Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Глава 18:
Срамът като структура: как проваленият проект продължава да управлява настоящето

18.1. Вина, срам и отговорност: защо провалът не може да бъде „признат“

В публичния български разговор темата за миналото почти автоматично се плъзга към въпроса за вината. Това е логически капан. Вината е юридическа категория: тя предполага конкретен деятел, конкретно действие и възможност за санкция. Затова тя не може да бъде прилагана към исторически общности в строг смисъл. Оттук следва и често повтаряното възражение: „ние не можем да бъдем виновни“. Формално това е вярно, но аналитично е ирелевантно.

Срамът, за разлика от вината, не се отнася до действие, а до идентичност. Той не пита „какво направихме“, а „какви сме“. Затова провалът на Фаза C не произвежда вина, а срам. Този провал не може да бъде локализиран в едно решение или в един субект; той е резултат от дълъг процес, в който националният проект запазва целите си, след като е загубил историческата си валидност. Когато този процес завършва с насилие, международна изолация и морална компрометация, признанието би означавало не корекция на политика, а разклащане на самовъзприятието. Затова то не се случва.

Точно тук се появява ключовото, но системно избягвано понятие за отговорност. Отговорността не е вина и не предполага наказание. Тя е историческа категория, без която преработването на миналото е невъзможно. Поемането на отговорност означава признаване на факта, че дадена общност е действала по определен начин, че тези действия са имали последици и че това знание трябва да структурира бъдещия обществен климат. Без такова поемане на отговорност миналото не може да бъде преработено, а само изтласкано или митологизирано.

Срамът функционира като заместител на отговорността. Той блокира артикулацията, превежда разговора в морални или афективни регистри и поддържа илюзията за невинност чрез мълчание или агресивна защита. Това обяснява защо провалът на националния проект не се превръща в исторически урок, а остава активна, макар и неартикулирана структура, която продължава да управлява реакциите към миналото. Без ясно разграничение между вина и отговорност – и без готовност за второто – преработването остава принципно невъзможно.

18.2. Как провалът на Фаза C продължава да управлява настоящето

Провалът на Фаза C не остава заключен в миналото, нито се изчерпва с историческите си последици. Той се превръща в структура, която продължава да произвежда реакции, рефлекси и политически поведения дълго след като първоначалните условия са изчезнали. Това обяснява защо след 1989 г. българското общество не влиза в режим на преосмисляне, а в режим на повторение – не на събитията, а на логиката им. Повторението е в рефлексите: защитата на мита, подозрението към критиката, и постоянната нужда от морално самооправдание.

На първо място, този провал продължава да определя реакциите към историята. Историческата критика – независимо дали идва от академични среди, от изкуството или от международния контекст – се възприема не като инструмент за корекция, а като заплаха. Миналото не функционира като обект на изследване, а като територия за защита. Това превръща всяка форма на дистанция, ирония или аналитично разграждане в „атака“, а самата история – в поле на мобилизация. Така провалът не се признава, а се замаскира чрез непрекъсната реактивност.

На второ място, наследството на Фаза C структурира отношението към малцинствата. Те продължават да бъдат мислени не като равноправни граждани, а като остатъчен проблем, като потенциална заплаха или като обект на условна търпимост. Логиката, че националната цялост е крехка и постоянно застрашена, оцелява и след отпадането на реалните външни рискове. Това води до парадокс: формално демократична рамка, в която подозрението и асимилационните импулси никога не са напълно изоставени, а само преформулирани.

На трето място, провалът продължава да определя политическата култура. Вместо доверие в институциите и процедурите, доминират параноя, конспиративно мислене и силна дефанзивност. Политическият конфликт рядко се води около програми или интереси; той се превежда на езика на идентичността, предателството и „националното оцеляване“. Това е пряко наследство от ситуация, в която проектът е бил поддържан чрез мобилизация срещу въображаеми и реални врагове, а не чрез позитивна легитимация.

