Навярно е трудно да сложиш ред в живота и душата си, без да опиташ поне да сключиш примирие със света.
От детството или от комсомолското юношество ми е останало едно клише – „борба с живота“. Клишето трябва да е било предназначено да се тълкува класово – тоест всекидневната борба на онеправданите за насъщния, и идеологически – като задължение да се бориш за един по-добър свят, обещан за недалечното бъдеще.
Не иронизирам нито класовия, нито идеологическия аспект. Идват ми на ум думите на един герой на немския писател Хайнрих Бьол – „Ех, само да имаше на тоя свят правда…“ Бьол е един от редките автори, които съм чел с вълнение и на младини, и на зряла възраст; тази фраза – постоянно повтаряна от един обитател на психиатрично заведение, ми се стори навремето много точна и важна, а ето че сега се обажда от паметта като по поръчка.
Няма достатъчно справедливост.
Но тези редове не са за онези клетници, които трябва – в буквалния смисъл на израза – да се борят с живота за хляб, покрив или недостъпно лекарство, нито за отнесените, които – подобно героя на Бьол – въздишат от пубертета до гроб по един по-добър свят. Тези есета са най-вече за една масова категория люде, чиито основни потребности са задоволени, които разполагат с достатъчно сигурност за тялото си, както и за телата на близките си, не боледуват от философско-футуристични блянове, а въпреки това страдат от хроничен вътрешен дискомфорт. Например – самота или често чувство на неудовлетвореност. Мизантропия и цинизъм. Или нещо от неизчерпаемата палитра на фобиите. Или – най-простичко – мъчи ги желанието да бъдеш другаде.
Ако имахте достатъчно услужлива памет, сигурно бихте се удивили на количеството личен и литературен опит с герои, чийто основен порив е да бъдеш някъде другаде.
Ето моето обяснение за този широко разпространен дискомфорт. Освен че мнозина от нас са склонни, по нрав или възпитание, към вечно недоволство от това колко имат и колко нямат, всички ние наистина, без да го съзнаваме, постоянно се борим със – или, по-скоро, се отбраняваме от – света. И тази борба е абсолютно нечестна, при крайно несправедливи начални условия. За да ни стане по-добре, трябва да приемем даденостите по наследство. За да ги приемем – трябва първо да ги разгледаме на лабораторната маса.
– Раждаме се с удивително разнообразие от медицински предразположености към очарователно пъстър спектър от причини за смърт. Плюс една абсолютно неизбежна обреченост дори за най-здравите генетично, житейски предпазливи и късметлийски дълговечни индивиди.
– Раждаме се не по избор и често – от родители без любов. Живеем в свят, в който отсъствието на любов ни изглежда като част от природата – като суша през лятото и студ през зимата. Любовта ни се струва някак естествено все по-дефицитна като чистия въздух, прясната вода, храната и нефта – при твърде бързо растящо население. Не стига за всички.
Много хора са си спечелили световна или местна литературна слава, изследвайки с точно колко милиграма любов и нелюбов са ги родили и отгледали – до първия собствен любовен трепет, до първото сексуално преживяване, до поредната измама. Несправедливото разпределение на любовта сред живите е вечна тема за изкуството и на самотните ни нощни терзания.
Аз обаче ще се опитам да разнищя една обективна причина за „борбата със света“, за обичайното ни чувство за неуютност тук.
Светът е прекалено голям за нас. Най-голямата несправедливост е, че сме толкова малки.
Нека да приемем.
Защото тази несъразмерност е дълбокият извор на страховете и несигурностите, които ни мъчат до сетния дъх или поне до напреднала деменция.
Без приемането няма път напред. Нагоре. Нататък. Накъдето си щете.
Толкова сме нищожни! По природна даденост или по замисъла Божи, по биология, по еволюция, че e трудно да си представим мащабите на нашата нищожност.
Броят на невроните в човешкия мозък е около 100 милиарда – нелош капацитет като че ли. Но това число е 10 или 100 милиарда пъти по-малко от някои съвременни преценки за броя на звездите във Вселената.
Някои запазили примитивността си племена знаят да броят до пет или десет и нататък казват „много“. Модерният западен човек може да си представи милион, евентуално милиард (ако става дума за милиард долара, но не и за милиард години), обаче трилион е извън пределите на нашето въображение.
За следващия пример избрах за средна продължителност на човешкия живот 75 години. Според статистиките на ООН общо за света тя е 67 години, за България – 73. Взех 75 като по-кръгло, по-оптимистично и някъде по средата на данните, които видях в интернет за развитите държави. Та ако разделим тези 75 години на числото, което ни дава днес науката за възрастта на Вселената – 13,7 милиарда години, ще получим число на минус девета степен. Говори ли ви нещо това?
