Всички обичаме да четем. Поне по принцип. Никой не е против четенето, нали? Със сигурност, сред многобройните ни кавги, можем да се съгласим, че хората трябва да се научат да четат, да се наслаждават на четенето и да го правят много. Но под този безвкусен и оптимистичен консенсус кипи индивидуална тревога и колективна паника. Намираме се в разгара на криза на четенето.
Вижте доказателствата. В цялата страна републикански политици и консервативни активисти премахват книги от рафтовете на класните стаи и библиотеките, уж за да предпазят децата от „индоктринация“ с предполагаемо леви идеи за расата, пола, сексуалността и историята. Тези забрани предизвикаха широка тревога сред гражданските либертарианци и провокираха съдебен процес срещу училищно настоятелство във Флорида, заведен от ПЕН Америка и най-голямото американско издателство – Penguin Random House.
Освен това ПЕН се присъедини към хора, осъждащи цензурната набожност в социалните медии и колежите, където книгите, смятани за проблематични, стават поводи за ругатни и потискане. Макар че десницата и левицата едва ли са равностойни в заявените си мотиви, те споделят предположението, че е важно да се предпазят уязвимите читатели от четене на неправилни неща. Случаите включват дори и Библията (в един окръг на щата Юта), която беше извадена от училищните рафтове, както и много други книги, в резултат на родителска жалба – жалба, която очевидно имаше за цел да разкрие абсурдността на подобни забрани.
Но може би истинският проблем е, че децата изобщо не се учат да четат. С влошаването на резултатите от тестовете – тенденция, изострена от пандемията – отдавна тлеещият конфликт относно методите на преподаване се разпали отново. Родители, учители и администратори се разбунтуваха срещу широко използваните прогресивни подходи и поискаха да се наблегне повече на фонетиката. През май Дейвид Банкс, ректорът на нюйоркските държавни училища, които дълги години бяха крепост на обучението по „цялостния език“[1], обяви рязък завой към фонетиката, което беше голяма победа за движението „наука за четенето“ и удар по привържениците на утвърдените методи на „балансирано ограмотяване“.
Кризата с четенето се отразява и върху по-високите етажи на образователната система. Тъй като корпоративните модели на управление и ревностните държавни законодатели преобразяват академичната сфера в затворен аванпост на „икономиката на парче“ [the gig economy], хуманитарните науки губят привлекателността си за студентите. Според репортажи в The New Yorker и други издания все по-малко студенти се насочват към специалността „Английски език“, а много от онези, които го правят (заедно с техните преподаватели), са се отклонили от каноничните литературни произведения по посока към съвременното писане и попкултурата. Някой чете ли вече „Изгубеният рай“? Вие четете ли го?
Отвъд образователната сфера се крият познати и нови технологични опасности: източници на разсейване като стрийминга (това, което преди наричахме телевизия) и TikTok; пост-грамотните азбуки от емоджита и съкращения; тъмните очарования на генериращите изкуствени интелекти. Докато ние гледаме сериали, скролваме и си чатим, роботите, които вече създават все по-големи части от нашето писане, може би ще поемат и четенето ни.
Има толкова много неща, за които да се притесняваме. Една типично човешка дейност се възлага на машини, които не се интересуват от неща като фонетика, политика, красота или истина. Една ценна област на свободата на въображението и интелекта е застрашена от груба авторитарна политика. Излагането на грешни думи разваля способността за разбиране на децата ни, които дори не се научават да разчитат правилните. Вниманието ни е накъсано и превърнато в стока, продавана на части в платформи и алгоритми. Твърде заети сме, твърде мързеливи, твърде изморени, за да се изгубим в книгите.
Може да се твърди, че тези различни проблеми не се обединяват в една криза. Може да се посочи, че не всички новини са лоши. Продажбите на печатни книги, след като спаднаха в началото на ерата на електронните, се покачиха през последното десетилетие. Същият този вестник съобщи, че някои млади хора в Бруклин изоставят смартфоните си заради Престъпление и наказание.
