Една от най-забележимите черти на нашата култура е, че в нея има толкова много алабализъм [bullshit]. Всички го знаят. И всеки от нас допринася със своя дял. Но сме склонни да приемаме ситуацията за даденост. Повечето хора са сравнително уверени в способността си да разпознават алабализма и да не се оставят да бъдат заблудени от него. Затова явлението не е породило особено целенасочено безпокойство, нито е привлякло продължително и систематично изследване.

В резултат на това нямаме ясно разбиране за това какво е алабализмът, защо има толкова много от него или какви функции изпълнява. Липсва ни и съвестно разработена представа какво означава той за нас. С други думи, нямаме теория. Предлагам да започна разработването на една теоретична представа за алабализма, главно като предложа някакъв предварителен и изследователски философски анализ. Няма да разглеждам реторическите употреби и злоупотреби с него. Целта ми е просто да дам грубо описание за това какво представлява алабализмът и с какво се различава от онова, което не е – или (казано по малко по-различен начин) да формулирам, повече или по-малко схематично, структурата на неговото понятие.

Всяко предположение относно това какви условия, в логически план, са едновременно необходими и достатъчни за конституирането на алабализма, неизбежно ще бъде донякъде произволно. От една страна, изразът „алабализъм“ често се използва доста свободно – просто като общо ругателно обозначение, без особено специфично буквално значение. От друга страна, самото явление е толкова обширно и аморфно, че никой ясен и прегледен анализ на понятието му не може да избегне известна прокрустова насилственост. Въпреки това би трябвало да е възможно да се каже нещо полезно, дори и то да не е окончателно. В крайна сметка дори най-елементарните и предварителни въпроси за алабализма остават не просто без отговор, но и без да са били поставени.

Доколкото ми е известно, по тази тема е направено много малко. Не съм предприемал преглед на литературата, отчасти защото не знам как изобщо бих могъл да го направя. Разбира се, има едно съвсем очевидно място, където човек може да погледне – Оксфордския речник на английския език. OED има статия за bullshit в допълнителните томове, а също така има статии за различни релевантни употреби на думата bull, както и за някои сродни термини. Ще разгледам някои от тези статии по-нататък. Не съм се консултирал с речници на други езици, защото не знам думите за bullshit или bull на нито един друг език. Друг заслужаващ внимание източник е заглавното есе в Разпространението на измишльотините [The Prevalence of Humbug] на Макс Блек.^[1] Не съм сигурен доколко думата измишльотини е близка по значение до алабализъм. Разбира се, двете думи не са напълно и свободно взаимнозаменяеми; ясно е, че се използват по различен начин. Но като цяло разликата изглежда има повече общо със съображения за благоприличие и с някои други реторически параметри, отколкото със строго буквалните режими на значение, които ме интересуват най-много. По-възпитано е, а и по-малко интензивно, да кажеш „Измишльотини!“, отколкото да кажеш „Алабализъм!“. За целите на настоящото обсъждане ще приема, че между двете няма друга важна разлика.

Блек предлага няколко синонима на измишльотини, включително следните: balderdash, claptrap, hokum, drivel, buncombe, imposture и quackery. Този списък от старомодни еквиваленти не е особено полезен. Но той се заема и по-пряко с проблема за установяване на природата на измишльотините и предлага следната формална дефиниция:

ИЗМИШЛЬОТИНИ: измамно представяне на собствените мисли, чувства или нагласи пред някого, което е по-кратко от лъжа, особено чрез претенциозна дума или дело.^[2]

Много сходна формулировка би могла да се предложи правдоподобно като изразяваща съществените характеристики на алабализма. Като предварителен ход към разработването на самостоятелен анализ на тези характеристики ще коментирам различните елементи от дефиницията на Блек.

Измамно представяне: Това може да звучи плеонастично [излишно удвояване на смисъл]. Без съмнение Блек има предвид, че измишльотините по необходимост са замислени или предназначени да заблуждават, че изопачаването им не е просто неволно. С други думи, то е умишлено. Ако, като въпрос на концептуална необходимост, намерението да се заблуждава е неизменна характеристика на измишльотините, то характеристиката „измишльотини“ зависи поне отчасти от състоянието на съзнанието на извършителя. Съответно то не може да бъде тъждествено с каквито и да било свойства – вътрешни или релационни – които принадлежат единствено на изказването, чрез което измишльотините се осъществяват. В това отношение свойството да бъдеш измишльотини е сходно със свойството да бъдеш лъжа, което не е тъждествено нито с неистинността, нито с което и да е друго свойство на изказването, което лъжецът прави, а изисква лъжецът да прави изказването си в точно определено състояние на ума – а именно с намерение да заблуждава.

Остава допълнителният въпрос дали има някакви съществени характеристики на измишльотините или на лъжата, които не зависят от намеренията и убежденията на лицето, отговорно за тях, или дали, напротив, е възможно всяко изказване – при условие че говорещият е в определено състояние на ума – да бъде средство за измишльотини или лъжа. В някои теории за лъжата тя не е налице, освен ако не е направено неистинно изказване; в други човек може да лъже дори ако изказването, което прави, е вярно, стига самият той да вярва, че то е невярно, и да има намерение да заблуждава чрез него. А как стоят нещата при измишльотините и алабализма? Може ли всяко изказване изобщо да се квалифицира като измишльотини или алабализъм, при условие че (така да се каже) сърцето на говорещия е на правилното място, или трябва изказването да притежава и някакви собствени характеристики?

Не стигащо до лъжа: Част от смисъла на твърдението, че измишльотините са нещо „не стигащо до лъжа“, трябва да е това, че макар да притежават някои от отличителните характеристики на лъжите, те не притежават всички. Но това не може да е целият смисъл. В крайна сметка всяка употреба на езика, без изключение, притежава някои, но не всички от характерните черти на лъжата – ако не други, то поне тази, че изобщо е употреба на езика. И все пак би било очевидно погрешно да се описва всяка употреба на езика като „не стигаща до лъжа“. Изразът на Блек внушава идеята за някакъв континуум, върху който лъжата заема определен участък, а измишльотините са разположени изцяло в по-ранни точки. Какъв би могъл да бъде този континуум, по който човек среща измишльотини само преди да срещне лъжа? И лъжата, и измишльотините са форми на погрешно представяне. Но на пръв поглед не е ясно как точно разликата между тези два вида погрешно представяне може да се тълкува като разлика в степен.