„Много“? Или малко?
Е, добре, ще се опитам да ви го кажа другояче, чрез една математическа метафора – едно наше статистически що-годе дълголетно присъствие в познатия ни свят може да се съизмери с 13 секунди от съществуването на познатата ни Вселена.
Сметката ми не излезе чак толкова обезкуражаваща, ако питате мен. И да не забравяме надеждите за вечен живот след смъртта или за прераждане… : )
Но да оставим невъобразимото мироздание – само Земята да вземем за пример. Здрав човек, ако се движи с някакви си стандартни пет-шест пешеходни километра в час, по 12 часа на ден, без почивен ден и без официални празници, ще се нуждае от година и половина – две, да обиколи по екватора нашата мъничка, съвсем незначителна в галактически мащаби планета – дори ако можеше с тази постоянна бързина да ходи по вълните на морето като Христос.
Обаче човекът е толкова малък, че са му трябвали исторически епохи за всяка стъпка по-надалеч от пещерата, във враждебния свят, където всяко тъмно кътче сме населили с митични чудовища и демони. Тоест – със страховете си.
Ако приемем за начало на съвременната (познатата нам) цивилизация епохата от три-четири хилядолетия преди Христа – шумерите и вавилонците, лесно е да се пресметне, че до времето на Великите географски открития, Коперник и Колумб са ни били нужни около 90 процента от цялата ни историческа възраст, за да си докажем, че Земята е сферична, да я обиколим и да разберем какво около що се върти в най-близкото ни звездно съседство.
Трябвало ли е да бъде така? Задължително ли е било в процеса на възникването или съзиданието светът да бъде толкова несъизмеримо по-голям от материалния носител на първото „Кой съм аз и защо съм тук?“
Могло ли е да бъде другояче?
Аз мога да си представя галактиките като разумни гиганти, за които ние с нашите най-величествени усилия и постижения – Айфелови кули и Китайски стени, сме незабележими както би бил невидим за нас разумът, ако го има на микро-ниво, ако там някой строи върху своите атоми-планети нанометрични Айфелови кули и видими, представете си, дори от далечния съседен атом Китайски стени.
Може би онзи първият, гигантският разум ще да е твърде бавно мислещ според нашите земни мащаби, но едва ли ще се бои като нас от неизбежния, скорошен край. Или и за него ще е прекалено близо смъртта на Вселената? Само още няколко галактически завъртания, само няколко си нищожни десетки милиарди години…
Това са отзвуци от прочетеното или написаното от мен самия в любимия ми някога жанр научна фантастика. И преди да се върна на Земята, се питам какво би ни сродило с мислещите вселенски колоси или с атомните дребосъци.
„Да бъдеш или да не бъдеш“? Непоносимостта на мирозданието? Самотата?
Освен малки, ние сме сами. Става дума за самотността на съзнанието
Какво е „съзнание“ – не знам. Не ща нито да се перча с ерудиция, нито да се давам мърцина на ерудити. В края на краищата целта на тези разсъждения е да разберем причината за дискомфорта, нали? Та простичко – може ли всеки от нас да си каже „аз съм аз“?
Може, опитайте – „Аз съм си Аз и не съм друг“. Няма нужда да сте чели теориите за „Аза“.
Аз съм. Аз разсъждавам, следователно – съществувам.
Аз, Създателю, съм най-важното нещо за себе си!
Или поне на второ място, отчитайки постоянното Ти настояване – дали не съм си го измислил Аз, монотеиста? – Ти да бъдеш първи. А когато се чувствам особено добър и великодушен, съм склонен да сляза дори на третото стъпалце и да пусна напред когото обичам – майка, баща, нея, него, хората изобщо – на моменти поне.
Нищо ново, нали? Нищо ново и нататък обаче ето което е същината – толкова проста, че във всекидневието убягва на рационалното ни внимание, а трябва да се включи в сметката.
Аз и Светът не сме едно и също.
Това ми се струва важно; поне толкова важно – колкото очевидно.
Съзнанието, което е ВЪВ света, а не Е света, се чувства самотно. Нашето Аз усеща и по-късно интелигентно и аналитично разбира, че е ВЪВ света – част, твърде незначителна, непоносимо преходна и болезнено уязвима част от света – още при раждането може би. Или постепенно, с домашното възпитание, някъде от първи до четвърти клас? С първите „удари на съдбата“?
Или при излизане от кома.
Могло ли е да бъде иначе?
Могло ли е нещото, което определяме като съзнание, да се ражда с чувство за принадлежност към света вместо отреденото ни разделение и последицата – „борба с живота“? Дали тази самотна борба е еволюционна фаталност или грешен цивилизационен избор?
