От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Велко Милоев, „Балкански случки, войни и легенди“
Изд. „Сиела“, 2007

2011_10_Balkanski_sluchki

Доктора, български доброволец на сръбска страна в босненската война, ми разправя как в началото го посрещнали с недоверие. Българин? Че вие сте ни най-големите ни врагове, бре! Ами да, за такива дървени глави като вас...

Я покажи как се кръстиш! С три пръста? Че ти си прави сърбин, бре!

Всъщност кръстенето с три пръста и в „правилната“ посока доказва само, че си православен. Обаче за босненските народи – южни славяни с практически общ език – религията е основният отличителен признак. В тяхното опростено, традиционно възприятие да бъдеш православен автоматично те прави и „истински сърбин“.

Хърватите католици се кръстят другояче, с всичките пръсти на дясната ръка, събрани в снопче. Чел съм патриотична публицистика, където – от политическа деликатност или заради изящния стил – врагът бива назоваван „онези, които се кръстят с три (пет) пръста“.

А по отношение на третия враг – босненските мюсюлмани, емблематичният белег е обрязването.

Сръбски виц. По време на войната сръбски войници хващат някакъв сръбски селяк, вижда им се подозрителен. „Кой си ти, бе?“ „Прави сърбин, кълна се в Свети Йован!“ (Той е сред най-почитаните светии.) „Я сваляй гащите да видим!“ Селянинът разпасва колана и мърмори: „Бах ти войската, която на онази работа вярва повече, отколкото на Свети Йован!“


Small Ad GF 1

Имало е обаче и реални подобни ситуации, когато присъствието или липсата на кожичката на детеродния член е могло да спаси или обрече проверявания пленник.

И следното не е виц. През 2006 година, малко след черногорския референдум за независимост става едно политически деликатно и с голямо символично значение посещение на сръбския президент Борис Тадич и черногорския му колега Филип Вуянович в манастира в Цетине. Белградският „Политика“ обърна специално внимание на факта, че докато техният държавен глава целунал мощите на свети Петър от Цетине, Вуянович дори не се прекръстил на това свято място, а само леко се поклонил, като че ли изразява печал пред покойник. Братята по вяра, подчертава „Политика“, се държали различно и при срещата с митрополит Амфилохий –по стар сръбски обичай Тадич го целунал три пъти, а черногорският президент – само веднъж, по лявата буза...

Също не е виц, а само колоритен пример от обичайната предизборна практика, когато тузланският мюфтия Хусейн ефенди Кавазович съобщава на годишния бошняшки събор – молитва, пред Пещерата на девойките край Кладан, БиХ: „Бог ни е дал на всеки четири години да посочим най-добрите между нас, които ще ни водят!“

Навярно са малко народите в Европа, в чиято днешна съдба да е толкова силно влиянието на религията. Верските символи, традиции, ритуали и обичаи имат постоянно, натрапчиво присъствие в обществения живот в страните от бивша Югославия. То са церемонии, процесии, сборове, литургии, меси, масови молитви и поклонения, годишнини и червени дати в календара, панихиди и възпоминания, пости и софри, обръщения и послания – всичко надлежно телевизионизирано. Политици и духовници са все заедно и заедно ти поръчват нещо от екрана по съответния повод.

Чужденците западняци не разбират и не одобряват печалната роля на босненските духовни вождове през войната и в следвоенните работи. Опитвал съм да обяснявам как се е стигнало дотук – за връзката между вероизповедание и национално самосъзнание и как някога по нашите земи борбата за църковна свобода и училище на майчин език е предшествала политическото освобождение. Че нещо подобно се случи в модерните времена с новия народ бошняци (босненските, сръбските и черногорските мюсюлмани), докато и другите два народа възкресиха позалинялата си при социализма вяра. Така за мюсюлмани, католици и православни вярата, която уж би трябвало да ни учи на любов към ближния, стана пропагандно оръжие на национализма, с което да се управляват страхове и омрази, да се оправдава насилието.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В днешна Босна е особено видим конфликтът между две разбирания за неясния феномен, наричан религия. Едното – че това е личен, интимен въпрос, поради което не бива да натрапваш прекалено верските символи по главата или по гърдите си и не е редно да прекъсваш заседание на многонационалния парламент, защото дошло време за молитва. И другото – че вероизповеданието е фундаментът на собствената ти идентичност, а религиозните институции са призвани да бъдат духовен и политически авторитет с визия за бъдещето на народа.

