Преди няколко дни попаднах на едно есе за литературата, в което се поставяше въпрос, привидно толкова прост, че човек лесно би могъл да го подмине: възможно ли е да бъдеш едновременно добър писател и добър човек? Прочетох го и се почувствах странно засегнат. В няколко думи беше формулиран въпрос, който ме е измъчвал през голяма част от живота ми. Не абстрактен, а дълбоко личен.

Всички имаме детски мечти. Моята беше да стана писател. И то не просто писател, а голям писател. Нямам идея дали по онова време съм си мислел за неща като „изключително постижение“, тоест нещо, което да остане след мен. Нито пък искам да посочвам очевидното: жажда за признание, потребност от възхищение, нарцисизъм. При едно дете всички тия думи са не на мястото си, мисля. Нека останем при простичкия факт: винаги съм искал да стана голям писател.

През двайсетте си години, докато следвах, започнах първите опити. Бях чел някъде у Ницше, че който иска да стане писател, трябва най-напред да прекара десет години в писане, независимо от резултата. Не знам дали съм го разбрал правилно, но идеята ми допадна. Пишех непрекъснато, най-вече безкрайни дневници, но и разкази, фрагменти, начала на произведения, от които рядко излизаше нещо. Дали научих много за литературата, не знам. Но свикнах да живея с мисълта, че един ден ще трябва да се заема с нея сериозно.

И тогава, някъде около трийсетата си година, реших да престана да пиша. В края на двайсетте си години бях преживял най-тежката депресия в живота си. Тя ме принуди да преосмисля почти всичко, в което бях вярвал дотогава. Стигнах и до убеждението, че мечтата ми за литературно величие е несъвместима с един нормален, добър живот. Че ако продължа да я следвам, няма да успея да бъда добър съпруг, баща, човек, който носи отговорност за близките си. И реших да пожертвам мечтата.

Изгорих всичко, което бях написал. Днес този жест ми изглежда доста театрален, а вероятно съм го осъзнавал и тогава. Но явно съм вярвал, че унищожаването на ръкописите ще ми помогне да се освободя и от желанието, което смятах за гибелно. Във всеки случай постъпката имаше съвсем реални последствия. Престанах да пиша. За цели десет години.

През това време създадох семейство, развивах бизнес, отглеждахме деца. Имах достатъчно пари, работата ми вървеше добре, животът ми постепенно придобиваше всички външни признаци на успеха. Ако тогава някой би ме попитал какво повече мога да искам, вероятно нямаше да намеря убедителен отговор. Бях постигнал точно онова, което се бях опитал да запазя с отказа от писането. Какво толкова за умуване?

Някъде в началото на четирийсетте ми години всичко започна да губи смисъл. Не беше се случило нищо особено, поне не в началото. Нямаше някакво драматично събитие, което да обяснява промяната. Просто започнах да усещам, че животът ми се изпразва отвътре. Отстрани всичко изглеждаше наред, а аз се чувствах все по-зле. Стигнах до състояние, в което имах чувството, че ще полудея. Нямаше нищо ясно, само това усещане за дълбока, засмукваща празнота.

Накрая се случи цяла поредица от странни неща, която ме принуди да започна да пиша отново. И онова, от което толкова се бях страхувал, започна да се случва.

⸻ ❦ ⸻

Първоначалното усещане беше, че съм намерил себе си (след неизбежния период на несигурност и колебания). Малко по малко се натрупваха идеи, планове, книги, които исках да напиша. Празнотата изчезна – и на нейно място започна да се настанява нещо друго. Не вярвам да ви е трудно да отгатнете какво.

Усещането, че съм изпратен на тоя свят, за да изпълня някаква мисия, дойде някак от само себе си. То постепенно придоби силно мистичен характер. Струваше ми се, че съм получил поръчение, от Бога, от Вселената или от някаква сила, която не бих могъл да назова. Не помня да съм се опитвал да си го обяснявам особено настойчиво. Приемах го като част от живота си. Разбира се, тогава не можех да си дам сметка нито за миг какво означава всичко това, с какви последствия за любимите ми хора е свързано.

Как точно започна отчуждението от семейството, не знам. Това е може би най-смущаващото. Бих могъл да посоча отделни случки, разговори и конфликти, но не съм сигурен, че днес мога да ги възстановя справедливо, без да започна да си доизмислям. Постепенно се отдалечих от жена си и децата. Не мисля, че съм преставал да ги обичам, но това, което аз съм разбирал под любов, очевидно не е било достатъчно. Продължавах да живея с убеждението, че върша нещо важно, и вероятно съм очаквал всичко останало някак да се съобразява с него. Не си спомням да съм вземал съзнателно решение. По-скоро то се беше превърнало в част от начина, по който живеех.

Накрая жена ми си отиде. Раздялата се оказа далеч по-мъчителна от всичко, което бях преживявал. Само с един удар животът ме беше поставил на място, което никога не съм си и представял. Страхът, отчаянието и усещането за загуба бяха толкова силни, че в продължение на няколко месеца, а по-късно и години, всичко останало буквално изгуби всякакви измерения. Бях убеден, че животът ми е свършил.

