно биха си създавали по този начин толкова безнадеждна конкуренция.

Както в Рига, и тук има хубава примитивна живопис по магазинските табели. Един шпиц бяга с пантоф в уста, а от кошница зад него се сипят обувки. Пред турска гостилница има две табели, замислени като двойка, на които са изобразени господа с фесове, украсени с полумесец, седнали пред отрупана маса. Ася е права, когато казва, че е характерно как народът навсякъде, дори в рекламите, иска да види изобразено някакво действително действие.

Вечерта с Райх бяхме у Илеш^[37]. По-късно дойде и директорът на Революционния театър^[38], който на 30 декември трябва да представи премиерата на пиесата на Илеш. Директорът е бивш червен генерал, изиграл решаваща роля в разгрома на Врангел и споменат два пъти в заповедите на Троцки към армията. По-късно извършил някаква политическа глупост, която сложила край на кариерата му, и тъй като някога се занимавал с литература, му дали този ръководен пост в театъра, на който обаче, както изглежда, не върши кой знае какво. Изглежда доста глупав.

Разговорът не беше особено оживен. По указание на Райх и аз внимавах какво говоря. Стана дума за теорията на Плеханов за изкуството. В стаята има съвсем малко мебели; най-силно се набиват на очи едно разнебитено детско легло и вана. Когато пристигнахме, момчето още беше будно. По-късно го сложиха в леглото с плач, но докато бяхме там, така и не заспа.

14 декември (записано на 15-и)

Днес няма да видя Ася. Положението в санаториума се изостря; снощи ѝ разрешиха да излезе едва след дълги разправии, а тази сутрин не дойде да ме вземе, както се бяхме уговорили. Искахме да купим плат за роклята ѝ. Тук съм едва от седмица, а вече трябва да се съобразявам с все по-големи трудности да я виждам, камо ли да оставаме насаме.

Вчера преди обяд тя дойде забързана и развълнувана, по-скоро смущаваща, отколкото смутена, както толкова често, сякаш се страхуваше да остане дори минута в стаята ми. Придружих я до сградата на една комисия, където беше призована. Казах ѝ какво бях научил предишната вечер: че пред Райх се открива възможност за ново място като театрален критик в едно много важно списание.

Вървяхме по Садовая. Аз почти не говорех, а тя разказваше силно развълнувана за работата си с децата на детската площадка. За втори път чух историята как едно дете там разбило черепа на друго. Странно, но едва сега разбрах тази съвсем проста история (която е можела да има тежки последици за Ася; лекарите обаче смятали, че детето ще бъде спасено). Това често ми се случва: почти не чувам какво казва, защото я гледам толкова напрегнато.

Тя разви идеята си, че децата трябва да бъдат разделяни на групи, защото по никакъв начин не може най-дивите – които тя нарича най-надарените – да се занимават заедно с останалите. Онова, което напълно поглъща нормалните деца, на тях им е скучно. И звучи напълно убедително, когато Ася казва, че постига най-големи успехи именно с най-дивите деца.

Говори и за писането си, за три статии в латвийския комунистически вестник, който излиза в Москва. Вестникът стига по нелегални пътища до Рига и за нея е много полезно да я четат там именно на това място.

Сградата на комисията се намира на площада, където Страстной булевард се среща с Петровка. Повече от половин час вървях напред-назад по улицата и чаках. Когато най-сетне излезе, отидохме до Държавната банка, където трябваше да обменя пари.

Тази сутрин имах много сили и затова успях да говоря кратко и спокойно за престоя си в Москва и за нищожните му перспективи. Това ѝ направи впечатление. Тя ми разказа, че лекарят, който я лекувал и спасил, най-категорично ѝ забранил да остава в града и ѝ наредил да отиде в горски санаториум. Но тя останала заради тъжната горска самота, от която се страхува, и заради моето пристигане.

