Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Част III:
Бързата, държавна, масова мобилизация: Фаза B (1880–1912)

 

Глава 7:
Държавата като национална (и национализираща) машина (1880–1912)

7.1. България след 1878: държавност без държавен опит

След 1878 г. България навлиза в модерната епоха в конфигурация, която е периферна спрямо класическия модел на Хрох и типична за късни, зависими национални проекти. Там, където други национални движения преминават от фазата на културната артикулация към онази на масовата политическа мобилизация и едва след това към реална държавност, България получава политическа форма преди да е изградила каквато и да било структурна база за нея. Вместо естествено развитие от A към B и от B към C, тук се появява държава, която не е продукт на вътрешна консолидация, а на международен шок и европейско морално възмущение. България възниква като политически факт, но не и като институционална готовност.

Това означава, че 1878 не е кулминация, а прекъсване: точката, в която една общност, все още дълбоко в логиката на фаза A, изведнъж се оказва притежател на институции, които по дефиниция предполагат премината фаза B. Новата държава наследява политическа форма, но не и политическа зрялост. Нейният административен апарат тепърва се изгражда; социалната структура остава селска и разпокъсана; политическият елит е твърде тесен, твърде нееднороден и твърде неопитен, за да формулира стабилен проект за модерност. Онзи тип гражданска инфраструктура, който в западноевропейския XIX век подпомага националните движения да преминат от култура към политика – клубове, общества, печат, градска публичност, правна традиция – в България все още не е изграден или тъкмо започва да се появява.

С други думи, България влиза в модерността не с институции, а със символи. Разказът за националното страдание и европейското съчувствие – този първи голям пример за imported memory – се превръща в основен легитимационен механизъм. Държавата не се опира на дълга собствена традиция на административна рационалност, а на моралния заряд на Освобождението. Тя не е стабилно политическо тяло, а символна компенсация за предишната невидимост на българите в европейската история.

Това има дълбоки последици. В отсъствието на реална институционална рутина държавността започва да функционира като продължение на възрожденската митология. Националната идея се превръща не просто във важен културен хоризонт, а в единствения наличен механизъм, чрез който обществото може да мисли своето бъдеще. Вместо да се развие като набор от практики, които стабилизират живота – право, администрация, парламентарна култура – държавата постепенно се превръща в инструмент за постигане на символни цели, а „нормалността“ придобива съмнителен статус.

Тук се ражда онова, което може да се опише като структурен дефицит на нормалност (normality deficit): убеждението, че държавата не е завършена, докато не поправи „историческата несправедливост“, докато не достигне до някакво въображаемо ставане-пълна, което неизбежно се мисли в термини на територия и териториално възстановяване. Така още в първото десетилетие след Освобождението се формира психологическият и политическият фон на фаза B – една фаза, която в България далеч надхвърля своя класически мащаб и започва да обхваща целия обществен живот.

България влиза в модерната си държавност като общност, която не умее да мисли себе си в режим на нормалност и стабилност, защото нейното самоосъзнаване се е родило в условията на морален патос и външна санкция на страданието. Държавата е дадена като форма, а не като усвоен навик; като обещание, а не като постигнат резултат. Именно това фундаментално разминаване между политическа конструкция и социална готовност определя целия период 1880–1912 – и подготвя терена за онзи драматичен трансформативен момент, в който националната идея вече не просто се преживява като цел, а като исторически дълг, чиято неизпълненост обезсмисля самата държавност.

7.2. Санстефанският образ и Берлинският удар: раждането на компенсаторната идеология

Малко събития в българската история носят такава дълбока двусмисленост като 1878 година. Сан Стефано създава картината на една България, която изглежда „естествена“, „исторически оправдана“, „възстановена“. Берлин само няколко месеца по-късно разкъсва тази картина и я превръща в символ на загуба, унижение и недовършеност.

Това не е просто национална обида, а структурен разлом в начина, по който новата държава мисли себе си. Санстефанският договор предоставя не просто територия, а първия голям разказ, в който българите се виждат като вече завършена историческа нация: геополитически пълноценна, обединена, призната, изведена „на светло“ след векове на османска периферия. Този образ започва мигновено да функционира като норма, като мярка за това какво „трябва да бъде“ България – независимо дали е реалистично, възможно или съвместимо с международния ред.

Берлинската конференция разрушава не само границите, но и самата възможност държавата да приеме собствените си реални мащаби като легитимни. България се ражда като политически организъм, който още в момента на възникването си се преживява като ощетен – като лишен от нещо, което му е било показано като свое. Фантасмагорността на предшестващия образ не отменя реалността на последвалия акт: корекцията е конкретна, политическа и преживяна като загуба. Оттук възниква специфичен психологически механизъм: държавата не се конституира около позитивна визия за бъдещето, а около чувство за отнето и дължимо. Тя не се изгражда, за да реализира наличен потенциал, а за да възстанови една „истинска“ форма, мислена като предварително принадлежаща ѝ по право.