Особено чрез претенциозни думи или дела: Тук има два момента, които заслужават внимание. Първо, Блек идентифицира измишльотините не само като категория на речта, но и като такава на действието; те могат да бъдат осъществени както чрез думи, така и чрез дела. Второ, употребата на уточнението „особено“ показва, че Блек не смята претенциозността за съществена или напълно незаменима характеристика на измишльотините. Без съмнение много измишльотини са претенциозни. Що се отнася до алабализма, освен това изразът „претенциозен алабализъм“ е почти клише. Аз обаче съм склонен да мисля, че когато алабализмът е претенциозен, това се случва, защото претенциозността е негов мотив, а не конститутивен елемент от същността му. Фактът, че даден човек се държи претенциозно, не е, струва ми се, част от това, което е необходимо, за да се превърне неговото изказване в случай на алабализъм. Често, разбира се, именно това обяснява защо той прави такова изказване. Но не бива да се приема, че алабализмът винаги и непременно има претенциозността за свой мотив.

Изопачаване… на собствените мисли, чувства или нагласи: Това условие, според което извършителят на измишльотините по същество изопачава самия себе си, повдига някои много централни въпроси. Най-напред, винаги когато човек съзнателно изопачава нещо, той неизбежно изопачава и собственото си състояние на ума. Възможно е, разбира се, човек да изопачава само това – например като се преструва, че има желание или чувство, което всъщност не изпитва. Но да предположим, че човек, било чрез лъжа, било по друг начин, изопачава нещо друго. Тогава той неизбежно изопачава поне две неща. Той изопачава това, за което говори – т.е. състоянието на нещата, което е тема или референт на неговия дискурс – и като прави това, не може да избегне изопачаването и на собственото си състояние на ума. Така например някой, който лъже за това колко пари има в джоба си, едновременно дава сведения за сумата в джоба си и внушава, че вярва на тези сведения. Ако лъжата проработи, тогава жертвата ѝ е заблудена два пъти – има едно погрешно убеждение относно това какво има в джоба на лъжеца и друго относно това какво има в съзнанието на лъжеца.

Сега изглежда малко вероятно Блек да иска референтът на измишльотините във всеки отделен случай да бъде състоянието на ума на говорещия. В крайна сметка няма особена причина измишльотините да не могат да бъдат и за други неща. Блек вероятно има предвид, че измишльотините не са замислени преди всичко да внушат на публиката си едно погрешно убеждение относно каквото и да е състояние на нещата, което е тема на разговора, а че основното им намерение по-скоро е да създадат у публиката погрешно впечатление за това какво се случва в съзнанието на говорещия. Доколкото са измишльотини, създаването на това впечатление е тяхната главна цел и тяхната същност.

Разбирането на Блек по този начин позволява да се формулира една хипотеза, която да обясни защо той характеризира измишльотините като нещо „не стигащо до лъжа“. Ако ви излъжа за това колко пари имам, аз не правя по този начин никакво изрично твърдение относно собствените си убеждения. Следователно може с известна правдоподобност да се поддържа, че макар чрез лъжата си със сигурност да изопачавам това, което ми е на ума, това изопачаване – за разлика от изопачаването на това, което има в джоба ми – не е в строгия смисъл лъжа. Защото аз изобщо не правя никакво пряко твърдение за това, което мисля. Нито пък твърдението, което действително правя – например „Имам двадесет долара в джоба си“ – предполага някакво твърдение, което ми приписва определено убеждение. От друга страна, несъмнено е, че с това твърдение ви давам разумно основание да правите определени преценки относно това какво вярвам. В частност ви давам разумно основание да предположите, че вярвам, че имам двадесет долара в джоба си. Тъй като това предположение е хипотетично невярно, то, като казвам лъжата, аз имам склонността да ви заблуждавам относно това, което ми е на ума, макар че всъщност не казвам лъжа за него. В тази светлина не изглежда нито неестествено, нито неподходящо да се смята, че изопачавам собствените си убеждения по начин, който е „по-кратък от лъжа“.

Лесно е да се сетим за познати ситуации, чрез които описанието на Блек за измишльотините изглежда безпроблемно потвърдено. Да вземем например един оратор на Четвърти юли, който патетично говори за „нашата велика и благословена страна, чиито Бащи-основатели под божествено ръководство създадоха едно ново начало за човечеството“. Това със сигурност са измишльотини. Както подсказва анализът на Блек, ораторът не лъже. Той би лъгал само ако намерението му беше да внуши на публиката си убеждения, които самият той смята за неверни, относно такива въпроси като дали страната ни е велика, дали е благословена, дали Основателите са имали божествено ръководство и дали това, което са направили, действително е било създаването на ново начало за човечеството. Но ораторът всъщност не се интересува особено от това какво мисли публиката му за Бащите-основатели или за ролята на божеството в историята на страната ни и т.н. Или поне не интересът към това какво мисли някой по тези въпроси е онова, което мотивира речта му.

Ясно е, че това, което прави речта за Четвърти юли измишльотини, не е в основата си фактът, че говорещият смята твърденията си за неверни. Напротив, както предполага и анализът на Блек, ораторът възнамерява тези твърдения да предадат определено впечатление за самия него. Той не се опитва да заблуди никого относно американската история. Това, което го интересува, е какво мислят хората за него. Той иска да го смятат за патриот, за човек, който има дълбоки мисли и чувства относно произхода и мисията на страната ни, който цени значението на религията, който е чувствителен към величието на нашата история, чиято гордост от тази история е съчетана със смирение пред Бога, и т.н.