Спряхме пред магазин за кожени изделия, пред който Ася беше спряла още при първата ни разходка по Петровка. На стената висеше великолепен кожен костюм, украсен с разноцветни мъниста. Влязохме да попитаме за цената и разбрахме, че е тунгуска изработка (а не костюм на „ескимоси“, както предполагаше Ася). Струваше двеста и петдесет рубли. Ася го искаше. Казах: „Ако го купя, трябва веднага да си замина.“ Но тя ме накара да ѝ обещая някой ден да ѝ направя голям подарък, който да ѝ остане за цял живот.

От Петровка до Госбанк се минава през пасаж, в който има голям комисионен магазин за антики. На витрината стоеше рядко красив инкрустиран шкаф в стил ампир. По-нататък, към края на пасажа, върху дървени изложбени конструкции опаковаха или разопаковаха порцелан. Докато се връщахме към спирката на автобуса, имахме няколко много хубави минути. После аудиенцията ми при Каменева.

Следобед се скитам из града; при Ася не мога да отида, защото при нея е Кнорин^[39] – много важен латвийски комунист, член на висшия цензурен орган. (Така е и днес; докато пиша това, Райх е сам при нея.) Следобедът ми завършва във френското кафене на Столешников пред чаша кафе.

За града: византийската църква сякаш не е изработила собствена форма на църковния прозорец. Вълшебно впечатление, но не и уютно: обикновените, невзрачни прозорци на кулите и помещенията на църквите във византийски стил гледат към улицата като прозорци на жилищни стаи. Тук православният свещеник живее като бонзата в своята пагода. Долната част на катедралата „Василий Блажени“ би могла да бъде основата на великолепна болярска къща. А кръстовете над куполите често приличат на гигантски обеци, издигнати в небето.

Разкошът, заседнал в обеднелия, страдащ град като зъбен камък в болна уста: шоколадовият магазин на Н. Крафт, изисканият моден магазин на Петровка, където големи порцеланови вази стоят студени и отвратителни сред кожените изделия.

Просията не е агресивна като на юг, където натрапчивостта на дрипавия все още издава остатък от жизненост. Тук тя е корпорация от умиращи. Ъглите на улиците, особено в кварталите, където чужденците имат делова работа, са застлани с вързопи от дрипи като легла в огромния лазарет „Москва“, разположен под открито небе.

По друг начин е организирана просията в трамваите. Някои кръгови линии имат по-дълги престои по маршрута. Тогава между пътниците се промъкват просяци или в ъгъла на вагона застава дете и започва да пее. После събира копейки. Много рядко се вижда някой да дава. Просията е изгубила най-здравата си опора: нечистата обществена съвест, която отваря джобовете много по-широко от състраданието.

Пасажите. Тук, както никъде другаде, те имат различни етажи, галерии, в които обикновено е също толкова пусто, колкото по емпориите на катедралите.

Огромните филцови ботуши, с които ходят селяните и заможните дами, карат плътно прилепналия ботуш да изглежда като интимно облекло с цялата мъчителност на корсета. Валенките са парадните одежди на краката.

Още за църквите: повечето навярно стоят занемарени, празни и студени, както намерих отвътре катедралата „Василий Блажени“. Но жарта, която само тук-там още свети от олтарите навън към снега, сякаш се е съхранила в градчетата от дървени сергии. В тесните им, покрити със сняг проходи е тихо; чува се само тихият жаргон на еврейските търговци на дрехи, чиито сергии стоят редом с вехториите на продавачката на хартиени изделия. Тя се е възцарила, скрита зад сребристи кутии, с ламета и подплатени коледни старци пред лицето, като ориенталка зад воала си. Най-красиви такива сергии видях на Арбатския площад.

Преди няколко дни в стаята ми разговаряхме с Райх за журналистиката. Киш^[40] му бил издал няколко златни правила, към които аз добавям нови:

1.   Една статия трябва да съдържа колкото е възможно повече имена.

2.   Първото и последното изречение трябва да бъдат добри; средата няма значение.

