Незарастващата рана

Мисля, че се боря с това вече от двайсет години насам. Ако трябва да бъда честен, вероятно съм го правил през целия си съзнателен живот, макар да си давам сметка колко неизлечимо надуто звучи това. Познавам го до болка. Усещам кога се задава, знам какво ще ми причини, знам и как ще се чувствам след това. Но тези „знания“ никога не са били достатъчни, за да предотвратят поредното му повторение. Моята лична версия на Groundhog Day, така да се каже. А може би не само моята, но за това – малко по-долу.

Преживяването започва с нещо, което не мога да осъдя. Искам работата ми да има значение. Искам нещата, за които съм мислил през целия си живот, за които съм писал, които съм се мъчил да разбера, да превъзмогна или просто да живея с тях… Да, искам всички те да достигнат други хора. И не просто да ги достигнат: искам да бъда чут, и искам да бъда видян. В това няма нищо особено срамно, така си казвам. (Всъщност не си го казвам, а просто го хвърлям зад себе си, зад гърба си, преди да се гмурна в тъмнината на идещото преживяване). Но някъде по пътя – и това се случва колкото незабележимо, толкова и неизбежно – желанието да изживея форма на признание за работата си, се превръща в желание да получа признание самият аз. И когато усещането дойде, колкото и за кратко, с мен се случва нещо, което никога не успявам да контролирам.

Ще се опитам да го опиша така: усещането е, че напускам собственото си тяло. Не в някакъв буквален смисъл, разбира се, това не му пречи да бъде съвсем отчетливо. Преставам да се чувствам като обикновено физическо същество, тоест човек, който заема определено място в пространството, със своята несръчност, ограничения, с познатото до скомина, собствено „Аз“. Вместо това, докато с леко неудобство регистрирам все по-ускоряващия се пулс и постепенното, неизбежно изпотяване, започвам да се превръщам в някакъв образ на самия себе си, в нещо по-голямо, почти абстрактно. Преставам да бъда просто аз и се преобразявам в представител на нещо важно, може би дори на самото величие. Вече не просто разговарям с други хора, а играя роля – ролята на човек, чиито думи заслужават да бъдат чути. И всичко това е опияняващо и ослепително, и силно удоволствено – толкова по-силно и по-удоволствено, колкото по-силно успея да повярвам в образа, в който съм се превъплътил.

Но тук по неизбежност – а в хода на годините и с все по-отчетлива болезненост – идва нещото, което ми е най-трудно да призная. Съзнанието, че играя роля, че не съм самия себе си, а нещо друго, някаква негова сянка, като в пещерата на Платон, започва да ме затиска с все по-непосилна тежест. Не ме разбирайте погрешно: във всичко това няма нито един момент, в който действително да обърквам образа със самия себе си. През цялото време знам с потискаща яснота, че играя, че нагласявам думите, жестовете, израженията, дори начина, по който представям мислите си, според онова, което си представям, че хората пред мен очакват от някой важен човек. Поднасям им версия на самия себе си, предназначена да ги впечатли. Знам, че човекът, когото им прожектирам, не е онзи, който съм в действителност. Знам, че съм неискрен. И презирам тази неискреност през всеки миг от представлението, докато в същото време продължавам да им я поднасям, отново и отново, и отново.

Не съм уверен коя точно е най-непоносимата страна на преживяването: дали безпрестанното осъзнаване на случващото се или неспособността да го прекратя. С повече или по-малко яснота наблюдавам как ставам изкуствен, как долавям фалшивата нотка в собствения си глас, как разпознавам суетата зад този жест, зад онова изречение – и въпреки това продължавам. Сякаш в един и същи момент вътре в мен присъстват поне двама души: онзи, който играе ролята, и другият, който го наблюдава с все по-нарастващо отвращение. Първият продължава да се наслаждава на вниманието; вторият едва понася онова, което сетивата му регистрират. Нито един от двамата не изглежда способен да накара другия да замълчи – те просто се наблюдават с ледена враждебност и си отказват взаимното унижение на признанието. И докато представлението продължава, удоволствието постепенно отстъпва място на нещо, което граничи с физическо гадене. Толкова се уморявам от собствената си фалшивост, толкова ме е срам от разстоянието между онова, което съм, и онова, за което се представям, че понякога най-силното ми желание е да можех да забравя…

Разбира се, всичко това приключва, по-скоро рано, отколкото късно. Завръщам се към себе си, към обикновените пропорции на себепреживяването си. Но това не носи облекчение. Следва почти натрапчиво връщане към човека, който току-що съм бил. Превъртам отново и отново какво съм казал, как съм се държал, какво удоволствие ми е доставяло да бъда видян. Спомням си моментите, в които съм знаел, че се преструвам, и въпреки това съм избрал да продължавам. „Срам“ е малко слаба дума за чувството, което най-често изпитвам. Не ми е дадена способността да си прощавам за неща, които върша с пълното съзнание за фалш, особено когато зная, че при първата следваща възможност всичко ще се повтори, по същия или много подобен начин.

