През ноември 2004 г. по американската телевизия се появи нова, взривоопасна рубрика – „Да хванеш хищник“, част от актуалното предаване Dateline на NBC. Тя беше представена като обикновен журналистически репортаж: телевизионен екип се настаняваше в къща в някое предградие и чакаше непознати мъже да пристигнат.

Само че това не бяха обикновени посетители. Те бяха примамвани от група дигитални самозвани блюстители на закона, нарекли себе си Perverted Justice, които си бяха поставили за цел да залавят потенциални педофили. На вратата ги посрещаше „примамка“ – пълнолетен актьор, представящ се за тийнейджър. Скрити камери заснемаха пристигането им, след което се появяваше водещият Крис Хансен и ги изправяше пред уличаващите следи от интернет разговорите им. Отвън чакаше полицията, готова да ги арестува.

„Да хванеш хищник“ завладя Америка. Наполовина разследваща журналистика, наполовина цирк на риалити телевизията, поредицата едновременно ужасяваше и приковаваше зрителите и скоро достигна средна аудитория от седем милиона души на епизод. Шоуто на Хансен разми границите между журналистиката, полицейската работа и забавлението: „простичка и отблъскваща морална притча за заслуженото възмездие и публичното унижение“, както го определи Ейдриън Хортън от The Guardian. Скоро предаването беше преместено в престижния часови пояс от 21:00 часа, където се състезаваше с прочутия сериал „Изгубени“ на ABC. Тъкмо оттук започва „Праймтайм“, провокативният нов филм за скандалното предаване.

В изпълнение, за което вече се говори като за възможен претендент за „Оскар“, Робърт Патинсън пресъздава особената харизма на водещия Крис Хансен. Журналистът беше натрупал сериозен опит в разследванията, а година преди първото излъчване на „Да хванеш хищник“ беше участвал в операция под прикритие в Камбоджа. Полученото предаване разобличи педофили, възползващи се от трафика на деца за сексуална експлоатация, и се превърна в модел за бъдещото шоу, този път много по-близо до дома.

„Това беше много особен момент в историята на западната цивилизация, когато [за пръв път] децата живееха онлайн и израстваха онлайн“, казва пред BBC Дейвид Осит, режисьор на документалния филм от 2025 г. „Хищници“, посветен на предаването на Хансен. „Младите хора използваха интернет по изключително нерегулиран начин, а възрастните внезапно разбраха какво се случва. И бяха ужасени.“

Самият Осит, както разказва и в документалния си филм, е преживял сексуално насилие като дете. През двайсетте си години той се увлякъл по предаването на Хансен, опитвайки се чрез него да разбере защо извършителите вършат подобни престъпления. По-късно попаднал на цели онлайн общности от почитатели на „Да хванеш хищник“ и решил да заснеме свой документален филм. В последната част на „Хищници“ той разговаря с Хансен, който твърди, че работата му е била в името на хора като Осит, преживели насилие, и че е служила на „по-висша цел“.

Предшественик на „Да хванеш хищник“ беше друго риалити предаване – „Изневеряващи“, започнало през 2000 г., което устройваше капани на неверни партньори. „Концепцията беше сходна: хората предаваха партньорите си на предаването, за да бъдат „хванати на местопрестъплението“ в изневяра“, казва журналистът Луис Стейпълс. „Получаваше се странно завладяваща телевизия, която превръщаше частните прегрешения в публично унижение и възмездие.“

Нова фаза на риалити телевизията

Популярността на предаването на Хансен вероятно допринесе за настъпването на нова ера на сензационност в риалити телевизията след първоначалния период на предавания, представяни като „социални експерименти“, като „Биг Брадър“ и „Сървайвър“.

„За мен „Да хванеш хищник“ олицетворява онова, което наричам ерата на „Дивия запад“ в риалити телевизията“, казва Стейпълс. „Около 2004 г. започнахме да виждаме вълна от все по-крайни предавания, изградени около зрелището – като ужасяващото шоу за пластична хирургия „Лебедът“ и предаването за запознанства „Има нещо в Мириам“ [в което група мъже излизаха с жена, без да им бъде казано, че е транссексуална, до финалното разкритие].“

„Да хванеш хищник“ също беше част от постепенното вдигане на залозите в риалити жанра, при което сякаш вече нямаше нищо забранено в преследването на сензации и рейтинги.

Формулата на предаването неизменно включваше Хансен, който четеше на глас пред мишените сексуално откровените им онлайн разговори, дума по дума, след което ги засипваше с язвителни реплики. Преди самият той да се появи, нищо неподозиращите участници често бяха подтиквани от „примамките“ да правят неприлични забележки или дори да се разголват.

Може би най-поразителното в „Да хванеш хищник“ обаче беше начинът, по който цялото това сензационно съдържание и подигравателният тон се оправдаваха с идеята, че екипът на Хансен всъщност въздава обществена справедливост.

„Причината педофилията, сексуалното насилие над деца и трафикът на деца да се превръщат в толкова силни политически теми е, че по тези въпроси е изключително лесно да заемеш правилната страна“, казва Осит.