3.   Представата, която едно име събужда във въображението, да се използва като фон за описанието на човека такъв, какъвто е в действителност.

Иска ми се тук заедно с Райх да напишем програмата на една материалистическа енциклопедия, за която той има отлични идеи.

След седем часа дойде Ася. (Райх обаче също дойде с нас на театър.) Даваха „Дните на Турбини“ при Станиславски. Декорите в натуралистичен стил бяха великолепни, играта – без особени недостатъци, но и без особени достойнства, а драмата на Булгаков – една направо възмутителна провокация. Особено последното действие, в което белогвардейците се „обръщат“ към болшевиките, е еднакво безвкусно като драматична фабула и лъжливо като идея.

Съпротивата на комунистите срещу постановката е основателна и разбираема. Дали това последно действие е било добавено по настояване на цензурата, както предполага Райх, или е било там от самото начало, няма значение за оценката на пиесата. (Публиката забележимо се различаваше от онази, която видях в другите два театъра. Вероятно там почти нямаше комунисти; никъде не се виждаше черна или синя рубашка.)

Местата ни не бяха едно до друго и седях до Ася само през първата картина. После Райх седна до мен; смяташе, че превеждането е прекалено изморително за нея.

15 декември

След като стана, Райх излезе за малко и аз се надявах да мога да поздравя Ася насаме. Но тя изобщо не дойде. Следобед Райх научи, че сутринта не ѝ е било добре. Но и следобед не ми позволи да отида при нея. Преди обяд останахме известно време заедно; той ми превеждаше речта, която Каменев е произнесъл пред Коминтерна.

Една местност се опознава едва когато човек я е преживял във възможно най-много измерения. На един площад трябва да си излязъл и от четирите посоки на света, за да го усвоиш, а и да си го напускал във всяка от тях. Иначе той ще изскочи три-четири пъти съвсем неочаквано пред теб, преди да си готов да го срещнеш. На следващия етап вече сам го търсиш и го използваш за ориентир.

Така е и с къщите. Какво се крие в тях разбираш едва когато, минавайки покрай други, се опитваш да намериш пътя до някоя съвсем определена. От арките на входовете, от рамките на вратите, с черни, сини, жълти и червени букви с различна големина, като стрела във формата на ботуши или прясно изгладено бельо, като изтъркано стъпало или солидна площадка, насреща ти изскача един безмълвен, вкопчил се в себе си, борещ се живот. Трябва да си минал по улиците и с трамвая, за да доловиш как тази борба продължава нагоре по етажите, докато накрая върху покривите навлезе в решаващата си фаза. Дотам издържат само най-силните и най-старите лозунги на фирмените табели, а едва от самолета^[41] човек вижда пред себе си индустриалния елит на града (тук няколко имена).

Преди обяд в катедралата „Василий Блажени“. В топли, уютни цветове външността ѝ сияе над снега. Правилният план е породил строеж, чиято симетрия не може да бъде обхваната от нито една посока. Винаги запазва нещо скрито и погледът би могъл да надхитри тази сграда единствено от височината на самолет – срещу него строителите ѝ са забравили да се подсигурят.

Вътрешността не просто е опразнена, а е изкормена като убит дивеч и поднесена на народната просвета като „музей“. С отстраняването на вътрешната украса, която в художествено отношение вероятно до голяма степен е била без стойност – ако се съди по останалите барокови олтари, – пъстрото растително плетиво, което като стенопис продължава да расте през всички коридори и сводове, е останало безнадеждно оголено. За съжаление то е превърнало в рококова заигравка една несъмнено много по-стара украса на камъка, която пестеливо е поддържала във вътрешните помещения спомена за цветните спирали на куполите.

Сводестите коридори са тесни, после внезапно се разширяват в олтарни ниши или кръгли параклиси, където през високите прозорци отгоре прониква толкова малко светлина, че отделните предмети на религиозното почитание, оставени на място, едва се различават.