Изглежда, следователно, че описанието на Блек за измишльотините пасва доста добре на някои парадигматични случаи. Въпреки това аз не смятам, че то улавя адекватно или точно същностния характер на алабализма. Вярно е да се каже за алабализма, както Блек казва за измишльотините, че той е нещо „не стигащо до лъжа“ и че онези, които го произвеждат, изопачават самите себе си по определен начин. Но описанието на Блек на тези две характеристики е значително неточно. По-нататък ще се опитам, като разгледам някои биографични материали, свързани с Лудвиг Витгенщайн, да развия едно предварително, но по-точно фокусирано разбиране за това какви всъщност са централните характеристики на алабализма.

Витгенщайн веднъж е казал, че следните стихове на Лонгфелоу биха могли да му служат за мото:^[3]

В древните времена на изкуството
Майсторите работеха с най-голяма грижа
Всеки миг и всяка невидима част,
Защото боговете са навсякъде.

Смисълът на тези редове е ясен. В старите времена занаятчиите не са си позволявали да избират най-лесния път. Те са работили внимателно и са се грижили за всеки аспект от своята работа. Всяка част от продукта е била обмисляна и всяка е била проектирана и изработвана точно така, както трябва. Тези занаятчии не са разхлабвали своята обмислена самодисциплина дори по отношение на онези характеристики на работата, които обикновено не биха били видими. Макар никой да не би забелязал, ако тези характеристики не са съвсем правилни, занаятчиите биха се терзали от съвестта си. Така нищо не е било замитано под килима. Или, може би, би могло да се каже и че не е имало алабализъм.

Изглежда подходящо да тълкуваме небрежно изработените, некачествени стоки като по някакъв начин аналогични на алабализма. Но по какъв начин? Дали приликата е в това, че самият алабализъм неизменно се произвежда по небрежен или самодоволен начин, че никога не е фино изработен, че при създаването му никога няма онова педантично и внимателно отношение към детайла, за което говори Лонгфелоу? Дали алабалистът по природа е безмозъчен нехранимайко? Дали неговият продукт непременно е разхвърлян или груб? Думата shit, разбира се, навежда на подобна мисъл. Екскрементите не са проектирани или изработени изобщо; те просто се изхвърлят или изсипват. Може да имат повече или по-малко свързана форма, а може и да нямат, но във всеки случай със сигурност не са „изработени“.

Понятието за внимателно изработен алабализъм следователно включва известно вътрешно напрежение. Обмисленото внимание към детайла изисква дисциплина и обективност. То предполага приемане на стандарти и ограничения, които забраняват отстъпването пред импулсите или прищевките. Именно тази безкористност ни се струва неуместна във връзка с алабализма. Но всъщност тя изобщо не е изключена. Световете на рекламата и връзките с обществеността, а в днешно време и тясно свързаният с тях свят на политиката, са пълни със случаи на алабализъм толкова чист и непримесен, че могат да служат за едни от най-безспорните и класически парадигми на понятието. И в тези сфери има изключително изтънчени майстори, които – с помощта на напреднали и взискателни техники за пазарни проучвания, социологически изследвания на общественото мнение, психологически тестове и т.н. – се посвещават неуморно на това да направят всяка дума и всеки образ, които създават, абсолютно точни.

И все пак има още нещо, което трябва да се каже по този въпрос. Колкото и старателно и съвестно да действа алабалистът, остава си вярно, че той се опитва и да се измъкне от нещо. Несъмнено в неговата работа, както и в работата на небрежния занаятчия, има някакъв вид разхлабеност, която се съпротивлява или се изплъзва на изискванията на една безпристрастна и строга дисциплина. Съответният тип разхлабеност очевидно не може да се приравни просто с небрежност или с липса на внимание към детайла. По-нататък ще се опитам да го локализирам по-точно.

Витгенщайн е посветил философската си енергия до голяма степен на това да идентифицира и да се бори с онова, което е смятал за подмолно разрушителни форми на „безсмислица“. Изглежда, че е бил такъв и в личния си живот. Това проличава в един анекдот, разказан от Фания Паскал, която го е познавала в Кеймбридж през 30-те години:

Бях си оперирала сливиците и лежах в болницата „Евелин“, самосъжалявайки се. Витгенщайн ми се обади. Аз простенах: „Чувствам се точно като прегазено куче.“ Той се отврати: „Ти не знаеш как се чувства куче, което е било прегазено.“^[4]

Сега, кой ли може да знае какво всъщност се е случило? Изглежда необикновено, почти невероятно, че някой би могъл сериозно да възрази срещу това, което Паскал твърди, че е казала. Тази характеристика на нейното състояние – толкова невинно близка до съвсем баналното „зле съм като куче“ – просто не е достатъчно провокативна, за да предизвика реакция толкова жива или интензивна като възмущение. Ако сравнението на Паскал е обидно, то кои фигуративни или алегорични употреби на езика не биха били?

Така че е възможно случката да не се е разиграла точно така, както я описва Паскал. Възможно е Витгенщайн да се е опитвал да направи малка шега и тя да се е провалила. Той само се е преструвал, че я нахоква, просто заради удоволствието от малко хипербола, а тя е разбрала погрешно тона и намерението му. Помислила е, че той е отвратен от забележката ѝ, докато всъщност той само се е опитвал да я развесели с малко игриво преувеличена подигравателна критика или закачка. В такъв случай случката изобщо не би била нито невероятна, нито странна.

Но ако Паскал не е разпознала, че Витгенщайн само се шегува, тогава вероятността той да е бил сериозен може би не е чак толкова далеч от възможното. Тя го е познавала и е знаела какво да очаква от него; знаела е как я кара да се чувства. Начинът, по който тя е разбрала или не е разбрала забележката му, много вероятно не е бил напълно несъвместим с представата ѝ за това какъв човек е той. Можем с основание да предположим, че дори ако нейният разказ за случката не е напълно верен спрямо действителните намерения на Витгенщайн, той е достатъчно верен спрямо нейната представа за Витгенщайн, за да ѝ се струва смислен. За целите на настоящото обсъждане ще приема разказа на Паскал буквално, като допусна, че, що се отнася до употребата на алегоричен или фигуративен език, Витгенщайн наистина е бил толкова абсурден, колкото тя го представя.