Години наред се опитвам да разбера това, най-вече с надеждата, че някой ден ще успея да го преодолея. Разглеждал съм го от всички страни, спорил съм със себе си, понякога съм вярвал, че най-после съм успял да се отдалеча достатъчно, за да се освободя. Но разбирането се оказва странно безсилно пред потребността. Съвземам се, връщам се към обикновения живот, възстановявам нещо подобно на чувство за мяра. А после, рано или късно, идва следващият случай.

Нещото, което прави всичко това толкова болезнено, е, че не мога просто да реша да престана да желая онова, което желая. За мен писането не е някакво случайно занимание. Опитвал съм се да престана много пъти, само за да се видя отново и отново смазан от масивната тежест на тази неудържима потребност, отделянето. Наричам това „желание да споделя с други хора нещата, които смятам за важни“, но реалността ме коригира с безпощадна, смразяваща яснота: единственото нещо, което ме тласка с почти физиологична мощ, е потребността да изхвърля от себе си нещата, които се натрупват вътре в мен, по притеснително подобие на отделянето на другите, по-ежедневни натрупвания в организма ми. Ако не го правя редовно, те просто ще ме взривят отвътре. Това е всичко, което съм в състояние да регистрирам.

Не мога да отделя това желание от глада за признание, но вече не мисля, че той е по-мощната от двете сили. Има моменти, в които подозирам, че двете са се сраснали толкова неразделно, че вече не знам къде свършва едната и започва другата. Не мога да отрека стремежа, който отново и отново ме изправя срещу самия мен. Но и не мога да се освободя от усещането, че в някакъв смисъл повтарям механизма на формирането на всяко човешко „аз“, някъде между третата и петата година: не може просто така да подминете и изхвърлите от полезрението си моите акенца. Та те са самият аз, по дяволите!

Понякога си представям нощна пеперуда, която кръжи около пламък. Привлича я нещо, на което не може да устои, макар приближаването към него да означава изгаряне, което може да бъде финално. Но има една разлика, която прави положението ми още по-трудно за понасяне: аз знам съвсем точно какво правя. Знам какво ме очаква. Още преди това мога да предвкуся срама, отвращението, бавното и болезнено възстановяване. И въпреки това продължавам да се приближавам.

Не мога да се откажа от пламъка, но не мога и да понеса онова, което той ми причинява.

Единственото, в което не се съмнявам

Преди няколко дни моята психотерапевтка каза нещо, което оттогава не ми излиза от главата. Говорехме, за пореден път, за нуждата ми от признание, за срама, който я следва, и за неспособността ми да прекъсна този мъчителен кръговрат. Тя ме изслуша известно време, а после каза ето това: „Herr Enev, Ihrer Familie ist es scheißegal, was für ein großer Autor Sie sind.“ Господин Енев, на семейството му е през оная работа колко велик писател сте.

Думите ѝ ме праснаха като юмрук между очите. Още преди да е довършила вече знаех, че е права. Семейството ми никога не е имало нужда от велик писател. Те са били до мен и при успехите, и при разочарованията, но никога не са се съгласявали да станат част от тях. Моят живот на творец си е моя работа и те го приемат, защото виждат, че друг избор нямам. Но участието в него си остава стриктно моя и единствено моя задача. Семейството ми има нужда от бащата, партньора, човека. Останалото се приема, но ако би изчезнало утре, промяната за тях едва ли би била чак толкова осезаема.

Да, те познават отлично човека зад всички тези амбиции, включително онези негови страни, които бих предпочел никой да не вижда. Но аз винаги съм възприемал семейството и литературните си стремежи като принадлежащи към два различни свята, без да се питам чак толкова много защо оценките на единия могат да ме съсипят, докато любовта на другия сякаш не е в състояние да ми даде увереността, за която се боря с отчаянието на нарицателния удавник, вече толкова много години.

А след това госпожа Б. ми зададе въпрос.

„Съмнявали ли сте се някога в любовта на сина си?“

„Не“, отговорих. Направих го на секундата, без да се замисля.

„Защо?“

Помълчах известно време. Нямах отговор. Опитах се да намеря някакъв, но в ума ми не изплуваше нищо.