Има обаче една светла стаичка, през която минава червена пътека. Там са изложени икони от московската и новгородската школа, както и няколко вероятно безценни евангелия и гоблени, върху които Адам и Христос са изобразени разголени, но без полови органи, белезникави върху зелен фон. Тук бди дебела жена с вид на селянка; с удоволствие бих чул обясненията, които даваше за тези изображения на няколко пролетарии.

Преди това – кратка разходка из пасажите, наречени „Горни търговски редове“. Без успех се опитах да купя от витрината на един магазин за играчки много интересни фигурки – глинени, пъстро боядисани конници.

За обяд пътуваме с трамвая покрай Москва река, край катедралата „Христос Спасител“, през Арбатския площад. Следобед отново се връщам там, вече по тъмно, разхождам се между редиците дървени сергии, после по улица „Фрунзе“ покрай Министерството на войната, което изглежда много елегантно, и накрая се изгубвам. Прибирам се с трамвая. (Райх искаше да отиде сам при Ася.)

Вечерта по съвсем пресния лед отиваме при Пански^[42]. На входа на дома му се сблъскваме с него, тъкмо когато се кани да отиде на театър с жена си. Поради едно недоразумение, което се изяснява едва на следващия ден, той ни моли през следващите дни да го посетим в канцеларията му.

После отиваме в голямата къща край Страстной площад, за да потърсим един познат на Райх. В асансьора срещаме жена му, която ни казва, че той е на събрание. Но тъй като в същата къща, нещо като огромен boarding house^[43], живее майката на София, решаваме да се отбием и да ѝ кажем добър вечер.

Както всички стаи, които съм виждал досега – у Грановски, у Илеш, – и тази е почти без мебели. Унилото им дребнобуржоазно излъчване действа още по-потискащо именно защото обзавеждането е оскъдно. А дребнобуржоазният стил изисква пълнота: картините трябва да покриват стените, възглавниците – дивана, покривките – възглавниците, дрънкулките – конзолите, цветните стъкла – прозорците. От всичко това тук безразборно е оцеляло само по нещо.

Хората издържат живота в тези помещения, които приличат на лазарет след последната проверка, защото начинът им на живот ги е отчуждил от тях. Истинското им местопребиваване са канцеларията, клубът, улицата.

Още първата крачка в тази стая разкрива удивителната ограниченост в решителната натура на София като наследство от това семейство, от което тя все пак ако не се е отрекла, то поне се е откъснала. На връщане Райх ми разказва историята им.

Братът на София е генерал Криленко^[44], който пръв преминал на страната на болшевиките и оказал неоценими услуги на революцията. Тъй като политическите му способности били малки, по-късно му дали представителния пост на върховен държавен обвинител. (Той беше и обвинителят в процеса срещу Киндерман^[45].)

Вероятно и майката е партийно организирана. Трябва да е около седемдесетгодишна и все още носи следи от голяма енергия. От нея сега страдат децата на София, които са прехвърляни между бабата и лелята и вече от години не са виждали майка си. И двете са от първия ѝ брак с благородник, който по време на Гражданската война е бил на страната на болшевиките и е загинал.

По-малката дъщеря беше там, когато пристигнахме. Изключително красива е, движенията ѝ са необикновено уверени и грациозни. Изглежда много затворена. Тъкмо беше пристигнало писмо от майка ѝ. Понеже го беше отворила, се беше скарала с баба си. Но писмото беше адресирано до нея.

София пише, че в Германия вече не искат да ѝ разрешат да остане. Семейството подозира нелегалната ѝ дейност; тя е истинско бедствие за тях и майката изглежда силно разтревожена.

От стаята се открива великолепна гледка през Тверския булевард към дълга редица светлини.

^[1] Позоваванията на немските текстове на В. Бенямин са според изданието: Benjamin W. Gesammelte Schriften. Франкфурт на Майн: Suhrkamp, 1972–1989 (съкратено обозначение GS с посочване на том и страница).