А лошите новини едва ли са нови. Тирани, филистери, религиозни фанатици и истерични родители са забранявали книги откак свят светува. Сегашната битка между привържениците на науката за четенето и техните педагогически съперници е последният сблъсък от поредицата „войни за четенето“, които са разтърсвали американското образование през по-голямата част от миналия век, най-запомнящата се от които е започнала след публикуването на бестселъра на Рудолф Флеш Защо Джони не може да чете през 1955 г. Филмите, радиото и телевизията отблъскват предишните поколения деца от радостта от книгите. В университетските градчета изучаването на литературата е било подложено на борба толкова дълго време, че хроникирането на споровете се е превърнало в самостоятелно процъфтяващо академично поднаправление.
Но фактът, че настоящата ситуация има история, не означава, че тя не е реална. Когато една и съща група от проблеми се появява отново при всяко поколение, значи нещо се случва постоянно. И дори да изглежда, че се припокрива с други области на вечни спорове – социалното неравенство, политиката на идентичността, училищното образование, технологиите – кризата на четенето не е просто поредна бойна зона на културните войни. Тя отразява дълбока амбивалентност по отношение на самото четене, пукнатина в основите на съвременното съзнание.
Какво всъщност е четенето? За какво служи то? Защо трябва да спорим и да се тревожим за него? Четенето не е синоним на грамотност, която е едно от необходимите умения за съвременното съществуване. То не е идентично и с литературата, която обозначава съвкупност от писмени произведения, надарени с особен, макар и понякога неуловим престиж.
Четенето е нещо друго: дейност, чиято ценност, макар и широко прокламирана, е трудно да бъде конкретизирана. Дали някое друго общочовешко начинание е толкова изпълнено с противоречия? Предполага се, че четенето ни учи кои сме и ни помага да забравим за себе си; че ни омагьосва и разочарова, че ни прави по-светски, по-интроспективни, по-съпричастни и по-интелигентни. Това е частен, дори интимен акт, обвит в тишина и уединение, и в същото време то е социално начинание. То е демократично и елитарно, успокояващо и предизвикващо, нещо, което правим заради самото него, но и като средство за постигане на различни културни, материални и морални цели.
Когато бях дете, съботните сутрешни анимационни филми понякога бяха прекъсвани от рекламни съобщения на организацията „Четенето е от основно значение“, която се занимава с това да предоставя книги в ръцете на деца в неравностойно положение. Мотото на групата беше „Четенето е забавно!“ Забавно и фундаментално: заедно тези думи изразяват едно познато утилитарно, утопично обещание – вярата, че това, което обичаме да правим, ще се окаже това, което трябва да правим, че удоволствията и отговорностите ни ще се окажат едно и също нещо. То е не само хубаво, но и полезно за нас.
Но никога и нищо не е толкова просто. В основата си четенето е едновременно и инструмент, и играчка. То е от съществено значение за социалния прогрес, демократичното гражданство, доброто управление и общото просвещение. То е и най-фантастичното, най-възвишеното и най-безполезното занимание, измисляно някога. Учители, политици, литературни критици и други авторитети полагат огромни усилия, за да отделят поучителното зърно от разсейващата плява, да контролират, направляват, коригират и обуздават заплашителните енергии, които движат разгръщането на страниците. Кризата е нещото, което се случва, когато тези усилия са успешни или когато се провалят. Всички обичаме да четем и всички се страхуваме от четенето.
Четенето е сравнително ново допълнение към човешкия репертоар – на по-малко от 6000 години – и идеята, че то може да бъде достъпно за всички, е съвсем скорошна. През по-голямата част от нашата история езиците ни са били говорими, а литературното ни въображение – устно. В онези древни общества, в които писмеността се е развила за първи път – в Месопотамия и Мезоамерика, в Египет и Китай – както приложенията ѝ, така и достъпът до нея са били ограничени. Писменият език, свързан с възхода на държавите и разпространението на търговията, е бил полезен за търговията, за управлението на държавата, а също и неразделна част от някои религиозни практики. Писмеността е била средство за създаване на закони, водене на документация и писане на свещени текстове, а четенето е било в компетенциите единствено на жреци, бюрократи и функционери. Те са извършвали обреди, рецитирали са стихове и са разпространявали информация в рамките на тясна, привилегирована сфера.