Така се оформя компенсаторният модел на българската модерност. Националната цел – онова, което в повечето западноевропейски случаи представлява резултат от дълга вътрешна еволюция – тук се превръща в начална точка, от която държавата не може да избяга. Санстефанският образ започва да живее като политически императив, който всички следващи поколения трябва да поправят, възстановят и довършат. България мисли себе си като незавършена: естествено, незавършеността не се разпознава като състояние, а като морална обида.

Тази динамика произвежда трайно състояние на мобилизация без крайна цел. От една страна, държавата е принудена да изгради институции, които да поддържат ежедневието; от друга, тя не може да легитимира това ежедневие, защото то изглежда „посредствено“, „недостатъчно“, „временно“. Така нормалността се превръща в състояние, което не предизвиква доверие. Всеки призив към реформи, рационализация или модернизация може да бъде изтълкуван като отвличане от „истинската задача“: историческото поправяне на Берлин.

Именно тук се появява онази културна нагласа, която по-късно ще стане отличителна за българското политическо въображение: модерността се преживява като вторична, а историческата справедливост – като първична. Въпросът „Как да изградим държава?“ отстъпва място на „Как да възстановим България?“, при което вторият неизбежно обезсмисля първия. Държавата престава да бъде цел и се превръща в инструмент – временна конструкция, която трябва да служи на по-висш, почти сакрален идеал.

От този момент нататък компенсаторната идеология не просто оформя политическите решения между 1880 и 1912 – тя задава дългосрочна рамка, която ще определя държавните политики чак до 1945 г. и чиито отзвуци продължават да резонират и днес в различни остатъчни националистически среди. Моделът, роден от Берлин, се превръща в устойчив механизъм: държавата се легитимира не чрез способността си да гарантира нормалност, а чрез обещанието, че един ден ще поправи собствената си „отнетост“.

7.3. Образование, армия, администрация: трите оси на мобилизацията

След Освобождението българската държава изгражда три институционални стълба, които започват да структурират обществото не според логиката на стабилната модерна нормалност, а според онази на националната мобилизация. Това са училището, армията и административният апарат. В много европейски държави тези институции служат като инструменти за интеграция, социална стабилизация и постепенно сближаване между държавата и обществото. В България те поемат друга функция: да възпроизвеждат компенсаторната идеология, родена между Сан Стефано и Берлин, както и да подготвят обществото за бъдещ момент на историческо „довършване“.

Училището: институционализирана национална доктрина

След 1878 българското училище не преминава през неутрален етап. Още първите учебни програми въвеждат „отечествознание“ като централен предмет, в който история, география и гражданско учение се сливат в единен национален разказ. Географските карти представят „българските земи“ в широките им етнографски граници; историческите учебници подреждат миналото като последователност от величие, падение и възраждане. Учители, инспектори и учебни комисии участват в изграждането на канон, който превръща училището в основен идеологически апарат на държавата.

Още първото поколение след Освобождението израства с представата, че България не е завършена, а разкъсана; че държавата не е цел сама по себе си, а средство за историческо поправяне; че териториалното възстановяване е естественият хоризонт на политическия живот. Учебниците на Дринов, Балан, Иречек и Кънчев не целят дистанцирана обективност, а формират политическа чувствителност. Историята се превръща в инструмент на националното възпитание, а училището – в място, където гражданите се учат да мислят себе си в мобилизационен режим.

Армията: мобилизация без мирно време

Ако училището подготвя съзнанието, армията подготвя тялото – и го прави в същия ключ. Българската армия не се развива като професионално отбранително тяло, ориентирано към поддържане на мир, а като структура на постоянна готовност, насочена към бъдещата историческа задача. Военната служба се превръща в основен граждански ритуал, а офицерският корпус – в елит, който мисли политиката през призмата на неизбежния конфликт.

Особено при управлението на Фердинанд ускорената милитаризация придобива собствена инерция. Военният бюджет нараства непропорционално спрямо икономическите възможности на страната; закупуват се оръжия и артилерия, строят се казарми, армията се обучава по пруско-руски модели. На повърхността това изглежда като модернизация, но в действителност става дума за натрупване на потенциал без мирно предназначение. Държавата харчи като при очакване на война; армията се подготвя за териториално възстановяване; обществото възприема това като нормално състояние.