^[2] Първоначалното заглавие на московския дневник Бенямин е зачеркнал с мастило и е написал ново: „Испанско пътуване“. Причините, които са го подтикнали да промени заглавието на ръкописа, както и моментът, в който това е било направено, все още не са изяснени. Материалите от дневника, в преработен вид, са включени в редица публикации, подготвени от него в Москва и след завръщането му в Берлин. Основният литературен резултат от пътуването е есето „Москва“.

^[3] Бернхард (Бернгард Фердинандович) Райх (Reich, 1894–1972) – театрален режисьор и театровед. Започва театралната си дейност във Виена в навечерието на Първата световна война, след което я продължава в Берлин с М. Райнхард и в Мюнхен с Б. Брехт. Силно повлиян от театралния авангард (включително руския) и от марксизма. От 1925 г. живее в Съветския съюз, където се занимава предимно с театрознание и критика. През 1941–1949 г. е в затвора. Автор на монографията „Брехт“ (Москва, 1960). Публикува и книга със спомени (руско издание: „Виена – Берлин – Москва – Берлин“, Москва, 1972). От началото на 20-те години е в близки отношения с А. Лацис, която изиграва съществена роля за увлечението му по левите идеи и по-късно става негова съпруга.

^[4] Ася (Анна Ернестовна) Лацис (1891–1979) – актриса и театрална режисьорка. Завършва гимназия в Рига, след което учи първоначално в Психоневрологичния институт на Бехтерев в Петербург, а през 1915–1916 г. – в студията на Ф. Комисаржевски в Москва. През 1918–1919 г. ръководи Театъра за естетическо възпитание в Орел. През 1920–1922 г. оглавява театралното студио към Работническия университет в Рига.
През 1922 г. заминава за Германия и работи в Берлин с М. Райнхард, където се запознава с Б. Райх. Заедно с него се премества в Мюнхен, където през 1923–1924 г. работи като асистентка на Б. Брехт.
През 1925 г. се завръща в Рига, за да ръководи театъра към Клуба на левите профсъюзи. Заради преследвания от латвийските власти през пролетта на 1926 г. е принудена да напусне Латвия и да се премести в Москва. Работи в отдела за народна просвета и ръководи първото детско кино в Москва. През 1928–1930 г. е референт по въпросите на културата в търговското представителство на СССР в Берлин. По това време В. Бенямин написва за нея „Програма за пролетарски детски театър“ (вж. GS II.2, 763–769).
През 1930 г. се завръща в СССР, където работи като режисьорка в латвийски театри. През 1938–1948 г. е в затвора, а след това в изгнание. През 1948 г. се завръща в Латвия, където ръководи театъра във Валмиера, а след реабилитацията си се премества в Рига.
Автор е на редица трудове за театъра, включително за немския театър („Революционният театър на Германия“, Москва, 1935). В Германия публикува книгата със спомени „Революционер по професия“ (Revolutionär im Beruf, Мюнхен, 1971), приета със симпатия от лявата интелигенция. Руски вариант на спомените излиза по-късно („Ален карамфил“, Рига, 1984).
В. Бенямин се запознава с А. Лацис през 1924 г. на Капри. Техните – по всичко личи, доста сложни – отношения продължават до 1930 г.; след завръщането на Лацис в СССР те практически прекъсват, макар че през 30-те години тя изпраща на Бенямин няколко писма, в които го призовава да дойде в Съветския съюз.

^[5] В. Бенямин живее в Москва в държавния хотел трета категория „Тирол“ на „Садовая-Триумфальная“ № 7 (сградата не е запазена).

^[6] След тежко нервно разстройство А. Лацис се лекува в санаториума на проф. Рот на Благовещенски переулок № 6 (сградата не е запазена).

^[7] През 1925 г. В. Бенямин пътува до Рига, за да се срещне с А. Лацис. По всичко личи, че пътуването е било неуспешно във всяко отношение.

^[8] Театърът „Майерхолд“ се намира на „Большая Садовая“ № 20 (сградата не е запазена).