Част от случилото се съм описвал другаде, а и не съм сигурен, че мога да го направя справедливо. Знам какво беше за мен, но не знам достатъчно за онова, което са преживявали жена ми и децата ни. Дори сега, след толкова години, не мога да бъда сигурен, че разбирам всичко, което се случи.

В един момент наша близка позната ни даде съвет, който се оказа решаващ. Самата тя беше израснала в разведено семейство и настояваше, че трябва да помислим преди всичко за децата. Предложи ни да отидем на семейна констелация, за да се опитаме да разберем по-добре тяхното положение. Не помня да съм очаквал нещо особено. Исках само всичко това да свърши.

Отидохме на сесията заедно с няколко приятели. Децата не присъстваха. При семейните констелации участници от групата поемат ролите на членове на семейството, а след това, под ръководството на терапевта, се опитват да изразят онова, което преживяват в тези роли. Знам, че за хора, които не са присъствали на подобно нещо, това може да звучи странно. Не искам обаче да обяснявам или защитавам метода. За мен е важно единствено онова, което се случи.

Двама от участниците, мъж и жена, бяха избрани да представляват нашите деца. Помня само, че в един момент двамата застанаха един до друг, хванаха се за ръце, обърнаха се към нас и казаха: „Ами ние не искаме да останем при мама, искаме при татко.“

Когато излязохме, с жена ми просто се погледнахме – и внезапно помежду ни се възцари абсолютна яснота. Нямаше обсъждане, нямаше спор, нямаше нужда единият да убеждава другия. И двамата знаехме, че децата ще останат с мен. Решението беше взето още в същия момент и никой не го постави под съмнение.

И до днес не знам как да го обясня. Думите бяха произнесени от двама непознати, които не би трябвало да знаят какво искат децата ни. И все пак те доведоха до решение, което с жена ми взехме без нито дума и никога повече не оспорихме.

Не вярвам особено в свръхестествени сили, но ако някога съм преживявал чудо, то беше тогава. Децата останаха с мен и това ме спаси. Не знам какво е струвало на майка им това решение. Знам само, че ми върна живота.

Би било хубаво да кажа, че всичко това ме е променило. Бях получил живота си обратно, но човекът, който едва не го беше разрушил, си оставаше до голяма степен същият. Мечтите му си оставаха непроменени.

⸻ ❦ ⸻

През следващите години продължих да пиша, издавах книги, започвах нови проекти. Литературата остана в центъра на живота ми, заедно с мечтата да създам нещо необикновено и най-после да получа признанието, за което копнеех. Съмнявах се в способностите си, понякога болезнено, но желанието да бъда голям писател си оставаше непокътнато. И до днес е така.

Години наред съм се опитвал да разбера тази самовлюбеност, включително с помощта на терапевтична работа. Имам различни обяснения, но нито едно не ми е помогнало особено. На шейсет и пет години продължавам да жадувам за внимание и възхищение почти както на младини. Разпознавам тази слабост по-лесно, мога дори да се надсмивам над нея, но тя си остава.

Особено ясно я усещам, когато прочета нещо свое, което ми се струва наистина добро. Радвам се на написаното, но почти веднага започвам да си представям как ще го приемат другите, какво ще си помислят за мен, дали най-после ще оценят способностите ми. А най-смешното е, че понякога се гордея дори със способността да разпознавам собствената си суета. Оказва се, че човек може да бъде влюбен и в собствената самокритичност.

И все пак има нещо в начина, по който пиша, което ме кара да се замислям. При мен текстовете обикновено се натрупват дълго, някъде под повърхността. Месеци наред една тема ме занимава, без да знам какво точно искам да кажа. После изведнъж сядам и написаното просто излиза, често почти наведнъж, с малко поправки.

Сравнението не е особено изискано, но писането ми прилича на телесен процес, на отделяне на нещо, което дълго се е трупало в организма. Понякога разбирам какво мисля едва след като съм го написал. Текстът ме отвежда на неочаквани места, появяват се мисли, които дори не съм подозирал.

Постепенно започнах да се питам дали е възможно между подбудите да пиша и самия резултат да има съществена разлика. Познавам добре амбицията си, суетата, жаждата за признание. Но онова, което се появява на страницата, често ме изненадва с мисли и чувства, които трудно мога да свържа с тях.

Това, разбира се, не означава, че написаното непременно е по-добро от мен. Несъзнаваното сигурно носи същите слабости, които вече познавам. И все пак започнах да се питам дали е възможно човек да създаде нещо, което надхвърля собствените му намерения. Може би дори нещо по-добро от самия него.

⸻ ❦ ⸻

Преди много години, още като дете, прочетох една френска народна приказка, която никога няма да забравя. Не помня заглавието, а и подробностите сигурно са се променили в паметта ми. Но историята беше приблизително следната.