И тогава, какво точно е нещото, което Витгенщайн от нейния разказ смята за недопустимо? Нека приемем, че той е прав относно фактите: т.е. че Паскал наистина не знае как се чувстват прегазените кучета. И все пак, когато казва това, което казва, тя очевидно не лъже. Тя би лъгала, ако в момента, в който прави изказването си, е съзнавала, че всъщност се чувства съвсем добре. Защото, колкото и малко да знае за живота на кучетата, за Паскал със сигурност трябва да е ясно, че когато кучетата биват прегазени, те не се чувстват добре. Така че ако тя самата в действителност се е чувствала добре, би било лъжа да твърди, че се чувства като прегазено куче.

Витгенщайн от разказа на Паскал възнамерява да я обвини не в лъжа, а в друг вид изопачаване. Тя характеризира чувството си като „чувството на прегазено куче“. Тя обаче всъщност не е запозната с чувството, за което се отнася този израз. Разбира се, изразът далеч не е пълна безсмислица за нея; тя едва ли говори пълни глупости. Това, което казва, има разбираема конотация, която тя със сигурност схваща. Освен това тя знае нещо за качеството на чувството, към което се отнася изразът: знае поне, че то е нежелано и неприятно, лошо чувство. Проблемът с нейното изказване е, че то претендира да изрази нещо повече от това, че просто се чувства зле. Характеристиката на нейното чувство е прекалено специфична; тя е прекомерно конкретна. Според нейното описание това не е просто някакво лошо чувство, а отличителният вид лошо чувство, което има едно куче, когато е прегазено. За Витгенщайн от разказа на Паскал, съдейки по реакцията му, това е просто алабализъм.

Ако сега допуснем, че Витгенщайн наистина възприема изказването на Паскал за това как се чувства като случай на алабализъм, защо то му се струва такова? Струва му се така, смятам аз, защото той възприема това, което Паскал казва, като – грубо казано засега – несвързано с грижа за истината. Нейното изказване не е релевантно на задачата да се описва действителността. Тя дори не смята, освен в най-неясен смисъл, че знае как се чувства едно прегазено куче. Съответно нейното описание на собственото ѝ чувство е нещо, което тя просто си измисля. Тя го скалъпва от нищото; или, ако го е взела от някого другиго, тя го повтаря напълно механично и без каквато и да било грижа за това как стоят нещата в действителност.

Именно заради тази безсмисленост Витгенщайн я смъмря. Това, което го отвращава, е, че Паскал изобщо не се интересува дали изказването ѝ е вярно. Разбира се, напълно възможно е тя да казва това, което казва, просто в донякъде нескопосан опит да говори по-цветисто или да изглежда жива и добронамерена; и без съмнение реакцията на Витгенщайн – така, както тя я разбира – е абсурдно нетолерантна. Каквото и да е, изглежда ясно каква е тази реакция. Той реагира така, сякаш възприема, че тя говори за собственото си чувство безразсъдно, без съвестно внимание към релевантните факти. Нейното изказване не е „изработено с най-голяма грижа“. Тя го прави, без изобщо да се занимава с въпроса за неговата точност.

Това, което тревожи Витгенщайн, очевидно не е, че Паскал е допуснала грешка в описанието на това как се чувства. Нито дори че е допуснала небрежна грешка. Нейната разхлабеност, или липса на грижа, не е въпрос на това, че е позволила на една грешка да се промъкне в речта ѝ поради някакво неволно или моментно разсейване на вниманието, което е посветила на това да представи нещата правилно. По-скоро въпросът е, че, доколкото Витгенщайн може да прецени, Паскал предлага описание на определено състояние на нещата, без изобщо да се подчинява истински на ограниченията, които налага усилието да се даде точна репрезентация на действителността. Нейният проблем не е, че не успява да уцели истината, а че изобщо не се опитва.

Това е важно за Витгенщайн, защото, независимо дали с право или не, той приема това, което тя казва, сериозно – като изказване, което претендира да даде информативно описание на това как се чувства. Той я възприема като ангажирана в дейност, за която разграничението между вярно и невярно е съществено, и въпреки това като човек, който изобщо не се интересува дали това, което казва, е вярно или невярно. Именно в този смисъл изказването на Паскал е несвързано с грижа за истината: тя не се интересува от истинността на това, което казва. Ето защо тя не може да бъде смятана за лъжец; защото не предполага, че знае истината, и следователно не може съзнателно да прокламира твърдение, което предполага, че е невярно. Нейното изказване не се основава нито на убеждение, че е вярно, нито – както трябва да бъде при лъжата – на убеждение, че е невярно. Именно тази липса на връзка с грижа за истината – това безразличие към това как стоят нещата в действителност – аз смятам за същностна за алабализма.

Сега ще разгледам (доста избирателно) някои статии от Оксфордския речник на английския език, които са релевантни за изясняването на природата на алабализма. OED дефинира bull session като „неформален разговор или дискусия, особено на група мъже“. Като дефиниция това ми се струва погрешно. От една страна, речникът очевидно предполага, че употребата на термина „bull“ в „bull session“ служи преди всичко просто да обозначи пола. Но дори и да е вярно, че участниците в bull sessions обикновено или типично са мъже, твърдението, че една bull session по същество не е нищо по-специфично от неформален разговор между мъже, би било толкова неточно, колкото и паралелното твърдение, че една hen session е просто неформален разговор между жени. Вероятно е вярно, че участниците в hen sessions трябва да са жени. Въпреки това терминът hen session обозначава нещо по-специфично от това, що се отнася до особения вид неформален разговор между жени, на който обикновено са посветени hen sessions. Това, което е отличително за вида неформален разговор между мъже, който представлява една bull session, е, струва ми се, нещо такова: макар разговорът да може да бъде интензивен и значим, в определен смисъл той не е „наистина сериозен“.

