От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Романът антиутопия „451 градуса по Фаренхайт“ показва как една тоталитарна власт в някакво тоталитарно общество преследва четящите хора и праща пожарни команди да изгарят скритите книги. Книгите са забранени като вредни за общественото здраве и морал (може би и за да не разсейват гражданството от гледането на телевизия). В романа, както и в едноименния филм, особено запомнящи са финалните сцени – последните мохикани на четенето са се скрили в някаква пустош, рецитират и наизустяват текстове, за да не се изгубят за човешката памет трактатите, романите и поемите, ако хартиеното тяло бъде унищожено. Хората стават книги.

– Аз съм „Държавата“ на Платон. А искате ли да четете Марк Аврелиий? Мистър Симънс е Марк.

– Приятно ми е – каза мистър Симънс.

– Приятно ми е – каза Монтег.“

Монтег е пожарникарят, който нещастно се влюбва в забраненото и минава на страната на четящите бунтовници.

Романът на Рей Бредбъри е издаден през 1953 година. Филмът на Франсоа Трюфо е от 1966-а. „Грешката“ с изгарянето на Корана в американската военна база „Баграм“ в Афганистан стана през 2012 година.


Small Ad GF 1

Днес повечето хора свързват аутодафетата с нацистка Германия или със средновековната Инквизиция, обаче най-старият известен случай е от 212 г. пр.н.е., когато първият китайски император Цин Шихуан наредил изгарянето на философски и исторически съчинения по причини, които днес бихме нарекли идеологически.

На темата Book burning са посветени много публикации в интернет, а съответната статия на Уикипедия съдържа списък от 121 свидетелства за горене на книги – от споменатия китайски владетел (който впрочем има изключителни заслуги към китайската култура) до пожара на 9 март 2012 в един склад в Лима, Перу, където били унищожени учебници на стойност 100 милиона щатски долара.

Откакто свят светува и особено откакто книгите се пишат или печатат на хартия, идеята, че една идея може да бъде елиминирана чрез елиминирането на материалния й носител (нерядко – заедно с автора и избрани читатели) е присъствала в най-различни епохи и култури.

Питам се, при такава богата история на систематично изтребване на писмеността не е ли парадокс, че темата за близката кончина на книгата стана тъй модна тъкмо във времето на интернет, когато носителят е практически безпределен и вечен, а съдържанието – по-достъпно от когато и да било?

За мен предположенията за края на четенето са само елемент от трайни и масови негативни очаквания за бъдещето, за които ще разсъждавам по–нататък в тази поредица от есета. Тези нагласи имат своите корени в динамиката на съвременния свят, обаче проблемът с възприемането или, по-скоро, с неприемането на промените в света около нас е стар колкото познатата ни цивилизация.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За нещастие сега светът не е такъв, какъвто беше по-рано. Всеки иска да пише книги… Никой не чете… Това е фрагмент от шумерски надпис на възраст пет хиляди години. Пет милениума по-късно образовани, четящи и пишещи хора в моето живо и виртуално пространство споделят същата тревога, същото огорчение.

Аз нямам достатъчно лични впечатления за това колко хора в трамвая държат киндъли и колко разгръщат таблоиди, в които, като протечеш заглавието, отпечатано с много едри букви, спокойно можеш да пропуснеш десетината ситни реда отдолу. Потърсих някакви по-твърди данни и – на някой може да му се стори несериозно – влязох в сайта на Националния статистически институт. Първата добра за мен новина бе, че едва 1,1 % от населението на възраст между 25 и 64 години са си признали греха „писане на проза, поезия, кратки разкази“. (Репортерството и публицистиката, личните блогове май не влизат тук. Жалко.)

Второ, цели 52 % от същото народонаселение или 2,237,514 българи, казват че са прочели поне една книга през последните дванайсет месеца, а две трети от четящите два и нещо милиона май четат доста активно. Разликите по възрастови групи са доста малки, според степента на образование – очаквано големи; жените и пишат, и четат по-често.

С тези 52 % чашата дали е наполовина пълна или наполовина празна?

Стори ми се излишно да издирвам по-стари статистики и да се опитвам да ги тълкувам в някакъв контекст на рязко променилата се обществена среда. Спомних си обаче за осемдесетте години, когато работех в седмичния вестник за книгите „АБВ“ и когато ми попаднаха данни, че годишно в България излизали около 200 заглавия. Числото – уж за книги – включваше брошурите с докладите на Тодор Живков пред партийните конгреси и други идейно подходящи, но нетрайни във времето съчинения. Това крайно скромно предлагане (също и като тиражи), а не някакъв изгубена днес любов към литературата бе причината за опашките пред книжарниците, за които  опашки мои връстници си спомнят и досега с носталгия.