С такава визия през 1992-ра висшите и нисшите свещенослужители благославяха частите, бойните знамена и оръдията – с молитви на три гласа към уж все същия наш бог. И до днес им е навик да държат политически речи по верски уж поводи и да се намесват духовно в презряната светска политика.

Не минава телевизионен Великден без тузланско-зворничкият епископ Качавенда – осветил някога сръбските топове, да произнесе реч за нуждата от борба за народно оцеляване. Силни са подозренията, че Сръбската православна църква в Босна, Сърбия и в Черна гора дава подслон и убежище на преследвани за военни престъпления „национални герои“ като Караджич и Младич.

Върховният мюсюлмански духовен водач реис ел улема Мустафа Церич също обича публичните говори – два часа на три езика (босански, английски и арабски) при 30 градуса по Целзий на последното възпоминание в Сребреница.

В Босна е обичайно в църквите и джамиите да се дават на вярващите предизборни напътствия, но най-яркото постижение дотук отбеляза именно реис Церич през 2006 година. В полуявен съюз с един медиен магнат с неясно още какви бизнес интереси той провали кандидатурата на дотогавашния бошняшки член на колективното президентство и помогна за триумфалния успех на още по-консервативен кандидат – някога с реформистки, а днес с клерикален уклон.

Католическият кардинал Винко Пулич активно се намеси в дискусията около предложените от Запада промени в конституцията на Босна и Херцеговина. В един глас с политиците националисти той обяви, че се нарушават жизнени хърватски интереси. Промените се провалиха.

Ето какъв е постоянният общ мотив в посланията на клерикали и партийци към техните паства и електорати: вие, хора, сте застрашени – от потисничество, маргинализация, геноцид и изчезване. Хубаво слушайте, значи...

Доста от хората обаче се притесняват, защото и посланието, и езикът им навяват пресни, предвоенни спомени.

Дотолкова се прекали със злоупотребите на ниско, средно и висше духовно равнище, че през 2006-а сараевското правителство и базираната тук „международна общност“ не издържаха, официално „изразиха загриженост“, а по същество и рекоха публично – БиХ е секуларна държава, не разпалвайте повече етническа и верска нетърпимост, водете гражданите в „позитивно направление“. Сред важните поводи за раздразнение бе съпротивата на духовниците срещу реформата на образованието – разделено по верски и етнически признак.

Една моя позната ми разправи защо детето й отказало да яде пастет. Върнало се девойчето от училище, направили му сандвич, а то се гнуси. Абе, ти нали го харесваше този пастет? По вероучение им казали, че Бог е навсякъде. Тъй, и какво? Ами ако е бил в консервата...

Още една млада майка пиеше кафе с нас и разказа как дъщеричката си дошла вкъщи видимо разстроена – рекли им в час, че децата трябва да обичат Бог повече от майка си и баща си.

В тази духовно възпитавана нация 11 години след войната оскверняването на чужди верски обекти продължава да е една от формите на политически изказ, а полицията разкрива, че най-често тъкмо деца и юноши са пръскали със спрей разни лоши думи по стената на църквата или джамията. Занемареното гробище се оказва привлекателно място да се надрусаш и да си играеш на черни ритуали, а кражбата на дребни подаяния от храма не изглежда по-тежка простъпка от джебчийството или разбиването на будки.

Но, разбира се, не цялото поколение е толкова объркано, младите си правят своя избор.

През март 1996 година, четири месеца след подписването на Дейтънския мир, пристигнах като международен наблюдател в Зеница. Този индустриален град, горд преди войната с пъстротата си на етноси, религии и култури, вече се славеше като опора на твърдия ислям. Последните останали муджахедини бяха опасно дръзки към чужденците, а младите им местни последователи пускаха рехави брадици, развяваха на митингите черни флагове и посрещаха президента Изетбегович с „Аллах е велик“. За пръв път видях и невести, опаковани от темето до петите в черно. Та в тази Зеница, като се разхождахме по улиците с руснака Константин и германеца Михаел, посочих им голотиите по будките за списания и предрекох, че до шест месеца ще ги махнат.

Прогнозата ми излезе грешна. Ислямизацията на Босна не се състоя. Западът и Изтокът проведоха едно необявено състезание за душите на младите – на пари и разни други, главно материални ценности. Струва ми се, че Западът победи и то на свой терен.