Характерните теми на една bull session имат отношение към много лични и емоционално натоварени аспекти на живота – например религия, политика или секс. Хората по принцип не обичат да говорят напълно открито по тези теми, ако очакват, че думите им могат да бъдат взети прекалено насериозно. Това, което обикновено се случва в една bull session, е, че участниците изпробват различни мисли и нагласи, за да видят как им звучи да се чуят да казват такива неща и за да открият как реагират другите, без да се предполага, че са обвързани с това, което казват: всички участници в една bull session разбират, че изказванията, които хората правят, не разкриват непременно какво те наистина вярват или как наистина се чувстват. Основната цел е да се направи възможно високо равнище на откровеност и експериментален или приключенски подход към обсъжданите теми. Затова се създават условия за известна безотговорност, така че хората да бъдат насърчавани да изразяват онова, което им е наум, без да се притесняват прекалено, че ще бъдат държани отговорни за него.

С други думи, всеки от участниците в една bull session разчита на общото признание, че това, което той изразява или казва, не бива да се разбира като нещо, което той има предвид с цялото си сърце или което счита за безспорно вярно. Целта на разговора не е да се комуникират убеждения. Съответно обичайните допускания за връзката между това, което хората казват, и това, което вярват, са временно отменени. Изказванията, направени в една bull session, се различават от алабализма по това, че няма никаква преструвка, че тази връзка се поддържа. Те приличат на алабализма поради факта, че до известна степен не са ограничени от грижа за истината. Това сходство между bull sessions и алабализма се подсказва и от израза shooting the bull, който се отнася до вида разговор, характерен за bull sessions, и в който думата shooting най-вероятно е „прочистена“ версия на shitting. Самият термин bull session, всъщност, съвсем вероятно е „облагородена“ версия на bullshit session.

Подобна тема може да се открие и в една британска употреба на bull, при която, според OED, терминът обозначава „ненужни рутинни задачи или церемонии; прекомерна дисциплина или ‘лъскане и парадност’; = бюрократична формалност“. Речникът дава следните примери за тази употреба:

The Squadron… felt very bolshie about all that bull that was flying around the station (I. Gleed, Arise to Conquer vi. 51, 1942);

Them turning out the guard for us, us marching past eyes right, all that sort of bull (A. Baron, Human Kind xxiv. 178, 1953);

the drudgery and ‘bull’ in an MP’s life (Economist 8 Feb. 470/471, 1958).

Ескадронът… се чувстваше доста бунтарски настроен заради целия този „булшит“, който се въртеше из базата
(И. Глийд, Arise to Conquer vi. 51, 1942);

Това да ни изкарват почетната стража, ние да маршируваме покрай тях с „очи вдясно“, всички тези простотии
(А. Барон, Human Kind xxiv. 178, 1953);

рутинната хамалогия и целият този „булшит“ в живота на един депутат
(Economist, 8 февруари, 470/471, 1958).^[5]

Тук терминът bull очевидно се отнася до задачи, които са безсмислени в смисъл, че нямат почти нищо общо с основното намерение или оправдаваща цел на дейността, която ги изисква. Лъскането и парадността, както и бюрократичната формалност, по презумпция не допринасят истински за „реалните“ цели на военния персонал или на държавните служители, въпреки че са налагани от институции или лица, които претендират, че са съвестно отдадени на преследването на тези цели. Така „ненужните рутинни задачи или церемонии“, които съставляват bull, са откъснати от легитимиращите мотиви на дейността, в която се намесват, точно както нещата, които хората казват в bull sessions, са откъснати от техните устойчиви убеждения, и както алабализмът е откъснат от грижа за истината.

Терминът bull се използва също така, в една доста по-разпространена и позната употреба, като малко по-малко груб еквивалент на алабализъм. В статията за bull в този смисъл OED предлага следната дефиниция: „тривиална, неискрена или невярна реч или писане; безсмислица“. Не изглежда обаче характерно за bull нито това, че непременно трябва да е лишено от значение, нито пък, че задължително е неважно; затова „безсмислица“ и „тривиално“, дори и независимо от своята неопределеност, изглеждат като погрешни насоки. Акцентът върху „неискрено или невярно“ е по-добър, но се нуждае от доуточняване.^[6] В същата статия се дават и следните две дефиниции:

1914 Dialect Notes IV. 162 Bull, talk which is not to the purpose; ‘hot air’.

1932 Times Lit. Supp. 8 Dec. 933/3 ‘Bull’ is the slang term for a combination of bluff, bravado, ‘hot air’, and what we used to call in the Army ‘kidding the troops’.

1914 Dialect Notes IV. 162
Bull – говорене, което не е по същество; „празни приказки“.

1932 Times Literary Supplement, 8 дек., 933/3
„Bull“ е жаргонният термин за съчетание от блъф, перчене, „празни приказки“ и това, което в армията наричахме „баламосване на войската“.

„Не по същество“ е подходящо, но е едновременно твърде широко и твърде неясно. То обхваща отклонения и невинни несъответствия, които не винаги са случаи на bull; освен това да се каже, че bull „не е по същество“, оставя неясно за коя цел става дума. По-полезно е препращането и в двете дефиниции към „hot air“ [празни приказки, въздух под налягане].

Когато характеризираме дадена реч като hot air, имаме предвид, че това, което излиза от устата на говорещия, е само това. То е чиста пара. Речта му е празна, без плътност или съдържание. Съответно неговата употреба на езика не допринася за целта, на която претендира да служи. Не се комуникира повече информация, отколкото ако говорещият просто беше издишал. Между другото, има сходства между hot air и екскрементите, които правят hot air особено подходящ еквивалент на алабализма. Както hot air е реч, от която е изчезнало всякакво информативно съдържание, така екскрементите са материя, от която е премахнато всичко хранително. Екскрементите могат да се разглеждат като трупа на храната – това, което остава, когато жизнените елементи в нея са били изчерпани. В този смисъл екскрементите са представяне на смъртта, която самите ние произвеждаме и която всъщност не можем да не произвеждаме именно в процеса на поддържане на живота си. Може би именно защото правят смъртта толкова интимна, намираме екскрементите за толкова отблъскващи. Във всеки случай те не могат да служат за целите на изхранването, както и hot air не може да служи за целите на комуникацията.