^[9] „Институт на Каменева“ (или просто „института“) Бенямин нарича ВОКС (Всесъюзно дружество за културни връзки с чужбина), което по това време се намира на „Малая Никитская“ № 6, в бившия дом на Рябушински (по-късно дом на А. М. Горки, днес негов музей). ВОКС се ръководи от О. Д. Каменева (1883–1941), сестра на Л. Д. Троцки.

^[10] Очевидна грешка. Бенямин най-вероятно има предвид храма „Христос Спасител“.

^[11] „Дом на Херцен“ се нарича центърът на писателските организации, разположен в сградата на „Тверской булевард“ № 25 (днес Литературният институт). Сред тях е и споменатата от Бенямин ВАПП (Всесъюзна асоциация на пролетарските писатели); повечето писатели, с които общува Райх, членуват в РАПП – Руската асоциация на пролетарските писатели.

^[12] Пьотр Семьонович Коган (1872–1932) – литературен историк и критик, един от основоположниците на официалното съветско литературознание. Председател на Държавната академия за художествени науки, основана през 1921 г.

^[13] Става дума за постановката на „Дните на Турбини“ от М. А. Булгаков в Московския художествен театър (МХАТ).

^[14] „Повест за непогасената луна“ от Б. А. Пилняк е публикувана в края на 1926 г. в списание „Новый мир“.

^[15] Театралният художник Виктор Алексеевич Шестаков (1898–1957) започва театралната си дейност, подобно на А. Лацис, в Орел. През 1922–1927 г. е художник в Театъра на революцията, а след това – в Театъра „Майерхолд“. В средата на 20-те години, както Райх и Лацис, членува в театралната секция на РАПП.

^[16] Съпругата на В. Е. Майерхолд, Зинаида Николаевна Райх (1894–1939), е водеща актриса в неговия театър.

^[17] Позицията на Троцки е изложена в книгата му „Литература и революция“ (Москва, 1924).

^[18] Григорий Лелевич (псевдоним на Лабори Гилелевич Калмансон; 1901–1945) – най-видният представител на лявата литературна група на т.нар. напостовци във ВАПП–РАПП и редактор на списание „На посту“. Започва с революционна поезия, а по-късно се насочва към програмни и теоретични трудове: „За принципите на марксистката литературна критика“ (1925), „Творческите пътища на пролетарската литература“ (1925), „Марксисткото литературознание и биографията на твореца“ (1926). В началото на 1926 г. в РАПП настъпва разцепление, в резултат на което „левите“ пролетарски писатели, чийто водач е Лелевич, са отстранени от ръководството на асоциацията. Загива по време на репресиите.

^[19] Става дума за книгата с литературно-философски фрагменти „Еднопосочна улица“ (Einbahnstraße, Берлин, 1928), която започва с посвещението: „Тази улица се нарича улица „Ася Лацис“, по името на инженера, който я прокара в автора.“

^[20] Става дума, изглежда, за бащата на съветския дипломат в Берлин А. Нойман.

^[21] Неясен запис (грешка при писането?).

^[22] Хотел „Ливърпул“ (по-късно преименуван на „Урал“) се намира в Столешников переулок. В този хотел Б. Райх известно време живее заедно с А. Лацис след преместването ѝ в Москва през май 1926 г.

^[23] Ернст Толер (1893–1939) – немски писател експресионист. Неговите драми („Човекът-маса“, „Разрушителите на машини“ и др.), благодарение на острата си социалнокритическа насоченост, са превеждани и сравнително често поставяни в СССР през 20-те години. По време на революцията в Германия през 1919 г. Толер влиза в ръководството на Баварската съветска република; след разгрома ѝ е осъден и прекарва пет години в затвора.

^[24] Йенс Петер Якобсен (1847–1885) – датски писател реалист.