Порнографията и еротиката не изчезнаха от будките – дори списанийцата за кръстословици слагат на кориците си с телесно надарени красавици. Младите момичета са стандартно европейски облечени – или разголени. Някои се носят в шалваресто-тюрбанен стил, който подчертава верската и културна идентичност, обаче е модернизиран, елегантен и вероятно скъп. „Нинджите“ са много редки по улиците на Зеница или Сараево. Изобщо младите мислят главно за забавления, пари, работа, спорт, компютри – но няма вече нужда да ходят на верски курсове, за да получат паралелно и безплатна компютърна грамотност.

Радикалната общност на уахабитите е постоянно в центъра на вниманието на медийни и всякакви наблюдатели, обаче опитите им да разширяват влиянието си се посрещат остро и от либералните интелектуалци, и от ръководството на ислямската общност. Последователите им са пак главно младежи, но са малко.

Наблюдавах с годините как босненският мюсюлманин, който непосредствено след войната си бе ограничил ракията до тесен семеен кръг, започна да си пие питието публично и – подобно на събратята християни – понякога от рано, понякога по повечко. Обаче свинско по правило ще откаже.

Младите пак, и сред трите народа, ако не са от ония, които изпускат агресията си с вадене на кръстове от гробищата или с гадни графити по джамиите, а са от по-късметлиите, по-образованите, често кокетират с атеизма си.

Изобщо босненецът, който в моите очи също като съседите си е наследствен неверник, почита обичаите, усърдно спазва ритуалите, но никаква прекомерна богобоязливост не го препъва във всекидневието. Духовните водачи са по-успешни в напътстването на електоралните маси, отколкото в спасяването на отделно взети човешки души. Вярата функционира като набор от символи и традиции.

Символите, както преди векове, са предназначени да сплотяват и да отделят.

Вдигат се джамии, прекалено големи за малкото молещи се. Вдигат се огромни кръстове върху високи баири, за да се очертаят териториалните граници на някой верски анклав. Броят се пръстите при прекръстване. Всекидневие са познатите вече и у нас свади за децибелите от минарето или от камбанарията.

За мен в тази страна най-искрени са атеистите.

Защото възможно ли е истински да вярваш, че Бог гледа с добро на твоята война, на твоите убийства? Възможно ли е истински вярващ да окраде, оскверни или вдигне във въздуха храма на друг бог?

Как така Рождество, Възкресение или Байрам – празниците на любовта, смирението и опрощаването – се отбелязват с масови стрелби от прозорци и балкони? Като на сватба, като след футболна победа.

Да не излезе, че не съм срещнал истински вярващи. Казано е, че по делата им ще ги познаем, но познавал съм ги, струва ми се, по одухотворените млади лица, по скромността в разговорите с възрастните.

Търсел съм ги може би по някакъв начин – измежду онези, които с поглед си мерят големината на кръста върху гърдите или сплетничат кой не е дошъл на петъчната молитва в джамията. Не съм сигурно единственият чужденец, впечатлен от значението, което се отдава на многобройните весели или тъжни ритуали не само по телевизията, а и в личния живот. Слушал съм свои познати християни и мюсюлмани да ми разказват как усилно се готви семейството за празника и за гостите, но рядко съм чувал точна дума за същината. Не знаят дори легендите, свързани с „червената дата“. Не са чели свещените книги. Знаят календара. Знаят предписанията – за постите (някои дори ги спазват) и за софрата.

Канили са ме и съм се чудел на нескромните за бедността им излишъци от храна и питиета, които се приготвят за гости, поглъщат се или се изхвърлят в чест на светия ден.

Ама няма да ядат консерви я! Наситили са се на консерви през войната пък и току-виж Бог излязъл от консервата и рекъл – абе, не знаете ли вие, че прясната мръвка по я харесвам?

Велко Милоев (56) е бивш журналист (най-дълго работил за вестниците „АБВ” и „Континент”), а от 1996 година е консултант на свободна практика за международни организации. Работил е по различни проекти на Балканите, а в последните години – в Ирак, Йемен, Афганистан и Судан. Автор е на няколко книги, сред които сборникът с разкази „Където не сте били” (2001) и публицистичните „Салата от глухарчета. Босна между две войни” (1990) и „Балкански случки, войни и легенди” (2007).

Pin It

Прочетете още...

Душевадката

Костадин Костадинов 20 Апр, 2016 Hits: 10583
Фриц беше изпечен мошеник. Имаше голяма…