През по-голямата част от историята всеобщата грамотност е била противоречие в определението. Латинската дума literatus обозначава член на образован елит. Всеобща читателска аудитория по начина, по който я разбираме сега, не е съществувала, макар че общата човешка способност да се чете е била очевидна от самото начало. Всеки е можел да се научи да го прави, но механизмите на обучението са били отказани на повечето хора поради неща като каста, професия или пол. Според живата и информативна книга на Стивън Роджър Фишер История на четенето (2003 г.) „Западна Европа започва прехода от устно към грамотно общество през ранното Средновековие, като тръгва от най-високите стъпала на обществото – аристокрацията и духовенството – и накрая включва всички останали, около 1200 години по-късно“.
Най-после! Тази трансформация набира скорост през 1455 г., когато четенето намира своето окончателно средство чрез печатарската преса на Йохан Гутенберг. Преди това писането се е извършвало на каменни плочи и кодекси, свитъци от папирус или животинска кожа и подвързани книги, които често са били преписвани на ръка – предмети с неизбежно ограничен тираж. Печатната революция катализира глобален пазар, който процъфтява и до днес: Книгите се превръщат в стока, а читателите – в потребители.
За Фишер, както и за много други автори на далечни синтетични макроистории, историята на четенето е хроника на прогреса, почти митичен разказ за една скрита свръхсила, отключена в полза на човечеството. „Ако необикновените човешки способности и сили наистина дремят, докато някоя социална иновация не ги задейства“, пише той, „може би това би помогнало да се обясни постоянният напредък на човечеството.“ „Четенето – заключава той – се е превърнало в нашата членска карта в съюза на човечността.“
Това е прекрасна идея, с която не съм склонен да споря, нито дори да отбележа, че съюзите винаги могат да бъдат нарушени, а прогресът – спрян или обърнат. Човечността обаче е пословично коварно и трънливо понятие и може би историята на четенето, особено в епохата след Гутенберг, разкрива колко сложни и противоречиви същества сме били винаги.
От една страна, по-старият, рестриктивен модел на грамотността като прерогатив на елита се оказва устойчив, дори когато в ранната модерна Европа четенето се разпространява сред буржоазията, а след това и по-надолу по социалната стълбица. В днешно време родителите и други загрижени възрастни се тревожат, че младите хора не четат или не обичат да четат достатъчно. Техните колеги през XVIII и XIX в. са били склонни да се притесняват, че младите хора обичат да четат твърде много. Когато средната класа в Европа укрепва и определя свободното време като една от отличителните си черти, книгите са сред стоките, които най-тясно се идентифицират с това свободно време, особено за жените.
Романът, повече от всеки друг жанр, обслужва този пазар. Както всяко друго развитие на модерната популярна култура, той предизвиква известно социално безпокойство. Романите се оказват, в най-добрия случай, източник на безобидно забавление и леко морално поучение, а в най-лошия (от перото на неправилни автори или в ръцете на неправилни читатели), както покана за порок, така и порок сами по себе си. Романистите от този период не се колебаят да се възползват от тази тревога. В Абатството Нортангър на Джейн Остин ентусиазмът на Катрин Морланд по готическата литература води до социален срам и философско объркване, тъй като тя катастрофално (макар и комично) смесва четенето с реалността. При Ема Бовари объркването между фантазиите, предлагани от популярните романи, и баналността на провинциалния живот придобива трагични измерения. Четенето я тласка по пътя към гибелта.
Опасността не е само за жените. Страданията на младия Вертер на Гьоте е обвинявана за епидемия от романтични самоубийства сред впечатлителните читатели мъже. Викторианска Америка, която постоянно се тревожи, че разкрепостените ѝ млади мъже са на път към гибелта, класифицира четенето на романи, заедно с пиенето и хазарта, като една от причините за разсейване и слабост.