Общото между тези три измерения е, че настоящето продължава да бъде управлявано от нерешен исторически проблем. Фаза C не е затворена, защото никога не е била артикулирана като провал, за който се поема отговорност. Тя оцелява като подводна структура, която деформира реакциите, без да бъде назована. Затова срамът не отслабва с времето, а се възпроизвежда – не като спомен, а като действащ принцип на социално и политическо поведение.

18.3. Обществото, което никога не проговори за своя проект и за неговите жертви

Една от най-дълбоките последици от провала на националния проект не е самият провал, а липсата на език, с който той да бъде назован. Българското общество така и не изгради публичен разказ, в който да се говори едновременно за целите на проекта, за средствата, използвани за тяхното постигане, и за цената, която други са платили. Това отсъствие не е инцидентно. То е структурно следствие от начина, по който срамът започва да регулира паметта там, където проектът вече не може да се легитимира.

Говоренето за жертвите на националния проект предполага двойно усилие: дистанция от мита и поемане на отговорност. То изисква признаване, че насилието не е било външно наложено изключение или историческа аномалия, а вътрешно мотивиран избор; че жертвите не са „странични ефекти“, а свидетелства за логиката на самия проект. Това прави подобен разговор толкова труден. Вместо него се предпочитат разкази за собственото страдание, за историческата несправедливост и за постоянната уязвимост на „нас“.

Така се оформя специфичен парадокс: обществото говори непрекъснато за историята, но никога за себе си в нея. Външните сили, геополитическите конюнктури и вечните предателства заемат мястото на собственото действие. Жертвите, когато изобщо бъдат споменати, се превръщат в абстрактни фигури, в административни категории или в проблем за „интеграция“, но не и в морално предизвикателство към общността. Това важи с особена сила за малцинствата, спрямо които насилието често се рационализира като необходимо, временно или погрешно разбрано.

Срамът не функционира като осъзнато чувство, а като блокиращ механизъм. Той не позволява артикулация, защото всяко ясно назоваване би разклатило идентичността. Вместо език се появяват евфемизми; вместо разказ – мълчание; вместо признание – отбранителни жестове. Така липсата на език се превръща в устойчива форма на памет.

Тази липса има и пряко социално следствие. Без говорене за жертвите няма възможност за солидарност. Без солидарност няма доверие. А без доверие обществото остава съвкупност от съжителстващи групи, обединени не от споделено разбиране за миналото, а от общо избягване на темата. Миналото не просто остава непреработено – то остава активно, като източник на подозрение, дистанция и латентен конфликт.

Мълчанието не е неутрално. То е форма на действие, чрез която логиката на проекта се продължава с други средства. Отказът да се говори за собствените цели и за собствените жертви запазва илюзията за морална цялост, но на цената на историческа незрялост. Тук се вижда как провалът не приключва, а се вгражда в настоящето – не като разказ, а като трайна невъзможност за разказване.

18.4. Малцинствата като диференцирано огледало на провала

Отношението към малцинствата в България не може да бъде мислено като единен феномен. Няма единен „страх от малцинствата“, а ясно разграничими режими на възприятие, които отразяват различни аспекти на провала на националния проект. Тази диференциация е съществена, защото тя показва къде срамът функционира като социален рефлекс и къде като политическа тревога.

Повечето малцинства в страната не играят ролята на „плашила“ за остатъчното националистическо мислене. Малобройни и политически неорганизирани групи – арменци, евреи, власи, каракачани и други – са до голяма степен символно интегрирани или социално невидими. Те не активират колективни страхове, защото не поставят под въпрос историческата фикция за хомогенност. Помаците, макар периодично да стават обект на натиск, почти никога не се появяват като автономен политически субект и поради това рядко се превръщат в център на масова тревога.

Ромите заемат отделно място. Те са обект на силна стигматизация, расизъм и административно насилие, но не и на екзистенциален национален страх. Те се мислят преди всичко като „социален проблем“ – носители на бедност, маргиналност и „непоправимост“, а не като политическа заплаха. През тях се артикулира презрение, но не и историческа паника. Те не функционират като огледало на провала на проекта, а като контейнер за социално изтласкване.