Накрая казах: „Не знам. Дори не знам какво съм направил, за да я заслужа. Просто не знам. Но не се съмнявам в нея.“

Бях доста смутен от категоричността на собствения си отговор. В практически всяка друга област от живота си непрекъснато претеглям, съмнявам се, преразглеждам. Струва ли си нещо онова, което съм написал? Не се ли правя сам за смях? Заслужавам ли вниманието, което получавам, колкото и недостатъчно да ми се струва? Искрен ли съм? Не се ли преструвам? И въпреки това, когато ме попитаха за любовта на сина ми, нямах нищо за преценяване, доказване, защитаване. Просто знаех.

Не можех да обясня защо. Прекарал съм голяма част от живота си в опити да оправдая собственото си съществуване чрез нещата, които мога да правя, които мога да разбирам, които мога да дам на другите. А ето че тук имаше нещо по-важно от всички тези постижения, нещо, което не можех да обясня как точно съм заслужил. Може би в някои отношения съм бил добър баща, а в други лош. Със сигурност съм правил грешки. (О, Боже, да не подхващаме темата за бащинските грешки, ако обичате!) Но сякаш нищо от това нямаше отношение към увереността, с която бях отговорил. Знаех го. Точка.

По-късно разказах на сина си за този разговор. Казах му какво ме беше попитала психотерапевтката и какво ѝ бях отговорил. Докато говорех, очите му се напълниха със сълзи. Не каза нищо.

Не знам какво е почувствал в онзи момент. Не го и попитах. Моите очи също са пълни със сълзи.

Години наред съм се борил да намеря сигурно усещане за собствената си стойност там, където нищо и никога не е сигурно. Оценките на другите се променят. Собствените ми оценки се променят още по-рязко. Онова, което една вечер изглежда великолепно, на следващата сутрин може да се окаже смешно. Днес съм принц, утре съм просяк, вдругиден вече дори не знам какво точно съм.

А през цялото време, редом с цялата тази несигурност, е съществувала връзка, в чиято реалност никога не съм изпитвал нужда да се съмнявам, да се питам дали съм успял, дали съм значим, дали съм достоен.

Моята психотерапевтка не ми даде отговора. Тя просто ме застави да го видя.

Публичното аз

Често съм се питал дали и други писатели познават всичко това. Не непременно в специфично моята, малко унизителна форма, а като противоречие между човека, който си, и онзи, в който чувстваш, че си призван да се превърнеш. Писането е самотно занимание, с което човек се занимава години наред, без особено насърчение, и то изисква странна смесица от упорство и вяра. Трябва да вярваш, че онова, което имаш, заслужава вниманието на хора, които никога не са чували за съществуването ти. Без това е невъзможно да продължаваш. Но самата вяра е и най-голямата опасност. В кой момент убеждението, че работата ти има значение, се превръща в убеждение, че значение имаш самият ти, със, а може би дори и без нея?

Тези въпроси придобиха неочаквана острота, когато наскоро прочетох Нобеловата реч на Джон Стайнбек. Нещото, което ме порази, беше не толкова какво той казва, а по-скоро увереността, с която го казва. Стайнбек говори за задължението на писателя да се изправя срещу провалите на човечеството, да утвърждава способността му за величие. В гласа му липсва колебание, не е видно и смущение от това, че възлага на професията си толкова огромна отговорност. На едно място заявява, че не бива да цвърчи като благодарна мишка, а трябва да реве като лъв – и по-късно прави точно това. Докато го четях, се чувствах дълбоко развълнуван, но и силно неудобно. Възхищавах се на смелостта на убежденията му, но не можех да не се питам какво ли е усещането да стоиш пред публика и да говориш с такава увереност за собственото си място в нравствения живот на човечеството.

Дванайсет години по-рано в подобен тон е говорил и Уилям Фокнър. При получаването на Нобеловата награда през 1950 година, когато възможността за ядрено унищожение тегне над света, той отказва да приеме, че човечеството се приближава към своя край. Човекът, заявява той, няма просто да оцелее; той ще възтържествува. Задължението на писателя е да напомня на хората за смелостта, състраданието, саможертвата и другите непреходни качества на човешкия дух. Фокнър отрежда на писателя челно място в борбата за оцеляването на човечеството. Има нещо почти зашеметяващо както в мащаба на тази отговорност, така и в пълната липса на смущение, с която той я приема.