Днес подобни суеверия изглеждат сравнително доброкачествени, една странна глава от безкрайната сага на тревогата на средната класа за това какво правят децата. Нещо по-съществено – и по-открояващо дестабилизиращата сила на четенето – е страхът от грамотността сред работническите класи в Европа и Америка. „Четенето, писането и аритметиката“ – твърди политическият теоретик от Просвещението Бернар Мандевил – са „много вредни за бедните“, защото образованието ще породи безпокойство и недоволство. „Мъжете, които ще прекарат и завършат дните си на едно трудоемко, уморително и мъчително място в живота – колкото по-рано бъдат поставени на него, толкова по-търпеливо ще го понасят завинаги.“
Никъде това брутално схващане не е било преследвано с по-голяма жестокост, отколкото в американския Юг. „Беше незаконно, както и опасно, да се учи роб да чете“ – пише Фредерик Дъглас в своя Разказ за живота, припомняйки си наставленията на един от господарите си, чиято съпруга започнала да учи младия Фредерик на буквите. Ако тя продължи, обяснил господарят, техният роб „ще стане неуправляем и безполезен за господаря си. Що се отнася до самия него, четенето не би могло да му донесе нищо добро, а само много вреда. То ще го направи недоволен и нещастен.“
Размишлявайки върху тези думи, Дъглас пише: „Сега разбрах онова, което за мен беше най-объркваща трудност – силата на белия човек да пороби черния.“ От този момент той разбира, че „пътят от робството към свободата“ минава през печатното слово и че „образованието и робството са несъвместими едно с друго“.
Разказ за живота на Фредерик Дъглас, американски роб – първият от мемоарите на Дъглас, публикуван през 1845 г., когато милиони американци все още са в робство – е отчасти героична история за произхода, разказ за това как млад мъж понася ужасяващи изпитания, за да се превърне в един от водещите оратори и интелектуалци на своето време. Това е и внимателно аргументиран трактат за природата на свободата, който спасява тази искряща и неуловима идея от абстракцията, като я обосновава с етиката и психологията на живия опит.
Сред най-силните и болезнени разкрития на Дъглас е, че по въпроса за четенето неговият учител е бил прав. Завършвайки основното си образование с помощта на бели ученици, които подкупва с къшеи хляб, младият Фредерик намира екземпляр от Колумбийският оратор – популярна антология с вдъхновяващи речи и есета, много от които на тема свобода.
„Докато четях и размишлявах върху темата, ето че недоволството, за което учителят Хю беше предсказал, че ще последва научаването на четенето, вече беше дошло, за да измъчва душата ми и да я гложди до неизразима мъка. Докато се гърчех под него, понякога ми се струваше, че това научаване е било по-скоро проклятие, отколкото благословия.“ Разказът на Дъглас за тази мъка е една от най-разтърсващите части на книгата, която не избягва описания на страданието. Отчаянието му е огледален образ на предишната му радост и произтича от един и същ източник. „Завиждах на моите събратя роби за тяхната глупост. Често съм си пожелавал да бъда звяр. Предпочитах състоянието на най-подлото влечуго пред моето собствено. Всяко нещо, каквото и да е, само и само да се отърва от мисленето!“
Литературният гений на Дъглас се крие в начина, по който той използва внимателното вглеждане в собствената си ситуация, за да достигне до същността на нещата – да разчупи моралния орех на робството и, в този случай, да премахне епистемологичната шушулка на свободата. Част от болката му, както предсказват Мандевил и майстор Хю, идва от несъответствието между мисленето му и обстоятелствата. Той е освободил ума си, но останалото не го е последвало. С времето това ще стане, но самата свобода му носи несигурност и ужас, разбиране за собствената му човешка същност, което е разколебано и непълно.
Заменете в последното изречение „свобода“ с „четене“ и смисълът си остава същият. Може би не е разумно да универсализираме преживяванията на Дъглас, но в същото време е трудно да прочетем тези пасажи от Разказа без проблясък на разпознаване. Тук автобиографичното се докосва до митичното, по-конкретно до мита за Прометей, чиято кражба на огъня – както проклятие, така и благословия, дарена на един тромав, отчаян вид – е първична метафора за четенето. Този огън осветява пътя ни и изпепелява пръстите ни, захранва фабриките ни и изгаря къщите ни. Четенето ни освобождава и измъчва, просветлява и обърква, създава и премахва нашата социална и самотна същност. Всеки читател е преживял нещо подобно на освобождаващото прозрение на Дъглас, а също и нещо като неговата унищожителна агония.