Сега да разгледаме тези редове от Canto LXXIV на Паунд, които OED цитира в статията си за bullshit като глагол:

Hey Snag wots in the bibl’?
Wot are the books ov the bible?
*Name ’em, don’t bullshit ME.*

Хей, Снаг, какво има в Библията?
Кои са книгите на Библията?
Назови ги, не ми алабализирай. (Не ме баламосвай).

Това е призив за факти. Очевидно към човека, към когото е отправен, се подхожда като към някого, който по някакъв начин е заявил, че познава Библията, или че му пука за нея. Говорещият подозира, че това е просто празно говорене, и настоява претенцията да бъде подкрепена с факти. Той няма да приеме просто разказ; той настоява да види самото нещо. С други думи, той разкрива блъфа. Връзката между алабализма и блъфа е изрично потвърдена в дефиницията, с която са свързани редовете на Паунд:

Като преходен и непреходен глагол: да говориш безсмислици (на); … също и: да си проправяш път чрез блъфиране (през нещо), като говориш безсмислици.

Наистина изглежда, че алабализирането включва вид блъф. То е по-близо до блъфирането, със сигурност, отколкото до лъженето. Но какво следва за природата му от факта, че то е по-скоро като първото, отколкото като второто? Каква точно е релевантната разлика тук между блъф и лъжа?

Лъжата и блъфирането са два начина за представяне на неверни данни или за заблуда. Но понятието, което е най-централно за отличителната природа на лъжата, е това за неистинност: лъжецът по същество е някой, който съзнателно разпространява неистина. Блъфирането също обикновено цели да предаде нещо невярно. За разлика от обикновеното лъгане обаче, то е по-специално въпрос не толкова на неистинност, колкото на фалшификация. Именно това обяснява неговата близост до алабализма. Защото същността на алабализма не е в това, че е неверен, а в това, че е фалшив. За да се оцени тази разлика, трябва да се признае, че едно фалшиво нещо или имитация не е непременно по някакъв начин (освен по отношение на автентичността) по-лошо от истинското. Това, което не е оригинално, не е задължително дефектно по друг начин. В крайна сметка то може да бъде точно копие. Проблемът с фалшификата не е как изглежда, а как е направен. Това насочва към сходен и фундаментален аспект от същностната природа на алабализма: макар да се произвежда без грижа за истината, той не е задължително неверен. Алабализаторът фалшифицира нещата. Но това не означава, че непременно ги представя погрешно.

В романа Dirty Story на Ерик Амблър един персонаж на име Артър Абдел Симпсън си спомня съвет, който е получил като дете от баща си:

Макар да бях само на седем, когато баща ми беше убит, все още го помня много добре, както и някои от нещата, които казваше… Едно от първите неща, на които ме научи, беше: „Никога не лъжи, когато можеш да се измъкнеш с алабализъм.“^[7]

Това предполага не само, че има важна разлика между лъгането и алабализирането, но и че второто е за предпочитане пред първото. Старият Симпсън със сигурност не е смятал алабализирането за морално по-висше от лъжата. Нито е вероятно да е считал лъжите за неизменно по-малко ефективни от алабализма в постигането на целите, за които и двете могат да бъдат използвани. В крайна сметка една интелигентно изработена лъжа може да свърши работата си с пълен успех. Възможно е Симпсън да е смятал, че е по-лесно да се измъкнеш с алабализъм, отколкото с лъжа. Или пък е имал предвид, че макар рискът да бъдеш разкрит да е приблизително еднакъв и в двата случая, последствията от разкриването обикновено са по-малко тежки за алабализатора, отколкото за лъжеца. Всъщност хората наистина са склонни да бъдат по-толерантни към алабализма, отколкото към лъжите, може би защото сме по-малко склонни да възприемаме първото като лична обида. Можем да се дистанцираме от алабализма, но по-вероятно е да му обърнем гръб с нетърпеливо или раздразнено свиване на рамене, отколкото с чувството за нарушено доверие или възмущение, което лъжите често пораждат. Проблемът защо отношението ни към алабализма по принцип е по-благосклонно от отношението ни към лъжата е важен и ще го оставя като упражнение за читателя.

Релевантното сравнение обаче не е между това да кажеш една лъжа и това да произведеш някакъв конкретен случай на алабализъм. Старият Симпсън определя алтернативата на лъжата като „да се измъкнеш с алабализъм“. Това не включва просто произвеждането на един-единствен случай на алабализъм; то включва програма за произвеждане на алабализъм в такава степен, каквато изискват обстоятелствата. Това е, може би, ключът към неговото предпочитание. Лъжата е акт с остър фокус. Тя е замислена като нещо, което да вмъкне конкретна неистина в определена точка на система от убеждения, за да се избегнат последствията от това на тази точка да се намира истината. Това изисква определена степен на майсторство, при което лъжецът се подчинява на обективните ограничения, наложени от онова, което той смята за истина. Лъжецът неизбежно се интересува от истинните стойности. За да измисли изобщо една лъжа, той трябва да мисли, че знае какво е вярно. А за да измисли ефективна лъжа, той трябва да проектира неистината си под ръководството на тази истина.