Имало едно момиче, много суетно, което мечтаело да притежава всички хубави неща на света. Един ден при него се появила фея и му предложила необикновена сделка: можело да получи всичко, което пожелае, но за всяко изпълнено желание трябвало да даде по един косъм от главата си. Момичето приело, разбира се. Какво е един косъм, когато срещу него можеш да получиш красива рокля, скъпо украшение или каквото там ти хрумне? И започнало да желае. Стотици, хиляди желания, толкова много, че постепенно престанало да ги брои. Докато един ден открило, че на главата му не е останал нито един косъм.

За едно толкова суетно момиче това било най-страшното наказание. Имало всичко, което някога било пожелавало, но вече не можело да се радва на нищо. Отчаяно, то помолило феята да му върне косата, но получило отговор, че това е невъзможно. Сделката си била сделка. И все пак, когато изглеждало, че всичко е загубено, феята си спомнила нещо. Сред безбройните желания на момичето имало едно, само едно, което не било предназначено за самото него. Веднъж то било пожелало нещо хубаво за друг човек. Не помня кой е бил този човек, нито какво точно е било желанието. Помня само, че заради него феята решила да върне косата на момичето.

Не знам защо тази приказка ме е впечатлила толкова силно. В детството сигурно съм я възприемал като една от многото истории, в които доброто накрая бива възнаградено. Днес обаче ме занимава нещо друго. Момичето не е престанало да бъде суетно. Не е преодоляло слабостите си, нито е заслужило прошка с някаква героична саможертва. Сред хилядите му желания просто се е оказало едно, насочено към друг човек. Дали го е направило съзнателно, дали после изобщо си е спомняло за него, няма особено значение. Желанието е било там.

Мисля, че днес разбирам по-добре защо тази история ме занимава. През целия си живот и аз съм искал едно и също: да стана голям писател. И също като момичето съм бил готов да плащам за желанието си, без особено да се замислям за цената. Само че при мен космите са били години от живота ми, отношения с близките ми, неща, които съм загубил и които никоя фея няма да ми върне.

И все пак в приказката има нещо, което ми дава надежда. Да, момичето не е престанало да бъде суетно. Но сред хилядите му желания все пак се е оказало едно, което е било за друг човек. Едно-единствено, но достатъчно.

Ами ако и с писането ми е така? Ако сред всичките книги и текстове, родени от суета и жажда за признание, има поне нещо, което е успяло да се откъсне от тях? Понякога откривам в написаното от мен съчувствие, каквото не съм сигурен, че бих могъл да проявя в живота си. Мисли, които ме изненадват, разбиране за други хора, до което сякаш съм стигнал, без да го търся.

Не знам дали това означава, че някъде в мен се крие по-добър човек. Подобна представа ми се струва подозрително удобна. Но може би и не е необходимо. Може би е достатъчно понякога написаното да се оказва по-добро от човека, който го е написал.

Тук обаче сравнението с приказката свършва. Феята знае, че момичето е пожелало нещо добро. Аз не разполагам с подобна увереност. Мога да харесвам собствените си книги, да откривам в тях неща, които ме трогват, но нямам гаранция, че притежават стойността, която им приписвам. Още по-малко мога да реша дали са направили нещо добро за някого. На този въпрос могат да отговорят единствено другите хора.

И дори ако някога се окаже, че съм създал нещо наистина ценно, то няма да промени миналото ми. Няма да заличи грешките ми, нито болката, която съм причинил. Литературата не може да раздава опрощения на авторите си. Но не виждам защо стойността на едно произведение трябва непременно да бъде ограничена от нравствените качества на човека, който го е написал. Възможно е двете неща да се разминават, понякога дори много съществено. И може би тъкмо в това разминаване се намира единствената надежда, която мога да си позволя.

Не знам дали подобна надежда е достатъчна. През целия си живот съм искал много повече. Искал съм да бъда голям писател, да създам нещо, което да остане след мен, да получа признание, което да потвърди собствената ми представа за себе си. Продължавам да го искам. Но понякога си мисля, че ако в написаното от мен има нещо, което действително заслужава да остане, то може би няма да има особена нужда от всичко това. Ще бъде достатъчно някой да го прочете, да намери в него нещо свое и да продължи нататък, без да се занимава особено с човека, който го е написал.

Оттук нататък лесно бих могъл да стигна до красиво заключение за необходимостта човек да се освободи от егото и да стане по-лек от перце. Проблемът е, че докато пиша тези думи, вече усещам колко много ми харесват. Представям си ги като завършек на есето, чувам как звучат, изпитвам познатото удоволствие, че съм намерил нещо хубаво. И почти веднага започвам да мисля как ще го възприемат другите. Дали ще ги впечатли, дали ще им се стори мъдро, дали ще ме видят по начина, по който толкова много ми се иска да бъда видян.

Ето че отново съм там, откъдето започнах. Не съм станал по-лек и нямам особени основания да очаквам, че някога ще стана. Но може би не е необходимо всичко, което пиша, да носи същата тежест.

Бих искал да вярвам, че поне нещо от него може да бъде по-леко от мен.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.