В началото на 2000-те години децата ми посещаваха прекрасно, разнообразно, прогресивно държавно начално училище в Бруклин. Там методите за обучение по четене, свързани с педагогическия колеж към Колумбийския университет, бяха в пълен разцвет. Учениците бяха насърчавани да мислят за себе си като за писатели и читатели и да рисуват картини, в които са погълнати от тези дейности. При завършването на проектите за писане се организираха „издателски партита“ с участието на родителите. Стаите бяха обзаведени с добре подредени, ниско разположени рафтове за книги и килими, където младите читатели можеха да полегнат с „точните книги“, подбрани според техните интереси и ниво на владеене на езика.
Целта беше не само да се преподават основни умения – според критиците на науката за четенето това почти не се правеше – но също така, и по-належащо, да се внуши на децата познаване и удобство с книгите и това, което е в тях – нещо, което щеше да ги направи библиофили за цял живот.
Трудно е да си представим сцена на обучение, която да е по-пълно противоположна на тази, за която се говори в Разказа на Дъглас. Това не е случайно. Един от основните проекти на американското образование през последния половин век и повече е да се премахне наследството на потисничеството, което е лишило толкова много хора от пълен достъп до предимствата на обучението. Класните стаи на моите деца въплъщаваха един от основните идеали на този проект: да се институционализира чувството за свобода, което Дъглас беше придобил чрез борба и противопоставяне.
Това е благородна визия, в основата на която стои очевиден парадокс. Усилията да се предпазят децата – или гражданите, в този смисъл – от ужаса на свободата, да се затвори четенето им в безопасните граници на речника и представянето, винаги ще се провалят. Четенето, подобно на демокрацията или сексуалното желание, е неуправляема, дестабилизираща по същността си сила в човешкия живот. Много от революционните правителства на ХХ век започват с програми за насърчаване на масовата грамотност, а след това, веднага щом те постигат успех, се заемат със забрана на книгите, затваряне на писатели и замяна на литературата с пропаганда. Нашите училищни програми въвеждат по-меки, не толкова откровено репресивни версии на същия импулс.
Училището, колкото и да е добронамерено и хуманно управлявано, е място на власт, където енергията на младите хора се регулира, въображението им се подрязва и се обучава на подчинение. Като такова то неизбежно ще предизвиква съпротива, бунт и явен отказ от страна на своите възпитаници. Училището съществува, за да потиска свободата, но и за да я възпитава – диалектика, която е същността на истинското образование. Четенето, повече от която и да е друга дисциплина, е двигател на този процес, именно защото се измъква от контрола на отговорните лица.
Забраната на Библията в Юта (която сега се обжалва) доказва именно това: Тя свидетелства както за безмилостната, нихилистична логика на цензурата, която може да изнамери подривна дейност навсякъде, така и за подривната сила на четенето, което на първо място е нещото, което подтиква цензорите. Старият и Новият завет са пълни със секс, насилие, магии, етническа омраза и радикален егалитаризъм. Тяхната история е урок за силата и опасността на самото четене. Водени са буквални войни за това как трябва да се тълкуват. Най-известният им английски преводач е бил екзекутиран за ерес[2].
Няма как да ограничим четенето на ученика до точните книги или да гарантираме, че той ще ги чете по правилния начин. Правилният начин може да се окаже неправилен: [например ако това е] начинът на терора, недоволството. Апостолите на четенето обичат да цитират афоризма на Франц Кафка, че „книгата трябва да бъде брадвата за замръзналото море вътре в нас“[3]. Сама по себе си, жестокостта на метафората се смекчава от нейния терапевтичен подтекст. По-рядко се цитира предишното изречение на Кафка: „Нуждаем се от книги, които ни удрят като най-болезненото нещастие, като смъртта на някого, когото сме обичали повече, отколкото обичаме себе си, които ни карат да се чувстваме така, сякаш сме били прогонени в гората, далеч от всякакво човешко присъствие, като самоубийци.“
Това ли са книгите, които искате да бъдат в класната стая на вашето дете? Да се чете по този начин означава да се върви срещу течението, да се чувствате в противоречие, отчуждени, сами. Училищата съществуват, за да потискат тези чувства, да притъпяват брадвата и нежно да размразяват морето. Това е важна работа, но също толкова важно е тя да бъде подкопана, целият разрушителен потенциал на четенето да бъде достъпен за невинни ръце.