^[25] Алексей Михайлович Грановски (1890–1935) – директор на Държавния еврейски театър (ГОСЕТ), който се намира на „Малая Бронная“ № 2 (днес Театърът на Малая Бронная). По-късно, през април 1928 г., във връзка с гастролите на ГОСЕТ в Германия, Бенямин публикува статията „Грановски разказва“, в която предава по думите на Грановски историята на възникването на театъра (GS IV.1, 518–522).

^[26] Преди пътуването си до Москва, благодарение на Б. Райх, Бенямин получава от редакцията на „Голямата съветска енциклопедия“ предложение да напише статия за Гьоте.

^[27] Александър Илич Безименски (1898–1973) – съветски поет, един от т.нар. „комсомолски поети“. През 1923–1926 г. е активен член на РАПП и сътрудник на списание „На посту“.

^[28] Якоб Громер (1879–1933) – учен от руски произход, учил в Германия и работил като асистент на А. Айнщайн. Поради акромегалия има необичайни черти на лицето.

^[29] Става дума за следния фрагмент: „Който обича, изпитва слабост не само към „недостатъците“, не само към прищевките и слабостите на жената; бръчиците по лицето и рождените петна, износените дрехи и неравната походка го привързват много по-здраво и безмилостно от всяка красота. Това отдавна е известно. Но защо? Ако е вярна теорията, според която възприятието не възниква в главата, ако усещаме прозореца, облака, дървото не толкова с мозъка, колкото чрез пространството, в което ги виждаме, тогава и когато гледаме любимата, се оказваме извън себе си. Само че в този случай – в мъчително напрежение и пленени от външна сила. Заслепеното възприятие се блъска в сиянието на жената като ято птици. И както птиците търсят убежище в сенчестата гъстота на листата, така и усещанията се скриват в сянката на бръчиците, в лишените от грация движения и непривлекателните недостатъци на любимото тяло. И никой външен човек не би отгатнал, че тъкмо тук, в несъвършеното, в онова, което заслужава укор, е застинал стремителният порив на страстта на обожателя.“ (GS IV.1, 92).

^[30] Става дума за Оперното студио-театър „Станиславски“, което се помещава в една и съща сграда („Большая Дмитровка“ № 17) с театъра „Музикално студио“ (бившето музикално студио на МХАТ); днес – Московският академичен музикален театър „Станиславски и Немирович-Данченко“.

^[31] Алфредо Казела (1883–1947) – италиански композитор и пианист виртуоз, който изнася концерти в Москва в началото на декември 1926 г.

^[32] Обюсон – вид килим, получил името си от град Обюсон в Южна Франция, традиционен център на неговото производство.

^[33] „Царска невеста“ всъщност не е първата оперна постановка на Станиславски; споменатата по-нататък постановка на „Евгений Онегин“ е осъществена по-рано, през 1925 г.

^[34] Щефан е синът на Бенямин, а Дага (Дагмара) – дъщерята на А. Лацис от първия ѝ брак.

^[35] Постановката по романа „Цимент“ (1925) на Фьодор Василиевич Гладков (1883–1958) се играе в театъра на МГСПС („Зимен Ермитаж“, „Каретный ряд“ № 3). По-късно, през лятото на 1927 г., Бенямин публикува рецензия за немското издание на романа (GS III, 61–63), в която нарежда „Цимент“, наред с „Голата година“ на Пилняк и „Градове и години“ на Федин, сред „решаващите произведения на новата руска литература“.

^[36] Бенямин присъства на музикалния спектакъл „Три еврейски стафиди (вечер на пародиите)“.

^[37] Бела Илеш (1895–1974) – унгарски писател, участник в Унгарската революция от 1919 г. От 1923 до 1945 г. живее в СССР. Член е на РАПП и председател на МОРП (Международната организация на революционните писатели).