Не знам. Ако бях бог, Създателя, щях да запитам супер-компютъра си или своите ангели-биоинженери възможно ли е разумът да се ражда в единство със света – като дървото например, като тревата – и все пак да е способен на мисъл и морален порив.
Той не го е направил. Може въпросът да е бил отлаган, докато дошъл седмият ден – деня за почивка. Или нарочно е искал Аз да се мъча да разгадавам промисъла.
А аз виждам резултата от това спорно за мен креаторско поведение – исторически, еволюционно, но и на съвсем лично ниво, като неутешителен: пръкналата се разумна и духова искрица бързо научва, че е наместена в нещо малко – много по-малко от всичко наоколо – в „сърцето“ или в два-три килограма сиво вещество, в чакра или без значение къде точно, но в някаква телесна обвивка все пак – нездрава, уязвима и тленна. Каквато е и до днес всяка искрица човечност. Тя, искрицата, започва – както ще стане дума в едно следващо есе, да се увива в кожи от убити зверове, да се крие в пещери или да си строи замъци, да се въоръжава за борба. Със света и със себеподобните. С тояга и кремък или с атомна бомба да си създава периметър на относителна сигурност.
Защото Аз не съм Другите и Аз не съм Светът.
Раждаме се с обричащата парадигма, че „Аз съм Аз и не съм Света, а Другите също не са Аз, Другите са част от Света“.
Чудно ми е, като си помисля колко лесно е да прескочиш толкова очевидни съждения, без да се попиташ могло ли е да бъде иначе.
Ще ме подсети някой за примитивните племена с тяхното митологизирано от западния етнолог единение със света и всичко живо в него. Тъкмо докато пренаписвам това есе, прочетох романа „Разказвачът“ от перуанския писател и Нобелов лауреат Марио Варгас Льоса. Той съдържа една много старателно аргументирана теза в защита на самобитността на амазонското племе мачигенга и неговата хармония с природата. Тази хармония обаче се заплаща с болести и страдания, с много ниска продължителност на живота и с практики като убиването на новородените с дефекти. Що се отнася до хипотетичното единение с другите хора – мачигенга също воюват със съседни племена, най-често бягат към все по-гадни за живеене райони на джунглата, но когато воюват успешно, колекционират смалените по древна традиция черепи на убитите врагове.
Мачигенга броят до четири и после казват „много“.
Този роман ми е едно свидетелство, че нашата тъй жестоко съдена и самоосъждаща се западна цивилизация все пак се учи да търси ценности в сблъсъка с другите, опитва да опознае различното и да помъдрее малко от него, вместо само да го изсмуче и да постави изсушената обвивка зад витрината на музея.
Аз, наследникът на една култура, дала „Да бъдеш или да не бъдеш“, четях, признавам си , митовете на мачигенга, тъй сладкодумно преразказани от Льоса, със снизходително любопитство. Но един от тях ме порази – за вървенето. Те вярвали, че тяхното непрестанно бродене из джунглата поддържа светилата по местата им, запазва света цял.
Значи това примитивно племе, останало си в зачатъка на цивилизацията, е търсело предназначението. Задавало си е въпроса „Защо сме тук?“. И са намерили основанието да бъдат.
Колко силно може да проблесне искрицата дори от най-задънената пустош.
Резюме и поука. Защо Майката Природа или Създателя с Чертежите са отредили такава космическа самота на индивидуалното съзнание и такава физическа слабост на материалния му, ходещ на два крака носител? Дали това е трябвало да бъде първото изпитание – ще успеем ли да надникнем отвъд ограничеността си по рождение?
Не знам. Може да е било изпитание. Не съм сигурен колко благодарност заслужава Създателя, а търся утеха.
Утехата е, може би, да се примирим със света и с раждането си, с неясните и вероятно нечестни начални условия на играта, в която са ни вкарали, без да ни питат – с необятното мироздание, с малките си, тъй лесно раними тела и души. Трябва да се примирим и да си простим колко сме малки, самотни, дребнави и слаби; да се приемем – всеки сам себе си, в често безрадостното си всекидневие, в мимолетното си присъствие на фона на безстрастната вечност и безкрайната, много тъмна, вселенска безкрайност.
Ако преглътнем несъвършенствата и несправедливостта на света, ще можем повече да обичаме себе си и „ближния“, и може би – някакво смътно бъдеще. Все пак огромният брой хора биха се съгласи с мен – по-добре е, че ни има, отколкото да ни нямаше никак.
Не съм приключил със „самокритиката“ на човешкото, ще пиша по-нататък, че освен малки, лесно уязвими и самотни, ние май сме и зли по природа. Но мачигенга с тяхната космическа мисия ми дават повод следващото есе да е в защита на – както се казваше в един оптимистичен период на обърканата ни история – Негово Величество Човека.