Тези изявления ме вълнуват силно, може би защото изразяват вяра, за която самият аз съм жадувал цял живот. Да, искам да вярвам, че литературата има значение именно в този дълбок смисъл, че писането може да надхвърли обстоятелствата на отделния човешки живот и да докосне нещо съществено у други хора. Но докато слушам тези великолепни гласове, усещам как отново започва да ме измъчва старото безпокойство. Знам колко лесно убеждението, че служиш на нещо важно, може да се преплете с удоволствието да си въобразяваш, че си важен самият ти. Знам колко съблазнително може да бъде да постоиш, макар и само за няколко минути, в отразената светлина на идеала, колкото и искрено да вярваш в него.

И все пак в собствената ми подозрителност има нещо, което ме тревожи. Защо присъствието на суета непременно трябва да обезсилва искреността на едно убеждение? Да предположим, че Стайнбек е съзнавал напълно величествеността на собственото си представление. Да предположим, че то му е доставяло удоволствие. Нима това би направило думите по-малко верни на убежденията му? Човек може да говори с приповдигнат тон, защото случаят го изисква, защото иска да отдаде дължимото на нещо по-голямо от самия себе си – или просто защото желае да му се възхищават. Всички тези подбуди могат да присъстват едновременно. Представлението може да е истинско, убеждението може да е истинско, суетата също може да е истинска.

Тази възможност ме приближава по неприятен начин до собствените ми преживявания. Винаги съм приемал, че в момента, в който осъзная, че играя роля, вече по някакъв начин съм предал себе си. Долавям фалшивата нотка в гласа си и незабавно осъждам човека, който я издава. Но какво, ако нещата, които казвам, са такива, в които действително вярвам? Ами ако желанието да впечатля хората не обезсилва напълно желанието да им съобщя нещо важно? Отнасям се с недоверие към този начин на разсъждение, от една страна, защото знам колко голямо удоволствие ми доставя чуждото възхищение, а от друга, защото се страхувам, че си предоставям поредно оправдание. Знам, че нерядко преувеличавам, че се представям по начини, пресметнати така, че да произведат определено впечатление. В това има очевидна неискреност и нямам никакво желание да я оправдавам. Но може би твърде прибързано съм приемал, че всичко става фалшиво в мига, в който в него се намеси суетата.

Контрастът с Казуо Ишигуро, който получава Нобеловата награда петдесет и пет години след Стайнбек, е поразителен. Той също вярва, че литературата има значение, че може да ни помогне да разберем животи, различни от нашия собствен. Но пътят, по който стига до тези убеждения, е съвсем друг. Вместо да започне със съдбата на човечеството, той започва със спомени за собственото си развитие, с книгите, които е чел, с разговорите, които е водил, с откритията, до които е стигнал почти случайно, както и с нещата, които е разбрал едва след години работа. От тези скромни начала по-големите въпроси изплуват много бавно и постепенно. Докато Стайнбек сякаш се рее над темата си, докато се обръща към човечеството, Ишигуро остава видимо вътре в собствения си опит, и непрестанно се опитва да го осмисли.

Начинът, по който говори Ишигуро, е много по-близък до собственото ми разбиране за това какви претенции може да има един писател. За мен, признавам, има нещо силно успокояващо в идеята, че човекът, получил най-високото литературно отличие, въпреки това говори като някой, прекарал голяма част от живота си в несигурност. Улавям се, че правя преценки за характера му въз основа на една публична реч, но усещането си остава все така силно. Склонен съм да вярвам, че скромността на Ишигуро отразява нещо истинско в самия човек, точно както съм склонен да подозирам, че величествеността на Стайнбек може да го е доближила опасно до самозабравата.

Но защо би трябвало да се доверявам на което и да е от тези впечатления? В това да говориш с убеденост няма нищо поначало неискрено, както и в скромното говорене няма нищо поначало искрено. И двете неща могат да бъдат израз на искреност. И двете могат да бъдат представления.

Сещам се за Вислава Шимборска, която изгражда голяма част от Нобеловата си лекция около думите „Не знам“. За нея те са началото на истинското интелектуално търсене, отказ да позволиш на увереността да сложи край на любопитството. Дълбоко се възхищавам на това. От собствен опит знам колко лесно скромността може да се превърне в още една форма на самопредставяне, но тук избирам да вярвам. Неведнъж съм се улавял как изпитвам тъничко удоволствие от това да изглеждам непретенциозен, да оставям хората сами да открият колко малко значение уж придавам на собствената си значимост. В тази форма на суета има нещо особено неприятно, защото тя ми позволява да се наслаждавам на възхищението на другите, докато уж отхвърлям тъкмо онова, на което се наслаждавам.