От друга страна, човекът, който се заема да се измъкне с алабализъм, има много по-голяма свобода. Неговият фокус е панорамен, а не точков. Той не се ограничава с това да вмъква една конкретна неистина в определена точка и затова не е ограничен от истините, които заобикалят или пресичат тази точка. Готов е, доколкото е необходимо, да фалшифицира и самия контекст. Тази свобода от ограниченията, на които лъжецът трябва да се подчинява, разбира се, не означава непременно, че задачата му е по-лесна от тази на лъжеца. Но видът креативност, на който разчита, е по-малко аналитичен и по-малко обмислящ от този, който се мобилизира при лъжата. Той е по-разширен и по-независим, с повече пространство за импровизация, цвят и въображаема игра. Това е по-малко въпрос на занаят, отколкото на изкуство. Оттук и познатото понятие за „артист на алабализма“ [bullshit artist]. Моето предположение е, че препоръката, дадена от бащата на Артър Симпсън, отразява факта, че той е бил по-силно привлечен от този начин на креативност, независимо от относителната му стойност или ефективност, отколкото от по-строгите и взискателни изисквания на лъжата.

Това, което алабализмът по същество изопачава, не е нито състоянието на нещата, за което се отнася, нито убежденията на говорещия относно това състояние на нещата. Именно тях изопачават лъжите, по силата на това, че са неистинни. Тъй като алабализмът не е задължително неистинен, той се различава от лъжите по своето изопачаващо намерение. Алабализаторът може да не ни заблуждава, или дори да няма намерение да го прави, нито относно фактите, нито относно това, което сам смята за факти. Това, относно което той задължително се опитва да ни заблуди, е собственото му начинание. Единствената му незаменима отличителна характеристика е, че по определен начин той изопачава това, което върши.

Това е сърцевината на разликата между него и лъжеца. И алабализаторът, и лъжецът се представят лъжливо като хора, които се стремят да комуникират истината. Успехът и на двамата зависи от това да ни заблудят в това отношение. Но фактът за самия себе си, който лъжецът прикрива, е, че се опитва да ни отведе далеч от правилното разбиране на действителността; ние не трябва да знаем, че той иска да повярваме в нещо, което самият той смята за невярно. Фактът за самия себе си, който алабализаторът прикрива, напротив, е, че истинните стойности на неговите изказвания не представляват за него централен интерес; онова, което не бива да разбираме, е, че неговото намерение не е нито да съобщи истината, нито да я скрие. Това не означава, че речта му е анархично импулсивна, а че мотивът, който я направлява и контролира, е безразличен към това как в действителност стоят нещата, за които той говори.

Невъзможно е някой да лъже, ако не мисли, че знае истината. Произвеждането на алабализъм не изисква подобно убеждение. Човекът, който лъже, по този начин всъщност реагира на истината и дотолкова ѝ отдава уважение. Когато честният човек говори, той казва само онова, което вярва, че е вярно; за лъжеца съответно е незаменимо условие той да смята изказванията си за неверни. За алабализатора обаче всички тези залози отпадат: той не е нито на страната на истинното, нито на страната на неистинното. Погледът му изобщо не е насочен към фактите, както са погледите на честния човек и на лъжеца, освен доколкото те могат да бъдат релевантни за интереса му да се измъкне с това, което казва. Той не се интересува дали нещата, които казва, описват действителността коректно. Той просто ги подбира или си ги измисля така, че да служат на целта му.

В есето си „За лъжата“ Свети Августин различава осем вида лъжи, които класифицира според характерното намерение или оправдание, с което се изрича лъжата. Лъжите от седем от тези видове се изричат само защото се смята, че са незаменими средства за постигането на някаква цел, различна от самото създаване на неистинни убеждения. С други думи, не тяхната неистинност като такава привлича този, който ги изрича. Тъй като те се изричат само заради предполагаемата им незаменимост за цел, различна от самата измама, Свети Августин ги разглежда като изречени неохотно: това, което човекът наистина иска, не е да излъже, а да постигне целта. Затова, според него, те не са истински лъжи и онези, които ги изричат, не са в най-строгия смисъл лъжци. Само оставащата категория съдържа това, което той определя като „лъжата, която се изрича единствено за удоволствието да се лъже и да се мами, тоест истинската лъжа“.^[8] Лъжите от тази категория не се изричат като средство за някаква цел, различна от разпространението на неистината. Те се изричат просто заради самите себе си – т.е. чисто от любов към измамата:

Има разлика между човека, който изрича лъжа, и лъжеца. Първият е онзи, който изрича лъжа неохотно, докато лъжецът обича да лъже и прекарва времето си в радостта от лъжата… Вторият се наслаждава на лъжата, ликувайки в самата неистина.^[9]

Това, което Августин нарича „лъжци“ и „истински лъжи“, е и в двата случая рядко и необикновено. Всеки лъже от време на време, но има много малко хора, на които често (или дори някога) би им хрумнало да лъжат единствено от любов към неистината или към измамата.

За повечето хора самият факт, че едно твърдение е невярно, представлява сам по себе си причина – колкото и слаба и лесно преодолима – да не го изричат. За чистия лъжец на Свети Августин, напротив, това е причина в полза на изричането му. За алабализатора това само по себе си не е нито причина „за“, нито причина „против“. И при лъжата, и при казването на истината хората се ръководят от убежденията си за това как стоят нещата. Те ги направляват, когато се опитват или да опишат света правилно, или да го опишат измамно. Поради тази причина лъженето не прави човека негоден за казване на истината по същия начин, по който го прави алабализирането. Чрез прекомерно отдаване на последната дейност, която включва правенето на твърдения без внимание към нищо друго освен към това какво му е удобно да каже, обичайната склонност на човека да се вглежда в начина, по който стоят нещата, може да отслабне или да се изгуби. Човекът, който лъже, и онзи, който казва истината, играят, така да се каже, на противоположни страни в една и съща игра. И двамата реагират на фактите така, както ги разбират, макар че реакцията на единия е направлявана от авторитета на истината, докато реакцията на другия се противопоставя на този авторитет и отказва да се съобрази с неговите изисквания. Алабализаторът изобщо игнорира тези изисквания. Той не отхвърля авторитета на истината, както прави лъжецът, нито се противопоставя на него. Той просто не му обръща никакво внимание. Поради това алабализмът е по-голям враг на истината, отколкото лъжите.