Та според моето скромно мнение налице е все пак някакъв напредък в процентите на НСИ спрямо още по-несигурните данни от шумерските времена. И пишещите братя имаме повод за радост – не сме чак толкова много, а половината анкетирани българи твърдят, че четат.

При това живеем в свят, в който вече е истина, че „ръкописите не горят“. Въпрос на търсене е да намериш своето четиво. И своя читател. Впрочем това винаги е било така – въпрос на търсене. Днес обаче е по-лесно.

На http://en.wikipedia.org/wiki/E-book има обширна статия, в която са систематично изредени – преброих ги – 22 предимства на електронните книги (големият избор, достъпност, мобилност на четеното и т.н.) и 20 недостатъка (загубата на удоволствието от прелистването, аромата, притежаването и пр., и пр.). Лесно бих добавил по няколко аргумента към всяка категория; това е интересна дискусия, но е извън целта на този кратък текст. Същественото за мен е, че поне в обозримото бъдеще всеки от нас ще продължава да има разумно широк избор какво и на какъв носител да чете. Аз например чета все повече от екран, но у дома редовно купуваме книги и проблемът е не толкова за избора, достъпен на български език, а повече за това колко можем да си позволим и за неизбежния процент „минавки“ – дори след внимателно разлистване в книжарницата.

Струва ми се също очевидно, че технологиите постепенно ще свиват изоставането на електронните формати спрямо великолепното изкуство на традиционната книга. И че навиците за четене тепърва още ще се променят. Обаче какво ще стане малко след „обозримото бъдеще“ не знам – не ми стига въображение да си представя живота на фърфалаците на днешна предучилищна възраст, които с интуитивна лекота се справят с клавишите и с дисплеите на всякакви електронни устройства. Ако някой вижда ясни сигнали, че 52-тата процента четящи ще се стопят в следващите едно-две поколения, нека ги сподели.

„451 градуса по Фаренхайт“ с идеята за скитниците-бунтовници, превърнали се доброволно в библиотеки, се мярват и към края на британския документален филм „Книгите – последната глава?“ (Books: The Last Chapter? Presented by Alan Yentob). Филмът много човешки и търпеливо представя различните гледни точки в дискусията за/против книжното/електронното, от която аз се отказах по-горе. Но клони към възгледа, че първостепенна е идеята на автора, а не предметът, чрез който е пренесена. А на финала ни представят един от многото проекти за цифрови библиотеки. Уникалното в случая е амбицията да се съберат физически копия на всички книги, издавани някога по света, за да се запазят во веки веков, а също и да се сканират, така че читателят да може да ги гледа – ако желае – в първоначалния им вид. Показват ни безкрайни лавици и панелите на сървърите с безброй мигащи сини лампички – всяка светлинка значела, че някой качва или сваля книги в момента. Десет милиона даунлоуда на месец…

Краят на четенето?

Или обещание за прекрасен нов свят, в който реалните и виртуалните книги са ни почти еднакво под ръка, в който е възможно – докато си пиеш кафето – да ти разпечатат което и да е от изданията на „Робинзон Крузо“ и да ти дадат по поръчка нещо, което „изглежда като книга, дори мирише на книга“.

Ще завърша това есе – както ще правя понякога и по-нататък – с цитат. В случая – от покойния ми приятел, писателя Агоп Мелконян. В статията си „Знаем ли вярата, вярваме ли в знанието“ (2005) той се опитва да види „нещата отвъд нас“, размишлява за туй ще оставим ли следващото поколение в невежество и бездуховност. И цитира свой учител от детските години, който казвал в началото на всеки урок „И тъй, деца, нека първо отворим книгите.“

Да, нека първо отворим книгата. Но дано не се сърдиш, учителю, ако добавя: „И тъй, деца, можем също да цъкнем с мишката на този линк…“

Източник

Велко Милоев (56) е бивш журналист (най-дълго работил за вестниците „АБВ” и „Континент”), а от 1996 година е консултант на свободна практика за международни организации. Работил е по различни проекти на Балканите, а в последните години – в Ирак, Йемен, Афганистан и Судан. Автор е на няколко книги, сред които сборникът с разкази „Където не сте били” (2001) и публицистичните „Салата от глухарчета. Босна между две войни” (1990) и „Балкански случки, войни и легенди” (2007).

Pin It

Прочетете още...