Изключението е турското малцинство. То концентрира онзи тип страх, който е пряко свързан с несъстоялата се хомогенизация и с насилието на комунистическия период. Причините са структурни: демографска маса, компактно териториално присъствие и най-вече – наличие на собствен политически субект. ДПС, независимо от формалната си гражданска реторика, се възприема масово като етническа партия и като продължаващо напомняне за провала на насилственото „решаване“ на малцинствения въпрос.

Затова всяко участие на ДПС във властта – пряко или чрез коалиционни формули – активира стихийни реакции на масов страх и отрицание. Реториката за „национално предателство“, „завладяване на държавата“ или „турцизация“ не е просто политическа манипулация; тя е симптом на дълбоко неизговорен исторически конфликт. Турското малцинство не е проблем само по себе си, а огледало, в което се отразява незатвореният край на проекта.

Малцинствата не трябва да се мислят като еднородна категория. Едни са обект на презрение, други – на натиск, но само едно функционира като постоянен носител на историческа тревога. Тази диференциация показва как срамът работи селективно: не навсякъде, а там, където провалът не може да бъде забравен, защото продължава да има политическо присъствие.

18.5. Мълчанието като доминираща форма на памет

След като националният проект не може да бъде признат като провален, а срамът се оказва неговият траен заместител, паметта неизбежно приема специфична форма. Тази форма не е забрава, нито открито изкривяване, а мълчание. Не отсъствие на говорене изобщо, а отсъствие на онова говорене, което би изисквало поемане на отговорност. Мълчанието се превръща в основния режим на отношение към миналото.

Това мълчание има двоен характер. От една страна, то действа навън. Българското общество никога не е формулирало ясен, последователен разказ за собствения си национален проект пред външния свят – нито за целите му, нито за средствата, нито за жертвите. Международният език остава уклончив, отбранителен и фрагментарен. Там, където други общества развиват политики на паметта като част от външната си легитимация, тук доминира стремежът „да не се отварят стари рани“.

От друга страна, мълчанието действа и навътре. Липсва публичен език, с който да се говори за жертвите на проекта като за вътрешен проблем на общността. Те присъстват под формата на архиви, статистики или административни формули, но рядко като част от моралния и историческия разказ. В училището, в медиите и в официалните ритуали паметта е организирана така, че да минимизира напрежението, а не да го артикулира. Това не е неутрална стратегия, а начин за управление на срама.

Мълчанието функционира и като защитен механизъм. То позволява да се избегне ясното разграничение между вина и отговорност, като и двете биват изместени в зоната на „сложната история“. Така въпросът не е дали е имало насилие, а дали е „подходящо“ да се говори за него. Не дали има жертви, а дали темата „разделя обществото“. Мълчанието се представя като разум, умереност и национален интерес.

Този режим на паметта има цена. Когато няма език за отговорността, няма и възможност за преработване. Миналото не се превръща в знание, а остава латентен източник на напрежение. Затова неговата недоизговореност периодично се превръща в афери, истерии и защитни реакции.

Мълчанието не е пауза между разкази, а трайна структура. То стабилизира настоящето, но блокира бъдещето. Докато паметта остава организирана около неизреченото, срамът продължава да изпълнява ролята на регулатор, а обществото остава неспособно да премине от защитен режим към осъзнато отношение към собствената си история.

18.6. Настоящето като удължено следствие, не като нов етап

Посткомунизмът в България често се описва като нова историческа фаза, белязана от демокрация, пазар и формално скъсване с предходния режим. В рамките на настоящия анализ това описание е недостатъчно. По-адекватно е да се мисли посткомунизмът не като качествено нов етап, а като удължено следствие от нерешения край на Фаза C. Не става дума за продължаване на същите институции или политики, а за продължаване на същата логика на избягване.