Тук се проявява и ключов социален ефект. Както показват изследванията на Майкъл Паларе, икономиката не нараства достатъчно, за да поддържа тази мобилизация. Селското стопанство изпада в структурна стагнация, индустриализацията остава ограничена, а бюджетните приходи зависят от селската маса. В резултат военната модернизация се финансира за сметка на най-бедната социална група – селяните, които плащат данъци както в пари, така и в натура, без да получават пряка материална компенсация. Оттук възниква социален антагонизъм, който по-късно ще намери политически израз в земеделското движение и антивоенния патос на Стамболийски.

Администрацията: държавност като идеологическа функция

Третият стълб на мобилизацията е административният апарат. Той се изгражда от нулата като носител на националната кауза, а не като неутрален технически инструмент на модерната държава. Чиновникът в следосвобожденска България не е бюрократ в западния смисъл, а част от елит, натоварен със задачата да въвежда ред, да национализира периферии и да разширява присъствието на държавата.

Вместо да се превърне в рутинна институция, гарантираща стабилност, администрацията функционира като продължение на мобилизационната логика. Тя не просто управлява, а дисциплинира; не просто организира живота, а поддържа усещането, че държавата има недовършена историческа задача. Политическата енергия трайно надделява над административната рационалност.

Обобщение: мобилизацията като социален режим

Училището оформя съзнанието, армията оформя тялото, администрацията оформя навиците. Заедно те произвеждат общество, организирано около идеята за незавършеност. Държавата не изглежда стабилна, защото не е създадена да бъде такава; тя се възприема като временна конструкция, подготвяща бъдещото поправяне на историята.

Това е фундаменталният парадокс на българската модерност: държава, която се модернизира, без да се нормализира; общество, което се образова, без да се стабилизира; институции, ефективни като инструменти на мобилизация и слаби като рамка на ежедневния живот.

7.4. Териториалното възстановяване като тотална цел

В повечето европейски национални държави въпросът за териториалната цялост присъства в политическото въображение като важен, но не доминиращ елемент на политическото въображение. Той рядко се превръща в единствена и всепоглъщаща цел. В България обаче, под въздействието на историческата случайност, юридическата двусмисленост и митологичния заряд на Сан Стефано, идеята за териториално възстановяване придобива различен статут. Тя престава да бъде възможност и започва да функционира като задължение – морален дълг към „историята“, критерий, по който се измерват политиките и политическите лидери.

Този процес не е резултат от рационален дебат, а от превръщането на Санстефанската карта в символна норма. В българското въображение тя не е просто политически проект, а „естествената“ конфигурация на държавата – онази, която по право е отнета и чака да бъде възстановена. В този хоризонт бъдещето престава да бъде пространство на избор и се превръща в акт на възстановяване на една вече зададена форма. Политическата цел се трансформира в историческа мисия.

Оттук нататък териториалното възстановяване започва да задава рамката на допустимост в политическия живот. Реформи, модернизационни усилия и сближаване с европейски норми се оценяват според това дали приближават или отдалечават държавата от този идеал. Прагматичните политики лесно изглеждат второстепенни или дори подозрителни, защото не служат пряко на „истинската задача“, а само стабилизират едно настояще, възприемано като временно и непълно.

С времето тази логика се втвърдява в устойчив социален хоризонт: териториалното възстановяване престава да бъде отделна политическа програма и започва да функционира като режим на социализация, който рамкира очакванията, лоялностите и допустимите позиции в публичното пространство.

В резултат се оформя политическа култура, в която липсата на териториално възстановяване е недопустима. Държавата се преживява като непълна, обществото – като подготвящо се, историята – като процес на поправяне. Териториалното възстановяване се превръща в тотална цел: сила, която мобилизира и вдъхновява, но и блокира нормалността, защото всяка стабилизация изглежда като отстъпление от дълга. В този смисъл то не е просто политически стремеж, а структуриращ принцип на българската модерност.

7.5. Българското общество като „вечно непълно“

Колкото повече се консолидира българската държава след 1878 г., толкова по-отчетливо се проявява един фундаментален парадокс: институционалното разширяване не води до усещане за завършеност. Въпреки растящата администрация, укрепващата армия и разширяващия се образователен апарат, обществото не започва да възприема себе си като стабилно политическо тяло. Напротив – с всяка крачка към вътрешна консолидация чувството за недовършеност се задълбочава. Настоящето се преживява като междинно, а държавността – като временно състояние, което все още не е достигнало „истинската си форма“.

Това преживяване не е абстрактно и не възниква спонтанно. То се поддържа от цялостната логика на публичния живот, в която държавата се мисли не като постигнато пространство на ред и предвидимост, а като процес на движение към бъдеща историческа развръзка. Политическата легитимност се извлича не от способността да се управлява настоящето, а от обещанието да се доведе историята до нейния „правилен“ край. Така обществото започва да живее в режим на постоянно очакване, при който напрежението се оправдава от цел, която винаги предстои.

