Като намигване на съдбата ги вземам тези съвпадения, които свързаха в живота ми Кула и Трън, моя пра-пра-дядо по бащина линия Стоян Пешов Раковски Войводата и четника, разузнавача, а също дипломат по призвание от освобожденските борби Симо Соколов. Наскоро открих, че „Айдук Стоян“ се е бил под командата на „капитан Симо Грознатовски“.

Стоян Пешов / Пешев / Пешич Раковски е роден през 1821 г. в село Раковица, Кулско. То е съвсем близо до границата – навремето между свободна Сърбия и Турско, днес – между Сърбия и България. Не съм бил в онзи край, нито в Добридол, Ломско, където Войводата се заселил след Освобождението и където е роден баща ми. Заради доносите и преследванията от по-късните, комунистически времена, той не ходеше там, никога не ме заведе да видя „бащината си къща“.

Станах малко нещо трънчанин през 1999-а, когато купихме със съпругата ми къща в този край. Тук написах повечето от есетата на моя сайт, тук се зачетох в стар исторически сборник и открих за себе си Симо Соколов. После вече в Народната библиотека в София видях ръкописен документ на пожълтяла хартия и с червен восъчен печат, с който Симо Соколов удостоверява, че Айдук Стоян се е бил „отлично“ в дорбоволческия му отряд през 1876 година.

Моят пра-пра-дядо доста се е навоювал преди да стане беден селянин в свободна България. През 1854 г. е доброволец в Кримската война и има Георгиевски кръст за храброст за участие в отбраната на Севастопол. През 1863 г. е войвода на чета от 18 българи, минали от Сръбско в Турско – палили турски чифлици, ранен е в престрелка със заптиетата. 1867-а – стотник-войвода и организатор на Зайчарската чета на Еремия Българов. 1875-а пак влиза с чета във Видинския санджак…

За тези събития чета в една скромна книжка от 1994-а – „Войводата Стоян Пешев Раковски“ от Генади Вълчев, историк на борбите и поборниците от Видинско. Тепърва ще търся преработеното й издание от 2008-а.

За Симо Соколов сведенията ми са от сборника „Трънски край“, печатан в София през 1940 година, главно от статиите, писани от трънчанина Лев Т. Петричев, участник в двете Балкански войни и в „Европейската“ (Първата световна).

Знеполецът Симо Соколов е роден през 1848 г. в село Грознатовци. Образовал се в Белград, където става следовник на Любен Каравелов и на неговите идеи за славянско единство в борбите за свобода. Малко исторически фон за срещата между двамата войводи.

През 1876 година избухва с нова сила въстанието в Херцеговина, вдига се и Черна гора, васална Сърбия на княз Милан се готви за война, руският генерал Черняев с позволение на Царя набира офицери доброволци, а Централният революционен комитет в Букурещ вече е взел решение за българско въстание през пролетта. В тази обстановка Симо Соколов разменя писма с БРЦК и прави срещи в Белград със сръбския военен министър и с водачите на херцеговците – като представител на българската емиграция и на трънския революционен комитет и все с идеята да се обединят славянските сили, та турската армия да бъде въвлечена едновременно на няколко фронта. Когато Сръбско-турската война избухва през юни същата година, Априлското въстание вече е потушено и шансът за едновременно всеобщо настъпление срещу общия враг практически е пропаднал, обаче в Сърбия са се събрали много български чети. Симо Соколов действа като организатор по посрещането на доброволците, идващи от България или Румъния, помага за разпределянето им по чети и за въоръжаването им. (Предполага се, че сред тях е имало около две хиляди трънчани – прословутите трънски майстори-строители, сезонни работници в шумадийско, на които и по-рано се случвало да заменят дюлгерските инструменти с пушки и саби.) Българските доброволци се включват в руски или сръбски части или формират самостоятелни чети, чието предназначение е да влязат в България и да вдигнат ново въстание в тила на турската армия по Тимошкия фронт. В този район действат четите на Христо Македонски, Филип Тотю, Панайот Хитов, Дядо Ильо. Те са под общата команда на офицери от руския доброволчески корпус – майор Киряев и генерал Черняев, които се опитват да координират действията на четниците и на сръбската войска.