Въпреки че самият той е преживял сексуално насилие като дете, Осит получил смъртни заплахи, след като в документалния си филм поставил под въпрос методите на Хансен. Той показал и по-човешки необработени кадри с предполагаемите извършители, получени по силата на законите за достъп до обществена информация: мъже, които молели за разбиране, разказвали за миналото си, включително за психични заболявания, и изразявали разкаяние.

„Получава се много проста схема на добро срещу зло, макар че като общество самите ние сме допринесли огромно за създаването на свят, в който чрез медиите открито сексуализираме младите хора и тийнейджърите.“ „Хищници“ например се спира и на хиперсексуализирания образ на все още тийнейджърката Бритни Спиърс по онова време.

„Като общество не вярваме, че хората, които посягат сексуално на деца, заслужават защита“, продължава Осит. „Често дори не сме готови да ги приемем като човешки същества, така че [е разбираемо] защо не се тревожим особено за защитата на самоличността им. [Но] ако веднъж решиш, че определени групи хора не се нуждаят от защита, можеш да започнеш да твърдиш същото и за други.“

Един особено мрачен случай насочи общественото внимание към моралната мъгла около предаването. През 2006 г. в Тексас беше организирана операция срещу помощник-окръжния прокурор Луис Уилям „Бил“ Конрад. Той обаче не се появи на уговореното място. Тогава телевизионният екип на Хансен и полицията, снабдена набързо със заповед за обиск и арест, отидоха направо в дома му. Малко след това Конрад се самоуби. По-късно сестра му заведе иск срещу предаването за 105 милиона долара, а спорът беше уреден извън съда.

Документалният филм на Осит разкрива колко тясно е било сътрудничеството между екипа на Хансен и полицията. Твърди се, че полицаи са получавали пари за участието си в предаването и редовно са носели камери – още преди появата на полицейските бодикамери – за да осигуряват по-впечатляващи кадри.

През 2021 г. Хансен коментира смъртта на Конрад, като заяви, че прокурорът е притежавал детска порнография – твърдение, оспорено от Esquire в материала им за самоубийството му. Хансен призна, че това е бил „труден момент“, но каза, че не се чувства отговорен и че може да се „предположи“, че Конрад просто „не е искал да понесе последствията“.

Как форматът продължи да живее

Оригиналната рубрика „Да хванеш хищник“ беше свалена от NBC през 2008 г., но създадената за преследване на рейтинги формула продължава да съществува и днес почти без промяна, вече като самостоятелна поредица. „Залавяне с Крис Хансен“ се излъчва по TruBlu, стрийминг услугата, на която Хансен е съосновател от 2022 г. Междувременно в YouTube и други платформи се появиха безброй подражатели.

„Днес всеки може да възпроизведе подобно съдържание с телефона си“, казва Стейпълс и посочва документалния филм на Луис Теру за Netflix „Вътре в маносферата“, в който също са показани подобни акции. „Обичаме да си мислим, че сме надраснали „Да хванеш хищник“, но икономиката на вниманието доказва, че в социалните мрежи продължаваме да бъдем привличани от същия тип крайно съдържание.

Ако погледнем днешната онлайн среда, ще видим, че усещането за самоделно правосъдие стои зад огромна част от вирусното съдържание. Алгоритъмът ми непрекъснато ми подава клипове с хора, сваляни от самолети заради лошо поведение, или пребивани в „Макдоналдс“, след като са казали нещо расистко на служител. Отново имаме същото усещане: лошите хора си получават заслуженото, справедливостта възтържествува. И очевидно това все още е изключително мощен начин за привличане на внимание.“

В „Хищници“ Осит разговаря със Скийт Хансен, възторжен имитатор на оригиналния водещ, който не вижда причина да не печели пари от това, че търси сметка на сексуалните хищници.

„Някои смятат [Хансен] за истинско чудовище“, казва Осит. „Други го смятат за абсолютен герой. Според мен всичко зависи от това как гледате на човешката природа, как гледате на най-слабите сред нас и как разбирате отношенията в обществото.“

Независимо дали ги възприемаме като експлоататорски машини за рейтинги или като истински инструменти на правосъдието, „Да хванеш хищник“ и неговите наследници продължават да разделят мненията. Същото важи и за вдъхновения от предаването „Праймтайм“. Наред със силните положителни отзиви филмът беше обвинен, че е „повърхностен филм за повърхностността“, както написа Джон Блийсдейл в Sight and Sound. Самият Хансен го заклейми като „експлоататорски“ и като „драматична художествена измислица“ и заяви, че обмисля съдебни действия срещу създателите му.

Филмът несъмнено поставя въпроси за съдържанието, което обществото ни доброволно консумира – и създава, – както и за размитата граница между журналистиката и забавлението. Нещо, което самият Осит ясно е осъзнавал, докато е снимал „Хищници“.

„Всеки път, когато сложим музика под някакви кадри, за да накараме зрителя да почувства нещо, и ние вече сме част от същото“, казва режисьорът. „Вече сме вътре в тази парадигма – опитваме се едновременно да информираме и да забавляваме. Какво става, когато броят на очите, насочени към работата ни, започне да носи приходи? Какво става, когато самата система ни възнаграждава за това, че разказваме мръсни истории?“

Източник

Мириам Баланеску е авторка и редакторка в областта на културата, която живее и работи между Лондон и Кеймбридж. Пише предимно критика за кино и литература, както и текстове за култура и начин на живот.