Липсата на момент на признание след 1989 г. е решаваща. Преходът не включи ясно назоваване на провала на националния проект, нито поемане на отговорност за насилието, извършено в негово име. Вместо това се утвърди модел на минимална дистанция: смяна на политическия режим без смяна на историческата рамка. Това позволи настоящето да се стабилизира бързо, но на цената на концептуална непрекъснатост.

Посткомунизмът не произвежда собствена позитивна перспектива. Той не предлага нов разказ, който да замести изчерпания проект, а функционира като време на отлагане. Нерешените въпроси се третират като „наследство“, което постепенно ще избледнее, без да бъде артикулирано. Така настоящето се превръща в пространство на временни решения и постоянна чувствителност, но без хоризонт за затваряне.

Срамът играе ключова роля в този процес. Той не позволява миналото да бъде оставено зад гърба, но и не допуска то да бъде преработено. В резултат настоящето остава фиксирано в режим на защита: бързи реакции, нисък праг на възмущение, подозрение към критика и постоянна готовност за символна мобилизация. Това не са белези на преходност, а на структурна незавършеност.

Оттук следва и важен извод: докато провалът не бъде назован като такъв, настоящето не може да се мисли като автономно. То остава обвързано с миналото не чрез институционална приемственост, а чрез неизречена зависимост. Политическите промени, икономическите цикли и културните моди не променят този факт; те само го маскират.

Посткомунизмът не е „след“ проекта, а вътре в неговата сянка. Той не отваря бъдеще, а удължава времето, в което бъдещето не може да бъде формулирано като общ проект извън защитата на миналото. Докато срамът замества отговорността, настоящето остава продължение, а не начало.

18.7. Краят на Част V: защо повече не можем да мислим в логиката на проекта

Дотук анализът показа, че националният проект е изчерпан, тъй като е завършил собствената си историческа траектория. Фазите A–B–C са реализирани в пълния им обем: културна мобилизация, държавна политическа мобилизация и насилствен опит за довършване на проекта. Те са произвели държава, институции и международна легитимност, но са произвели и насилие, изолация и дългосрочен срам. От този момент нататък логиката на проекта престава да бъде обяснителна и се превръща в пречка за разбиране.

Да се мисли настоящето през продължаване или „поправяне“ на проекта означава да се откаже самият факт на неговия край. Това мислене предполага, че има нещо останало недовършено, което може да бъде реализирано при по-благоприятни условия. Тази илюзия поддържа реактивните форми на национализъм и обяснява защо всяка критика се преживява като опит за саботаж. Ако проектът още „живее“, той трябва да бъде защитаван.

Но историческите факти сочат друго. Проектът е достигнал пределите си и е преминал в състояние на отрицателна инерция. Той вече не произвежда смисъл, а само реакции; не предлага бъдеще, а охранява миналото; не организира общност, а мобилизира защита. Той не просто е остарял – той е станал неприложим като аналитична рамка.

Това има и методологическо следствие. Докато се мисли в логиката на проекта, всички проблеми се интерпретират като временни отклонения: липса на решителност, външна намеса, предателство на елитите. Така провалът никога не се признава като структурен резултат, а винаги като неуспех на изпълнението. Този тип мислене блокира всяка възможност за историческа зрялост, защото отказва да приеме края като край.

Тук Част V поставя границата. Националният проект не може повече да служи нито като оправдание, нито като хоризонт. Той е приключил исторически и продължава да действа единствено като сянка – като навик, като рефлекс, като защитен механизъм. Да се настоява върху него означава да се удължава състоянието на срам, без да се предлага изход от него.

Оттук нататък не можем да мислим в логиката на проекта не по морални, а по аналитични причини. Тази логика е изчерпала обяснителната си сила. Тя описва миналото, но деформира настоящето. Това прави необходим прехода към друг тип мислене за идентичността – такова, което не търси завършване на проект, а разбиране на последиците от неговия край.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.