В Зайчар – оттатък границата срещу град Кула, Симо Соколов е избран за войвода – най-младият сред войводите, едва на 28 години. Тук към неговите трънчани се присъединява моят вече 55-годишен пра-пра-дядо. Това става на 18 юни 1876 г., два дни преди началото на Сръбско-турската война, а само няколко дни по-късно, на 27 юни, имат „върховно изпитание“ в местността Кадъ Боаз (Белоградчишкия проход). За това сражение Лев Петричев пише: „Докато пред бойната линия пред другите чети се водеше само огнен бой, трънчани посрещнаха прилива на озверелия противник на нож и с „ура“ и по този начин осигуриха общата победа. Войводата Соколов с гола сабя предвождаше хората си… Само убитите бяха 87 души.“

Накрая съм дал факсимиле на Уверението, писано от Симо Соколов за Дядо Стоян, че последният е бил в „доброволческия му корпус“ от 18 юни до 8 юли 1876 година като командир, участвал е в две сражения при Кадъ Боаз – Корито (днешното сръбско село Ново Корито), в които се „бил отлично“, при второто бил ранен и впоследствие пратен у дома да се лекува.

Тук източниците ми леко си противоречат. Според Лев Петричев, написал подробна хроника за участието на българите в Сръбско-турската война, битката при Кадъ Боаз от 27 юни завършва на следния ден с пристигането на четири сръбски дружини, водени от руския майор Киряев, и всички чети отиват, по заповед на генерал Черняев, на планината Бабина глава. Следователно другото от двете сражения, за които пише Симо Соколов (може би пра-прадядо ми му е помагал и подсказвал, без да настоява за излишни подробности), е или една по-ранна и неуспешна битка край Раковица – родното село на Дядо Стоян, или раняването му се е случило на Бабина глава в началото на юли. Тук десет баталиона на Хафъз паша нападат „в гъсти маси“ , а доброволците отговарят с огън и атаки на нож. Соколовата и други наши чети се оттеглят.

Симо Соколов воюва, вече като поручик, до края на Сръбско-турската война, която завършва с неуспех за сърбите. С избухването на Освободителната война се явява в главния щаб на руснаците, които го връщат в Сърбия да следи и праща шифровани донесения за движението на турската армия. После пак вършее заедно с други български чети край Трън, Радомир и Кюстендил – големи територии са освободени още преди идването на русите, а населението е защитено от отстъпващите или контраатакуващи османски войски и башибозук. По време на сръбската окупация на Трън и опитите на сърбите да анексират този край Симо Соколов е сред местните патриоти, които окуражават съгражданите си да отстоят принадлежността си към раждащата се българска държава.

За Стоян Пешев Раковски, връщам лентата назад. След Кримската война той се връща не в родното си село Раковица – било е в Турско, а в Сърбия, във Вратарница, край град Зайчар, и създава семейство. Нищо не знам за съпругата му – сръбкиня може да е била, не са ни познати нито името й, нито обстоятелствата, при които Дядо Стоян по-късно я е напуснал. Раждат му се от нея – доколкото ни е известно по семейни спомени и според Генади Вълчев, – трима сина и една дъщеря, сред тях е моят прадядо Милой (Мито). Във Вратарница Дядо Стоян хваща ралото и зачева децата си между две хайдушки преминавания на границата. По-късно се връща в току-що освободеното си отечество и се оженва повторно. От Цонка от Кула му се раждат още деца, а четири, онези“ сръбските“, от Вратарница, е взел със себе си (или им е позволил да го последват – не знаем точно), сред тях е бил и Милой. Заселва се в село Добридол, Ломско, където е роден моят дядо Велко, син на Милой.

На 64 години Дядо Стоян, Стоян Пешев Войводата, участва в последната си война – Сръбско-българската. Като доброволец се е бил в артилерийска батарея на 14 ноември 1885 г. край село Арчар – за това имаме още едно ръкописно свидетелство, запазило се в архивите, подписано от капитан Кърджиев. На гърба да документа е добавено, че му е даден(а) „сребърна медаль за во памят войната против Сърбия 1885 година“.

Колко деца е имал? Били са най-малко девет, включително четирите, доведени от Вратарница. Най-малкият, известен със сигурност, е Кирил – роден през 1892, тоест когато Дядо Стоян е бил на 71 години. Съществува ли Пена, спомената в един документ като дъщеря, родена три години след Кирил? Имал ли е от по-рано други деца от „сръбкинята“ освен Милош, Милой (Мито), Дона и Марко, които да са си останали във Вратарница? Имал ли е руска (кримска) съпруга и деца от нея?