^[38] Директор на Театъра на революцията („Большая Никитская“ № 17, днес Театър „Маяковски“; основан през 1922 г., като първоначално в работата му участва В. Е. Майерхолд) по това време е унгарският революционер и писател Мате Залка (1896–1937). През 1919–1921 г. воюва в партизански отряди и в Червената армия, след което работи на дипломатически и административни длъжности. През 1936–1937 г. воюва в интернационалните бригади в Испания под името „генерал Лукач“, където загива. В произведенията си описва събития от Първата световна и Гражданската война. По-подробно за споменатия епизод вж. Райх, Б. „Виена – Берлин – Москва – Берлин“. Москва, 1972, с. 218–220.

^[39] Вилис (Вилхелм Георгиевич) Кнорин (1890–1938) – латвийски публицист и партиен деец, по това време ръководител на отдела за агитация и пропаганда (Агитпроп) на ЦК на ВКП(б).

^[40] Егон Ервин Киш (1885–1948) – „неистовият репортер“, чешко-немски публицист с леви убеждения. През 1925–1926 г. пътува из СССР, а статиите му за това пътуване са издадени през 1927 г. в Берлин в отделна книга, „Царе, попове, болшевики“.

^[41] Споменаването на самолета тук не означава непременно лично преживяване на Бенямин. Самолетът служи като образ на нова, станала възможна едва през XX век гледна точка. От улицата градът се разкрива на части; от трамвая погледът обхваща фасадите и етажите; едва от въздуха могат да се видят покривните надписи и цялостната симетрия на „Василий Блажени“. Шегата на Бенямин е, че строителите на катедралата са направили сградата невъзможна за цялостно възприемане от земята, но не са могли да предвидят самолета – модерната техника е създала гледна точка, недостъпна за тяхната епоха.

^[42] Вацлав Пански (Panski, 1897–1990), публикувал под псевдонима Солски (Solsky) – полски писател. През 1917–1918 г. развива революционна дейност в Беларус и Полша и сътрудничи на полския комунистически печат. През 1921–1925 г. живее в Берлин и Париж като кореспондент на „Известия“ (вероятно именно тогава с него се запознават Райх и Бенямин). През 1925 г. се завръща в Минск, а след това се премества в Москва. Сътрудничи на „Известия“, член е на управителния съвет и председател на националната комисия на ВАПП, работи в сценарния отдел на „Совкино“. В началото на литературната си дейност пише на полски и руски, а по-късно и на западноевропейски езици. В Москва публикува между другото романа „Колела“ (Москва, 1928) и книгата „Звуковото кино“ (Москва, 1929). В края на 20-те години заминава за Западна Европа и се отдалечава от комунистическото движение. Последните десетилетия от живота си прекарва в Ню Йорк, където умира.

^[43] Boarding house (англ.) – пансион; така Бенямин нарича един от т.нар. „домове на съветите“, в които живеят партийни и държавни функционери.

^[44] Николай Василиевич Криленко (1885–1938) – по време на Октомврийската революция член на Петроградския военно-революционен комитет, а след това първият народен комисар по военните и морските въпроси.

^[45] Карл Киндерман – главният обвиняем в показен процес от 1924 г., на който трима германци са осъдени за това, че уж подготвяли покушение срещу Ленин. Осъден е на смърт, но присъдата не е изпълнена.

Валтер Бенямин (1892–1940) е немски философ, литературен критик, есеист и преводач, една от най-влиятелните фигури на европейската мисъл на XX век. Роден в Берлин в заможно еврейско семейство, той учи философия и литература и защитава докторат върху немския романтизъм. След неуспешния му опит за университетска кариера през 1925 г. живее като независим автор, критик и журналист. В творчеството му се срещат юдейската теология и месианизъм, марксизмът, литературната критика и анализът на модерната градска и масова култура. Сред най-известните му произведения са „Еднопосочна улица“, „Произход на немския трауершпил“, есетата за Бодлер и Кафка, „Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, незавършеният проект „Пасажи“ и „За понятието история“. След идването на нацистите на власт през 1933 г. напуска Германия и живее предимно в Париж. През септември 1940 г., при опит да избяга от окупирана Франция през Испания, се самоубива в граничното градче Портбоу.