Онзи, който се стреми да съобщи или да прикрие фактите, предполага, че наистина съществуват факти, които по някакъв начин са и определени, и познаваеми. Интересът му към това да казва истината или да лъже предполага, че има разлика между това да уцелиш истината и да я пропуснеш и че поне понякога е възможно да се направи разлика между двете. Човек, който престане да вярва във възможността да се идентифицират едни твърдения като верни, а други като неверни, има само две алтернативи. Първата е да се откаже както от усилията да казва истината, така и от усилията да заблуждава. Това би означавало да се въздържа от каквото и да било твърдение относно фактите. Втората алтернатива е да продължи да прави твърдения, които претендират да описват начина, по който стоят нещата, но които не могат да бъдат нищо друго освен алабализъм.

Но защо има толкова много алабализъм? Разбира се, невъзможно е да се знае със сигурност дали днес има повече от него, отколкото в други времена. В нашето време има повече комуникация от всякакъв вид, отколкото когато и да било преди, но делът, който представлява алабализъм, може и да не се е увеличил. Без да приемам, че честотата на алабализма действително е по-голяма сега, ще спомена няколко съображения, които помагат да се обясни фактът, че в момента той е толкова разпространен.

Алабализмът е неизбежен винаги, когато обстоятелствата изискват от някого да говори, без да знае за какво говори. Така производството на алабализъм се стимулира винаги, когато задълженията или възможностите на даден човек да говори по някаква тема надхвърлят познанията му за фактите, които са релевантни за тази тема. Това несъответствие е често срещано в публичния живот, където хората често биват подтиквани – било от собствените си нагласи, било от изискванията на другите – да говорят обстойно за неща, за които до известна степен са невежи. Тясно свързани случаи произтичат от широко разпространеното убеждение, че е отговорност на гражданина в една демокрация да има мнение за всичко, или поне за всичко, което засяга управлението на делата на страната му. Липсата на каквато и да било значима връзка между мненията на даден човек и неговото схващане за действителността ще бъде още по-сериозна, разбира се, за онзи, който смята за своя отговорност, като съвестен морален агент, да оценява събитията и условията във всички части на света.

Съвременното разпространение на алабализма има и по-дълбоки източници – в различни форми на скептицизъм, които отричат, че можем да имаме какъвто и да било надежден достъп до обективна реалност и които поради това отхвърлят възможността да знаем как стоят нещата в действителност. Тези „антиреалистични“ доктрини подкопават доверието в ценността на безпристрастните усилия да се установи кое е вярно и кое е невярно, и дори в самата смисленост на понятието за обективно изследване. Един от отговорите на тази загуба на доверие е отстъпление от дисциплината, изисквана от посвещението на идеала за коректност, към съвсем различен вид дисциплина, която се налага от стремежа към алтернативен идеал – този на искреността. Вместо да се стреми преди всичко да достигне до точни представяния на общия свят, индивидът се насочва към това да се опитва да предоставя честни представяния на самия себе си. Убеден, че реалността няма присъща природа, която би могъл да се надява да идентифицира като истината за нещата, той се посвещава на това да бъде верен на собствената си природа. Все едно решава, че след като няма смисъл да се опитва да бъде верен на фактите, трябва вместо това да се опитва да бъде верен на себе си.

Но е абсурдно да си представяме, че самите ние сме определени и следователно податливи както на правилни, така и на неправилни описания, докато същевременно предполагаме, че приписването на определеност на всичко останало е било разобличено като грешка. Като съзнателни същества ние съществуваме само в отговор на други неща и изобщо не можем да познаем себе си, без да познаваме тях. Освен това няма нищо нито в теорията, нито – и със сигурност нищо – в опита, което да подкрепя извънредното съждение, че именно истината за самия себе си е най-лесното нещо, което човек може да знае. Фактите за нас самите не са по някакъв особен начин твърди и устойчиви на скептично разтваряне. Нашите природи наистина са неуловимо нематериални – прословуто по-нестабилни и по-малко присъщи от природите на другите неща. И доколкото това е така, самата искреност е алабализъм.

Източник:
Harry G. Frankfurt, On Bullshit, Princeton University Press 2005.

^[1] Макс Блек, The Prevalence of Humbug (Ithaca: Cornell University Press, 1985).

^[2] Пак там, с. 143.

^[3] Това е съобщено от Норман Малкълм в уводната част към Recollections of Wittgenstein [помени за Витгенщайн], ред. Р. Рийс (Oxford: Oxford University Press, 1984), с. xiii.

^[4] Фания Паскал, „Wittgenstein: A Personal Memoir“, в: Рийс, Recollections, с. 28–29.

^[5] В тези случаи съзнателно оставям думата „булшит“ непреведена (или преведена като „простотии“), защото тук става дума за различни смислови регистри при използването ѝ. Бел. пр.

^[6] Може да се отбележи, че включването на неискреността сред същностните условия би означавало, че bull не може да бъде произведено неволно; тъй като едва ли е възможно човек да бъде неволно неискрен.

^[7] Е. Амблър, Dirty Story (1967), I, iii, 25. Цитатът е даден в същата статия на OED, която съдържа и пасажа от Паунд. Близостта между алабализирането и блъфирането е, струва ми се, показателна в паралелизма между изразите „bullshit your way through“ и „bluff your way through“.

^[8] „Lying“, в: Treatises on Various Subjects, в: Fathers of the Church, ред. Р. Дж. Деферари, т. 16 (New York: Fathers of the Church, 1952), с. 109. Свети Августин поддържа, че изричането на лъжа от този тип е по-малко тежък грях от лъжите в три от неговите категории и по-тежък грях от лъжите в останалите четири категории.

^[9] Пак там, с. 79.

Хари Г. Франкфурт, изтъкнат морален философ, е почетен професор по философия в Принстънския университет. Сред книгите му са The Reasons of Love (Princeton), Necessity, Volition, and Love и The Importance of What We Care About.