Къде са роднините ми?

Във всеки случай през 1894 година Дядо Стоян е имал документирано домакинство от 16 души – съпруга, деца, снахи и внуци. На стари години е писал прошения до разни инстанции да му се додаде нещо отгоре върху дадените му вече като на поборник 30 декара земя и скромна парична помощ. Обяснява, че земята не стига за толкова гърла и че е твърде стар, за да изхранва семейството си със земеделие. Останал си е доживотно неграмотен – разни писари и адвокати са писали молбите му, запазени в едно пенсионно дело в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Там намерих и документ, с който му се отказва поредната молба. Моят пра-пра-дядо, впрочем, с бунтовническата му биография и предполагаем авантюристичен дух, се е сещал да иска удостоверения за заслугите си – примерно от артилерийския капитан Кърджиев или от войводата Симо Соколов, когото при неизвестни ми обстоятелства е издирил в Белград една година преди Освобождението. Обаче в пенсионното дело е и препоръката на един български чиновник да се остави без последствие молбата за помощ на Стоян Пешев Раковски, защото „единственият документ за участието му в Сърбия през 1876 г. е на сръбски /нечетливо/ на некакъв си войвода С.Соколов, който не се признава /нечетливо/.“ Или както пише Генади Вълчев, Симо Соколов бил „непознат на членовете на пенсионната комисия и четата му не била включена в забележката към Закона за подобряване на положението на поборниците и о опълченците“. И впрочем, да, образован в Белград и живял дълги години в Сърбия, Симо Соколов е писал на сръбски, вярно си е.

Така Дядо Стоян – опълченец, доброволец, хайдутин и войвода си остава беден земеделец до смъртта си на 83-годишна възраст, на 11 ноември 1904 година. Погребан е в село Добридол, Ломско, поставили са му скромен паметник с надпис, който не съм видял – „Тук почиват останките на Стоян Пешев Раковски – поборник за свободата“.

Тази снимка трябва де е от около 1900 г. – съдейки по възрастта на родения през 1893 г. мой дядо Велко – в центъра, между Баба Цона и Дядо Стоян, с ордените.

Неизвестният и до по-късно на българските чиновници и историци Симо Соколов не спира да се сражава и след края на Освободителната война. „Като видех народът настървен на бой, продължих въстанието и следвах напред“, пише той до Захари Стоянов. Напреде му е била Македония – воюва, освобождава, брани … „Това мое царство неограничено трая до юни 1878 год.“ – според същото писмо, тоест до Берлинския конгрес и когато Симо Соколов е разбит от скопския паша. Връща се в свободна България, избран е за депутат в Първото Обикновено Народно събрание (1880).

В Народната библиотека бях прегледал вече пенсионното дело на Дядо Стоян и чаках експертното разрешение да ми бъдат преснимани няколко страници. Драго ми стана, когато служителката стигна до пожълтелия документ с червения печат и възкликна „От Симо Соколов!“. Драго ми стана, не можех да не й разкажа накратко за пра-пра-дядо си от Раковица, Кулско, чийто свободен и авантюристичен живот са го довели за кратко – само за един епизод знаем – под общо знаме с трънския войвода. Ето го и въпросният документ – факсимиле, после текстът – фонетично предаден на българска кирилица и преведен заради сърбизмите.

На Къдъ Боаз днес се провеждат ежегодни българо-сръбски събори, въртят се чевермета, пледира се за ново ГКПП, правят се възстановки на сраженията от 1876 година. Иначе, както Дядо Стоян е от Кулско, а Добридол, Ломско, е бащиното ми родно място, и както аз съм роден в София, Трънско го броя също за „мой“ край – заради 14-те години тук, но и заради тези хайдушки истории. Ето как – съдба или случайност? – връзка се получи някаква от имена и стари документи.

Източник

Велко Милоев (56) е бивш журналист (най-дълго работил за вестниците „АБВ” и „Континент”), а от 1996 година е консултант на свободна практика за международни организации. Работил е по различни проекти на Балканите, а в последните години – в Ирак, Йемен, Афганистан и Судан. Автор е на няколко книги, сред които сборникът с разкази „Където не сте били” (2001) и публицистичните „Салата от глухарчета. Босна между две войни” (1990) и „Балкански случки, войни и легенди” (2007).