Обединението от 1885 г. и последвалата Сръбско-българска война изглеждат като временно прекъсване на този модел. За пръв път младата държава постига значима национална цел чрез собствена политическа воля и я защитава успешно с военна сила. Но вместо да доведе до чувство за завършеност, този успех има обратен ефект: той легитимира мобилизационната логика и разширява хоризонта на очакванията. Обединението не се преживява като достатъчно, а като доказателство, че „истинското“ териториално възстановяване е възможно; победата над Сърбия укрепва убеждението, че историята може и трябва да бъде поправена докрай.

В този контекст се формира трайно недоверие към нормалността. Обикновената държавност – с бавните си процедури, с рутинната администрация, с усилието да поддържа ред и предвидимост – трудно придобива политическо достойнство. Тя изглежда лишена от морален заряд и историческа значимост. Нормалността не предлага изкупление и не носи обещание за поправяне на миналото; затова лесно се възприема като компромис или отстъпление от по-висшия хоризонт.

Оттук произтича структурният дефицит на нормалност, който бележи българската модерност. Той не е временна характеристика на млада държава, а дълбоко вграден модел на възприятие. Дори социалните конфликти не водят до отказ от мобилизационната рамка, а само я разгръщат в различни посоки. Селските протести срещу данъчната тежест и милитаризацията в края на XIX век не пораждат визия за стабилна гражданска държава; те артикулират алтернативни пътища към същата цел – България като проект, който още не е довършен.

В резултат обществото съчетава умора и мобилизация, скепсис и очакване. Бъдещето рядко се мисли в категориите на икономическо развитие, инфраструктура или социална политика; то се преживява преди всичко като морално и политическо събитие – моментът, в който историята ще бъде поправена. Държавата остава „неистинска“, докато този момент не настъпи.

Така българското общество се оформя като общност, за която държавността е функция на липса. Целостта е целта, нормалността – отложен резултат. В този модел всяко поколение се възприема като подготвящо условията за решаващия миг, когато недовършеното ще бъде довършено. Това не е просто политическа нагласа, а дълбока структура на чувството, която ще продължи да определя българските реакции към войни, кризи и модернизационни опити далеч отвъд края на този период.

7.6. Държавата, която никога не стъпва на земята

Когато погледнем периода 1880–1912 в неговата цялост, виждаме държава, която изглежда изключително активна и динамична. Изграждат се институции, разширява се училищната мрежа, армията се модернизира, администрацията нараства, политическият живот се оживява. На повърхността това е разказ за ускорена модернизация и за усилие България да влезе в европейската държавна нормалност.

Под тази повърхност обаче се оформя различна и по-дълбока структура. Модернизацията не води до нормализация. Държавата се развива, но не за да стабилизира живота, а за да поддържа очакването; разширява институциите си не за да управлява настоящето, а за да мобилизира обществото около бъдеща историческа задача. Натрупването на административни и военни ресурси не цели устойчивост, а готовност за „решителен момент“, който винаги предстои.

В този смисъл фаза B произвежда особено качество на държавността. Българската държава се оформя като конструкция, която постоянно се стреми отвъд себе си. Тя се измерва не чрез способността си да гарантира ред, предвидимост и ежедневна функционалност, а чрез близостта си до един въобразен хоризонт на завършеност. Колкото повече се укрепва формално, толкова по-малко успява да произведе усещане за стабилност като самостойна ценност.

Тази логика прониква във всички равнища на обществения живот и превръща незавършеността в трайно преживяване – едновременно морално оправдание и политическа норма. Икономическите ограничения не отслабват този модел, а го засилват. Ограниченият индустриален растеж, аграрната стагнация и финансовите напрежения не водят до преоценка на мобилизационния курс; напротив, те затвърждават убеждението, че нормалността е недостижима, а мобилизацията – неизбежна.

В резултат българското общество навлиза в XX век не като стабилизирана национална държава, а като общност, която живее в режим на постоянно очакване. Настоящето не може да бъде достатъчно, защото „истинското“ е обещано в бъдещето; политиката трудно се задоволява с управлението на ежедневието, защото е подчинена на по-висша историческа цел. Държавността остава условна, докато този хоризонт не бъде достигнат.

Така фаза B се оформя като прагова фаза. Тя не е преход към нормализирана модерност, а натрупване на напрежение в рамките на мобилизационен модел, който не разполага с вътрешен механизъм за самозатваряне. Именно тази двойственост подготвя условията, при които следващият етап става мислим.