В своята кратка, странна книга Удоволствието от текста френският критик и философ Ролан Барт прави разграничение между два вида литературни произведения:
Текстът на удоволствието: онзи, който съдържа, изпълва, дарява с еуфория: текстът, който идва от културата и не се откъсва от нея, който е свързан с удобната практика на четене. Текстът на блаженството: онзи, който налага състояние на загуба, който причинява дискомфорт (може би дори до степента на известна скука), разстройва историческите, културните, психологическите предпоставки на читателя, последователността на неговите вкусове, ценности, спомени, довежда до криза отношението му към езика.
Това не е далеч от Кафка, макар че езикът [на Барт] клони по-скоро към еротиката, отколкото към гнева. Jouissance, френската дума, превеждана като „блаженство“, означава и оргазъм, а разбирането на Барт за този термин се опира до голяма степен на разбирането за секса като разрушителна, разкъсваща сила. Подобно на брадвата на Кафка, текстът за блаженството може би не е нещо, което принадлежи точно в училищните библиотеки. Но въпреки че Барт, който пише след модернизма и бидейки в плен на структуралистките теории за езика, има предвид конкретни книги и автори – Марсел Пруст и Маркиз дьо Сад са сред неговите опорни точки – той всъщност описва някои модалности на четенето. За един член на робовладелското южно благородничество Ораторът от Колумбия е текст за удоволствие, книга, която може да го предизвиква и изненадва на места, но която не подкопава усещането му за света и мястото му в него. За Фредерик Дъглас това е текст на блаженство, който „довежда до криза“ (както би се изразил Барт) отношението му не само към езика, но и към самия него.
Ако ми простите препратката към „Dungeons and Dragons“, може би ще ви помогне да мислите за тези два вида четене по два различни начина: съответно като законно и хаотично. Законното четене се основава на увереността, че то е полезно за нас и че ще ни направи по-добри хора. Четем, за да видим себе си представени, за да научим повече за другите, за да намерим утеха, удоволствие и поука. Четенето е забавно! То е добро и полезно за нас.
Хаотичното четене е нещо друго. То е не толкова лошо, колкото необосновано, безполезно, неразумно, неуправляемо. Защитите на този вид четене, които понякога са мемоари на определен вид читатели, предпочитат думи като разнородно, ненаситно, безразборно и натрапчиво. Тези термини, засенчени от конотации на патология и порок, отговарят на речника на омаловажаването – книжен червей, книжен човек, книжен умник – и съдържат [неизказани] твърдения за опасност. Библиофилиятаа е законна. Библиоманията е хаотична.
Въпросът не е да избираме между тях: Това е законно издание, в което работят хаотични читатели. По този начин то прилича на много катедри по английски език, книжарници, домакинства и класни стаи. Тук кризата никога не свършва. Или по-скоро тя ще свърши, когато спрем да четем. Ето защо не можем.
[1] Привържениците на философията на „цялостния език“ смятат, че езикът не трябва да се разделя на букви и комбинации от букви и да се „декодира“. Вместо това те вярват, че той е цялостна система за създаване на смисъл, като думите функционират във връзка една с друга в конкретния контекст. Бел. Пр.
[2] Става дума за Уилям Тиндейл (1494–1536) – Английски библеист и лингвист, който става водеща фигура в протестантската реформация в годините преди екзекуцията си. Бел. пр.
[3] Мисълта на Кафка (формулирана в писмо до приятеля му Оскар Полак) е, че книгите трябва да ни въздействат така, сякаш са природно бедствие, а не както смятат повечето хора – да ни правят щастливи. Бел. пр.