Нямам представа какво е чувствал Стайнбек, докато е произнасял речта си, нито какво е преживял Ишигуро, след като неговата е приключила. Думите им показват какво са избрали да изрекат публично, но не и какво се е случвало вътре в тях. Може би увереността на Стайнбек е била нещо, което е трябвало да мобилизира въпреки личните си съмнения. Може би сдържаността на Ишигуро е идвала напълно естествено. Няма как да знам, а и нямам никакво желание да измислям вътрешен живот за когото и да е от двамата само защото той би могъл да прилича на моя собствен.

И все пак не мога да престана да мисля за момента след речта. Аплодисментите са стихнали, публиката се е разотишла и писателят отново е останал сам със себе си. Какво остава тогава от лъва? Завръща ли се той без усилие към състоянието на обикновен човек, или нещо от представлението продължава, вкопчено в него? А какво става с другия, с онзи, който е говорил толкова скромно? По-лесно ли е неговото завръщане? Има ли някаква връзка между начина, по който човек приема възхищението, и онова, което самото възхищение причинява на представата му за себе си?

Години наред най-големите ми усилия са били посветени на борбата да се освободя от фалшивата нотка в собствения си глас. Представял съм си, че ако само успея да говоря по-просто, да предявявам по-малко претенции, да устоявам на изкушението да впечатлявам, най-после бих могъл да оставам себе си в присъствието на други хора. Но знам, че мога да изпитвам удоволствие от това да изглеждам скромен – точно както го изпитвам и от това, че изглеждам важен. Бих могъл да се науча да произнасям съвършено непретенциозни речи – и въпреки това да прекарвам вечерта в опиянение от впечатлението, което съм успял да създам.

Може би проблемът не е просто в това, че се превръщам в някакъв фалшив човек, когато другите започнат да ми се възхищават. През цялото време подозирам, че нещо истинско в мен става неотделимо от нещото, което презирам.

Пламъкът остава, също като пеперудата

Има нещо силно притеснително в мисълта, че в момента пиша есе за собствената си суета, докато тайно се надявам, че хората ми се възхищават. Познавам се достатъчно добре, за да разпознавам тази опасност. Знам също, че осъзнаването ѝ няма да ме възпре. Може би сам по себе си настойчивият ми стремеж да разбирам всичко е още един начин да държа преживяването на разстояние, да превръщам нещо унизително и болезнено в проблем, който може да бъде изследван, обсъждан, може би описан с известна интелигентност.

Продължавам да пиша. Казвам си, че го правя, защото искам да достигам хората, но дълбоко в себе си осъзнавам неизменната мощ на потребността. Продължавам да копнея за онзи необикновен момент, в който нещо, което с толкова усилия съм се опитвал да изразя, ще намира отклик в съзнанието на друг човек, но в следващия момент ме застига мисълта „ако ли пък не, то поне върша неизбежното“. Не мога да се преструвам, че копнежът за разбиране е нещо висше и благородно, а потребността –злощастна слабост, от която би трябвало да се избавя. Твърде много от нещата, които ценя в живота си, са свързани с ин-янът на тези две сили. Потребността от отделяне и удоволствието от чуждото възхищение винаги са ми били трудни за разграничаване. Не знам дали някога ще се науча да ги разделям, нито пък дали бих могъл да продължа да пиша със същата настойчивост, дори и ако някой ден „успея“. Живея с усещането за пълна липса на избор, но избягвам думата „Сизиф“. Тя е за по-млади момчета, така си казвам най-често.

Отново се сещам за думите на моята психотерапевтка. Има хора, които ме познават без представлението. Познават всекидневните ми настроения, слабостите, дразнещите навици, нещата, от които се срамувам, както и онези, с които нямам никакво основание да се гордея. Те нямат нужда от това да олицетворявам литературата, мъдростта или каквото и да било нещо, по-голямо от човека, с когото живеят. Винаги съм знаел това, но по някакъв начин то никога не е било достатъчно, за да уталожи другия глад.

Увереността, че съм обичан, никога не ме е възпирала да търся несигурното възхищение на непознати хора. Трудно ми е да призная това. Не мога да обясня защо едното има толкова малка власт над другото. Може би те отговарят на различни потребности. А може би просто живея като праведника, който вярва фанатично в Бога, но отказва да приеме спасението, ако то не е облечено във формата, която той може да разпознае. Нямам убедително обяснение, пък и се съмнявам, че дори и да го намеря, то би променило кой знае колко.

Вероятно ще продължа да кръжа около пламъка. Вероятно отново ще се изгоря. И знам, че увереността в това, че съм обичан, едва ли ще ме предпази от това.

Отново мисля за сина си. Казах му, че никога не съм се съмнявал в любовта му, макар че не мога да обясня с какво съм я заслужил. Той ме погледна, очите му се изпълниха със сълзи – и не каза нищо.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.